Екатерина Глухова – Храма е заключен

by New Social PoetryNo Comments

Вероника Цекова, „nEXt” (en)
(бг. следващ / БИВШ, ПРЕДИШЕН), типографска инсталация, боя, пърформанс, кадър от документално видео, 2017

 

Храма е заключен

Прогонена от храма
Нарисувах си очи катранени
Здраво стиснах в дланите
семената неугаснали
Донесе ми ги враната
Размазани са образите
Найлоновите им усмивки
Скърцат като стари панти
И сломен е полета на богоизбраните
Ветропоказателите сочат север
Обърканите вярващи във идоли
Държат ключа от храма ми
Скрили са го в пастта на звяра
Проповядват лъжлива вяра
Прогонена от храма
Боса и съвсем няма
Сковах криле от измислени надежди
Приших последните копнежи
И полетях към ямата
Храма е заключен
Заклеймена вярата

28 октомври 2020г.

 

Вече е късно
(Not Delivered)

Все сложните любови
ми се падат в жребия
а винаги Простотата съм целяла
Неполучените съобщения
не са случайности
Земетресения
Сърдечни сътресения
Карбоновите нишки се късат
като остарели примки
Търкалят се овалите
Перушини ураганено
приглушават Светлината
Мекотата им
подострила бръснача
чак до лудост
В далечината се долавя смях
И някакъв безумно тих писък
е единствената съпротива
на душите
създадени в Едно неделимо
Острието блясна ослепително
Липсваш ми
ВЕЧЕ Е КЪСНО
(Недоставено)

 

Руска рулетка

Дали Богоизбраните
са праведните?!
Кои са грешните?
Кой може да бъде съдник?
Кой би си позволил да спре Вселената?
Чия е десницата, която
отсича главите по свое усмотрение?
Играем си на Руска Рулетка…
Цевта засече…
Просякът благодари…
На Бог!

25 ноември 2020 г.

 

Графитено

Надрасках облаци върху платното
не мога да рисувам с четка
Думите ми въглен незагасващ
с тях картини ще създавам
Графитеното срязано от бяло
щрихите размазано
преливат в урагани
Бутат ангелите от первазите
Зениците ми огнени жарави
Демоните нестинарки
тъпчат босоноги
с жар ми пълнят раните
А аз протягам дланите белязани
Разбивам се
в останки от крилата им
Пепел се разпръсна в небесата
Ирисите ми
Графитено обагрила

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Тя не е никоя

by New Social PoetryNo Comments

Хубен Черкелов, 10 Евро, Воден знак, 2015

 

 

Епизоди

имам от онези мисли
сещаш ли се
епизоди
картините са все по-цветни
гласовете в главата ми крещят
някакви ръце скубят косите ми
после дерат кожата
не ме боли
не помръдвам
кое лице да си сложа днес
обезобразена съм под маската
усмивката ми не е за радост
те пак са тук
натрапват се нахално
опитвам се да не ги виждам
клоуните с червени носове
смачкват последния опит
заклещена между чаршафите
имам клаустрофобия
паниката полазва подкожно
неистов страх
тъмно като в утроба
шизофреничен смях
само Господ
чува тихия ми глас

 

Змията

убий змията

камъните раздират
стомаха ми

убий змията

ще те погълне
хвърли камъните

убий я

ябълката сочна
ме кани
посягам
пропадам
откъснах я
опитах я

убий змията

лукаво мами те
расте
камъните тежат
в стомаха
змията спи
заличи я
разсечи я

поглъща те цяла

убий змията

 

Тя не е никоя

болните мозъчни клетки
губят връзката
нишките се прекъсват
оглупявам
линейни превратни приумици
на несвойствени взаимодействия
има камък на пътя ми
ще можеш ли да прескочиш
или ще продължа да те викам
а ехото в стената ще се разтвори
в утайката на воплите
вибрациите разместват пластовете
земетресение
земята ще се отвори
да ме приеме вкъщи
където ще се слея с пръстта
изначалната почва
която ражда
но и приветства смъртта
глинена снага издига се
печално сребърниците
разпукаха мрамора
незнайна е плочата
без имена
вдълбани са само
някакви символи
на иврит

היא אף אחת אבל אוהבת עד הסוף, עיניה נשארו פקוחות והיא דיברה רק על אור

*тя е никоя но обича докрай
отворени останаха очите и
говореше само за Светлина

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Глухова – Пази писането

by New Social PoetryNo Comments

Свилен Стефанов, Пришълците обичат диалектиката, м.б., пл., 95/210 см, 2018

 

 

Времето бърза

Толкова много лица…
И времето бърза…
Помниш ли всички?!
Снимки – спомени
оградени в рамка…
отлитащи в мига на случването…
И отново този часовник,
който ми напомня,
че времето е само дъх…
Годините – учители,
а стрелките –
единствените покровители…
Стена на ПЛАЧА…
Не живей в миналото!
Черно – белите образи
те всмукват и забравяш за сега…
Отново този звук…
(тик-так, тик-так, тик-так)
Леглото е убежище
на забравилите за времето!
Небето е дом на вярващите…
в невъзможни възможности…
сами чертаят стрелките си,
преди часовника да
отбори уречения час
на истинското съществуване…
И една празна рамка ме моли
да прикова безмерната си обич…
Не се давам лесно…
Няма да те превърна в минало!
Девет и двадесет е…
имам почти три часа да реша…
какво ще правя с живота си…
Отказвам да си спомен!!!
Държа съдбата си в дланите…
живота се разиграва
пред очите ми, като
филм от старите ленти…
Времето бърза…
Но аз – изобщо!
Имам цяла вечност
да те обичам…
макар отдалече!

5 май 2020 г.

 

Старият сандък

***

Обвит в мистерия…
и Тарото мълчи…
а в кафето ми фигурите са
размити с откъсъчни следи…
Загадките винаги са карали
кръвта ми да кипи…
Знаците да търся,
макар почти невидими…
Интуицията води ме
в непрогледността и вярвам
във усещанията си повече,
отколкото в реалността…
Димът от току-що
свитата цигара прикрива
непокорната ми аура…

***

Този път каква ще е цената?!
Господи, нима във Ада,
пращаш ми душата? !
През огньове ще премина,
на клади ако трябва ще горя,
дори пак да ме разпънат
с два гвоздея…
дланите ми да кървят…
камъни да хвърлят…
да крещят…
Нима има цена
по-висока от страха!?
Но не!
Не и този път!
Най-скъпото ми не отнемай!
Ще се влача ако трябва в калта,
но с високо вдигната глава!

***

Нима безценното не съществува!?
И всичко е игра,
в която няма победители!?
Дали има там някъде,
свят в който,
Тъгата не царува!?
Свят в който,
Истината жива е!?

***

Душата ми не е монета!
Не я разменям!
Нито я продавам!
Душата ми е свобода…
Единствено дарявам я!

***

Старият сандък беше празен…
отвътре понякога
се долавяше тих глас…
приличаше на молитва…
но не всеки можеше да го чуе…

20 Април 2020 г.

 

***

Пази писането
като незаченато дете
в утробата на майка му,
която още няма представа,
че ще зачене от
невидима светлина,
спотайваща се в мрачното небе…

25 април 2020 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X