Стефани Гончарова – Гасиш дъжда с цигарата си

*
подарявам ти
всичките си отклонения
неправилни завои падания
повтарящи се като дните сблъсъци
защото лудостта ми е челюст
която расте
и не може да погълне нищо
трака скърца изпотява се
от венците й потича ферментирал пясък
подарявам ти
безсилието и страха
подобрена геометрия на страдането
жестокостта
да те обичам

 

ръцете се извиват
назад и нагоре –
разпънат ангел
легнал на пътя
да се изгубя като цвете
да катастрофирам всичко
което знам и виждам
да дишам през мрежа
от небе

 

*
омеквам
като сладолед
органите ми
светят под кожата
изтъняваща с минутата
бял сигнал
опасно е
и толкова хубаво
да пия от невежеството
на свободното възприятие
отпускам се –
комета от памук
изхарчена
като първата стотинка
на дете
и съм щастлива

 

*
тихо е
гласовете на предметите
вибрират
някъде отвътре
се знае
какво е да усещаш
с кожа от мисли
как се тича
по лилавата вода
къде морето става плът
и звездите възкръсват
всяка с три сърца –
като на октопод
кога времето заспива
гроздето замръзва на капсули
тихо е
в тази топла тъмнина
се създава
нов език

 

ти си събитие във вселената
прорязваш
пулса
на съзнанието
вибрираш
като вертикална линия
спомен без кожа
напукана сълза
подписваш се с опарване
преливаш в различни форми
и ги оцветяваш с
живот

 

*
лежиш по корем
на тревата
от кожата ти капят
светове
гласът ти е ключалка
през която влизам
(тромава съм като всеки влюбен)
за да те гледам
по-близо
отколкото самата би могла
да се познаваш
завалява
но гасиш дъжда
с цигарата си
и си мисля
колко е приятно
да се живее така
и колко лесно
да се умре

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Владимир Сабоурин – Мартиника

 

На Иван Маринов

Тръгнахме от марсилия
Бретон клод леви строс и аз
Когато бенямин бе задържан
На френскоиспанската граница
Интернираха ни в мартиника седях
40 дни в лагера преди да ме пуснат
Да замина за куба моята родина

(По материали на уикипедия)

На стария френски карго кораб всъщност
Бяха също виктор серж и ана зегерс

Концентрационния лагер бе
Някогашен лепрозорий
На островчето
Pointe rouge

Родината е там
Където няма да се върнем

Клайст натиска бавно спусъка
Ако S-Bahnа мине оттам
По същото време
Би било съвпадение

Месец по-късно capitaine paul lemerle
Акостира във фор дьо франс

Тропически дъжд истински
Бароков концерт по ръждивата
Каросерия колелата отдавна се въртят
Гротескно изметнати във въздуха на вълнолома
В чернобял спомен пяната на океана черупка на фосил
Под мастодонтния капак издимява със съсък
Мотор на зил

Морфин в марсилия
Хероин в търговище

В тишината на сиестата
Разрязала с ножици сянка и блясък
Пада играчка минава
Дух на предък

Дръпни само няколко пъти
Като внимаваш да проявяваш респект
И остави Romeo y Julieta No. 2
С тънък пръстен още топла пепел
Да тлее върху чашата прави това

Талашитен гардероб от стария режим
С поддали панти отваря двери на олтар
Безброй играчки богове деца
Обичащи ром пури сладко

Та значи, бях започнал да казвам
Големият генерал на Просвещението
Toussaint l’Ouverture изкла до крак
Белите хора (като бели хора)

Праведният сред народите спаси
Нас лотреамон гений на съновиденията
Жената с конска грива глава опашка рога хана
Аренд червенокосата сирена на съня на ио
Алиса сгушила заека звездата в края
На всеки кантос познах пустотата
Приживе и останах там

