Етикет: Нова социална поезия

любовниците

трийсет години
оттогава
старият плаж
който вече
не беше плаж
на брега на езерото
което вече
не беше
езеро
голото ти тяло
сред тръстиките
химическите заводи
на далечната страна
в заревото на следобеда
и думите вече
не бяха само
думи

трийсет години
вече
ти и любовникът ти
се промъквате
голи усмихнати
през тръстиките
в моите сънища

застивам разхождайки
мъртвите кучета
от детството

америка

това не беше ли
мястото
закъдето от елизабет първа
насам
заминават бившите
гаджета

american dream

там където
обетован и бетониран
са синоними

българско

в джобчетата дрънкат
гвоздеи и семки
пак посявам гвоздеите
а семките изчоплям

hic

тук истината
не е
кристал
а кашкавал
и не блести
ни ослепява
ни гарван
(и няма за решетки
опция)
обичайно
я подменят
с внос
(надупчен
миризлив)
мека
податлива
узрява бавно
консумира се
сурова
или преработена
във тоя
приказен
и земен
рай
мислят си
че могат да я
смелят
присяда
често
гарги
я крадат
и крият
неволно
я изпускат
лисици и псета
се гледат
с присвити очи
голямо дъвкане
пада

***
един такъв дълбокомислен
съчувствен някакси кимайки
начесто езика си чеса
(как да се махна се чудех)
приятелски скодоумно
много и празнословно
нещо надълго укриваше
(как да се махна се чудех)
било било несправедливо
колко колкото толкова
справедливо се пъчеше
да изтъкне как няма нищо
общо общественозначимият
му гъз нищо че лъсна лудост
или лицемерие болеше
(как да се махна се чудех)
мамито му стягаше ме
отляво и ми се леко драйфаше
докато така нареченият отнегоси
(вероятно за улеснение) ми
приятел ми се обясняваше
надълго и нашироко исках
да го нахрача пресъхнало
седях декоративно като
фикус попивателна и
(как да се махна се чудех)
какви били били мръсници
и ми реди парадигма вписвайки
ме сред други (свои) косвени
жертви се пени мръсникът
си тръгна дългът си изпълнил
(как да се махна се чудех)

като семейство

у дома вкъщи мястото на камъка
не тежи виж го полита към теб
празните очи на куклите
ме дебнат от ъглите
забравили играта на семейство
когато всеки петък нощем
ми поникват космати крила
и се блъскам в стените и лампите
побягват очите ръцете ребрата
разчленяване вина и вино
вино и трева вина и срам
празните нощи като празник
пълните свършват рано
избелялото ми легло ме очаква
ме посреща отново на прага
протегнало метални лапи
сред трупове на насекоми
се валям из призрачни стаи
пиша си името в прахоляка
смеховете на децата отвън
са като плесници
ластичното родно ме притиска
краката заприличват на корени
парчетата на огледалата
ме размножават
и така играя на семейство
седя гледам си любимите лица
и с приветлива усмивка
им бръквам в окото

тъжна приказка

когато най-накрая се намерили
през девет планини
принцът и принцесата
завикали-заплакали-запели:

за тинята във нас докрай
за блатните ни дни
ти чаша гнилоч ми подай
за блатните ни дни

и се целунали-станали жаби
гмурнали се под ръба на тоалетната
и заживели щастливо
тя никога не му натяквала
че пак не се е къпал
той никога не забелязвал
когато тя е в цикъл
родили им се сто деца
щъркелът ги отнесъл

помниш ли

на миленчо

помниш ли помниш ли
тихия двор в циганската махала
във варна
обсаден от викове и песни
сред водовъртеж от случвания
тридневнитe сватби с разноцветните
булки
как гонехме пожарните с балканчетата
и се целехме с барабонки
през стари флумастри
когато нямахме пари
за семки
ядките на липата
ставаха семки
пушехме чубрица и се хилехме
със зелени зъби

невидимо

казваш
по лесно е да се порежеш
на хартия
в тази къща с тъпи ножове
и извиращи книги
от ъглите
казвам
по лесно е

казваш
може да умреш
от мързел само
мястото е малко
и пак е прашасало
казвам
може да умра

казваш
време е животът ти
да поеме нанякъде
пилееш се твърде
и напразно
по свои и хорски
приумици
и за разни гадове
казвам
време е

така си говорим
отдавна
и сме доволни
някак
че нищо
не се променя
невидимо доволни

