Светла Караянева – Като Пилат

Димитър Яранов, Портрет на мъж с противогаз, 70 х 50 см., акрил, платно, 2008

 

Опитомяване

Приближавам нещата.
И присъщо на моята същност
се опитвам да правя нещата
подобни на себе си.
А нещата не искат, не искат.
Не искат.

 

Като Пилат

Съзерцавах рибата
в тавичката с дафиновия лист
и магданоза.
Съвършената форма,
сребристата кожа.
В очите ѝ прозрачни се видях
като в прозорец без завеси –
как поря корема ѝ
с острия блясък на ножа,
как изтръгвам хрилете, червата,
сърцето ѝ
с окървавени пръсти.
Осолих я със сълзи,
преди да я сложа
във фурната.
И си измих ръцете.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Михаил Лермонтов – Аз вървя в пътеката самотен

Димитър Яранов, Цитадела I, 120 х 60 см., масл. бои, платно, 2021

 

***

Аз вървя в пътеката самотен;
белокамен път в мъгла блести;
нощ пустинна се заслушва в Бога
и звездата на звезда шепти.

В небесата – чудно и спокойно!
Спи земята в ореола син!
Що ми е тъй трудно и тъй болно?
Чакам ли? Жалея може би?

От живота си не чакам нищо
и не жаля миналото аз;
свободата и покоя искам!
Да забравя всичко и заспя!

Ала не в съня на гроба хладен…
Бих желал навеки да заспя,
тъй, че в мен да дремят сили млади,
да въздиша тихичко гръдта;

всяка нощ и всеки ден да милва
моя слух любовния рефрен,
а над мене да шуми неспирно
тъмен дъб, приведен и зелен.

1841

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Данаил Досев – Природоинженеринги

Димитър Яранов, Площад ,,Демокрация“, 100 х 100 см., масл. бои, платно, 2009

 

природоинженеринги
благой димитров сечеше ред
антвертпен каски от дъжд бирички бирички
нощ, белгия след ангел кънчев
ах мой мил августин или друг а дойде
фърчат цитатите
инжекция за лудите е истина в езика

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Борислав Игнатов – Музика отвъд мозъка

Димитър Яранов, Места за взривяване II, 100 х12о см., масл. бои, платно, 2020

 

есен .2021

Кестен нагрян от слънцето
сърцевина
в която детството
още се случва;

Маска от есенни нюанси
маскарад
от криви лица на съвременници.

Объркани сме,
задушаваме се
в дигиталната плът
на празното съвремие;
стенем пред стена от противоречия
убиваме ближния
с патологична загриженост.

Бучката захар
се топи на асфалта;
миниатюрни кристални решетки
се стичат
в плетеница от спомени,
кълбо от измамни същности,
дъх на нещо несъстояно.

А аз още съм тук
и още ме има;
Издържам на ураганните пориви
и на масовото втечняване
поне дотолкова, че да си спомня
че си падам по есенни багри.

И това ми стига.

 

Музика отвъд мозъка

Танцувам
в празната стая
за която давам половината си заплата
сам.
Разглобявам се
на съставни ампери
въртя се сякаш светът е в джоба ми
а джобът ми е скъсан.
Мелодията ме опиянява
като философска сентенция
обръща очите ми
назад към мозъка
за да мога така
да се погледна по-добре.
Излизам от панелката
Навън е есен.
Разминавам се със съседите,
с хората на спирката
с всички онези които бързат
бързат
бързат
за да стигнат до края на дните си
Вървя по тротоара
И прескачам сенките
и танцувам
И пак съм сам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Виктор Пелевин – Рабинович, откъде си вадите парите?