И ето

Жените на бордо са смугли
Светлоокия мъж се връща луд
Сред меките хълмове на швабия
Във френските плантации край сантяго
Господарките говорят френски
Робините йоруба

Освобождаващо скъсване
Във веригата на нещата яхната
От бог рогата жена кон
Върху хвърчащите листи
На библията на отците
Фибите на ио

Притежание на боговете
Вече не може да си роб

Ида от сантяго
Където се спасих, измъкнах се останах цял
На югоизточното крайбрежие на куба
Душата ми остана там където са
Френските плантации за кафе
Французите презиращи испанците
Добри търговци на кафе и роби
По-добри търговци от испанците
По-изтънчени

И тъй

Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното

Една безсънна нощ без видимо основание
Ще забележиш, че при паленето на чуканчето
Пламъка достига веждите ти

А течността се е оттеглила към дъното в летливостта
На всичко, което се изпарява

Слизаме към нощната река
Чакълът хрущи черните води
Жадуват мед богинята ще те дари
С годеница и жена

Светлина извираща от охрата индигото табака
Месести листа огромни стъпала блуден син обгърнал
Колената на сляпа старица зърна вимета буза на дупе
Надничащи от мрака годишни пръстени фаланги
На захарна тръстика тя полага съсухрена
Ръка на шаман опипва да види
Завърналия се

Sic incipit vita nova
Твоите мъртви

Ида от ръждивата
Утроба в която майка ме донесе през водите
Изпъкналите ребра на шпангоутите бебешка
Кошница в която бях пренесен
Вмирисан на окис и нефт

Тя влезе с мен деветмесечен
В желязното туловище след като по-рано
Свръх деветте установени ме бе носила
В себе си посинял от асфиксия
Насила изрязан от нея

Така тя продължи да ме носи
В друга утроба миришеща на окислен метал
Възпламеними фосили потеглил от самото начало
В последен курс за нарязване за скрап

Празен танкер пълен
С 1200 тона морска вода
За баласт

Родината е там
Отдето няма връщане.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Спаска Гацева – Бежанец

*
стопиха се снеговете
и аз нанякъде
с дадения ми от боговете
статут на бежанец

 

*
и една дума
стига понякога
да се обесиш
сам

 

*
прагът е отвътре
и отвън

тишината
в стаята ми пази

 

*
тая капка
вляво от клепача
радост ли е Боже
или плача

 

*
от сянка до сянка
от припек до припек
стигнах почти
същината

 

*
прегърни поне веднъж
омразата тогава
тя ще ти подскаже пътя
да посрещнеш
любовта в сърцето си

 

*
тоя ден ме доуби
покани ме
на гости
сълзата на дете

 

*
ще дойде сънят
зеления
и ще стана
растение

 

*
черната проза
наднича
отвсякъде
с розови очила

 

*
онова с луничките
с басмената рокличка
с тънките токчета
къде отпраши момиче

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Анна Мирчева – Когато черното е цвят

отблясъци

слънцето е кошер
лъчите му – пчели
по вълните на морето ти
събират
събират ме
събират мед
да се потапя сладко залеза
в соленото ти тяло

….
гмуркам се
любовта дава хриле

 

замесени
в пропорция едно към теб
правим любовта
изпечени
до зачервяване
на късове разчупени
строшени
храна за жадни птици
чакащи дъжда

 

чудо за три дни

онзи ден
циганче
днес бяла пуканка
цветчето на сливата

 

тихо

най-тихата радост
да гледам
как
сънят ти
пълзи под клепачите

най-тихата лудост
да гледам

 

запали

в очите на Бог днес е сиво
и капят отгоре ни прошки
разтваря гърдите си зимни
земята –
разпъпва се пролет
отвътре
не горното слънце
разпалено бута живота
и минзухарите ни покълват
прогарят скръбта
аз забравих –
ти помниш ли?

