Красимир Стоянов – Банални предразсъдъци, свръх-претенциозен философски език

Димитър Яранов, Република (ready made обект), дърво, пластмаса, плат, метал, акрилни бои, 1996

 

Във философията на 20 век Хайдегер е вероятно най-яркият пример за това, как банални предразсъдъци се обличат в един свръх-претенциозен философски език, който заслепява много хора (включително и мен в младите ми години). Питам се, дали днес не наблюдаваме нещо подобно, когато философстващи колеги вадят вода от всевъзможни (пост-структуралистки) кладенци, само за да снабдят с идеологическа подплънка конспиративни теории, че ковид и ваксините срещу тази болест са произведение на злокобни глобални елити, манипулиращи и заробващи човечеството. Лошата философия лесно се превръща не само в кич, но и в идеология, и компрометира с това цялата тази иначе прекрасна наука (да, именно наука!).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Изборите като ментални автоматизми

Димитър Яранов, Типажи от Балканския преход, 50 х 100 см., масл. боя, платно, 2016

 

Процесията евнуси, носещи в кадифени калъфки балсамираните си членове  в знак на мълчалив протест – от филм на Бертолучи ли беше това?

Каквото и да означава процесията, тя се състои от мастурбаторни жестове post mortem  относно изгубения обект.

Този обект съществува само като изгубен.

С избирателите, понесли се към урните, е същото. Те пледират за изгубения обект със същите жестове.

Демокрацията ли е този обект, смазан с реторичната луга на мастурбатори?

Достъпен като недостъпен – и това отключва демократична истерия на споделени (не)лоялности.

Там където има власт, има съпротива.

Но преди тях е кастрацията.

Езикът е тази кастрация, затворът на езика като дом на катастрофиращ свят.

Днес протестите се вършат относно семиотиката на протеста, а не съдържанието.

Изборите днес са извратена форма на конкуренция като  неолиберален отговор на ентропията, уравниловката, монополите и стагнацията.

Предвидено е от Фуко като основна и очевидно пресилена теза за неолиберализъм – конкуренцията измества ординерната обмяна в икономически и социален план.

Нещо повече, трудовата теория за стойността отпада  и една неопределеност заема мястото на фиксираните отношения между работно време и стойност, така че целият режим на размяна попада в алеаторна система на плаващи стойности.

Финансовият капитализъм по същество се основава на загубата на връзка между време и стойност.

Обмяната сега е между тъмни семио-ликвидности, където е невъзможно да срещнеш лице в лице корпоративните контракции на капитала.

Същата неопределеност господства и в политически план. Изборите са умишлено самосаботиране на всеки ред и порядък, на обсолетното понятие за съдба.  Старите либерални ценности са изместени, хаосът на стойността детерминира нищо да не бъде детерминирано.

Което води до завръщане на изтласканото – първичното ни отношение към другия е параноята.

В политиката и на пазара цари това правило – за да оцелееш, другите трябва да измрат.

Капиталистическите некро-политики превръщат влечението към смъртта във витална сила.

Те носят балсамираните си членове към избирателната урна, кастрираните си имена и  гласове.

Шизофренията на фрагментирани тела се преобръща в параноя за могъщ суверен.

Само че преобладават психотици, общуващи с машини като заместител на провалената метафора за Бащата.

От машините за гласуване ще излязат числа, булеановите редици на плюс/минус, да/не.

Фройдовият човек, сменен от булеановия воин, сменен от изчислителния алгоритъм на постхуманните репликанти.

Алгоритмичната сигурност е подменила свободната воля, един имагинерен продукт на монотеистичния бог, за да ни държи в повиновение.

Идентичност на субекта означава изчислителност, база данни, биометрика.  

Кибер-индустриално произведеният индивид, който вярва в своята свобода – но това е парадокс.

Поради недостъпност на трансцендентна гаранция той доверява на машините своята липса, пренесена  като  липса в  символния Друг.

Липсите им се наслагват с липсите в Другия – сепарация  на резониращи травматични тела, която трябва да породи – какво?  Нищо повече от това да направиш от самия себе си обект на загуба, да изчезнеш под означаващото, да се стопиш в менталните автоматизми.

Излишъкът на ред взаимодейства с излишък на непредвидени обстоятелства, контингентност.

