Процесията евнуси, носещи в кадифени калъфки балсамираните си членове в знак на мълчалив протест – от филм на Бертолучи ли беше това?
Каквото и да означава процесията, тя се състои от мастурбаторни жестове post mortem относно изгубения обект.
Този обект съществува само като изгубен.
С избирателите, понесли се към урните, е същото. Те пледират за изгубения обект със същите жестове.
Демокрацията ли е този обект, смазан с реторичната луга на мастурбатори?
Достъпен като недостъпен – и това отключва демократична истерия на споделени (не)лоялности.
Там където има власт, има съпротива.
Но преди тях е кастрацията.
Езикът е тази кастрация, затворът на езика като дом на катастрофиращ свят.
Днес протестите се вършат относно семиотиката на протеста, а не съдържанието.
Изборите днес са извратена форма на конкуренция като неолиберален отговор на ентропията, уравниловката, монополите и стагнацията.
Предвидено е от Фуко като основна и очевидно пресилена теза за неолиберализъм – конкуренцията измества ординерната обмяна в икономически и социален план.
Нещо повече, трудовата теория за стойността отпада и една неопределеност заема мястото на фиксираните отношения между работно време и стойност, така че целият режим на размяна попада в алеаторна система на плаващи стойности.
Финансовият капитализъм по същество се основава на загубата на връзка между време и стойност.
Обмяната сега е между тъмни семио-ликвидности, където е невъзможно да срещнеш лице в лице корпоративните контракции на капитала.
Същата неопределеност господства и в политически план. Изборите са умишлено самосаботиране на всеки ред и порядък, на обсолетното понятие за съдба. Старите либерални ценности са изместени, хаосът на стойността детерминира нищо да не бъде детерминирано.
Което води до завръщане на изтласканото – първичното ни отношение към другия е параноята.
В политиката и на пазара цари това правило – за да оцелееш, другите трябва да измрат.
Капиталистическите некро-политики превръщат влечението към смъртта във витална сила.
Те носят балсамираните си членове към избирателната урна, кастрираните си имена и гласове.
Шизофренията на фрагментирани тела се преобръща в параноя за могъщ суверен.
Само че преобладават психотици, общуващи с машини като заместител на провалената метафора за Бащата.
От машините за гласуване ще излязат числа, булеановите редици на плюс/минус, да/не.
Фройдовият човек, сменен от булеановия воин, сменен от изчислителния алгоритъм на постхуманните репликанти.
Алгоритмичната сигурност е подменила свободната воля, един имагинерен продукт на монотеистичния бог, за да ни държи в повиновение.
Идентичност на субекта означава изчислителност, база данни, биометрика.
Кибер-индустриално произведеният индивид, който вярва в своята свобода – но това е парадокс.
Поради недостъпност на трансцендентна гаранция той доверява на машините своята липса, пренесена като липса в символния Друг.
Липсите им се наслагват с липсите в Другия – сепарация на резониращи травматични тела, която трябва да породи – какво? Нищо повече от това да направиш от самия себе си обект на загуба, да изчезнеш под означаващото, да се стопиш в менталните автоматизми.
Излишъкът на ред взаимодейства с излишък на непредвидени обстоятелства, контингентност.
Теоремата на Никлас Луман за двойната контингентност: система, в която всичко може да бъде различно, се отнася към среда, в която всичко също може да бъде различно. Но фактът, че тази система всъщност е такава, каквато е, включва докосване на съдбовност.
Именно това докосване (contingere) е въплътено в изборната машина.
Човекът е протезично животно – Прометей му доставя това, с което е забравил да го снабди брат му Епитемей.
Срязаните небесни пениси на бащите в конвулсивно завещание без наследство призовават за нов народ и земя, но вместо това се множат процесии на органи без тела с надежда да се пришият към Тялото без органи на Левиатан.
Държавата на скопени скопци попада в собствения си кастрационен механизъм, както оня офицер от „В наказателната колония” на Кафка – той предизвиква драгата да изпише върху собственото му тяло Бъди справедлив – и драгата се разпада.
Справедливостта не подлежи на деконструкция, никой не пребивава там.
Нерепресивната хипотеза за власт е либерална дистопия.
Само психотиците се задържат ненакърними.
Има писатели, които Дельоз наричаше миноритарни. Те нямат родина, нямат роден език, нямат идентичност.
Джойс, Кафка, Целан.
Пишат неразбираемо, фрагментарно, криптично. Сякаш целта им е същата както на психоанализата – да демаскират човешката дебилност, трансценденталната глупост на света, както я нарича Дельоз.
И той дава примера с Хайдегер, който “е искал да се присъедини към гърците чрез германците в най-лошия момент от тяхната история: има ли нещо по-лошо, казва Ницше, от това да се окажеш пред германец, когато си очаквал грък?”
Хайдегер, продължава Дельоз, “е наследил грешни хора, земя и кръв. Защото расата, призована от изкуството или философията, не е тази, която претендира да е чиста, а по-скоро потиснатата, бастардна, долна, анархична, номадска и непоправимо minor раса – точно тази, която Кант изключи от пътищата на новата Критика”. Така че вече можем да кажем, че хората, които ще дойдат, които и да са те, са minoritarian. Това не означава, че те са малцинство. Това не е въпрос на политики на идентичност, а на процесите на ставане-minor, които пресичат всички нас.
Но възможно ли е номадските миноритарни стратегии да разбият репресивната хипотеза за властта, както се е надявал на същото и Фуко?
Не е ли това первертирана форма на христианските месианизми – царството небесно е за нищите духом…
Тайната на ставане (Werden, becoming) е в неговото не-ставане. Мистерията на машинния phylum при Дельоз не е ли непрекъснат ментален автоматизъм?
Ние познаваме само копелдашката раса на мафията. Сега тя е технологично подобрена кибер-мафия с банки, офшорки, облачни услуги.
Ако парите бяха първия изкуствен сателит за Бодрияр, сега Мъск и Безос го реализират буквално.
Процесията кибер-избиратели с балсамирани кибер-пишки подозират ли,
че са част от най-тъмната конспирация на света?
Отиват към машините за гласуване, за да получат обратно своето послание в изопачен, тоест истински вид, в което са кодирани гримасите на Реалното.
В условия на алеаторност кое е условието за крайно решение?
Кое е действието или детерминиращият процес за стойността?
И отговорът е – мощност, сила, насилие.
Фактически става въпрос за неозначени сили и слаби означения.
Повдигаме очи и над нас трепкат холограмно срязаните небесни пениси на бащите и прежулените химени на девиците от Троя, с които трият крепостните стени, за да ги заякчат, както техните далечни дъщери като банкови служителки ще се учат да затварят сейфове и както гласоподавателите морфират в електронни импулси на менталните автоматизми.
Толкова древен небосвод, толкова нов.
Но от гледната точка на Чужденеца тоя небосвод не съществува.
Не само няма екстериор, но и интериор – също.
списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X