 

не смея
да прекърша тишината
в която думите ни
са сигнали
целувки изпод пръстите
надеждно построени къщички
от топли длани
меки устни
от синьо
нощите настръхват
пробуждат се
сред себе си
след нас

 

за малко

излизам в отпуск
от себе си
пускам на свобода
времето
да си почине
от мен
да починат формите
желанията
всички следи от допири
и лица

бременни с мен
досега ме носиха
износвам се

ще ида
да се родя в индия
или някъде
кой знае
(все някой)
къде

ще съм дете

 

зазоряване

очите му – зори
се съмват

катерят аленото
по страните й
и спуска устните си
стръмно

пресъхнал

от пръстите й –
сламки в мрака
изсмуква трите си живота
поет
пролет
полет

 

когато черното е цвят

заспуска се нощта
по жартиера
налива цвят
в чорапа на съня ти
„предай оттатък“
шепне ти
измерва те
по светлия остатък
в утрото на кожата ми
-цзъннн-
една карфица от корсета
на средно сивото ни всекидневно
сваля кройката

само
я сваля

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Велислава Кандова – Шоколадов сладолед

Спомен

Пращаше
ме за шоколадов
сладолед
за теб
за да достигна
до сърцевината ти
купувах същия
за себе си
така
и не успях
да достигна
сърцето ти
татко
но все
още
обичам
шоколадовия
сладолед

 

Вяра

Да обичаш
човек,
за да достигнеш
Бог

 

Колебание

Да срежеш кабела
или тръбите
за да повикаш
майстор

 

*
След измислянето
на портфейла
дамите
се вълнуват единствено
от неговото
набъбване,
жалко за
наполеонките

 

По Вазов

Жадна за хубаво семе жената е,
силна е, сочна е тя:
всичко се фаща в горката, родливата:
бурен и клас, и цветя.

 

*
Раждам
птици
вместо
бебета
всеки
понеделник
в синята нощ
явно
любовта ти
не стига
за хора
жално
клюмват
клюнчета
връз мен
зърната
самотни
жужат
носталгично
моите
рожби
отлитат
на юг

 

Ено хайку

Заранта
с работническа каска
жаскаш, жаскаш, жаскаш.

 

*
Секс s elf
свършвам
на магия

 

Дъга

горна устна
долна устна
все нацупени
по
ствола
на живота

 

Последно желание

Единственото
хубаво
нещо
на смъртта е,
че сърцето
спира
да мисли за теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Десислава Събкова – Ще превърна отчаянието си в изкуство

*
Отказах се да те обичам
докато те няма.
Ще превърна отчаянието си
в изкуство,
за да запомниш
единственият човек,
който беше до теб
в този проклет свят
и който накара
да си тръгне
когато имаше най-голяма нужда от него.
Отказах се да те няма
докато те обичам.

 

*
да ме намериш
невъзможно
за теб изчезнах
като черна котка
в тъмното
може да видиш
блясъка от очите ми
не се залъгвай
най-вероятно не съм аз
шестото ми чувство
усеща егоизма ти
животите ми свършиха
като на кино
няма ме не за теб,
а за живота
разбих се
във паважа му
от любовта ти.

 

*
Безкрайни улици
и зад всеки ъгъл лице,
което се оказва,
че не е твоето
седи и чака
лице,
което не е моето.
И всеки търси
това,което не намира.
Само ти не търсиш мен
докато ме няма

 

*
Аз съм любов
и това ми стига
докато се приближавам
до момента, в който
ще бъда само душа
и костите ми ще се разпилеят,
за да станат на прах.
Направи тленното ми
на огърлица и ме носи
до сърцето си,
за да ти напомня,
че си обичал само тялото ми.
Аз съм съвършенство
когато не съм прах,
а съм само теб.

 

*
Слънцето е далечен любовник
по свечеряване.
Гали с лъчите си
докато изчезва
за толкова кратко
колкото да ти даде надежда
и жажда за
утрешния ден .
Любовникът е като
изчезващото слънце
за да не ти остави съмнение
за бъдеща любов.