***
мълчанията се трупат
като каменни квадри
можем да построим
километри стени
около нашите невъзможности
като тайни градини
със зазидани входове
в които кротко плесенясва
вчерашното ни бъдно
което ти не потърси
и за което
отново забравих
да ти напомня

if you go away

не казвай че ме обичаш
така разбирам че свършваш
ще ти извадя душата
не ме вземай вкъщи
не ставам за украса
твърде често падам
от полицата на камината
ще ти изпотроша сервизите нервите
не ме идеализирай
още ме боли задникът
от последното рухване
от нечий пиедестал
не ми говори за живота си
сексът си отива
със сприятеляването
не ме занимавай
така и така
ще ти пусна
понякога
така те мразя
знаеш ли
but if you go away
i will dying slow
to the next hello

непоносимо леко писане

на ралица чернева

златокоске
непораснало лице
на младостта ми
принцесо от панелите
поет на слънцето
призракът на твоята поезия
живее във всичко весело
излязло под ръката ми
а то е малко
и е твое
колкото и мое

щуротията ти
беше заразителна
и не искахме да оздравяваме
изобщо
живееше по-истински
от нас

безстрашна страхливке
сама се предизвикваше
и надскачаше
и никога не слушаше
желязната си интуиция
защото би било скучно
нали
не търпеше скуката и фалша
толкова естествена и дива

как може да е мъртъв
някой толкова жив
как може

кажете ми как може

клас стани!

задушница

старици-мравки
понесли товара си
пъплят към гробището

мразя снимки

ето ни заедно
обезкосмени и красиви
уж небрежно позиращи
безметежни някакви
без жена ти надничаща
без минало без бъдеще
хубава снимка
едно вечно сега
което странно защо
ми убягва
и не мога и не мога
да си спомня
този ден

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

***
Не мога да те премълча.
Не мога и да те разкажа
като стара притча.
Не мога нищо повече
от тиха обич.
Нито по-малко.

***
Станах експерт по твоите
мълчания.
Мога да ги превеждам
на няколко езика.

***
Делят ни
точно две
светлинни думи разстояние.

***
Очакването е подаръкът за мен.
Сама си го поръчах
и платих.
Ти
само го достави.

***
Има два вида помнене –
на съзнанието
и на плътта.
Така че,
бъди милостив към себе си,
не си напрягай
паметта –
естествено е
ръцете да се търсят.
Откровени в мълчанието,
уморени от помнене,
стоим
с гръб един към друг
и си припомняме
себе си.

***
Зад мен –
студено пепелище
и спомен за огнище,
в което бавно гасне мракът.
Пред мен –
посоки сто,
завързани на възел,
които никого не чакат.

***
Има такива дни…
Всичко се рони
като пясъчен бряг
през октомври.
И ми се струва,
че някъде
дълбоко в мен
живее тихо
една уморена къртица,
която обича моя мрак
повече и от теб.

***
Последната ми тишина
не търси никого.
Сама присяда
тихо
в сенките на вишната
и се опитва
да не вижда нищото,
което идва
след твоето
„без мен“.

***
Имам остра недостатъчност
на думи.
Повечето
си тръгват с утрото,
в което си отиваш.
Остават ми
най-дъждовните.
Но те обикновено
мълчат.

***
От високото до дълбокото
на твоя страх
те избродих сама.
Уморих се
да нося фенер,
който свети назад
и огрява
само изминатия път.

***
По пътя към теб
направих завой.
Към себе си.
Пристигнах навреме.

***

В пространството
на временните вечности
невинни по принуда,
наивни до циничност,
поединично влюбени,
открихме себе си
във другия.
И след това
взаимно се изгубихме.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

младият папа

знаеш че няма
по-голяма посредственост
от таланта

знаеш
и пишеш стихове

кръстът на разбойника

няма
бързи начини
за възкръсване
нито бавни
то става само
веднага

свобода

от себе си
можеш да избягаш
само на колене

***
обичам те –
нищо нечовешко
не ми е чуждо

***
в този свят
може да намери място
абсолютно всичко
освен някаква любов
в смъртта има повече секс
отколкото в секса
в секса има повече смърт
отколкото в смъртта

***
не мога
да си представя
щастлив човек
да седне
да пише
той просто живее
и не се занимава
с глупости

размерът има значение

няма талант
поетът само записва
това което му се диктува
от черната антена
на егото му
стърчаща към нищото

