Тереза Петрова – Само по теб върху себе си

by New Social PoetryNo Comments

*
всеки километър е писък в главата ми

има само една усмирителна риза:
полетът от теб до мен

 

*
отсъствието ти има ехо,
което всяка нощ кънти
по коридорите на сърцето ми.

най-силно обичаш,
когато те няма.

 

*
голите стени свиват ми цигари
седнала в сърцевината им,
държа запалката и вдишвам те

гърлото ми крещи за помощ,
но димът затворил е изходите

поезия,
но кое?

чашата, която дъхът ми строши
угарките, които кървят по устните ми
или подът, който скърца под отсъствието ти

чакай

пиша ли те
или те крещя да изчезнеш

не знам, но моля те

прати ми малко обич

 

*
когато болката ми избие в теб
няма да е само
пулсиращ мъдрец
нито счупено ребро
нито тупкащи рани

ще е повече
от литър алкохол
и ръчно свити цигари

(по) малко
от бръчки на челото
и десет бели косъма

много повече в теб
и прекалено малко мен
но достатъчно
за да разбереш
че лъвската любов убива

 

*
cъбличам тишината си като черна рокля
затръшвам вратата след себе си
и тъмнината разцъфва по тялото ми
взимам плоча от 89та
и с нея обличам раните си
отварям съзнанието със спомените
и си свивам цигара от някакъв избледнял
разговор

(май не ми се пуши)

захвърлям я по алкохолната линия
на живота си
пламвам в тъмносини истини
димът от името ти
унищожава дробовете ми

излизам
тръгвам по тъмните улици
гола
само по теб върху себе си
блъскам се в хората
моля се за дъжд
горя в пламъците
на изтощението си

ще спра тук
агонията е прекалено силна,
за да продължа да творя

оставям запетая,
никога точка

както ти
така и аз обичам да се връщам
там където най-много ме боли,

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Елена Коева – Фар в средата на Бермудския триъгълник

by New Social Poetry1 Comment

*
добър вечер
и отварям менюто
поръчвам си лудост
за цената ще се договорим
когато всички си тръгнат.
познаваш ме по
начина на пиене
винаги двойно
лед за всеки случай
само ако се опаря.
познавам те по
маниерите
носиш ми бутилката
леда го спестяваш
както и чашата.
напиваш ме с фанатизъм
а аз бързам да ти платя
на масата бара и пода
и да си вървя
за да не ми донесеш
втора бутилка.

Ако ме отровиш, утре няма да ми се пие.

 

*
Фар в средата на бермудския триъгълник-
единствен ориентир.
До там не се плува, не се лети,
не (се) съществува
живее се, когато спра да оцелявам.
Ако светлината изгасне
изгубени сме,
но не чак –
очите свикват с тъмнината
а тя най-добре ни познава.

 

Набожно

ще коленича пред Греховете ти
и ще им се изповядам –
полагам ръка върху стара Библия
и впивам нокти
в клетва за вярност към Хаоса, който ти принадлежи.

Страстната седмица е твърде кратка –
опрощението идва с причастие.
(Съпри)частна
си
ми.

 

*
последствия от непоети рискове
действия от незаченати мисли

хаос в сбъднатия ред
и сбъдване в неродена идеология

въплъщение в несъществуващ герой
рай в несътворена приказка

оксиморони в хармония
раздор между ангели във ада

7-те смъртни гряха удвоени
за по-пълноценен живот

п.с. поеми рисковете
за да бъдат оправдани парадоксалните ми наклонности

 

*
И ще се удавиш в последната глътка вино в чашата ми, хващайки се здраво за масата, за да не паднеш. И като видиш фасовете в пепелника, ще се строполиш на земята, осъзнавайки, че устните ми са били последно върху тях. И парфюмът ми ще те удари в сърцето, защото цялата стая е напоена, обладана от него, въпреки че се опитах да ти помогна, оставяйки прозореца широко отворен. Една цигара време не, а цяла кутия ми отне. И когато промилите алкохол изветреят от кръвта ти, ще разбереш, че отговорът на въпроса „Какво правиш там“, е:
Бях тук,
завещавайки ти всички спомени,
И няма да се върна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Мария Сердарева – Образ и подобие

by New Social Poetry1 Comment

смислосинтеза

както дървото
тихо и вещо
връща на въздуха
благословеното свойство
да вдъхва живот,
искам да мога
да вдишвам тъмното
и да издишвам светло
в човешкото
да възкреся човечното
да рециклирам смисъл
вместо кислород.