 

*
Тъгата в очите ти
прогаря снимката
и жадува да погълне
всяко живо същество
докоснало се до илюзията ,
че е достигнало
дъното на душата ти.
Мълчим като очите ти,
за да забравим до болка
познатото усещане
на двете ни ръце
докосващи се,
за да те няма
докато ме няма мен.

 

*
Ти ще ме възпяваш,
а аз ще те рисувам.
Поне чрез талантите ни
да се достигнем,
за да целуват пръстите ми листовете,
а твоите струните,
за да попивам цветовете,
а ти музиката,
за да може разбитите ни сърца
да се намерят
когато се преродим
и да забравим болката
от този живот.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ая Бсесо – Похищение

ПОХИЩЕНИЕ

не ми трябва любов
трябва ми похищение
нека някой
ме отвлече
от този свят
да заличи времето
да се разходим заедно
по преките на душата ми
да му покажа тайните пътеки
тъмните улици,
непребродени от никого
и той да ги озари
със светлина
да оцвети живота ми
като акварелна картина
цялата в синьо
и да стопли зимата
на сърцето ми
с горещия си дъх на лято
нека някой
ме отвлече
от този свят
за да ми покаже,
че съществува
много по-добър.

 

*
вярвам в толкова
необясними неща
всички до едно –
нелогични
вярвам
в демоничната природа
на луната
че трови сънищата ни,
а когато останем
нощем
със себе си
буди
вълчата ни природа
природа
на хищник
на звяр
на чудовище
вярвам в
преражданията
в това, че
духът е вечен,
а тялото – преходно
просто материя
сложна комбинация
от атоми,
придобила
твърде голямо
значение
вярвам в
ежедневната магия –
магията на добрата дума,
магията на една усмивка,
магията на влюбването…
вярвам в призраци
и в това, че всички
сме заселени с тях
вярвам в Съдбата
в предопределеността
че дори най-абсурдната случайност
изобщо не е случайност
вярвам, че
животът е двулицев
и ние избираме
кое негово лице
да опознаем
вярвам, че всяка рана
е белег на порастване
и че най-трънливите пътища
водят към най-красивите места
вярвам в толкова
необясними неща,
но най-необяснимото,
в което вярвам
си остава
човекът

 

*
превърнала съм се
в непробиваема крепост
в истинска съвременна Троя
не оставих вход за влизане
към мен
или изход за излизане
от себе си
заличих всяка пукнатина
замаскирах всеки белег
и сложих охрана
на чувствата си
превърнала съм се
в недосегаема
в истински съвременен Ахил
прагът ми на болка
е достигнал
най-високата си степен –
на безчувственост
превърнала съм се
в истинска антична сила,
забравила че
и Троя
и Ахил
са имали своите слаби места
и се питам
някой ще открие ли моето?

 

ТЯСНО Е

няма място
за повече минало
в настоящето ми

 

TOXIC

аз съм
неизучен континент,
а ти си
потенциален откривател
и изследваш
благата ми
проверяваш
дали съм обитаема
дали условията ми
са подходящи
за живот
и на пръв поглед
всичко ти изглежда
съвсем нормално
но когато
престоят ти
се удължи
разбираш, че всяко
от благата ми
е било капан,
заблуждаващ,
че не съм
токсична

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Кристина Янкулова – Часът е понеделник

*
Часът е понеделник,
а аз
правя
каквото желая.
Детството,
за щастие,
остана далече.
Някъде назад в спомените, които нямам.
Не ми липсва, не го търся,
не го разбирам почти.

Часът е 5.20,
а аз
съм
малко закъсняла.
Продължавам
да крача напред,
отивам някъде,
пристигам никога.
Но пътят остава.
И понятието за него –
дори след опита да заграбят спомените ми.

