Ако…
Ако за мен не плетеше мрежи лъжата,
Нямаше да свие в мен гнездо Истината.
Ако злото не дълбаеше в тялото рани,
нямаше да търся със свещ добротата.
Ако грозотата не дращеше с нокти лицето ми,
нямаше в красив копнеж да се излива душата ми.
Ако не ме анатемосваше омразата,
нямаше в любов да изгаря сърцето ми.
Ако завистта не избождаше очите ми,
нямаше да мога да ви се посветя цялата.
Ако беше изсипал богатство на прага ми, Господи,
щях с бедните духом да вдигам наздравица.
Ако дяволът не ковеше с вериги нозете ми,
нямаше да ми поникнат криле,
Господи,
благодаря ти за всичко, което ми даваш!
Борба
Ще издържа ли
до последното стъпало?
Вися във сънищата си над бездна,
хванала се за скала.
Прости ми, Господи,
не мога
бунта да превърна в примирение!
Не си премерил женската ми сила!
Проправя ли се път в хаоса?
Героят на деня
оставя безпрепятствено следа
във всичките пространства.
Перфорирал е душите
с червена панделка
и невидим параф.
Дава ми всичкото си богатство,
ако хвърля ризницата в краката му –
венеца си трънен
да заменя с корона златна!
Посоки
Влакът ми ще потегли
в последната минута.
Имам само посока.
Търся другите,
Откривам себе си –
НАГОРЕ
няма релсови пътища.
Няма къде да стъпя,
няма къде да падна!
Вкопчвам се в палача!
Нека ми бъде спасител –
ще празнувам с него!
Бял платноход раздира
кървящ хоризонт.
Няма място за рана!
От сълза отронена
се ражда Афродита
в тинята.
Аз съм лотос, в калта вкоренен.
Светът минава покварен,
в дяволска утроба слиза.
Не слиза никой при мен –
от пристанищата мои
само изпращам.
А ти оставаш повален
от мътния порой.
Животът ти – едно изправяне.
От страдание – Бог ставаш!
За Европа – с вагон трета класа
Динозавърът оживя.
Затрещяха старите стави,
поели оживителна сила
от невежеството на масите.
И възвиси снага верблюдът,
И застърга отново небето с глава,
сам на манежа,
под прожектора-слънце,
за него създаден,
единствен,
динозавър
с огнени челюсти,
зад железни врати
и падащи гилотини,
недостъпен и вечен
динозавър
отново поведе
на Фунев* вагона
с третата класа…
–––-
*български скулптор
Сергей Рожин, Двама, 24 х 18 см, масло на платно, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019