Теоремата  на Никлас Луман за двойната контингентност:  система, в която всичко може да бъде различно, се отнася към среда, в която всичко също може да бъде различно. Но фактът, че тази система всъщност е такава, каквато  е, включва докосване на съдбовност.

Именно това докосване (contingere) е въплътено в изборната машина.

Човекът е протезично животно – Прометей му доставя това, с което е забравил  да го снабди брат му Епитемей.

Срязаните небесни пениси на бащите в конвулсивно завещание без наследство призовават за нов народ и земя, но вместо това се множат процесии на  органи без тела с надежда да се пришият към Тялото без органи на Левиатан.  

Държавата  на скопени скопци попада в собствения си кастрационен механизъм, както оня офицер от „В наказателната колония”  на Кафка – той предизвиква драгата да изпише върху собственото му тяло Бъди справедлив – и драгата се разпада.

Справедливостта не подлежи на деконструкция, никой не пребивава там.

Нерепресивната хипотеза за власт е либерална дистопия.

Само психотиците се задържат ненакърними.

Има писатели, които Дельоз наричаше миноритарни. Те нямат родина, нямат роден език, нямат идентичност.

Джойс, Кафка, Целан.

Пишат неразбираемо, фрагментарно, криптично. Сякаш целта им е същата както на психоанализата – да демаскират човешката дебилност, трансценденталната глупост  на света, както я нарича Дельоз.

И той дава примера с  Хайдегер, който “е искал да се присъедини към гърците чрез германците в най-лошия момент от тяхната история: има ли нещо по-лошо, казва Ницше, от това да се окажеш пред германец, когато си очаквал грък?”

Хайдегер, продължава Дельоз, “е наследил грешни хора, земя и кръв. Защото расата, призована от изкуството или философията, не е тази, която претендира да е чиста, а по-скоро потиснатата, бастардна, долна, анархична, номадска и непоправимо minor раса – точно тази, която Кант изключи от пътищата на новата Критика”. Така че вече можем да кажем, че хората, които ще дойдат, които и да са те, са  minoritarian. Това не означава, че те са малцинство. Това не е въпрос на политики  на идентичност, а на процесите на ставане-minor, които пресичат всички нас.

Но възможно ли е номадските миноритарни стратегии да разбият репресивната хипотеза за властта, както се е надявал на същото и Фуко?

Не е ли това первертирана форма на христианските месианизми – царството небесно е за нищите духом…

Тайната на ставане (Werden, becoming) е в неговото не-ставане. Мистерията на машинния phylum при Дельоз не е ли непрекъснат ментален автоматизъм?

Ние познаваме само копелдашката раса на мафията. Сега тя е технологично подобрена кибер-мафия с банки, офшорки, облачни услуги.

Ако парите бяха първия изкуствен сателит за Бодрияр, сега Мъск и Безос го реализират буквално.

Процесията кибер-избиратели с балсамирани кибер-пишки подозират ли, 

че са част  от най-тъмната конспирация на света?

Отиват към машините за гласуване, за да получат обратно своето послание в изопачен, тоест истински вид,  в  което са кодирани гримасите на Реалното.

В условия на алеаторност кое е условието за крайно решение?

Кое е действието или детерминиращият процес за стойността?

И отговорът е  – мощност, сила, насилие.

Фактически става въпрос за неозначени сили и слаби означения.

Повдигаме очи и над нас трепкат холограмно срязаните небесни пениси на бащите и прежулените химени на девиците от Троя, с които трият крепостните стени, за да ги заякчат, както техните далечни дъщери  като банкови служителки ще се учат да затварят сейфове и както гласоподавателите морфират в електронни импулси на менталните автоматизми.

Толкова древен небосвод, толкова нов.

Но от гледната точка на Чужденеца тоя небосвод не съществува.

Не само няма екстериор, но и интериор – също.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Георги Рупчев – Церемония

Димитър Яранов, Тъмни земи III, 75 х 50 см., масл. бои, платно, 1996

 

Ще дойдат скоро, вече са повикани.
Ще дойдат скоро, тъй отдавна чакаме.
Оранжеви цветя се вият над главите ни,
фучат като китайски дракони.
И все така седим край кръглата си маса
в едноминутно общо главоболие.
Родени да предаваме живота и кръвта си,
играем наследените си роли.
Пътуващи към нас, защо все още не пристигате?
Стрелките минаха през вечността, прободоха душите ни
и те изтекоха набързо, гъсти и несигурни,
а времето премина оглушително.
И цял живот седим и ставаме, седим и ставаме, безкрайно
седим и ставаме – достойни, първородни,
посрещащи и пак посрещащи, бърборещи нехайно…
Те вече са повикани, ще дойдат скоро.
И ето ги да влизат в стаята,
и ето:
извеждат херцогинята, наметната с оранжево одеяло.
Станете да направим път,
станете,
за да откарат полудялата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Империята на синигерите

