New social poetry

Кирил Василев – От другия бряг на реката

01.09.2017 by New Social PoetryNo Comments

1
Смогът ляга над Пекин
електрическите ножове се включват
в кланиците
и месото бавно почва да се плъзга
по релсите

мрежата жужи и пука
тълпите се събират пред парламентите
хвърлят камъни и коктейли молотов
един град фалира и бандите
разделят кварталите помежду си

числата се делят
като оплодени инвитро яйцеклетки
невроните на борсите сияят

подкупно сърце
как лесно се продаваш
на всяка надежда

признай
че нищото върлува в теб
като айнзац команда
в украинско село

2
Утрото е утро е утро е утро
дробовете на този свят
вдишват и издишват
дните си

кой облак
ще трие муцуна в куполите
на финансовите храмове
коя електронна карта
ще плати всички сметки
на живите и мъртвите

утрото е утро е утро е утро
сметищата стават на краката си
и започват да танцуват
накичени със стари мебели
и найлонови пликове
затворили смрадта
на всички бъдещи дни

боровете се тресат
по склоновете
и изсъхналите им клони
удрят тежко пръстта
само те все още има от какво
да се ужасяват

утрото е утро е утро е утро

3
Не можеш ли
да пуснеш ръката си
като огромна смугла река
минаваща през градовете на света
събудена река
в която всички дни са отразени
и гласовете на мъртвите трептят
по вълните
и разпиляват сенките
на мостовете

не можеш ли
да отвориш окото си
като вратите на корабен док
от който презокеанският лайнер
ще се плъзне към дълбините
и морските лисици
ще ближат отраженията си
в огледалата на каютите

не можеш ли да отвориш уста
и гласът ти да понесе
дните на всички царства
родени прославени изпепелени
колко конника обикаляха
в кръг без да стигнат
ръба на този свят

не можеш ли да се обърнеш с гръб
и да продължиш нататък
към онова което няма име
защото ако бъде назовано
ще те погълне
и никога повече няма да се върнеш
в прокълнатия дом
в твоя дом

4
Нека онова което е на мястото си
поиска да го изостави
така ще го съхрани
нека онова което не е на мястото си
поиска да го изостави
така ще го съхрани

светлината се топи и капе
по покривите на света
братя на праха
елате в този час
изгубеното е изгубено
машините забравят помнейки
машините забравят

облечени в пластмасови партакеши
братя на праха
нека ветровете ви отнесат
нека водите ви удавят
нека пожарите ви изгорят
нека студът ви вледени

вие сте слушали
скръбта на рекламите
които звучат от катастрофиралата кола
и стихването на тромпета
който караше времето да разцъфва
съвсем близо
зад пердето на прозореца

колко пъти всеопрощаващи гласове
поглъщаха вината ви
като тонове ябълки търкалящи се
по нанадолнище

братя на праха
любовта не ни спасява
не ни оправдава
но знае имената ни
на другия бряг на реката
и ни вика от там

и ние тичаме
тя пак ни вика
и ние тичаме
няма да прекосим реката
няма

само тичаме
и слушаме

5
Има ли корона на дърво
която не трябва да бъде благословена
има ли корона на дърво
която не трябва да бъде измолена

кръв от кръвта
плът от плътта
на непостижима смъртност

има ли корона на дърво
която да не ни е срещала
по пътя към нашия сигурен провал
и да не е била разпозната
от сърцата ни

има ли нещо по-неподвижно
което танцува
нещо по-плътно
през което гласовете ни да минат
прохладен дом
за всичко което изгубихме
и за гърма

който не знае
и не знае че не знае

6
Твоята слава е навсякъде
в изповедалнята където момчето
прави свирка на свещеника
в стаята където умствено изостаналите
лежат мъртви в пикнята си

твоята слава е навсякъде
в хангара за частни самолети
където елегантните ангели на смъртта
се качват енергично по стълбичката
и в мидената черупка строшена
под тялото на удавника

твоята слава е навсякъде
в пръстите на пенсионирания хорист
който си играе с електрически влакчета
в пантерата нарисувана на стената
в стаята на убития наркодилър

твоята слава е навсякъде
в мисълта на сигурните
в мисълта на несигурните
в празните от мисъл

кой си ти
който имаш силата
да възвестиш мира
в който нищо от този свят
не разпознава себе си

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Христина Василева – Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc.

