Джералд Шепърд – Ден като крокодил в басейн

Ния Пушкарова, Poet’s muse, 2017, 70×50 cm, acryl painting

 

Пия асамски чай на Кон-Тики

Сгушен в устата на гигантски пеликан, позвъних на лекарката. По-късно тя ми се обади. Дотогава бях с ръце като вестник и крака като лъскаво списание. Сутринта напредваше неравномерно като невидим мъж, който се качва и слиза от редица прозорци в джорджиански стил – той не осъзна до самия край, че никога няма да има врати. Кранове танцуваха в далечината на строителната площадка; слънчевата светлина се отразяваше от огнен меч на щит-девица. След вечеря, която направих от пластмасов комплект, работех в черепа на трицератопс, рисувайки невидими портрети в различни нюанси на сивото, преди нещо да се появи в небето и да профучи отгоре: изобщо не съм чул трясъка; само плача на пощальона, погълнат от локва. Прекарах вечерта като хартиена кърпичка на някоя лъка. Кос пееше от надвиснал клон.

 

Ден като крокодил в басейн

Денят започна много рано, студен като полуотвореното око на нилски крокодил. Направих стъпките на Пиранези с вдишвания от факла (и джобно пиано, безшумно като луна). Чух замръзнал звук преди деня и бях напълно събуден. Изникна от замръзнал оркестър, който се крие като рак отшелник в хладка черупка, хвърлена на тропически плаж – пуст и обвит в сянка; спомен за светещ скелет, увиснал на рафт от пластмасови чудовища. Войската на водопада говореше с блестящи капчици и къщата на паяците израсна на няколко крака, когато камериерката на ехото дръпна завесите на зееща широта. Позволих си един ден без последваща работа. По-късно, когато духът на вечерта провъзгласи съществуването си при набързо консумирана храна, аз преминах по невидим мост, за да взема мъртво цвете и да го върна към живот отново.

 

Пътувам на прилеп, летящ през деня

Никаква топлина, нито гореща вода, денят на изсечена скална стена за изкачване. Гласовете на сивите ангели кристализираха в белия сняг. Карах меланхолична шейна надолу по сивия заснежен хълм, стигайки дъното, преди облак от бели чапли да се издигне в старомодната дреха на моето въображение – почти изоставена вила с пералня и слива с прикрепена люлка. Плъзнах се нагоре по хълма, без да мина по приятния завой от предишните дни, с хартиени птици и горящи свещи за компания. Впоследствие прекарах фрагментирана сутрин, вързана заедно с парчета струна (интересно, всички с различна дължина, доказвайки веднъж завинаги, че дори неодушевените предмети имат самоличност). Следобедът беше превързан и спокоен, със слънчеви пръсти, усещащи снимките пред мен. Безразсъдният ден се превръща в простор на рисуваното време.

 

Търсене на победа в поражението

Излязох рано от тъмницата, екскаватор напразно търсеше червеи в замръзналата земя, докато се обличах в последните есенни листа. По-късно щях да ходя по същата земя като поклонник, търсещ неприкосновена истина – в резултат на това сутрешната ми разходка беше много кратка. Казах няколко зелени думи на човек с червена жилетка и след това се прибрах, носейки останките на кораб, воювал на линията в битката при Трафалгар. Забелязах, че едно момиче виси на самия връх на църковния шпил, докато подминавах, фоновите дървета изглеждаха като пушещи черепи. След като се върнах в студиото си Гарваново гнездо, потърсих още кораби на градския хоризонт, но не видях нищо, освен лорд Нелсън, който цяла вечност крачеше по квартала. След това събрах разпръснатите по пода пакети и младата дама в къщата до моята продължи да говори глупости.

 

Превод от английски Мирослава Панайотова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Маргарет Атууд – Пощенска картичка

Вероника Цекова, „poE.T.” (en) (бг. поет / ИЗВЪНЗЕМНО(ТО) (на английски: E.T. the Extra-Terrestrial), дигитална графика (с оригинално лого на филма „E.T.“), 2020

 

 

Пощенска картичка

Мисля за теб. Какво друго да ти кажа?
Палмите от другата страна
са измама; както и розовия пясък.
Имаме си обичайните счупени бутилки кола и воня
от канализацията, сладникава и противна
като манго малко преди
да се развали, но и то е тук.
Въздух прозрачна пот, комари
и дирите им; птици, сини и недостижими.
Времето идва на вълни, като болест, ден
след ден се търкалят;
Надигам се, казват му
събуждане, и пак долу в безсънни
нощи но никога
напред. Петлите пеят
с часове преди зората, a недоспало
дете реве ли реве, помъкнато
по разбития път за училище.
В трюма с багажа
има двама затворника
главите им бръснати с щикове и десет щайги
мършави пилета. Всяка пролет
има надбягване за инвалиди, от магазина
до църквата. Ето какъв боклук
нося с мен; и изрезка за демокрацията
от местния вестник.

 

Песента на сирените

Само една песен всички
искат да научат: песента
неустоима:

тя мъжете принуждава
да скочат масово зад борда
при все че виждат черепите на брега

никой песента не знае
защото който я чуе
умира, а другите не помнят нищо.