Димитър Яранов, Деца на войната II, 100 x 100 см., акрил, платно, 2005

 

Кълвачи

Тежки сте тежко прехвърчате
Като чукове главите ви теглят надолу
Обикновено се движите по двойки
Не сте припрени не се сепвате от погледи
Силните ви сезони са ранната есен и пролет
Не се впечатлявате от целогодишните
Гълъби гарвани сойки дори невидими
Въпреки едрите си тела напомняте за себе си
С безплътен екот в прозирната тишина
На неуморния труд дълбаенето предпазва
От есенна депресия и пролетна измама
Отразявате светлината на умиротворението
Ту синя ту кафява

 

Виждам те като през прозорец
Слънцето почти е заличило
Чертите на лицето ти
Но не чудовищността на старостта
На китайски поет репресиран
През културната революция
Тютюневите складове с турците
Циганите чистенето на тоалетните
Малцинствените квоти
Туберкулозата ти оцеля скоро
Ще навършиш деведесет
Ти преодоля този свят
На комунизма и капитализма
Ти попската щерка надживяла
Светлото бъдеще и настояще
Слънцето пада върху лицето ти
На китайски поет запратен
В дивия северозапад

Аз съм лош син
Ти си майка ми.

 

Искам да съм 52 пътник

Жертвите овъглени скупчени
Като в помпеи са 44 научавам
От новините спасилите се да не изгорят
Като факли са 7 липсвам
Сред труповете и оцелелите

Искам да съм 52 пътник

За да спестя некое евро
Пикая до телената ограда
Виждат ме случайни митничари
Искат да плащам глоба т.е.
Рушвет докато се разправяме
Виждам как автобуса потегля без мен
Никой не е забелязал отсъствието ми
Самотата прави невидим

Искам да съм 52 пътник

Веднага след пресичането
На заветната граница изчезвам
На първата бензиностанция потъвам
В мрака извън осветения периметър
Територията между изтока зад гърба ми
И западната империя на залеза пресякох
Най-трудната граница

Искам да съм 52 пътник

Никога не съм ходил на екскурзия в истанбул
Никога не съм бил в по-истинската българия наречена македония
Никога не съм бил светлина идеща от запад или изток
Никога не съм бил член на българския великден
Никога не съм идвал от мадрид лондон истанбул харвард москва
Никога не съм идвал да спася българия
Никога не съм бил български поет

Искам да съм 52 пътник.

 

Империята на синигерите

Рано сутрин, но не толкова рано
Че слънцето да не е запалило вече
Ръждивия пламък на кестена
Заподскачвате на перваза като мандарини
Приветстващи ставането на императора

Сияйни престолонаследници на отразения блясък
На деня в черните главички на карфици на очите
Чисти като умитото небе на октомври
Пъстри като детска мечта от хиполенд
Стоманеносините крилца известяват

За предстоящото неминуемо връхлитане
На ангел унищожител

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Шеймъс Хийни – Бране на къпини

Димитър Яранов, Fe2O3,(Night), 130 x 100, масл. бои, платно,  2019

 

 

През късния август при обилни дъждове и слънце
цяла седмица, къпините узряват.
Първо само една, лъскав, морав съсирек
сред други, червени, зелени, твърди като възел.
Изяждаш първата и плътта и е сладка
като гъсто вино: лятна кръв тече в нея
и оставя петна по езика ти и страст да
за бране. После червените посиняват, а тоз копнеж
ни изпраща с бидони за мляко, консерви от грах и буркани от сладко
където трънакът ни драска, а мократа трева похабява ботите.
През окосени в кръг полета, царевични ниви, бразди c картофи
вървим и берем докато бидоните напълним,
и звънтящото дъно покрием
със зелени, а най отгоре едри, тъмни мехури горят
като поднос с очи. Ръцете на решето
надупчени от тръни, а дланите лепнат като на Синята брада.
Пресните къпини пазехме в обора.
Но когато ваната се напълни, намерихме някакъв мъх,
сива като плъх плесен се тъпчеше с събраното.
И сокът вонеше. Веднъж обран,
плодът ферментира, сладката плът стана кисела.
А на мен все ми се плачеше. Не беше честно
всичките чудесни, пълни бидони да миришат на гнило.
Всяка година се надявах, че ще се запазят, но знаех, че няма да го бъде.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Акош Дьорфи – Най-сетне да умре