поезията
е моят начин да мълча
защото ме е страх
от тишината

съвременна поезия

всички стихове
вече са написани

всичко е сътворено

време е за канибализъм

2017

човек се озлобява
от липсата
дори на елементарно отчаяние
трябва нещо да се случва
животинско
страстно
грозно
даващо живот

смърт в ахтопол

в ахтопол часовете
сънуват
пясъчното ти сърце
и търсят изгубеното ти тяло
облаците падат във водата
където всички се давят
но само погледът ми умира

до парчевич с товарни вагони

в розенбрук
евреите карат водни колела
играят голф
всеки петък
в събота не разговарят
когато поискат
си късат писмата
оркестърът изнася редовно концерти
на стадиона мият
със слънчева вода лудите
надзирателките често забременяват
немският посланик се
целува наблизо с войниците
които го погребват

краят на вечния райх

сърцето ми
е като бункерът на хитлер –
нападат отвън
но вътре всички са мъртви

любов

щом не мога да имам
мъжа на живота си
ще имам мъжа
на смъртта си

***
обичаш животните
обичаш дърветата
обичаш хората
обичаш целия свят

става
все по-тъмно
в любовта ти

тези дни
често сънувам
бременната лекарка на затвора

чудя се дали
всичко е минало нормално
и е родила
антихриста

***
бъдеще няма
само завръщане
вървя назад
с отворени очи
отминавам
небето гробището затвора
за първи път в живота си
отивам някъде

коледа

ужасно тихо е
сякаш навън няма никой
светът е престанал
да съществува
но ти не го знаеш
и се надяваш
някой да ти отвори
вратата към нищото

българската коледа

селяни пишат хайку
за годината
на свинята

бяла смърт

зимна вечер
белият ми стих
изтича от устата ти

зимна нощ

любовта ни
е студена
като времето –
минус 12
усеща се –
минус 23

***
на опаковката
на цигарите ми пише
че причиняват смърт
но защо на лицето ти
не пишеше
нищо

***
само да чуя
гласа ти
разбирам че имам
неограничени минути
към Бог

гилотина

в седем и половина
главата ми пие кафе
и гледа новините

сърцето посреща новия ден

само смъртта ми всяка сутрин
те чака на прозореца

студ

нощта ни затрупа
като сняг

ангелите правят
снежни човеци

някъде има дума
с която да ме убиеш

безсмъртни

един ден
васил прасков ще стане на 14
българия на 1400
а дарителят на александър невски –
дядо добри
ще навърши 103

защото се умира
само от любов

смърт

само мълчанието ти
нарушава
тишината на света

щастие

цял живот
ще умираме заедно
докато любовта ни раздели

***
утрото
е по-мъдро
от вечерта
но нощта
е вечна

***
не знам дали ме гледаш
с очите на бог
или той ме гледа
с твоите очи

обичам те
следователно съществувам

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Светът на илюзиите

В светa на илюзиите
няма място за грешки.
Някъде там
се намира
спектърът на утехата.
Времето почва
да се разтапя като в
картина на Дали.
Направиш ли и
една грешка
рискуваш
да се счупи
огледалото на времето
и да изтекат всички
твои спомени
kъм тъмната бездна
на настоящето.
Стъпвай внимателно
по пътеката на живота си,
на някои места
има мини.
Сянката на времето тегне
над теб и те наблюдава.
Сблъсъкът на различни реалности,
във тази паралелна реалност
наречена съзнание.

Черно огледало

Мигът, в който черното огледало
се пръсна на хиляди парченца
под тежестта на спомените –
спомените от едно
отминало време
забили се в
уморения часовник.
Мигът в който песента
на птиците заглъхна
остана само граченето
на тъмния гарван,
който прелиташе
над града.
Мигът, в който тя си замина,
часовникът стар
се сгромоляса на земята.
Сянката и стегна куфарите
и излезе от огледалото,
минута преди то да се
пръсне на парченца.

Кехлибарено

Животът понякога е като кехлибарени топчета
търкалящи се по глобуса стар.
Кехлибарено се промъква
по жълтите павета.
Кехлибарено те гони
заедно с вятъра.
Крие се в локвите сиви
и те наблюдава.
Кехлибарен суитшърт
носи момиче.
Където и да отидеш
кехлибарено те преследва.
Скача в чая ти
и го оцветява в уиски.
Ставаш и излизаш навън
отново.
Кехлибарено слънце те огрява
с кехлибарни лъчи.
Кехлибарено се отразява
в стъклата сиви
то се носи след теб,
където и да отидеш.
В един момент слънцето се скри
изви се буря.
Ах, кехлибарено
къде се скри?