 

Думите

Думите са плака –
полепват се
наслагват се
затлачват
процепа
между душите ни
съсирват
заличават
белега от
близостта предишна

говори ми с поглед
само
виж ме
отвори се
отвори ми
чувам те прекрасно
замълчим ли
очите помнят
точката на сливане
а всичко друго
е излишно.

 

Светове

„Значи така ни се струва
понякога черен светът.”
Валери Петров

От тревога светът ми се смалява, смалява,
цял побира се в тая стая с бели стени.
Върху малкото гръбче слушалката шава
и умислен присвива чичо доктор очи.

Изведнъж дъщеря ми под слушалката трепва:
– Гъделичкаш ме, чичко –
и избликва смехът ù
и така не на място звучи, че се сепвам –
един слънчев такъв,
един звънкав такъв…

А светът ми спаружен, изтънял от тревоги,
в който даже усмивчица да докарам не мога,
парадокса опитва се да осъзнае –
сякаш в друг свят е тя, уж е в същата стая..

Гледам, докторът мисли май за същото нещо –
хем е в същата стая, хем при нея е светло?
Хммм…
Сред нашите възрастни светове безнебесни
дъщеря ми разсмя се и доведе небето.

 

Баба отива за хляб,
превита на „г”
от болежката,
окотила се в посивелите й
кости.

Стъпва щателно, почти
не отлепя сводовете от земята –
да не скъса, нещо, хилавите коренчета,
които я крепят отсам
още.

Времето край нея
капе, не тече;
засмуква минувачите
в камбанно тежък такт,
дълбае равнодушието,
– тик-так, тик-так –
обръща мислите навътре
и напред,
досами ръбеца
на живота.

Баба отива за хляб
и съвсем не подозира,
че оставя диря на смирение
плюс няколко пътечки
от трошици,
водещи навътре,
към доброто.

 

Образ и подобие

щом сме по Негов образ и подобие,
тогава Той навярно също се е лутал
от светлия Си край до тъмния,
а после наобратно,
и пак,
и пак,
докато натрупа сетива
за равновесието –
ако единия ти край е непреброден
непремислен, непречувстван, непреборен
из основи
то просто няма почва за Хармония.

навярно затова създал земята –
два полюса с влечение към екватора –
да ни го илюстрира географски.
а ние, ходещи зародиши
на богове в латентно състояние,
се раждаме върху макет на Истината,
прохождаме по кожата й,
сучем от плътта й,
живеем върху нея и я търсим
навсякъде, но не и под краката си…

не може да е чак тъй нечовешки търпелив
към лутането ни опустошително
освен защото сам през него е прораснал,
за да достигне Своята всевишност.

едно не ми е ясно –
ако сме Негов образ и подобие
как може да сме толкова безпрецедентни?
дали чрез нас не иска да изпробва
какво би станало от Него
във всяка Божа комбинация
от почва, обстоятелства и гени?

 

На татко

отвъдното не ме плаши
откакто си там
то е нищо повече
нищо по-малко
от безкрайност
отвъд завесата на видимото

тъгата нагарча
от страха и илюзиите
без тях е сладка
от нея проглеждам
в себе си
а ти си там

опитвам да надникна през очите ти
над късогледството на битието

пренасям те в света
на живите
всяка моя мисъл
те съдържа
както морето
своите притоци

ти си там
тук
навсякъде
където ме има
неосезаем като всичко
съществено

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Надежда Станилова – Еволюция

by New Social PoetryNo Comments

*
еволюция
колко книги прочетох
да стана селянка

 

*
мъгливо утро
сянката ми пътува
на автостоп

 

*
смесен брак
кучето изпълнява команди
на три езика

 