Часът е
отминал,
и време е –
да отмия неравното.
Да приключа с безкрайното,
защото
нищо
не щe ме изплаши
кaкто уплахата,
и нищо
не щe е нужно
както тази нужда.

 

Кръгове в живота, част 1

На моменти
човек е толкова интересен,
че става интересен
за хора,
които обикновено
са интересни
на други хора –
и това не ги интересува.
… нашият човек
също не го интересува,
че те
се интересуват от него.

 

Интересно

Колко странен е животът!
В един момент стоиш,
с касетофон допрян до телевизора,
за да запишеш някое парче,
достигнало до теб накрая
през комунистическата мъгла
и гадните ѝ лепкави остатъци.

В следващия –
само, сякаш,
след мигване на окото,
пишеш на PJ Harvey,
като непременно забравяш
да оставиш координати за обратна връзка,
за да може жената,
ако реши да ти отговори,
да не може!

Нищо – sending all my love
също е ок.

А после –
Hooverphonic ти коментират под видео –
видео на тяхно изпълнение…
Mоже, естествено,
да не са те,
да е техен представител.

Но само помислете!
Всичко си върви,
и не му пука
дали вървим с него.

Ето защо
искам да живея
100 години
200 години

500 години!

Колкото се може
повече години!

За да видя още
и още
и още.

И, ах –
колко много неща
имаме да видим на този свят,
а колко малко време!

Затова
не спирам да се рaдвам –
всеки момент е възможност,
всяка възможност –
път към нещо ново.

A едно неголямо човече
може да изживеe
огромнатa радост
от малките неща.

Интересно.

 

От друго време

Сиво е.
Облачно, метално. Няма нищо на света. Дори метал няма.
Още не съществува желязото, нито може да се калява стоманата.
Има само пустош и вятър.
Там, където се е родил, формирал …
или друго, човекът.
В началото.
Mалко след него.
Той броди по тази земя,
подслонява се в пещерите,
крие се зад растителността,
не гледа слънцето в очите,
няма претенции.
Просто живее.
И ловува.

Тичам бързо, почти не ми достига въздух.
Сиво е,
мрaчнo тихо.
Аз съм единственият човек на земята.
Така предполагам.
Нямам дрехи, но не зная
дали се вижда голотата ми.
Дори не ми хрумва да ме интересува.

Тя ме гони.
Черна е
почти се слива със сивото.
Бърза е, светкавична.
Не я чувам, но зная,
че е зад мен.
Очите ѝ блестят в странно жълто насред цялата тази
безцветна пустош.
Не чувам дъха ѝ,
сигурно поглъща моя.
Движи се с неподозирана галантност,
без да има откъде да я научи.
Лапите ѝ безшумно докосват земята,
тя се носи,
не лети,
не бяга,
не гони.

Аз обаче съм преследван,
от нея.
Зная, че все повече ме приближава.
Осъзнавам, че ще скочи,
с мощен хищнически скок.
Почти я усещам върху гърба,
върху раменете си.
Oще не ме е разкъсала.

Озовавам се в долинка,
обградена от скали,
в средата ѝ –
езерце, и то с черна,
неподвижна вода.
Без да мога да говоря,
да извикам нещо,
и без да ми хрумва, че
това е нужно.
Без да имам никакви знания
в началото на света,
аз ЗНАЯ.
Това е краят.

Трябва да се скрия
във водата,
тя няма да скочи вътре.
Аз ЗНАЯ това.
И влизам във водата.
Черната вода, тя ме покрива –
над коляното, над бедрото,
аз потъвам.
Потапям се,
после изплувам леко
и обръщам главата си.
В нейната посока.
Тя се извисява на брега.
Приклекнала, тя отскача.

И отново се слива със сивото,
с мръсно белите облаци,
и тъмната вода.
Без да зная
как се измерва времето,
само за миг аз потрепвам.
Сърцето ми се пръсва
в миг, без звук.
aз ЗНАЯ го,
защото спирам
да дишам.
Някъде вътре в себе си,
където зная,
като част от безмерно знание,
че понякога е добре
да умреш
осъзнавайки,
този миг на блаженство
и спокойствие.
От чиста смърт,
природосъобразна.