Димитър Яранов, Психоделично радио, диптих, 2 х 135 х 90 см., масл. бои, платно, 1995

 

– Рабинович, откъде си вадите парите?
– От нощното шкафче.
– А кой ги слага в нощното шкафче?
– Жена ми.
– А кой ги дава на жена ви?
– Аз.
– Та откъде си вадите парите?
– От нощното шкафче.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Красимир Стоянов – Банални предразсъдъци, свръх-претенциозен философски език

Димитър Яранов, Република (ready made обект), дърво, пластмаса, плат, метал, акрилни бои, 1996

 

Във философията на 20 век Хайдегер е вероятно най-яркият пример за това, как банални предразсъдъци се обличат в един свръх-претенциозен философски език, който заслепява много хора (включително и мен в младите ми години). Питам се, дали днес не наблюдаваме нещо подобно, когато философстващи колеги вадят вода от всевъзможни (пост-структуралистки) кладенци, само за да снабдят с идеологическа подплънка конспиративни теории, че ковид и ваксините срещу тази болест са произведение на злокобни глобални елити, манипулиращи и заробващи човечеството. Лошата философия лесно се превръща не само в кич, но и в идеология, и компрометира с това цялата тази иначе прекрасна наука (да, именно наука!).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Изборите като ментални автоматизми

Димитър Яранов, Типажи от Балканския преход, 50 х 100 см., масл. боя, платно, 2016

 

Процесията евнуси, носещи в кадифени калъфки балсамираните си членове  в знак на мълчалив протест – от филм на Бертолучи ли беше това?

Каквото и да означава процесията, тя се състои от мастурбаторни жестове post mortem  относно изгубения обект.

Този обект съществува само като изгубен.

С избирателите, понесли се към урните, е същото. Те пледират за изгубения обект със същите жестове.

Демокрацията ли е този обект, смазан с реторичната луга на мастурбатори?

Достъпен като недостъпен – и това отключва демократична истерия на споделени (не)лоялности.

Там където има власт, има съпротива.

Но преди тях е кастрацията.

Езикът е тази кастрация, затворът на езика като дом на катастрофиращ свят.

Днес протестите се вършат относно семиотиката на протеста, а не съдържанието.

Изборите днес са извратена форма на конкуренция като  неолиберален отговор на ентропията, уравниловката, монополите и стагнацията.

Предвидено е от Фуко като основна и очевидно пресилена теза за неолиберализъм – конкуренцията измества ординерната обмяна в икономически и социален план.

Нещо повече, трудовата теория за стойността отпада  и една неопределеност заема мястото на фиксираните отношения между работно време и стойност, така че целият режим на размяна попада в алеаторна система на плаващи стойности.

Финансовият капитализъм по същество се основава на загубата на връзка между време и стойност.

Обмяната сега е между тъмни семио-ликвидности, където е невъзможно да срещнеш лице в лице корпоративните контракции на капитала.

Същата неопределеност господства и в политически план. Изборите са умишлено самосаботиране на всеки ред и порядък, на обсолетното понятие за съдба.  Старите либерални ценности са изместени, хаосът на стойността детерминира нищо да не бъде детерминирано.

Което води до завръщане на изтласканото – първичното ни отношение към другия е параноята.

В политиката и на пазара цари това правило – за да оцелееш, другите трябва да измрат.

Капиталистическите некро-политики превръщат влечението към смъртта във витална сила.

Те носят балсамираните си членове към избирателната урна, кастрираните си имена и  гласове.

Шизофренията на фрагментирани тела се преобръща в параноя за могъщ суверен.

Само че преобладават психотици, общуващи с машини като заместител на провалената метафора за Бащата.

От машините за гласуване ще излязат числа, булеановите редици на плюс/минус, да/не.

Фройдовият човек, сменен от булеановия воин, сменен от изчислителния алгоритъм на постхуманните репликанти.

Алгоритмичната сигурност е подменила свободната воля, един имагинерен продукт на монотеистичния бог, за да ни държи в повиновение.

Идентичност на субекта означава изчислителност, база данни, биометрика.  

Кибер-индустриално произведеният индивид, който вярва в своята свобода – но това е парадокс.

Поради недостъпност на трансцендентна гаранция той доверява на машините своята липса, пренесена  като  липса в  символния Друг.

Липсите им се наслагват с липсите в Другия – сепарация  на резониращи травматични тела, която трябва да породи – какво?  Нищо повече от това да направиш от самия себе си обект на загуба, да изчезнеш под означаващото, да се стопиш в менталните автоматизми.