01.09.2017 by New Social PoetryNo Comments

Не съм революционен човек, също не си представям какво би означавало това в наше време, но намирам упражняването на монопол и експроприирането на която и да е обществена сфера за изключително вредно и спъващо и без това закъснялата еманципация и бавно узряване, в един оптимистичен план, на нашето общество.

Подкрепих жеста на отхвърляне на статуквото, институционализирано напоследък в две монополизиращи крайности на художествения живот у нас.

От една страна – захаросано-сантименталното тъгуване по близкото ни минало, облечено в претенцията за автентична литература, която не само „народът у нас много харесва, купува и чете, но и читателите по цял свят, запознати чрез многобройните преводи“. Във всичко това няма лошо, ако не беше само то. Сантименталното писане, в съчетание с тенденциозно апологетизиране от страна на медиите, доведе до монопол и бум на лайфстайл литературата (изцяло се съгласявам с даденото от НСП определение) спрямо добрия критичен вкус* – явление, изключително вредно не просто от образователна гледна точка, но и тази на бъдещето.

От друга страна – сложилият се постепенно „висок академизъм“, окупирал, включително, любимия на много от нас, поколението на 90-те, Литературен вестник, авангард по това време и политически. Накратко, фактите от лятото на 2016 г. около честването на годишнината на това, може да се каже, култово за нас издание, показаха наяве още един монопол, който не просто си брани местенцето, но си позволи агресивно публично да нападне един от хората, много важни за поетическата и духовната ни самобитност като поета Ани Илков. Защо ли? Защото се уплашиха поетите да не им вземат „академично-високата“ територия. А който помни историята на ЛВ и изобщо литуратурната история след 89-та много добре знае кой е Ани Илков и какво е мястото му както за изданието, така и в по-широк план – ролята му за създаването на няколко поколения поети в България.

И двете описани по-горе крайности на монополизиране на интелектуалния живот у нас всъщност се оказаха общества само за избрани – едновременно удобни за пребиваващите и печелещи от тях и ревниво пазещи територията си и както казахме, развращаващи добрия, в смисъла на естетически и етически сложен, критичен вкус.

Тези явления в художествения живот у нас по естествен начин намериха и своята социална аналогия в луксозните жилищни селища от затворен тип с охрана и специален пропусквателен режим, носещи dream names като Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc. “Бевърли Хилс“ на Балканите, зони за luxury gated community. Очевидно това луксозно общество съществува и отлично си живее в бедната България – страната с населението с едни от най-ниските доходи в Европа. Ясно е за всички от кой залез и от чия липса на същински изгрев се пръкна по нашите ширини това бляскаво червено общество. (“Мирният преход – всичко е наRED” по V.N.А.)

В този смисъл епигоните на това „бляскаво червено общество“ в художествените сфери на живот изглеждат още по-жалки и обречени в своята самодостатъчна затвореност и надменност, защото есенцията на интелектуалния авангард е в многообразието, щедростта да даряваш разнообразие и в свободата да провокираш алтернативи на себе си.

Това е причината поради която подкрепих и подкрепям НСП и неговия създател поета Владимир Сабоурин в битката му за разрушаване на статуквото в резултат на Мирния преход.

*Кой и какво е добрият критичен вкус – тема за друг дълъг разговор. В случая лайфстайл литературата се оказа доста вредно явление, подвеждайки безкритичния и неопитен читател с проява на уж добър вкус, но безобиден и препариран, плъзгащ се по пластмасовата масовка на безличния посредствен моден вкус. Накратко – панаир на посредствеността, но пак повтарям – пакостна!

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Ружа Велчева – С Манифеста беше хвърлен камък

01.09.2017 by New Social PoetryNo Comments

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Мисля, че аз съм между доайените на групата творци, подписали Манифеста… Живяла съм дълго и много съм видяла от случващото се на българското литературно поле. За съжаление „демократичните промени“ в България след 1989 г. не донесоха нищо положително за нас, хората на перото!… Напротив, задълбочиха се някои негативи от предишните години… Група от хора, накичени от етикета, че само те са носители на Новото, окупираха медии, конкурси, издателства и приеха, че само те имат право да слагат лавровите венци на литературната слава. Отгледаха си литературна номенклатура, истински литературни рентиери, за които всичко е възможно и всички врати са отворени… Изчезна истинската литературна критика и се появиха критици, които издават индулгенции за малък кръг от пишещи… Литературното поле на България се превърна в блато на безвремието, на безпроблемността, далеч от истинските потребности на читателите да виждат в новите литературни творби своите проблеми и своите надежди… С Манифеста беше хвърлен камък в това блато, нещо което отдавна желаех и очаквах! Затова с нужното чувство за отговорност се присъединих към Манифеста!

