Етикет: Нова социална поезия

all in(clusive)

половината дори не знаем защо й викат шведска маса
само бързо набождаме с вилицата из платата
напосоки без да гледаме

помня първите пъти се опитах да потърся
онова което ми харесва
но бързо се намериха учители по стил и етикет
които да ме вкарат в надпреварата

от нас, душице, можеш само да се учиш
как сръчно да лавираш измежду протягащите се ръце
кога да си проправиш път с лакът, кога да доближиш
как да се усмихнеш, кимнеш и подложиш крак
и накрая – как да изхвърлиш ненужното от отрупаната си чиния
когато се заситиш без да види някой и да посегне да си взима
урокът е свободноизбираем но без него няма как успешно да завършиш и да вземеш хляба в ръцете си

това ти казват докато преживят лакомо и се настъпват уж случайно покрай масата

поглеждаш кулата от сирене и масълца пред себе си
и изведнъж отново ти се пие загоряло прясно мляко
а вилицата с която е набучен хляба ти се вижда Вавилон
отдръпваш се послушно в ъгъла и наблюдаваш

не си ни зрител нито режисьор

редуваш без да искаш всичките си жестове
и търпеливо чакаш всички да приключат
защото така правеше като дете и помниш
накрая пързалката винаги остава свободна

 

ПЛАН за бягство

1. стягаме багажа
внимателно
докато спре да диша

2. задраскваме последователно нещата
които искаме да понесем със себе си

3. спираме водата топлината светлината

4. излизаме

5. винаги проверяваме дали сме заключили
два пъти

 

рецепта

оставѝ водата да ври
да поомекне нарязаното
съвсем естествено е да бъркаме
но винаги бавно внимателно
по посока на времето
и да дойде време за солта
и да опитваш от ръката ми
и да опитвам тайно преди тебе
и това да се повтаря
с непрестанно бъркане на бавен огън
докато решим че е готово
или се заситим с плодове от масата

 

на тръгване

също както изтънява връвчицата на обувката
както се разпуска кожата й
както се заплита колието в косата и само в себе си
така
цялата нежност не стига тогава
и за панделка и за възел се стяга със сила
и все не разбираш
по мярка ти е а после не е
ще отнеме време и внимание
ако сетне решиш
ако сетне се сетиш

 

Мейерхолд
или моторика на мисълта ми
какво е времето на съзнанието до ръката
любопитството на сетивата
да намерят своя бог
сред ягодовите полета
чая
ласката
кара млековарката да вие
да троши из стъклената менажерия
да чака влака дълго и приведена
да пуши
да скицира замъци
да драска по ръцете си с флумастер
да се превръща в чайка
да намрази горко всички майки
прехапала езика си да трае
без думите не можеш да я разпознаеш
и не шава
пази се

 

преговор

забравяме
забравя ме
забравям е
това е всичко за спрежението
на него могат да влияят
лице число най-вече време
останалото всеки ще си прочете вкъщи
и упражненията ще си направите сами
не по желание
свободни сте

 

die
ти не даваш
и така започва всичко
,

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
Цвета на очите
счупва хоризонта
и го понася
в спиралата на липсата й.

 

*
Понякога,
криеш сълзите си в летния дъжд.
Понякога,
си отново на пет
и с пръсти ядеш
от буркана мед.
Понякога,
сънуваш бъдещето
и се събуждаш
с носталгия по настоящето.
Понякога,
си само човек,
на пръв поглед,
a отвъд
много повече.

 

*
Аромата на косите,
измити в самодивски извор,
разпилява попътен вятър
в пристанищата за завръщане.

 

*
Смеха й
оставя белези
по гърба
по ръцете
по бедрата,
залутан в дълбините
на всичките им закуски,
само с арабско кафе и смокини.

 

*
Съмнението в нейното съществуване
уплътнява образа на самотата им,
когато са заедно
по изгрев,
в празното лястовичо гнездо
на терасата,
по обяд,
в отражението
на втората водка,
вечер когато я целува,
заспива в нейните прегръдки,
тя в ритъма на сърцето му
и се сънуват.

 

*
Сънувам безброй любови
от пепел и сол,
десетки, хиляди любовници
от глина и кал.

Сънувам без край океани
и само една продъдена лодка.
Сънувам една винаги пребродена пустиня
напусната от своите камили.

