1.
В царството на маслините, зад моите следи
Калдаръмът призоваваше две женски имена.
Бог прокле земята заради мен.
Винаги ми отнемаше всичко,
Което обичам повече от него.
Затлачи Гуадàлкивир – след Севиля
Никой не може да плава по тази река.
Огромни преси мачкат маслините,
Обезкостените им тела.
Зехтин капе от облаците.
Капе вместо сълзи
От очите на минувачите.
Влязох в Кòрдоба откъм предградията –
Равнодушните, плоски покриви на бели къщи.
Сините керемиди, подредени върху прашни кули.
Чак накрая си припомних –
Мостът е вдясно,
Вляво е портата.
Влизал съм като търговец в този град.
Влизал съм като поет тук.
Влизал съм като козел или магаре.
Минах под арката,
Която клони от римско и мавърско време държат.
Взех възвишението към църквата наведнъж,
Проследявайки ходилата на чернокосото момиче,
Което след минута вече позираше
За снимка под барелефите
На входа към сенчестата портокалова градина.
Черупката от колони
На червени и бели райета се пропука
И една мраморна ръка ме посочи.
Означава ли това, че няма да доживея
Да ме изнесат с краката напред в дъбов ковчег
От утробата на някой храм,
А като езичник в страна на идоли,
Носещи цвета на зеленото безразличие,
Ще остана запечатан в тази гипсова маска
И след смъртта?
Гледах безмълвно нагоре към камбанарията,
Където се яви Девата в облак от светлина.
2.
Някъде на запад
Мазното сребро на океана
Се миеше о бреговете на Кàдиз.
Кадир, Агадир, Гадейра, докажи ми,
Че не си едно безкрайно множество от имена,
За да докажа на самия себе си,
Че не съм само едно безкрайно множество от спомени,
Съмняващи се в автентичността си.
Поезията от думи ли се прави или от чувства?
Ти си миналото, което не спира да ме подсеща за себе си.
Ще ти изградя малък параклис в катедралата на този текст,
Ще изобразя лика ти върху мрамор, канава и дърво.
Желязо и злато, и бронз, и сребро.
Ще те изпия като вино,
Ще те стрия между зъбите си като хляб
И все пак трохите по яката на свещеника
Ще ми напомнят за причастието.
Пътувахме към белите стени на Кàдиз,
О които океанът, като бясна камбана, се удряше.
Пред нас, по тесните улици, черни бикове за корида
Бягаха и изораваха къщи, скитници, улични музиканти,
Ирландци, статуи на кърмещи Исусовци.
Зад нас, пласт по пласт, миналото отново се изграждаше,
Тухли и прозорци бодро се изправяха от пясъка.
Кадиз блестеше като златна люспа,
Като мъничка европейска Хавана.
Разхождах се във вътрешността на катедралата,
А под краката ми амфитеатър,
С размерите на Колизеума, лежеше.
В главата ми отново спореха
Иконоборци и иконопочитатели,
Докато дясното ми ухо слушаше разказ
За всяка една от реликвите наоколо.
Шокиран се спрях пред картина
На разпнатия Исус,
Изобразен като дете.
Изплаших се, но нямаше къде да се скрия.
Удрях с юмруци по вратите на Света Каталина
И Свети Христофор.
Вятърът ми се смееше през гласа на две изгнили дъски.
Паметниците на политици мълчаха,
Върху площади от затворен тип,
В общия заден двор на няколко къщи.
Разкъсах кожата на плода с пръсти
(И там не можех да се скрия)
Жълтата му вътрешност се изсипа в шепите ми.
Помачках степчивата плът
В кокалчетата и дланите си.
Мангото, плодът на всяко прераждане,
Узрял между костите на римляни и маври.
Понякога си мисля, че тази червена земя
Е едно безкрайно, небрано лозе,
А Гуадалкивир тече бистра като бяло вино,
За да утоли жаждата на корените.
Една крачка се чува като три
В криптата на катедралата,
Около нея океанът,
Като бясна камбана и тежко сребро,
Се удря в скалите.
3.
В пролуките на съществуването,
Между мъртъв мрамор и дърво,
Видях тупкащата гмеж
На презрения живот –
Видях скитник с дълга, бяла брада да лежи
Върху кашони, постлани по тротоар в Мадрид,
Видях съпругата му да мете наоколо прахта.
В сенчестите поли на катедралата във Кадиз, чух
Жена и мъж от бившите колонии
Как продават кошници, гердани, гривни.
Върху ръчно изрисувани глинените плочки
На площад Испания, пораснал в хълбока на златната Севиля,
Видях мъже от бившите колонии да продават кастанети.
Пред пазара Сан Мигел в Мадрид видях
Жени от бившите колонии
Да продават раници и очила.
Видях как изникват империи от пясък
И дворците им видях.
Ето как се заличава толкова много памет,
През очите на невнимателното дете,
Което се спуска по червения език на пързалката
И забива нос в пясъчника.
Видях черната Дева.
Черната Дева от Толедо
С левия крак стъпила
Върху бялата планина Аликàнте,
Под нея, парници с плодове и зеленчуци.