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Ние показахме че светът не са само те, показахме, че ни има, че имаме сили и кураж да преборим статуквото, в името на чисти и светли критерии. Клиентелизмът е пагубен за съвременната българска литература. И се надявам, че и ние ще помогнем за откриването на нови хоризонти в мирогледа и целите на младото поколение творци, които са носители не само на новото, а и добрите традиции в класическата българска литература.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Винаги има място и време за революции!… А в българските традиции е талантливите писатели да са в челото на битката! Вярвам, че нещата ще се обърнат във вярната посока! Наше право и изконно задължение е да посочваме и изметем графоманите и представителите на статуквото от литературното поле на България! Революциите се правят само от честните, безкористните и талантливи хора! А такива са хората подписали и преподписали Манифеста! Вярвам в това! И колкото мога и аз ще помогна този оздравителен процес!

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Мисля, че успяхме да разклатим блаженото безвремие в блатото на статуквото!… А това не е никак малко! Продължаваме нататък!

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Преподписвам Манифеста и вярвам, че е поставено добро начало! Битката продължава! Viva la Revolución! Venceremos!

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Марио Коев – Свободата е тъжно нещо

01.09.2017 by New Social PoetryNo Comments

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

……………………………..

НЯМА СЪБИТИЯ от лятото на 2016-а година. Във всеки случай не и такива, които трябва да бъдат запомняни.

Т.нар. литературно поле се състои преди всичко от баналности и от хора, които се опитва да преповтарят баналностите. Според мен нищо не е станало. Това не означава, че не може да се появят и талантливи хора.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Не, не е обезпокоено, доколкото понятието статуткво все още се възприема като нещо положително.

Би ли (пре)подписал/а в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Бих го преподписал, без да му вярвам. Свободата е тъжно нещо…

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Иван Маринов – Създаването на платформа с ясно изразена ценностна програма

01.09.2017 by New Social PoetryNo Comments

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Манифестът продължава да бъде и ще бъде актуален дотогава, докогато сдвояването на академизъм и лайфстайл (квази)литературност съществува.

Като оттогава спорадичен сътрудник за мене бе важно създаването на платформа с ясно изразена ценностна програма, която би отменила диреното в младостта оправдание за некачественост и конвейерност на писането. Последвалите опити за наводняване (или заблатяване?) на НСП с естетически ексхибиционисти бяха за радост пресечени навреме.

Труден въпрос. Всеки, който бе писал досега, продължава да пише – и тук конфигурацията воля-за-сцена-на-всяка-цена бе надвиснала застрашаващо над НСП. Свободната сцена не означава, че всичко трябва да бъде публикувано. В духа на Манифеста Свободната сцена е символ и емблема на високата отговорност на всеки автор и редактор пред самата сцена и пред самия себе си (какво и защо пиша и публикувам?). От други Свободна сцена бе разбрано другояче – като възможност за монстрация на производство, като панаирна сергия пред възможно най-многобройна клиентела.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Вероятно бе обезпокоено, защото бе прекъсната неговата монологична диктатура в литературното поле; защото себевзискателните автори добиха възможност да се борят за публичност без да проституират със своите убеждения (което бе, е и продължава да бъде изискване за публикуване в тотал(итар)ната формация/институция на статуквото).

Да! Като възможност за култивиране на авторски почерк и дръзване на себеизговаряне – но тогава и само тогава, когато себеизговарянето е и мислене/творене за социалното и против всеки опит за калциране в клишета и конформност. Може би морално и естетически късогледото писане осигуряват възхитата на обикналата баналностите публика, но това (само)залъгване има своите по-далечни измерения, които не са безобидни. Днес Манифестът се нуждае от автори, които уважават достатъчно себе си, за да съхранят радикалността на изискванията към своето писане и за чието авторско име текстът е преди всичко автопортрет със своя физиономия (защото императивите за стандартизация и осигуряваща пазарен успех взаимозаменяемост са сирени, чийто глас изкушава много автори).

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Иван Карадочев – Нова трансцеденция и нов етос

01.09.2017 by New Social PoetryNo Comments

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Включването ми в един литературен проект, движен от преобладаващо млади хора, за моята възраст може да бъде само позитивно. С уговорката, че не пиша поезия, а се опитвам да я преживявам и мисля. В естетически план това беше вариант да се провиди нов поетичен смисъл след модернизма в неясното постмодернистко поле на поезията. Нова трансцеденция и нов етос.Това преценявам,че си струва.