***

Душата ми е самотен фар
надеждите са вълните в това бурно море
над него мечтите ми са златният залез
и аз съм някъде там
между залеза и зората
на новия ден
държащ смело кормилото на кораба
и устремен към следващия ден
за мен пристанища няма
вечно ще пътувам в това море на мечти
компасът ми е развален
картата остаряла
навлизам с моя кораб
в непознати води на моя живот
в търсене на неизвестното
в търсене на някое приключение
а може би търся себе си

***

Черен паяк се спускаше
по раздърпаните бели тапети.
Тъмни портрети висяха по стените,
Ах портрети с гротескни лица
на хора отдавна напуснали
този чернобял свят.
В тази стая,
издържала на капризите на времето.
Тук се разнася миризма на вехто
и прах по всичките неща,
тук бавно времето превръща
в прах безжизнен сякаш всичко.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

истина

истината за мен
истината за теб
истината за всички
цялата истина

***
по пътя сме двама
всеки е сам

любовта е тъга

в гнездото на сърцето
паяжина от мисли
сърцето ражда
близнаци

***
остарявам
това е извън мен
но желанията ми остават
даже стават по-големи
в спомените винаги съм млад
живея с тях и с другите
понякога със себе си

спомените не избледняват

помня
жена
стая
спуснати завеси
легло
празното място
на сутринта

страст

изяждам един бадем
вкусът му създава плътност в устата
ям по няколко наведнъж
вкусът им горчи

***
видях те случайно
улица бе пълна с хора
за да не те изпусна разбрах
че трябва да направя нещо
забелязах че пушиш
доближих се и поисках огънче
ти се усмихна
внимавай, да не се изгориш

***
остарявам
все още
се съмнявам

един твой поглед

нещо става с коленете ми
вярно е че съм на възраст
довчера ходех свободно
сега мога да стигна до теб
само с поглед

***
ако бях с теб
нямаше да пиша поезия

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

халюцинации

халюцинирам те върху себе
проектираш съзнанието си
върху моето
размиваш ме
сливаме се
превръщаме се в сива мъгла
която изкривява видимото

пера

изтръгвам крилете на птиците
затрупвам се с пера
правя гнездо в ума си
мътя любовта ми към теб
която никога няма да се излюпи

***
ще татуирам името ти
върху очите си
за да виждам само теб
сълзи от мастило
ще рисуват болката ми
върху кожата ти

алкохол

каза ми че ме харесваш повече
когато съм пияна
периодично се превръщам в алкохоличка
напиваш ме по-силно и от водката
която гори гърлото ми
разяждаш ме
създаваш отново
жадна съм за една чаша
от твоята ласка
с две бучки лед
и лимон

вода

опитвам се да подредя
мислите в думи
думите в изречения
за да ти се обясня в любов
онемях и оглушах
чувам единствено ударите на сърцето ти
най-мелодичния ритъм
ще си издера очите
не искам да гледам нищо друго освен теб
ще съблека кожата си
не искам да усещам нищо друго освен твоето докосване
искам да се разтопя
да се превърна във вода
за да ме пиеш с пресъхнали устни

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

първа незаконна евангелска църква

събираха се четвъртък и неделя
в незаконната църква
под крайната панелка на квартала
изпълняваха ангелски песни
с повече джаз
от Господ в припевите
а аз ги чувах от балкона
и си мислех за ангела
който пада надолу
от лявото рамо
по теб

***
миговете между нас
са богове
забравили че съществуват
църкви

образ и подобие

погледът ти е като бомба
с часовников механизъм
и е труден
изборът
ако те задържа
в ръцете си
ще остане само
часовникът
ако те отпратя
обратно в света
ще го взривиш
целия
и няма да има къде
да си без подобие

самотата
е слабост
в която си силна
без мен

***
ако стоя цял ден
от едната страна
на някоя метростанция
може и да те срещна
но едва ли
едва ли за дълго

ако стоя всеки ден
от едната страна
на някоя метростанция
все някога ще те срещна
със сигурност

но няма да те позная
защото ще познавам
чакането

***
най-хубавият сняг вали
през лятото
когато си вдовицата на
август
а аз съм идващият
февруари

bad romance

мога да се целувам
с пистолет
докато е зареден
да изшмъркам
разбитото сърце на проститутка
като хероин
от тялото й
да се разхождам гол
по улиците
до усмирителна риза
да си пожелая тумор
в мозъка
и да се сбъдне
но нищо от изброеното
не може да ме убие
повече от това
бавно в себе си
да отгледаш
смъртта на друг
вместо моята