Сънувам без брой любови
без край и без начало,
и един единствен любовник
още не обичан.

 

*
Когато някога,
преди да умра,
върни ме в Анкара,
да подишам въздуха
от детството на баща ми.
После се разходи с мен
по плажовете на Тасос,
само осемдесет години
ще ни делят от там където,
за пръв път е проходила майка ми.
След това ще се завърнем в Пловдив,
но ти ще отлетиш
отвъд Дунава
да се сбогуваш с онази прабаба,
ще отлетиш
да се сбогуваш с твоите си.
А аз ще избродя отново
този мек град от сианит,
ще избродя отново живота си,
за да те обикна по-силно
отколкото е възможно.
Когато се върнеш
няма да има нужда от думи.
Ще се прегърнем,
ще потънем в реката,
ще се сбогуваме с внуци и птици
цяла вечност,
докато душите не станат хумус,
оплождаш земята.

Когато някога,
преди да умра,
но не още…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Пластове

и ако не можеш до фанатизъм
да изживееш нежно грапавото
защо ти е да се опитваш да го бъдеш иначе
защо ти е да се стараеш да усетиш сладкото
когато няма никакво значение до колко пълно ти е вътрето
ако не можеш сам да си развиеш опаковките
и после да стоиш една такава гола, хубава
и в трепет да ти избелеят синките
или пък да се слеят с цвета на кожата
и може би тогава ще преспиш с пейзажа
а може би ще влезе в тебе той
кое от двете е- не е въпрос на метафизика
а просто колко теб те бива да се със-споделяш тебе си

 

от(ново)

когато порасна ще стана като нас
армии от жени ще ревнуват всемира ни
ще бъде 10, 5 по рихтер
срутването на физиката
отнемането на всички обективи
голотата на новородено
съвестта на проститутка
кодекса на вричането
белега от липсваща халка
черното на вътрето
стоманата на жестовете
плътта на живеенето
оргазмите на кислорода
зрелището на имането
болката на живата вода
митологията на 21 век
името ти на гроба ми
първото на последното
последното на първото
първото на първото
и малко преди него
когато порасна ще стана като нас
смъртта ревнува случването ни

 

Тихо

бъди грешна музика
вземи косите ми
нека бъдат струни
направи осезаемо
перото на езика си
разкървави артериите му
да потече раждането на звука
чуй самоубийството му
в петолинието на трепета
бъди грешна музика
удряй ме в тихото
никога не ме сверявай
свири ме
свири ни
свири

 

Прах при прахта

твоята безпризорност на по(явявания)
моята ненаситност за несигурност
от пра-вечности рушат ядрото
на общата ни тенденция за деградация
и няма никакво значение
дали чета Томас Ман за закуска
или ти ползваш за разпалки страниците му
и двете знаем, че регресията ни на битуване
е единствения начин да се уповаваме една на друга

всяка буква която не казваш
е повода за тази която пиша

всяка липса която чувстваш
е повода за състоятелността ми

всеки език който целуваш
е повода да прехапвам своя

всяко мълчание което не чуваш
е повода да съм оглушала

всеки повод който ми даваш без да го правиш
е моя начин да те ограбвам по твое желание

 

*
деструкцията ни оставя песъчинки-
децата (ни) скоро започват замъка

в царството небесно е пълно
подарявам ти Земното

 

Молитва

само едно Рождество
заслужава поста си
легни напряко на тялото ми
кръста от нашите две
ще целуват миряните

чуваш ли кънтежа на раз(съм)ване

 

„Минало предварително“

преди да стане вчера
ще се случат толкова много неща
земята ще започне да ражда камъни
градушките ще се научат да пишат с браиловата азбука
историографията ще си преначертае лентата
фотографиите ще се ре-проявят
(в лилаво)
майките ще спрат да кръщават дъщерите си с трибуквени имена
дихотомиите ще се убият в себе си
а тамянът ще започне да посреща вместо гони

преди да стане вчера ще се случат толкова много неща

гробарят все така очарован гледа тънкописеца на бурята ни
снима с ирисите си в салто
последният гръм на гласа й
посрещаме въздуха й с мирис на Въз(раждане)

как познато й мирише на вчера
докато опипва с пръсти имената ни на плочите

 

постПРАЗНИчно

след пост не идва Велик-ден
след Велик Ден идва пост-

гладен е само който знае
какво е да бъдеш сит

(малко над стомаха)