На конкретните поводи гледам малко отстрани. Трябваше да прецизирам някои от естетическите си предубеждения, формирани като реакция на тоталитарната нормативност. Имам предвид социалните съдържания на поезията.

В полето на поезията всичко оставя следа. Дори нейните последствия да се изявят със закъснение. Разбира се субектите са авторите на НСП.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Обезпокоено е меко изразено. А неговите алтернативи са автономни естетически инициативи като НСП.

Разбира се,че бих го преподписал. Манифестът е възможност поезията да локализира свое езиково пространство в началото на духовността и по този начин да заеме полагащото ѝ се място в културната актуалност.

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Илиян Шехада – Нови ритуални места, нова възбуда, нови представи за понятието сила в поезията

01.09.2017 by New Social PoetryNo Comments

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Подписах манифеста, защото в онзи момент той беше изява на специфична форма на моя дух тогава. Самият манифест настойчиво питаше добра ли е тази форма, чиито очертания е заела съвременната българска литература. От тогава до сега бастионите на официалната версия за съвременната ни литература не са се променили, но смея да вярвам, че заради манифеста са се оформили нови ритуални места, нова възбуда, нови представи за понятието сила в поезията.

Моята история вижда едно „изпускане на нерви“, което донесе след себе си лавина от анонимни и безлични сили, които обаче не бяха съвсем тъждествени на ситуацията и на дебатите след нея. Всички участващи – пряко и косвено, конституираха поток от жестове, целящи да ни убедят, че социалните значения на този конфликт за без значение, в този смисъл – те извършиха своеобразна подмяна. Подмяна е ключовата дума, тя бележи склонността на официално тиражираните версии за скандала около ЛВ, тя изисква от нас да се откажем от склонността и умението си да виждаме недостатъците в нейната реалност, от което ни принуждават да я видим като статична, константна и нейерархична. А това е една инфантилна лъжа.

Скептичен съм. Мисля, че сме в ситуация на все по-яростно втвърдяване на позиции, а не на диалог. Промяната виждам в нещо, което Михаил Неделчев нарича персоналистично четене на литературата ни. Виждането на автора като средновековна личност, лице „персона“ – репрезентация на социален успех и представителство, а не на литературни и единствено такива качества. НСП спомогна за разшиването на социалните маски и посочи кои пазарни класики, кои „символни системи на васалството“( Льо Гоф) са с преувеличена социална значимост.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

То и в момента е. Част от имитацията на необезпокоеност е да отказва да влиза в диалогични режими. Драмата на статуквото е, че отказва да позволи мащаб на съпротивителните жестове. По този начин си въобразява, че ги възпира, но реално постулира светове, излъчени от сблъсъка с „остъклената“ й стена. НСП Е АЛТЕРАНТИВА НА ВЪРХОВНАТА РЕАЛНОСТ.

Не бих, това би означавало, че той има нужда от презареждане. Аз си позволявам да го мисля винаги! в потенция.

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Не сме загубеняците в югоизточна Европа. Интервю с Кева Апостолова

01.09.2017 by New Social PoetryNo Comments

Владимир Сабоурин: За първи път от създаването на Нова социална поезия ти си от другата страна на интервюто. Задавам въпрос на хрониста на събитията от точка нула. Как се чувстваш, разпитвана от чудовището Сабоурин?

Кева Апостолова: „Чудовището” Владимир Сабоурин е „чудовище” по рождение със завидно CV и магнетизъм. Чудовищата са смели, а той е и от породата на справедливите и моралните. Не е чудовище от моите сънища, а от сънищата на други – стряска ги и ги кара да тичат към тоалетните, за да останат пижамите им чисти. Владимир Сабоурин ( моля те да не ме прекъсваш и да не ме редактираш за хубавите думи които следват, иначе се отказвам от интервюто; добре, благодаря ти) написа великата си поетична книга „ Работникът и смъртта” с тема най-новата историята на България – тогава как мога да се чувствам, разпитвана от „чудовище”, което ми позволява да го наричам Влади и подари на литературата ни такава чудовищна книга?

В. С.: Няма да забравя първата ти реакция на Манифеста, един ден след публикуването му: „ДОЖИВЯХ ДА ЧЕТА БЪЛГАРСКИ ЛИТЕРАТУРЕН МАНИФЕСТ”. Година по-късно?