*
зима без сняг
Дядо Коледа
обърква адреси

 

*
танц на снежинки
в детската градина –
Рождество

 

*
дълбок сняг
на пейката няма място
за котарака

 

*
пита за бъдни вечер
детето на бежанците
прохожда

 

*
зимно разписание
на автобусната спирка
купчина фасове

 

*
мразовито утро
уличните котки
с ангорска козина

 

*
парламент
деца играят
народна топка

 

*
глобализация
международен влак
говори български

 

*
лятна ваканция
баба и внуче
разговарят с преводач

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Диляна Георгиева – Салон за красота

by New Social PoetryNo Comments

*
салон за красота
почти изравнена възрастта
на майка и дъщеря

 

*
дебел семеен албум
на всяка Коледа –
пеленаче

 

*
морско вълнение
необуздано плаче
бебето в каютата

 

*
дълъг полет
един до друг непознати
споделят общ живот

 

*
нейните приказки…
заспивам преди да чуя
поуката

 

*
ренесансов град
между две катедрали
прегръдка на гълъби

 

*
диря в небето
тичат подир хвърчилото
босоноги малчугани

 

*
град на тишината
дочувам само ехото
на конските копита

 

*
празнично хоро
постоянно сменя физиономии
младата невеста

 

*
пет часа следобед
влюбени поделят
чаша чай с коняк

 

*
писък
върху бялото фишу
петна от черен чай

 

*
скрити дворове
неусетно разкривам
малките им тайни

 

*
реставрирани руини
сенки играят на
минало и настояще

 

*
модно кафене
състезание на скрити погледи
в обедната почивка

 

*
есенна любов
и тази вечер вместо букет –
сухи листа

 

*
повратна точка –
тя заменя лицето му
с мраморна отливка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Крис Енчев – Дъното

by New Social PoetryNo Comments

***
тичай
завъртай се
моли се
на вътрешностите си
да не надничат навън
на вятъра да не спира
на тревите да не пресъхнат
на залезите да не се уморят
не се отказвай
от отпечатъци
по твърда земя
не се

 

***
тихото безсилие на простото
не знае граници
след прекрачването
на входове
готови да се отворят
за нови силови полета

 

***
ако не сме внимателни
ще загубим дирята на скритото
ще спечелим риданията
на празното
което за нищо на света
не би ни дало подсказка
нищо не би могло да предложи
освен да опънем конеца
и да го изтръгнем
из-под пътеката

 

***
опустошеният свят
диша с дробовете
на пропадналите зад мантинели
останали извън полетата на значимост
на които им пука
които се пропукват отвътре
за да отворят място
да пуснат да нахлуе
нуждаещото се от стопляне
пропуснато от нас
останалите

 

шарен кайрос

когато къркоренето на стомаха
е в резонанс
с вибрациите на телефона долу вдясно
светът се премята през глава
около свода на дъгата
очарова виолетовото
намръщва червеното
усмихва зеленото
разплаква синьото
обнадеждава жълтото

останалите цветове ръкопляскат

 

***
отвъд светлината
с мрежи от зеленчуци
ловят златни рибки
изпълняващи странични последствия
от желания и думи-ветрове

 

поотделно
се пише заедно
за да излъже тъгата

по-отделно:
такава степен тук няма –
отделността винаги изисква
поне едно тире разстояние
между устните
езикът да слага
е безсмислено

отделността винаги
надскача себе си
пропаст в пропаст
mise en abîm

 

***
под настолното ми слънце –
еднодневка в десетопръстен полет
изгаря без защитен крем
и умисъл

утрото ми обича
да рисува острови
върху узрели от умора плодовe

 

***
тъпче те с лимони животът
докато станеш жълто резенче
до пръстен с поразяващ механизъм
или пластичен ексклузив от думи
труден за преглъщане

 

***
дъното
би могло да бъде
крайна цел на обещание
направено в зала
с криви огледала
ако достатъчно бавно
поемаме глътките
чак до неузнаваемост
до безобразие
до без образ
до без

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Даниел Йовков – Мастилото

by New Social PoetryNo Comments

Мастилото се оказа
моят порок,
преди пет години
развих зависимост,
началото бе с машинката
и игла,
мастилени грамове,
изписващи лична история
по плътта,
сега разливам мастило
по листа,
описвам в стихове живота,
метафорите лични, дълбоки
не винаги биват разбрани,
пиша за себе си,
за пороците на народа,
за столицата
…
развивайки мастилена зависимост!

