Не съм революционен човек, също не си представям какво би означавало това в наше време, но намирам упражняването на монопол и експроприирането на която и да е обществена сфера за изключително вредно и спъващо и без това закъснялата еманципация и бавно узряване, в един оптимистичен план, на нашето общество.
Подкрепих жеста на отхвърляне на статуквото, институционализирано напоследък в две монополизиращи крайности на художествения живот у нас.
От една страна – захаросано-сантименталното тъгуване по близкото ни минало, облечено в претенцията за автентична литература, която не само „народът у нас много харесва, купува и чете, но и читателите по цял свят, запознати чрез многобройните преводи“. Във всичко това няма лошо, ако не беше само то. Сантименталното писане, в съчетание с тенденциозно апологетизиране от страна на медиите, доведе до монопол и бум на лайфстайл литературата (изцяло се съгласявам с даденото от НСП определение) спрямо добрия критичен вкус* – явление, изключително вредно не просто от образователна гледна точка, но и тази на бъдещето.
От друга страна – сложилият се постепенно „висок академизъм“, окупирал, включително, любимия на много от нас, поколението на 90-те, Литературен вестник, авангард по това време и политически. Накратко, фактите от лятото на 2016 г. около честването на годишнината на това, може да се каже, култово за нас издание, показаха наяве още един монопол, който не просто си брани местенцето, но си позволи агресивно публично да нападне един от хората, много важни за поетическата и духовната ни самобитност като поета Ани Илков. Защо ли? Защото се уплашиха поетите да не им вземат „академично-високата“ територия. А който помни историята на ЛВ и изобщо литуратурната история след 89-та много добре знае кой е Ани Илков и какво е мястото му както за изданието, така и в по-широк план – ролята му за създаването на няколко поколения поети в България.
И двете описани по-горе крайности на монополизиране на интелектуалния живот у нас всъщност се оказаха общества само за избрани – едновременно удобни за пребиваващите и печелещи от тях и ревниво пазещи територията си и както казахме, развращаващи добрия, в смисъла на естетически и етически сложен, критичен вкус.
Тези явления в художествения живот у нас по естествен начин намериха и своята социална аналогия в луксозните жилищни селища от затворен тип с охрана и специален пропусквателен режим, носещи dream names като Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc. “Бевърли Хилс“ на Балканите, зони за luxury gated community. Очевидно това луксозно общество съществува и отлично си живее в бедната България – страната с населението с едни от най-ниските доходи в Европа. Ясно е за всички от кой залез и от чия липса на същински изгрев се пръкна по нашите ширини това бляскаво червено общество. (“Мирният преход – всичко е наRED” по V.N.А.)
В този смисъл епигоните на това „бляскаво червено общество“ в художествените сфери на живот изглеждат още по-жалки и обречени в своята самодостатъчна затвореност и надменност, защото есенцията на интелектуалния авангард е в многообразието, щедростта да даряваш разнообразие и в свободата да провокираш алтернативи на себе си.
Това е причината поради която подкрепих и подкрепям НСП и неговия създател поета Владимир Сабоурин в битката му за разрушаване на статуквото в резултат на Мирния преход.
*Кой и какво е добрият критичен вкус – тема за друг дълъг разговор. В случая лайфстайл литературата се оказа доста вредно явление, подвеждайки безкритичния и неопитен читател с проява на уж добър вкус, но безобиден и препариран, плъзгащ се по пластмасовата масовка на безличния посредствен моден вкус. Накратко – панаир на посредствеността, но пак повтарям – пакостна!
списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017