К. А.: След манифестите на чужди литературни култури през миналия век, които са ме вдъхновявали, освобождавали и помагали да прекрачвам с вдигната над коленете пола свенливостта при писането, манифестът ме срази. Той ми показа, че не сме загубеняците в югоизточна Европа, които само се прекланят и кръстят пред преводни литературни чудеса, а можем да бъдем и секси – да оформим идеи, на които да подчиним сериозни търсения и защити в писмовния свят. Година по-късно някои момченца бяха изтръскани от шлифера на господ, премина се през естествен втори развод и сега, след всичките тези епизоди, манифестът изглежда по-силен и манифестен.

В. С.: Ти си театрал, за когото поезия и истина е кауза. Как се съчетават за теб театър и поезия?

К. А.: Думите са базовият елемент, връзката. Те са „би” – позволяват ми да ги чета и да ги пиша като поезия, позволяват ми да ги слушам и гледам като театър. Така тръгна и се разви животът ми – двурелсово. Иначе щях да страдам от луксация и да куцам, а сега дори понякога се качвам на токчета 12 см. Различна съм. В театралната ми работа съм делова, точна, екипна, докато в поезията съм стопроцентов егоцентрик и любовница на вдъхновението. Организирала съм различни и много премиери на специализирани броеве на списанието, на театралните му албуми и летописи, но никога не съм правила премиера на своя стихосбирка, а вече станаха девет, и отбягвам да взимам хонорари от публикации на мои стихотворения, не защото съм богата. През последните 30 години взех веднъж – беше ми изпратен по пощата. Имам специално отношение към своето присъствие в поезията, идеализирам го, пазя се да не бъда присвоявана, а изкушения не липсват. Тук стените са от друго естество и са единствените, които не искам да събарям, защото между тях се чувствам защитена.

В. С.: Защо според теб българският театър изпитва афинитет към лигавата поезия, в случай че изобщо забележи съвременната българска?

К. А.: От половин век гледам пристрастно театър. Никога не е бил по-сериозно застрашен от депрофесионализация, поради криворазбран капитализъм, отколкото сега. Вече съм проблемен зрител, гледането рядко е щастие. Да са живи и здрави пет шест седем осем много добри режисьори от различни генерации, които още държат тавана да не се срути. Българската сцена винаги е робувала на преводната драматургия и затова нашият национален театър няма лице, образ, с размазани фотоси е. Днешният игрален афиш, дори и на държавните театри, е омазнен от преводни булевардни заглавия. Някога, ако не е бил руснакът Николай Осипович Масалитинов, който да удари с юмрук и да каже, че национален театър се прави с национална драматургия, нямаше да имаме Йордан Йовков, например. Инерцията си тече, взима своите жертви и няма край. Трудно създаваме театрални творчески ситуации, а симулации, все гледаме към Министерството на културата, но министерствата не пишат манифести, а фактури.

В. С.: Лятото на 2016-та вече е история, в която мнозина искат да са във водещата мъжка роля. Какво се случи според теб?

К. А.: Миналото лято натрупванията се размърдаха, литературата се сепна от един глас (твоя глас), настръхна, спря за известно време да пише литературно и започна да мисли собственото си битие със силно изразени оспорващи се поведения: децибели и мълчание! Така тя призна, че е в морална нестабилност. Беше изречено на глас не само, че кралят е гол, но и че размерът на гордостта на голотата му е бил преувеличаван. Рискован вариант на поведение. Чрез манифеста беше направена необичайна покана да се премине в режим на радикални промени. Появиха се съюзници. Много твои колеги, мислеха като теб, но предпочетоха домашната, къщната подкрепа, пред барикадата, където понякога се умира. Появи се и копнежът, завъртя се и утопията с харизмите си. Тази ситуация накара да отделим едноминутно мълчание за литературните идейни и морални жертви, да помислим как да се избавим от голямата депресия, и как да вкараме естествения подбор в литературната ферма.

В. С.: В първата си реакция на Манифеста ти се самоопричисляваш към „смазаното от контрол поколение”. Ако продължа мисълта ти и я приложа към собствената си история, бих се самоопределил като обективно принадлежащ към времето, когато смазването се замени с пазарна смазка, капиталистически лубрикант. Как би описала случващото се с нас сега? Какво можем да знаем? Какво сме длъжни да правим? На какво можем да се надяваме?