Да ти кажа ли тайната
и ако го направя, ще ме отървеш ли
от птичия костюм?

Никак не ми харесва
да клеча на този остров
и да изглеждам митично екзотична

с тия две пернати лунатички,
не ми харесва да пея
в трио, така фатално полезно.

Тайната ще доверя на теб,
на теб, и само на теб.
Ела по-близо. Тази песен

е вик за помощ: Помогни ми!
Само ти, само ти можеш,
ти си изключителен

това е. Уви
досадна песен
но винаги върши работа.

 

***

Да гълташ огън
до това се домогваш:
да преглътнеш пламъка
да го върнеш в устата
и да го издишаш нависоко, къс
и нажежен език, дума
която изригва от теб в злато, в пурпур
се разгъва бляскав свитък

Да засветиш отвътре
вена по вена
Да си слънцето

 

Да се заселиш

Бракът не е
къща, нито дори палатка

Той е преди това, и по-студенo е там:

краят на гората, краят
на пустинята
небоядисаната стълба
в задния двор, където присядаме
навън и ядем пуканки,
където с болка и учудване
че сме оцелели
до тук

се учим как да накладем огън.

 

Мигът

Този миг когато, след години
на дълъг път и тежка работа
застанеш в средата на стаята си,
къщата, двора, имението, острова, страната,
осъзнал най-сетне как си се озовал там,
и си кажеш, аз притежавам това,

е същият този миг, когато дърветата разхлабват
прегръдката на меките си ръце,
птиците си връщат езика,
скалите се пукат и срутват,
въздухът се оттегля от теб като вълна
и не можеш да дишаш.

Не, шепнат те. Нищо не притежаваш.
Ти си гостенин, който не спира
да изкачва хълма, да забива флага, да провъзгласява.
Ние никога не сме ти принадлежали.
И ти никога не ни откри.
Винаги беше точно обратното.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марк Странд – Бракът

Вероника Цекова, „roMANce” (en) (бг. романтика; романс / МЪЖ), дигитална графика, 2020

 

Следи

Освобождавам се от чужди имена. Изпразвам си джобо̀вете.
Освобождавам си обувките от мен самия, оставям ги на пътя.
А през нощта стрелките на часовниците връщам;
Семейния албум разгръщам и виждам себе си като момче.

И какво от това? Часовете си свършиха работата.
Произнасям си името. Произнасям към всички: „сбогом”.
Думите падат в редици надолу.
Обичам жена си, но я откъсвам от мен.

Родителите се издигат с троновете си
в млечните стаи на облаците. Мога ли да пея?
Времето ми казва кой съм. Променям се и пак съм същият.
Освобождавам се от живота и животът оцелява.

 

Да се нахраниш с поезия

Мастило капе от устата ми.
Няма щастие като моето.
Нахраних се с поезия.

Библиотекарката не вярва на това.
Очите й са тъжни
тя ходи с ръце прилепнали към роклята.

Стихотворенията са изядени.
Светлината избледнява.
Кучетата лаят все по-близо.

Въртят очи,
светлата им козина гори, и краката четкат пода.
Бедната библиотекарка тропа с крак и плаче.

Тя не разбира.
Когато падам на колѐне и близвам ръката й,
пищи.

Аз съм новороден.
Изръмжавам към нея и радостно лая.
И даже от радост разкъсвам книжното тяло.

 

Бракът

Вятърът духа от север и юг,
пътувайки бавно.

Тя се обръща бавно във въздуха.
Той ходи бавно в облаците.

Тя се подготвя,
разтърсва косата си,
свежда очи
и се усмихва.

Слънцето изгаря зъбѝте й,
върхът на езика й ги овлажнява.

Той издухва прашинка от костюма си,
оправя си вратовръзката.

Той пуши.
Скоро ще се срещнат.
Вятърът ги отнася все по-близо.

Те си махат с ръка.
По-близо, по-близо!
Те се прегръщат.

Тя постила легло.
Той си сваля панталона.

Те се женят
и имат дете.

Вятърът ги отнася
в различни посоки.

„Колко бурен вятър!”, мисли той
докато оправя вратовръзката си.

„Харесва ми този вятър!”, казва тя.
Вятърът духа все по-мощно.
Цялата работа е в този вятър.

 

Щрихи на зимата

Кажѝ си
когато стане студено
и сивотата на въздуха покрива света
че ще продължиш
да ходиш и да се вслушваш
в тази мелодия без значение къде
се намираш —
под купола на тъмнината
или под пропуканата белота
на лунния поглед в снежната долина.
Тази вечер, когато стане студено
си кажѝ
това, което знаеш не е нищо повече
от мелодия изсвирена от костите ти
докато продължаваш да се движиш. И скоро ще можеш
да легнеш накрая под мигащия огън
на зимните звезди.
И ако се случи така, че не можеш
да продължиш или да се обърнеш назад
и краят те застигне там
където се намираш
кажѝ си
в този финален поток от студ пронизал крайниците ти
че обичаш себе си и не би изменил нищо.

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 26, януари, 2021, ISSN 2603-543X