***
самотата уврежда
сърцето
любовта го спасява
със смърт

***
мечтите са като деца
от третия свят
свикнали на огризки
нахранят ли се добре
убиват
за още храна
собствените си родители

***
самотата е
дом за сираци
които чакат някой
да ги изнасили
за да получат
любов

sick sensation

в последния боксов двубой
без теб
ще поканя противника
да счупи ръцете
с които съм те прегръщал
да премаже устните
с които съм те целувал
да окървави косите
в които още усещам
полъха на пръстите ти
и когато съвсем се превърна
в елементарна частица
от която е останал
само погледа
няма да позволя на никого
да затвори напълно очите ми
защото в тях е смъртта ти
която все не настъпва

***
сърцето ти е
задънена улица
в която карам
с превишена скорост

***
заедно сме
като билети
за влак
който пътува
в обратна посока

***
                             на В.П.
смъртта е
да не умреш
от любов

***
целувам те с език
за да забравя
че ти си езикът
на който не мога
да бъда целувка

***
любовта няма
смисъл
когато го търсиш

***
мога да съм
устата с която
имаш навик
да пиеш кафе
но предпочитам да стана
празната чаша в която
все не стига кафе
за събуждане

кратка история на света

светът е сълза
отронена
от окото на Бог

***
                                     на баба Мария от Калояново, с която се запознах в автобуса за Пловдив

дълбоката старост
е като дете
което единствено вижда
в изгризания край
на евтина химикалка
поезия

***
очите ти приличат
на цветя
които
превръщат самотата ми
в градина

***
най-грешните решения
се взимат
когато искаш да обичаш
правилно

***
най-дълбоката зима
започва
от мечтата
за вечното лято

любов

внезапна си
като слънце
през зимата
в очите
на умиращ вълк

***
искам да си пръсна мозъка
с празния пистолет
на сърцето ти

последно танго без париж

покани ме на кино
и после не идвай
на филма
в който ни няма

***
само децата
не могат
да бъдат поети
на смъртта

***
всяка изгубена любов
е вечна
всяка вечна любов
е изгубена

***
любовта ни е здрава
като въже
на обесен

***
най-накрая се събрахме
в едно тяло
сега не можем да си поделим
душата

***
никой не е по-гол
от този
който крие голотата си
облякъл дълга тишина
към някого
тишината не е безразлична
когато няма своя дреха
за сбогуване

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

голи

светът се съблича бавно
като млада стриптизьорка
с разширени зеници
и напукани устни
клубът е празен
но някой я гледа

***
телата скърцат
и си мълчат
чакат да заживеем
с една ръка
на гърлото
и една
между краката

слушай

слушаш
как телата
на непознатите ти съседи
се свличат бавно
по покрива
докато някой мълчи
в тази къща
пълна с празници

гора

светлината тук
е като ръждясала ножица
реже накриво
и цапа хартията

храна

хапя езика ти
като животно
помирисало кръв
заклещено
между ребрата
на единствения си дом

йокаста

кожата ми е бяла
(като кучешки зъб)
ръцете ми са тихи
(като сняг)

полепвам
по очите ти
и ги разкъсвам

***
когато те искам
винаги идвам
с един букет
и две примки
за всеки случай

***
по цял ден
стоиш на балкона и гледаш
как дърветата горят
после се прибираш
и аз цяла нощ
се опитвам
да те стопля

скални рисунки

превърнах се
в пот и ритъм
над който
сънищата ми
залязват в пещерите

юда

да целунеш убиеца си
е като да посягаш
към облаците
когато вали

***

огънят търси
дима
в който да заживее
прахът
полепва по облаците

пожарите
са празни

кости

тези кални облаци
по които ходим
и забравяме
чакат под земята
да се върнем

***
думите остаряха
умират във въздуха
навсякъде сме
прекалено далече
един от друг
ръцете ни проглеждат
под уличните лампи

нощ

светло е
сигурно някой наблизо
гаси пожар
а децата му се опитват да го спрат
защото ги е страх
от тъмното

***
в ада всичко
е на ръка разстояние
някой те държи за гърлото
докато се целуваме
поглеждаш настрани
и виждаш себе си

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017