Говоря
И всяка тъпа дума той не чува.
Кой ли ?
Тоз на койт’ говоря.
Повтарям но не ме разбира както искам, само чува.
Не си струва.
Потретвам и явно няма да спра да настоявам, да разбират
това коет’ говоря, това което казвам.
Няма как, но гад инат
пак ще напре да кажа как по дяволите трябва да ме чуват.
Казвам, не какво да е,
но някво копеле не ще да разбере каквото и да е.
Добре. Поне…
Кажи че ме разбра, макар да знам, че не.
Литературен войн.
Лъжи и истини.
Искреност и лицемерие.
Товарът на гърба ми и давя се в безвремие.
Естествено всичко е красиво.
Растението на живота расте си диво.
Асимилирам жестове и емоции.
Тренирам се, поднасям си уроци.
Уроди възползват се от мен и теб.
Ръководим ний живота, но не и тоз късмет.
Алчници, крадци – всичките за смет.
Градски легенди
Сивите улици пусти са.
Глупави братя разхождат се на глутница, но мисля, че глухи са.
Вия. Не чуват сега.
След време ще се сетят за воя, след като падне зад завоя луна.
Пуста съдба.
Пускам по гърлото гореща вода с буца лед и мисълта
спря.
Гори пак лошата гледка и огъня топли, добре е така.
Но следва затишие, студенина.
В глутницата от всичките, баш единака умря.
списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018