Плантации, докъдето погледът стига.
С десния крак стъпила
В тинята на река Турѝя
Незаобиколимото царство на ориза.
Видях черната Дева,
Черната Дева от Толедо
С черния Исус в ръце.
Течността се изтегля от свежия плод, превръщайки го в стафида,
Както и твоите пиеси, които преди време четях с уважение,
Още когато не можеше да съчиниш повече от две страници свързан текст.
Сега ми се струват ялови, насила написани, преднамерени,
С посредствен сюжет и недостатъчно убедителни герои.
Мълчаливата жена ми каза, че изглеждаш стара, изтощена.
Сега ще кажа, че ти прощавам,
А някой ден наистина ще ти простя.
Видях площада на Девата,
Където водите се свличат надолу,
Понесли със себе си свят и разсъдък.
Между капките можеш да чуеш
Писъкът на неспокойните и неуравновесените.
Помещението се изпълва с вода
И водни обитатели.
Гредите се издуват до млясък.
Богородица на онеправданите
Ги прибира под дървените си ръкави.
Видях как лежат заедно щуки и бодлоперки,
Юнкери, лапини и морски костури.
Зеленушки, сепии, барбуни,
Морски котки и кучки.
Белугите плуваха като земноводни човеци,
А пингвините плуваха, все едно летят.
Можеш ли да чуеш как солената вода се изпарява
От жълтеникавите гърбици на хълмовете
С кожи от изсъхнали на припек мандарини?
Можеш ли да видиш изтормозени треви еспàрто
Как се стапят до хартия,
А жадните дървета не напиват влага,
Защото почвата, в която са побити корените им,
Е като въглен – черна и ронлива.
4.
Прекосил съм Коста дел Сол, за да бъда тук,
А тежестта на влагата все още затиска
Въздуха в дробовете ми.
Солта лепне между зъбите,
Но все пак се усмихвам.
Тогава идваш ти – хилава фигурка
На фон от смокинови и лозови листа.
Тънък като вейка.
Левият ти профил ми напомня за Сервантес,
Десният – за Унамуно.
Слязъл си на юг от Барселона,
Срещнали сме се при Гибралтар
И двамата пътуваме към Кадиз.
Бряг на слънцето, врата към златния дворец,
В който се прибираш вечер,
И – слепец – през изпепелените очи не виждаш
Слънчовата майка и съпругите
Как посрещат светлото му чело.
Как той те вика – като верен и учтив лакей
Да му налееш вино с лимонада
И опашките на биковете да нарежеш за яхния,
Докато той топи петите си из хладното сребро на океана
И люби своите съпруги
С хиляди усти от неугасващ пламък.
Срещнахме се в Гибралтар,
Пътуваме към Кадиз.
Ти ме водиш вързан,
Аз съм расов, андалуски бик.
Кожата ми е стомана,
Рогата ми са неоткрит метал.
5.
Всеки народ има път, който отвежда до звезда.
Само туристите знаят да се блъскат
Между фонтана на Кибела,
Фонтана на Нептун
И статуята на мечето Мадроньо,
Без да знаят, че с крачките си очертават
Невидим сутрешен триъгълник
В центъра на Испания,
(А какво символизира триъгълникът?)
Само туристите знаят да се редят на опашки
За музея Прадо или за площада със сградите
На гилдията на хлебарите и гилдията на месарите,
Само те знат да снимат камъните,
Бронза, дървото, просещите жени
Пред пазара Сан Мигел,
Докато, под тежестта на толкова и толкова крака,
Онова, което носи целия товар, плаче.
Дочаках и тази нова година и искам,
Вместо задължителните 12 гроздови зърна
От някое небрано лозе,
Да получа шепа ягоди, откъснати от дървото,
О което мечокът Мадроньо е опрял лапи.
Екскурзоводите твърдят, че статуята е създадена,
Като алегория на алчната аристокрация,
Която изяжда плодовете на народа.
Виж търпението на тази жена
С прогорена матка и дълбоки бръчки по лицето.
Средиземноморска утроба на зноя.
Тази мраморна, напечена от слънцето жена, Испания,
Наперено ходи напред като майка на смугли деца,
Които не спира да ражда.
Любима съпруга на слънцето –
Исания – царица на зехтина и виното,
Напукана като готическия лик на Девата,
Издълбан в дърво.
С дългите си нокти пробожда бика
И сервира гърдите си на сребърен поднос
Върху кръглото легло на слънцето,
Сред облаци тамян и мирта.
В ъгъла, статуята на Света Беатрис де Силва,
Безмълвно гледаща разврата,
Шепне през мраморната кухина на устните си:
– Нека изсъхнат ръцете на всеки,
Осмелил се да изобрази
Христовия лик върху дърво, мрамор или канава.
Нека изсъхнат краката на онзи,
Дръзнал да му се поклони,
Стъпил в градината на всички земни удоволствия.
Изкуството е сладък разврат,
Представен като свещенодействие.
Сергей Рожин, Художествен фитил, дърво, акрил, 13х29 см, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019