 

Където има ме – тук съм,
а мислите ми някъде са,
съответно няма ме – там съм,
сам съм – така пожелал съм,
там съм, а мислите ми
тук са, жив съм,
изживян, не доживян съм,
сън съм недовършен,
тук съм, а сънувам
как там съм.

 

Провокирайки желанието
всеки миг
с теб да запечатам,
да го опиша
и докато го
правя на лице съм
със същата тази
усмивка,
която ми даваш,
желая всеки момент
в кадър да хвана,
ти тук,
ти там,
ти някъде,
ти навсякъде,
а аз или зад листа,
или зад апарата
ще те запечатвам
оставяйки спомена
за теб,
и когато един
ден спра,
няма да има спомен
от мен,
но аз ще имам
час от теб, изписана
в кадър

 

Обстановката се промени,
стана тиха,
изискана,
със свещи,
скъпо вино,
цветя,
елегантно облекло,
черни нюанси – стилни,
разговори тихи,
премерени,
на фона на поезия.
Сдържано поведение,
скрити емоции,
прикрити,
без сълзи
палиш свещ,
от виното отливаш,
полагаш цветя…
Погребенията са
като светски
събития.

 

Обещай ми един
последен танц,
под дъжда,
в сърцето
на стихията,
просто танцувай,
без да мислиш,
усети вятъра,
галещ те цялата
и листата жълтите,
целуващи те
плахо,
обещай ми
този танц,
знаеш,че
ми го дължиш,
когато всички
бягат и се крият,
аз и ти ще танцуваме
в стихията,
превръщайки първият ни
танц в последен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Митко Ламбов – La Sylphide

by New Social PoetryNo Comments

***
Не търгувай
с юдейските прегръдки
и абортирала съвест на тълпата,
отрязаното ти кутре
и с маска на ангел,
ще те изобличи.

 

***

ако съдбата на мишена
е убит триумф с падения,
а монолози
по нотите на самотата
спират от движение
инвалидната количка
с разлистена книга,
то представата ми за теб
е черна котка в гърдите,
самосъздала болка
от вихрена страст.

 

***

Ограбеният ти поглед
е издълбана камбана
и ням океан на отчаянието,
пресушил островни мисли.
Нося празен взор на ездач
под смолата на сърце,
а толкова си близо,
че ме сънуваш, за да живея,
гръб на лице, което обича.

 

***

По-сух от чужда сълза
в сънна артерия,
минах през теб

часове преди да отлитнеш,
вестта като тепавица
избели косите ни

и картината ти ме разкъса,
не за да намеря обратен път,

а да оставя на раздяла
пламък, неразлюбен и нетлен.

В трите ми пръста
свещта си отива сама.

 

La Sylphide

мълчанието ми кърви
чакащо зъзне и се страхува
подобно на врабче
което заспива
като луковица в земята

пробудено от непознати
по балетни пръсти
без диря се върти
и в късмета на тайни
износва пролет

а кротки кичури светлина
като неизречени бегълци
с пороците на красотата
падат върху трохи
трохите на мълчанието ти

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Людмила Дукова – Рибарите

by New Social Poetry2 Comments

Рибарите

те винаги са
с улов
изпълва лодките им
морското мълчание

в средата на сезона
те са женени
мори ги жегата на кея
и туристките
и задухата вкъщи

напролет и наесен
следват рибите на своите желания

а в зимите са ничии
и си говорят
само със разкъсаните мрежи
ако изобщо си говорят с някого

защото
дори на сушата
рибарите са сред морето

 

Призвание

Обичам простите неща.
Като тази ябълка.
Откъсвам,
отхапвам
и я подавам.

