Ния Пушкарова, Poet’s muse, 2017, 70×50 cm, acryl painting

 

Пия асамски чай на Кон-Тики

Сгушен в устата на гигантски пеликан, позвъних на лекарката. По-късно тя ми се обади. Дотогава бях с ръце като вестник и крака като лъскаво списание. Сутринта напредваше неравномерно като невидим мъж, който се качва и слиза от редица прозорци в джорджиански стил – той не осъзна до самия край, че никога няма да има врати. Кранове танцуваха в далечината на строителната площадка; слънчевата светлина се отразяваше от огнен меч на щит-девица. След вечеря, която направих от пластмасов комплект, работех в черепа на трицератопс, рисувайки невидими портрети в различни нюанси на сивото, преди нещо да се появи в небето и да профучи отгоре: изобщо не съм чул трясъка; само плача на пощальона, погълнат от локва. Прекарах вечерта като хартиена кърпичка на някоя лъка. Кос пееше от надвиснал клон.

 

Ден като крокодил в басейн

Денят започна много рано, студен като полуотвореното око на нилски крокодил. Направих стъпките на Пиранези с вдишвания от факла (и джобно пиано, безшумно като луна). Чух замръзнал звук преди деня и бях напълно събуден. Изникна от замръзнал оркестър, който се крие като рак отшелник в хладка черупка, хвърлена на тропически плаж – пуст и обвит в сянка; спомен за светещ скелет, увиснал на рафт от пластмасови чудовища. Войската на водопада говореше с блестящи капчици и къщата на паяците израсна на няколко крака, когато камериерката на ехото дръпна завесите на зееща широта. Позволих си един ден без последваща работа. По-късно, когато духът на вечерта провъзгласи съществуването си при набързо консумирана храна, аз преминах по невидим мост, за да взема мъртво цвете и да го върна към живот отново.

 

Пътувам на прилеп, летящ през деня

Никаква топлина, нито гореща вода, денят на изсечена скална стена за изкачване. Гласовете на сивите ангели кристализираха в белия сняг. Карах меланхолична шейна надолу по сивия заснежен хълм, стигайки дъното, преди облак от бели чапли да се издигне в старомодната дреха на моето въображение – почти изоставена вила с пералня и слива с прикрепена люлка. Плъзнах се нагоре по хълма, без да мина по приятния завой от предишните дни, с хартиени птици и горящи свещи за компания. Впоследствие прекарах фрагментирана сутрин, вързана заедно с парчета струна (интересно, всички с различна дължина, доказвайки веднъж завинаги, че дори неодушевените предмети имат самоличност). Следобедът беше превързан и спокоен, със слънчеви пръсти, усещащи снимките пред мен. Безразсъдният ден се превръща в простор на рисуваното време.

 

Търсене на победа в поражението

Излязох рано от тъмницата, екскаватор напразно търсеше червеи в замръзналата земя, докато се обличах в последните есенни листа. По-късно щях да ходя по същата земя като поклонник, търсещ неприкосновена истина – в резултат на това сутрешната ми разходка беше много кратка. Казах няколко зелени думи на човек с червена жилетка и след това се прибрах, носейки останките на кораб, воювал на линията в битката при Трафалгар. Забелязах, че едно момиче виси на самия връх на църковния шпил, докато подминавах, фоновите дървета изглеждаха като пушещи черепи. След като се върнах в студиото си Гарваново гнездо, потърсих още кораби на градския хоризонт, но не видях нищо, освен лорд Нелсън, който цяла вечност крачеше по квартала. След това събрах разпръснатите по пода пакети и младата дама в къщата до моята продължи да говори глупости.

 

Превод от английски Мирослава Панайотова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.