 

*
ти си само един комедиограф на Аз-ове
рецитираш нелепа сериозност за произвеждане на нищо
човешка форма на Титаник си
с който си отиде цяла една епоха
и нищо повече
толкова е глупаво да се наслаждавам на гледката
докато повръщам в краката си
по-добре е да седне смешката върху лицето на
претенциозно човешкото
пред бутафорията на тежкия ‘психологизъм’
колко още смърт ти е нужна за да разбереш
че всичкият ти смисъл се свежда до моето наличие
толкова прекрасно се чувствам, когато знам
че адът винаги ще оправдава сбъдването ни
битието ми е едноличната ти форма на фашизъм
естетизация на концлагеристите ако искаш го наречи
ти си моят винаги неидващ и вечен Годо
времето на Бекет е там където няма време
мисля че ни е дублирал в горното
Малеевич е изостанал:
черното отдавна не личи на черно
аз съм твоята гранична ситуация
случването на организма ти съм не от днес
и няма никакво значение кой с кого е бременен
щом всеки е в другия и никой не е в никого
луфта между краката ми е съизмерен
с пълнотата на корема ми
където все още Ния дреме незачената
погнусата ми е навсякъде, усещаш ли че цапа те..
отивам да измия за стотен път ръцете си
знам че се изхождаш с мастило на съмване
прости ми
че не ти прощавам
писането ми ме потвърждава

 

Бог е жена
и като такава
не обича да Й се молят-
не се опрощава слабоволието

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Колебание

Не потропах
на вратата на вятъра,
въпреки че той
ме повика в съня.
Самотният весел вятър –
покрай него
е толкова студено!

 

Препънах се
в подводните камъни
на душата си.
Опитах се
да ги отместя,
но те бяха хлъзгави
и коварни.
Погледнах напред,
а там някакъв фенер
затъмняваше пространството
край мен.
Заслушах се във вика
на безвремието,
в тишината
на доверието,
изплувала
от твоите очи
и в риданието
на бъдещето,
покълнало
от детската усмивка.
И камъните се пръснаха.

 

Благодарност

Крилете на дървото
се вкамениха.
Корените на птицата
изсъхнаха.
Времето обърна
хастара си
и така подновено
тръгна към бъдещето.
Нашето време.
Чуждото не постъпва така.
То подарява
старите си дрехи
на нас.
Вместо да съскаме,
ние сме благодарни.
Защото крилете
и корените ни
са фалшиви.

 

Роботите не сънуват

Дългото зимно коварство
изпочупи надеждите.
Започва митарство.
Митарство на сънищата.
Дълги сънища…
По-реални от реалността.
Затворени са всички пътища.
Навсякъде са труднопроходими.
„Пътувайте само с вериги!“
Но движението не се оковава.
Препускат вбесени толкова зими.
Спомен от нищото само остава.
Дълго, мъчително нищо –
половин живот,
смислено и интересно,
като съня на повреден робот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

строиш дом
за да събориш
по-лесно
себе си

 

зимувам там
където все още помниш
цвета
на тревата

 

когато си щастлив
съм мъртва
когато си нещастен
ме убиваш сам
и твърдиш
че това престъпление
може да се нарече
любов

 

оглуша и онемя
преди да разчетеш
смисъла на сърцето ми
по устните
сега си с гръб към мен
без сетивата
на глухонемия

 

не проговори
когато трябваше
всяка подритната дума
е камък в стената
пред бъдещето

 

пръстът на оракула
пробожда очите ти
изтичат всички безсмислици
начело с мен
празното запушваш
с новородени планове
които растат
вместо деца
отказваш се от любовта
в името на живота
и скоро разбираш
че това е най-големия гъдел
в петата
на Бог

 

бъди непознат
така ще ме срещнеш пак
името преди очите
думите преди устните
в тази любов
в която
плътта е просто
каприз на душата
накрая копчето изтрило
пулса на сърцето ти
ще откаже завинаги
бъди непознат
за да си спомниш
бъдещето е само
ново копче
delete
а нашето настояще
е безсмъртно

 

върви
когато стигнеш
до своята музика
значи
си близо

 

те не познават
косата ти
снимките
са метални отблясъци
само пръстите помнят
чупливия растеж
на живота

 

нарече ме вчера
подстрига пръските пот
около силуета ми
с острото си
безразличие
и отмина
сега те питам
потят ли се
следите в теб
и как се казват