К. А.: С нас все още се случва животът с неговите рога и вимета, под които коленичим и отваряме уста. Не можем да пишем гладни, но и не трябва да бъдем бозайници, които смучат вимето до разкървавяване. Знам че точно в литературата нарочната нивелация, изравняванията (изравняването като инструмент за контрол го живях през миналия век, то води до импотентност) са пагубни, защото литературата е сестра на бурите под дрехите, но трябва да разчистим място на морала в най-първичната му форма. Той не упражнява и не налага изкуствени селекции, не разпределя свободата по списък. При него естественият подбор е съществен, отсъстват предварителни списъци и генотипът прогресира природно. Какво можем да знаем ли? Можем да знаем, ако все още не знаем, че всичко е трева, а преди това е катастрофата, която пробива и най-охраняваните животи. Какво сме длъжни да правим? Не знам, но вероятно ще е добре да не правим нищо, когато нещото поиска това от нас. На какво можем да се надяваме? Че червейчето, което тръгва незнайно от къде, преминава незнайно през какво, няма успешно да пристигне в ябълката, която държим в ръката си.

В. С.: Как виждаш отговорите на трите въпроса в навечерието на първата годишнина на Манифеста?

К. А.: Една година е малко време за идеи, които се прицелват в настоящето – големите човеци на Земята казват, че настоящето винаги е най-лошото място за живеене – в миналото и бъдещето се живеело по-добре. Една година също е много вода през географии и бъбреци. През това време всичко вече можеше да е погребано и с цветя на гроба или да е кремирано и прахта изпита като нес кафе, но то е живо. Литературната бг-обвивка е напукана – значи вътре нещо циркулира. До манифеста застават различни хора, някои размотават амбиции около него за ден-два и се отдалечават, други се оглеждат за знаци коя посока ще е по-рентабилна, трети продължават да го подкрепят и осмислят хоризонтите му, колкото и бягащи да са те. Засега манифестът няма конкуренция, което е лошо за здравето му, защото може да си помисли, че е с вечни жизнени клетки. Останалото е дебнещото бъдеще.

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Кева Апостолова – Такава е волята на произведението

01.09.2017 by New Social PoetryNo Comments

Кой сега е в лабиринта

…
Докато всички ме търсят като обявена за издирване
аз лежа прегърнала възглавница
под олекотена завивка на дрийм он
и мисля за мъжа
който излезе от такси и влезе в ресторант хепи
на ъгъла на раковска и стефан караджа.
Ако Стефан Караджа (28)
който прекосява няколко пъти Дунав
с революционни цели
и Георги Сава Раковски (46)
основоположник на организираната
националнореволюционна борба
за освобождаването на България
знаеха че ще загинат от рани и туберкулоза
за да може след време
един мъж
да слезе от такси
да влезе в хепи
аз да го запомня
и да мисля за него
дали щяха да
Пейзаж на десктоп ме успокоява

…
Докато чаках светофара на кръстовището
пред СУ свети Климент Охридски (76)
и чистех с длан изпръсканата ми от коли пола
купена онлайн вчера за
тридесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки
се сетих че след Големия взрив
Земята ни прибрала
защото никой друг не ни поискал
Емоционалната атака взриви
мимическите мускули на тялото ми и
споделих това с непознатия до мен
Мъжът ме погледна
сякаш за първи път вижда жена
каталог с рок балади запя в мен
качулката му полетя от зелено на жълто и
го настигнах в червеното

…
Докато гледам трамвая
купен на старо от пивоварна в Чехия
как се рони отдалеч във въздуха
между ронещите се стени на къщите
на Граф Игнатиев (76) София
чувствам
как дъждът забива пирони в глезените
като в дигитална картина с Христос на кръста
и разлепва китайските ми обувки
и нараства и нараства и нараства
Това е същият дъжд
в който един мъж
слезе от своята цигара
за да запали от мен
и ме подпря на стената

…
Докато си спомням как той ме прегръщаше
когато ми беше за първи път
как прекрояваше и шиеше кожата ми
на крачна шевна машина под отворен чадър
разделяше я на части с различна чувствителност
кожата на лицето кожата на корема
вътрешната кожа на бедрата
Докато продължавам да си спомням
телевизията предава на живо поредното заседание
на българския парламент за демографския срив
съседката изпусна прането от балкона
а мъжът й излезе и гръмна с уста
Гнездо изхвърча към небето
Шедьовърът е бездетен