Продължавам да бродя
по тази земя.
Подслонът зад скалите не помaга.
Hе само гледам
слънцето в очите,
но и искам
да стигна отвъд него.
Вече не живея.
Пак ловувам.
Ho кодирано е в мен,
да не забравя,
че понякога
съм плячка.

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Лили Резачева – Срам

срам

срамът е
език с
двояка посока
към хълма
с парите
но ти си
нещастна руска рулетка
издялана
без намек
за особен генезис

 

the hills

хълмът е
илюзия
за достижение
подкопано
от величието
на планините

 

funeral

нещастието на човека
е резултат
от отчаяното му
вкопчване в живота
забравяйки
че един ден
ще бъде
деликатес за червея

 

договор

не забравяй
че в любовта
аз съм кредитор
а ти длъжник
и ако не ме
обичаш
достатъчно
ще поискам
неустойка за
пълно
неизпълнение

 

love on top

в сексът
умисълът ти е
на убиец
стреляш
безпогрешно
във всяка точка
и като всеки край
този също
носи бяло

 

crucify

забиваш пирони
в сърцето ми
когато се
изповядваш
пред мен
за любовта си
към нея

 

rose

намерението ти
да си монахиня
се крие от полата
където праведността
е отдавна
нещо различно
от самота

 

cheater

невярна е
омразата
защото лесно
се превръща
в дълг

 

drunk in love

жадна съм
за теб
като възмездие
с име на пустиня

 

*
чакам
да е лято
за да ме обичаш
на голия път
на щастието

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Писмо на Златомир Златанов до Иван Карадочев

 

Maybe Yeats wrote his poem The Second Coming for our century:

Turning and turning in the widening gyre
The falcon cannot hear the falconer;
Things fall apart; the centre cannot hold;
Mere anarchy is loosed upon the world,
The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere
The ceremony of innocence is drowned;
The best lack all conviction, while the worst
Are full of passionate intensity.

иване, това често го цитират на Запад като лява меланхолия. има разлика между политическо и политики. политическото няма собствено място, затова се вклинява навсякъде. тук говорят за деполитизиране на икономиката, когато е точно обратното. пазарът е сляп бог, но те конструират пазарни политики. консуматорството например е вид тероризъм, бедствие, но тук го приемат за капиталистически прелести. във финансовата дигитална тирания важно е кой владее кода. вижда се как го правят с банките. ние сме изключени, но можем наистина да политизираме своето отсъствие. понякога е по-добре да не правиш нищо, отколкото тези псевдо-екшъни. когато не могат да ни въвлекат по друг начин, правят с консуматорството, игрите на щастието и т. н. това е неолибералната идеология – не на капани, а на уловки
оставят те сам да се хванеш, като се преструваш че не си. свободният избор е рекет. потопени в ризомата на витализма, младите не забелязват леталното влечение на капитала. милитаристка машина, общество на спектакъла, биовласт – това е неолиберализмът и той се води за революция. днес няма ляво, бившето АОНСУ е изцяло неолиберално и проамериканско – това нормално ли е? процесът на сингуларизация на масите се диктува от капитала и финансово-олигархичните кръгове. и т. н.

13 май 2017

 

Отговор на Иван Карадочев

С цитатите от текста ти се съгласих с твърденията там. Духът на капитализма отдавна е пренебрегнал протестантската етика и е превърнал изобретателно всяка възможност за възпроизводство в лековерна съблазън. И съм съгласен,че това се извършва под булото на либерализма. А глобализмът разширява безкрайно хоризонта му за фиктивната свобода. Високите хуманитарни ценности стават средствата за разширяване на властта на корпоративния капитал и превръщат хуманното в стока.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017