 

стакатото е сричка
в душата на пианото
но ръцете ти не умеят
да четат

 

ти си цар на абсурда
но планетата ти е самотна
царуваш сам
над себе си

 

говориш много
защото нямаш нищо
за казване

 

паметта оцелява
като готов на всичко
убиец
търгуваш с нея
без да усещаш
че въздухът пред теб
е миниран

 

лудост е тишината
препълнена
с отсъствия

 

не си изоставен
изоставил си
това е всичко
което не искаш
да си спомняш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Великден

1.
Стотици свещи,
малки и големи –
според греховете…

А над тълпата,
отдавна
невярваща
във вярата,
отегчен,
за кой ли път
възкръсваше Христос…

Варна
1965 г.

 

2.

Един ден,
незаписан в Светото писание,
на Христос ще му омръзнат
хвалебните речи
на благочестивите червеи,
дарили го със безсмъртие,
за да се хранят
с плътта
и кръвта му…

Ще слезе мълчаливо от кръста
и ще бъде щастлив,
че е смъртен…

1985 г.

 

3.

Жестока е кармата
на необходимия грешник.
За да обезсмъртят Божия син
е нужно предателство!

Това е цената.

За Христос – любов
и вечна слава .
За Юда – храчки и анатема.

Плачете за необходимия грешник!
Плачете за Юда!

2017 г.

 

*
Пустинята на глътки жадно пие
реката във душата ми
оазисът зелен
възкръснал сред безвремието

 

Болка

Господи,
колко болезнен
е пътят през пустинята
от моето тяло
до твоето тяло…
Там,
някъде по средата,
тлее огънят.
Ключът – изгубен.
Забравен – езикът.
Магията – погребана
в пясъка,
изтичащ между пръстите…

 

Ослепях за слънцето.
Оглушах за птиците.
Забравих гласа си.
Престанах да дишам.
Умирам.
Обичам ли?
Мразя ли?…

 

*
В тялото ми есенно
линее
птица пролетна.

Не поглежда трохите.
Водата не докосва.
Тъмнината я плаши.

Пролетни небеса
сънува
птицата
в затвора
на тялото ми
есенно…

 

In the Death Valley

Слънце убиец.
Хлъзгави пясъци.
Дебнещи змии.
Подлудяваща тишина.
Измамно спокойствие –
като предателство
от приятел…

Болезнено изхлузих
старата си кожа.
Преродена,
кръвта ми срина
здравите прегради
и сега
голото ми тяло
свети,
озарено,
от допира на нежните ти пръсти

Добре дошъл във Рая!
Но се пази –
и аз сама не зная
дали сега съм Ева
или змията…

 

Вън от рая

Прокудени от Бог,
две деца –
изгубени и любопитни,
последвахме змията
сред тревите,
които шепнеха с телата ни…
Ласкавият залез
напълни шепите ни
с лудо вино
и ето –
огънят на виното
разпалва вече
жадните тела.
Една нетърпелива,
последна капка
от устните ми се отронва
и бавно
пълзи
по мрамора
на кожата ми
в очакване
да я изпият
устните ти…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

*
слушам
песента на птиците
помниш ли
колко пъти
сме я слушали заедно
а ти не я чу
нито веднъж

 

*
лампата
в коридора
се преумори
от нашето будуване
на сутринта ни каза
сбогом

 

*
давя се
в очите ти
без позволение
не ми подаваш ръка
нарочно

 

*
не е лято
а банския
се подава от гардероба
поздравявайки
подсещайки
и припомняйки ми
колко пъти
съм тръгвала
към плажа с него
само
за да го изоставя на пясъка

 

*
прехапвам устни
в мисли
за твоите
върху тялото ми
извито в ръцете ти

 

*
хапеш устните ми
докато ме гледаш
дано си мислиш
за мен

 

*
играем си
в пясъчника
на любов
губя представа
за времето
забравям
какво съм искала
но чувствам
че това
си ти

 

*
страшно е
неизвестното
и така възбужда
любопитството ми
почти смъртоносно

 

*
вятърът
ми нашепва
устните ти
по голото ми тяло

 

*
ще те разходя
в мислите си
ще ти дам да надникнеш
в най-тъмните места
на ума ми
и ще ти постеля
в сърцето си
ако решиш
да останеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017