…
Докато седя и гледам домашната мравка
разбирам че нещо я насърчава
Мравките изчезват в рамките на едно денонощие
ако бъдат помолени
Убиеш ли мравка в съня си значи гониш късмета
Убий я казва Мария Кюри (66) от полската банкнота
Хората без късмет живеят по-интересно
Високото над мравката е въздух или мъж
Високото винаги е въздух или мъж
Въздухът и мъжът служат за дишане и загребване
В тях тичат жени и самолети
Те падат във вид на представление
Такова представление се нарича катастрофа
Катастрофата е тържество на точката
Точката е среща на времената
Колко са времената ли
Колкото си поискат
А аз ще извадя сандвич с кашкавал витоша
от чанта купена в черен петък
ще се подпра на гърба на мъжа и ще вечерям
После ще изтрия уста и пръсти в ревера му
за да не може да живее повече без мен
или да умре

…
Докато стоях мирно на опашка
в паричния салон на централната софийска поща
за подаване на декларация до данъчните
а на пейките в салона клошарът и клошарката
четяха на топло един и същ вестник
раздаван безплатно от риби с водолази
аз се запитах:
Каква е целта на Земята
Да зареди вселената с хора ли
Но как ще живея без етажите на бора
Без парадните стъпки на гарванчето
Без чуковете вложени в извивките на градовете
Без изтощените от гледане велики картини
Без линейките в морето
Дишане на мъж зад косите ми
което ми напомни твоето дишане над мен
спря въпросите

…
Докато тичам по пешеходните пътеки на софия
столица на българия след плиска преслав охрид битоля търново мелник подвис видин калиакра никопол истанбул пловдив
в ужас да не ме блъсне кола от ляво или от дясно
си мисля:
Какво успяха да постигнат на земята врабчето и пчелата
щом не написаха книга не станаха президенти не откриха
нова планета
Дали сегашният софийски кмет е най-лъганият софийски кмет
щом уличните часовници са спрели или показват различно време
Защо днешните бебета със зрял поглед умират
докато кафето изкипява в италианските ни кафеварки
Кой все още краде конци от кралските гоблени и
кърпи чорапките на лъчите
Небето дехидратира
Настъпва объркване и слабост
като пред мъж

…
Докато чакам да влезеш във фейсбук
аз мисля
че присъствието на човека
върху сърцето на земята
прободен от едничък слънчев лъч
е задължително
а преводът е хубав
И поднасям думи
вместо деца
на боговете

…
Докато влизам в асансьора пълен с истории
за мъж напуснат от жена си
защото се влюбила в друга жена
плюс паднала в шахтата инвалидна количка
се питам:
Ти ли си този който гледа от прозорчето за джуджета
на боинг седем четири седем в експлоатация в момента
как електронните гривни на съзвездията святкат
Аз ли съм тази която подрежда дантели в ковчези за
хора животни и камъни
Кой сега е в лабиринта на Хорхе и
как се излиза от Борхес
Човекът е документ
Земята е машина за унищожаване на документи
Смъртта е План „Б”

II.
Такава е волята на произведението

…
Ако китовете имаха крака
щяха да запалят колата
и да ме настигнат
Хубава си с панталон и токчета
шепне Майлс Дейвис
ела с мен
в градската гетсиманска градина
аз съм пропаднал мъж
ти си красива жена
ние сме един за друг
искам да те видя отдолу
(отчупена ръка на риба е вятърът с който без да искаш ме удари)

…
цветята не бръмчат. вампирчетата на небето светят.
успешно кацат риби върху камък чернокож.
аферата на птиците провал е.
надбягванията на книги също.
градът е повален. на отделни хора разчленен.
сама съм с ръката си.
ръката ми не е сама.
като говедо
водата с чашата се бори
и подпалва стъкления си затвор.
челото на водата искам да прегърна
за да ме отблъсне.
(животът и тази до него натискат звънеца на вратата както се натиска врат на звяр)

…
В ръцете на бездетния дърводелец
нека разцъфнат безкръвните й коси
и почервенее чернокожата й рокля
докато я запълва запалва и грейне
А ти врабче подскачай като котка
навеждай клонките навеждай
да си откъснат
(повреда в полъха на пеперудата – великото преселение на миражите е в изпаренията на книгите)

…
Ако днес не умра
значи е станало вчера
Човек не може да има
целия живот на този свят
но цялата смърт може
Дай ми и своята
Рибите в дъждовните капки
ще ме споменават
(такава е волята на произведението – търговците са дошли на земята преди човека)