Димитър Яранов, Черепомобил (обект), 25 х 18 см., кост, пласмаса, метал, 1996

 

 

Докараха един мъж
в медицинското отделение на приюта за бездомни.
Неотдавна бяха ампутирали двата му крака,
раните обаче поради някаква странична болест
не зараснали.
Гной и кръв се просмукваше от костите.

Беше получил сърдечен удар, лежеше в леглото.
трепереше в цялото си останало тяло.
Насран се тресеше,
докато санитарите се опитваха да го почистят.

Когато преди няколко седмици го докараха от улицата,
не спираше да крещи
защо да не може най-сетне да умре.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Марио Коев – Смъртта умира

Димитър Яранов, Хотел ,,Титаник“, 35 х 20 см., темпера на дърво, метална част, 1998

 

 

Смъртта умира,
както „Титаник“ потъва
някъде, някак си, странно в медиите.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Кой е самозванецът

Димитър Яранов, Столът, 55 х 65 см., масл.бои, платно, 2019

 

В съобщение от 4.11.2021 г. Българската академия на науките (БАН) уведомява на официалния си сайт, че събранието на академиците е избрало за член-кореспондент в отделение „Изкуство и изкуствознание“, направление „Изкуство“ Георги Господинов Георгиев. В обосновката на избора се посочва, че „Сляпата Вайша“, късометражен филм по неговия едноименен разказ, стига до финалните номинации за Оскар през 2017 г.“ и че новоизбраният не на последно място въз основа на номинацията за Оскар член-кореспондент „работи в Института за литература при БАН“.

Ако съдим по авторството на разказа „Сляпата Вайша“, избраният за член-кореспондент на БАН и работещ в Института за литература при БАН Георги Господинов Георгиев би трябвало да е писателят, известен като Георги Господинов.

Далеч от самоочевидно е обаче допускането, че новоизбраният за член-кореспондент и работещ в Института за литература при БАН Георги Господинов Георгиев и известният като Георги Господинов писател са едно и също лице.

От една страна, имаме един хабилитирал се през септември със сборник с есета гл. ас. д-р от БАН, който едновременно с хабилитацията си става член-кореспондент в отделение „Изкуство и изкуствознание“, направление „Изкуство“ на същия БАН, достойно представлявано от фигури с калибъра на Антон Дончев, Вежди Рашидов и Иван Гранитски.

От друга, световноизвестен писател, емблематично лице на „градската десница“ и съответно на най-коректните и правилни ляво-неолиберални ценности, които не би трябвало да имат нищо или съвсем малко общо с националсоциалистическите, гербаджийските и чистокомунистическите мутри.

За едно и също лице ли става дума? Кой от двамата е истинският господин Голядкин, кой – неговият двойник? Кой от двамата е самозванецът?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Николай Бойков – Отговор на възклицателен въпрос

Димитър Яранов, Хотел ,,Титаник“, 35 х 20 см., темпера на дърво, метална част, 1998

 

Отговор на възклицателен въпрос „Какво друго, освен вятър, изпълващ платната, читателю!“ на Олга Николова, „Вятър край олтара“, Пеат некогаш, октомври 2021, бр. 33:

Отвъден бряг, писателко.
Достигане до Отвъдния бряг.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Хуан Рамон Хименес – Последното пътуване

Димитър Яранов, Oтплуване, 50 х 60 см., масл. бои, платно, 2000

 

И аз ще си отида. И ще останат пеещите птици;
и ще остане моята градина с дървото си зелено,
и с белия си кладенец.
Всеки следобед небето ще бъде спокойно и синьо;
и ще бият, както бият сега
в камбанарията камбаните.
Ще умрат онези, които ме обичаха
и селото ще се подновява всяка година;
и в ъгъла на тази моя цветна и варосана градина,
духът ми ще блуждае носталгичен.
И аз ще си отида, ще бъда сам, без дом и без дърво
зелено, без кладенец бял,
без небе спокойно и синьо…
И ще останат пеещите птици.

 

Превод от испански Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X