 

Неустоимата

споделяте пространството
в сърцето ми

неподелената душа
си другарува

неподеляемото тяло
ви изменя
прегръща се с морето, с вятъра

и бърка имената

 

Смирение

все някой
някога
ще ме намери

дано не под камък

 

***

по миглите пълзи
раздвижва се в окото
и после капва

право във сърцето

твоят образ

вълни
вълни
вълни

 

Първата прегръдка

по-бавния пръст
по-топлата устна
по-острия лакът
по-мекия хълбок

и зная
още зная
кое на кого е

 

***

Някой неоткъснат
по ръба на устните.
Някой недоваян
по върха на пръстите.
Някой недовършен.

Някой толкова несъвършен,
че да е всичко,
без да бъде нищо…

 

Утро

Планини се сребреят
под изгрялото слънце.
По-лесно приех,
че са сребърни.
По-трудно разбрах,
че са облаци…

 

Присъствие

ще ти напълни шепите догоре
с плодове

заоблените форми
казват всичко

 

Последна прегръдка

като спазъм
от вода
в кривото гърло

и свършва
като вода
във окото

 

***

Тая гънка под лявата гръд,
тя се спуска надолу,
плавно извива към хълбока
под твоите пръсти,
а когато се дръпнат,
се връща обратно,
и
сърцето разкъсва …

 

***

дните
живени без тебе

зелени
натъртени
кисели
нито цвят
нито плод

крадени ябълки

без изкушение…

 

***

и се виждам
как тичам към тебе
през света

през свят от ливади

с тръни в петите
с болка във хълбока
се изправям и падам

нямаш настигане
нямаш

не и додето си там
зад гърба ми

 

***

разливаме се в плиткото
делим се в водопади
течем през другия
и в дън земя пропадаме
сдвоява ни отново
общата природа
във теб със силата
във мен
с търпението водно

 

Диалектика на сродяването

любими
за сродната душа ще ти говоря

за спорното й минало
по пръстите

за опознатото коляно
за духа му
разкрил ти се внезапно и безспорно

за ъгъла в леглото ти
под който

тя сродната
се въплъщава

но се обръща на душа
и сродност
когато с всяка нейна плътност
се прощаваш

 

Хармония

струва
недадена прегръдка
точно преди края на света

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Северина Плачкова – Граница

by New Social PoetryNo Comments

граница

майка и татко
се карат
за букет хризантеми
тя искала
да ги носи на баба и дядо
той искал
да ги донесе на мен
такава им е орисията
на тези цветя
между този и онзи
свят

 

разговорите ни

далеч от тъгата
именно поради нея
твоето синьо око
тиха обич
в нечие отсъствие
остава в мен
след чужди гърбове
да свети

 

тя твърди че за нея съм дом

дом само с балкони и прозорци
от които се вижда надалеч
колко надалеч
питам
колкото да не се изгубиш
казва

 

чувам жена да плаче

не се притеснява
че още е светло
че минувачите мъкнат хляба
за вечеря
към светналите си прозорци
плаче с глас
нямат никакъв смисъл
за нея вече
и хлябът и светлината

 

стихотворение за Ада

На Фатме

Ада отказва да говори
за причините
краят е славей
влязъл в стаята внезапно
подгонен
от дантелено ветрило
краят е бъркотия
перли и стъкла
тела и текстове
лепило от тъга
краят е нейният учител
по тишина
докато гледа от балкона
в късния юли си мисли
краят е гора
която не става за друго
освен за пожар

 

сладкарница „Сова”

масички колкото колене
на двама
влюбени
един срещу друг
седим
и внимаваме
в думите
премълчаваме
най-важните
пазим
за стихотворенията си

 

Прозорци. Завръщане

в онзи град
от който си ми пращал
сънища писма и обещания
ще ида
обещавам
ще сънувам и ще пиша
стихотворения
вместо тебе
ще се карам
с продавачките в книжарниците
не се превежда руска класика
в страната ви
къде е Чехов
къде си

в лисабонските сладкарници
в августовските следобеди
в римуваните картички от Рим

не знам

колко е било голямо
колко е било важно
колко е било истина

че няма втора нощ
че всяка нощ е първа

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017