…
ставам все по-добра в провалите. оглавявам ги. имам успехи.
танкови вериги по кожата. озверели кръвни картини.
изоставени думи. завършени многоточия.
чудесна съм. за пореден път се харесвам. съвсем пропадам.
бях за малко под венчило с господ. захвърлих очите му.
в кулминацията съм. гробища от слънчеви батерии.
точно сега ще разкъсам себе си и ще изляза.
някога така разкъсах татко после майка и излязох.
накрая всички ставаме бащи и майки на себе си.
дойдох. родих. опознах. отрекох. разкаях се. отново отрекох. абортирах. разкаях се. наградих се. отнех си наградите. хабилитирах се. анулирах хабилитацията.
съвокуплявам се с мозъци на чернокожи албиноси.
това което ми е писано го правя по друг начин.
една вълнá ще дойде и ще залее всички вълни.
(снимка под оризова хартия е животът с вещи отгледани в друг живот
)

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

Кристина Крумова – Бунт

01.09.2017 by New Social PoetryNo Comments

Еволюция?

Самотата е кучка
Свободата също е кучка, защото е самота под прикритие
Оргазмът, от друга страна
е в мъжки род

*
Отчаяние дебне, скрито от сенките…
Зад стени от прилежно разрушени
и морално и нормално замърсени, червени тухлички
Свободата и Духът се разхождат, небрежно хванати за ръка,
по осветените тротоари на непоносимо претъпкания, горещ и мръсен град
Зад парфюмирания аромат на любовта им се носи тежестта
на потно и мокро съмнение, на сласт, на съществуване
Възбудата надделява над фалшивите, маскирани в цветно задръжки
Сграбчват се страстно зад поредния, уютен ъгъл
скрил тъй много спомени и приютил тъй много мечти
Няколко стенания щастие за Свободата и скромен фонтан от емоции за Духа са достатъчни,
за да бъдат вградени сенките им в червените тухлички
на безкрайната морално и нормално замърсена стена на града
И още неизчакало да се вдигнат скъсаните чорапогащи,
да се поизчистят изцапаните панталони и да се натъпчат салфетките в някой много заден джоб…
В най-нетактичния момент от сенките изскача…
Отчаянието

Бунт

Два, полуразложени зъба
обитават смрадлива устна кухина
Грозна като думите, които минават през нея
и изсушена от алкохола, измил остатъците от вчерашна храна

Пулсиращи вени пъплят
през напукана и почерняла от слънцето кожа,
скрити от посинели татуси
без смисъл

Пожълтели, гъбясали нокти растат,
необезпокоявани от обществени норми и хигиенични навици,
свободни да се самооформят
според собствена издръжливост

Стара, отворена рана,
потънала в гной и корички,
се прозява със зловеща усмивка
и пее песен на болката, страдаща от пренебрежение

Гениталии, загрубели през времето,
усетили интимния допир на най-разнообразни по предназначение,
човешки (и не само) телесни части,
се облизват в очакване

Душа, недокосната от тежка мисъл
Непокварена от вина
Неограничена от страх
Непознаваща контрол
Съществува
Напук

*
В здрача на заглъхващия ден
Притихнал пушиш
Отпуснал тяло в старото кресло,
попило заедно с капките водка и миризливия страх и лепкавата страст
Втренчен в празното навън, шикозно подчертано от бялата завеса на балконската врата
И в празното… живот
Безброй малки, жълти светлинки
изпълват безброй малки правоъгълни прозорчета
И зад всяка светлинка живее историйка, малка като кибритена кутийка
Умалена, поставена в рамка, зад мръсно стъкло
На сигурно…. далече от твоя поглед
жаден, ненаситен
Но вечер, когато луната надникне над старите керемиди
и се закачи за някоя забравена антена
Ти чакаш
Чакаш да откраднеш чуждите усмивки, чуждите съблазни, чуждите мъки
И празното вече не е навън, а в тебе
Рисуваш с бял тебешир контурите на тези усмивки
И с мастило ги разголваш, така че стават все по-големи и по-дълбоки
По-живи…
Бързаш да живееш, да драскаш, да дишаш
Пепелникът се пълни
Бутилката пресъхва
Ръката изтръпва
Докато не изгасне и последното прозорче живот
Празното отново е навън

*
Лято с дъх на мента
Е клише
Ронещи се вишневи сълзи покриват останките асфалт под множество самотни нозе
Прах
И пот
И тишина
Трамваен шепот в далечината
Призовава към бягство
От безразличието
Лято, удавено в цигарен дим
Е поезия

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017