Излишъкът на ред взаимодейства с излишък на непредвидени обстоятелства, контингентност.

Теоремата  на Никлас Луман за двойната контингентност:  система, в която всичко може да бъде различно, се отнася към среда, в която всичко също може да бъде различно. Но фактът, че тази система всъщност е такава, каквато  е, включва докосване на съдбовност.

Именно това докосване (contingere) е въплътено в изборната машина.

Човекът е протезично животно – Прометей му доставя това, с което е забравил  да го снабди брат му Епитемей.

Срязаните небесни пениси на бащите в конвулсивно завещание без наследство призовават за нов народ и земя, но вместо това се множат процесии на  органи без тела с надежда да се пришият към Тялото без органи на Левиатан.  

Държавата  на скопени скопци попада в собствения си кастрационен механизъм, както оня офицер от „В наказателната колония”  на Кафка – той предизвиква драгата да изпише върху собственото му тяло Бъди справедлив – и драгата се разпада.

Справедливостта не подлежи на деконструкция, никой не пребивава там.

Нерепресивната хипотеза за власт е либерална дистопия.

Само психотиците се задържат ненакърними.

Има писатели, които Дельоз наричаше миноритарни. Те нямат родина, нямат роден език, нямат идентичност.

Джойс, Кафка, Целан.

Пишат неразбираемо, фрагментарно, криптично. Сякаш целта им е същата както на психоанализата – да демаскират човешката дебилност, трансценденталната глупост  на света, както я нарича Дельоз.

И той дава примера с  Хайдегер, който “е искал да се присъедини към гърците чрез германците в най-лошия момент от тяхната история: има ли нещо по-лошо, казва Ницше, от това да се окажеш пред германец, когато си очаквал грък?”

Хайдегер, продължава Дельоз, “е наследил грешни хора, земя и кръв. Защото расата, призована от изкуството или философията, не е тази, която претендира да е чиста, а по-скоро потиснатата, бастардна, долна, анархична, номадска и непоправимо minor раса – точно тази, която Кант изключи от пътищата на новата Критика”. Така че вече можем да кажем, че хората, които ще дойдат, които и да са те, са  minoritarian. Това не означава, че те са малцинство. Това не е въпрос на политики  на идентичност, а на процесите на ставане-minor, които пресичат всички нас.

Но възможно ли е номадските миноритарни стратегии да разбият репресивната хипотеза за властта, както се е надявал на същото и Фуко?

Не е ли това первертирана форма на христианските месианизми – царството небесно е за нищите духом…

Тайната на ставане (Werden, becoming) е в неговото не-ставане. Мистерията на машинния phylum при Дельоз не е ли непрекъснат ментален автоматизъм?

Ние познаваме само копелдашката раса на мафията. Сега тя е технологично подобрена кибер-мафия с банки, офшорки, облачни услуги.

Ако парите бяха първия изкуствен сателит за Бодрияр, сега Мъск и Безос го реализират буквално.

Процесията кибер-избиратели с балсамирани кибер-пишки подозират ли, 

че са част  от най-тъмната конспирация на света?

Отиват към машините за гласуване, за да получат обратно своето послание в изопачен, тоест истински вид,  в  което са кодирани гримасите на Реалното.

В условия на алеаторност кое е условието за крайно решение?

Кое е действието или детерминиращият процес за стойността?

И отговорът е  – мощност, сила, насилие.

Фактически става въпрос за неозначени сили и слаби означения.

Повдигаме очи и над нас трепкат холограмно срязаните небесни пениси на бащите и прежулените химени на девиците от Троя, с които трият крепостните стени, за да ги заякчат, както техните далечни дъщери  като банкови служителки ще се учат да затварят сейфове и както гласоподавателите морфират в електронни импулси на менталните автоматизми.

Толкова древен небосвод, толкова нов.

Но от гледната точка на Чужденеца тоя небосвод не съществува.

Не само няма екстериор, но и интериор – също.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Георги Рупчев – Церемония

Димитър Яранов, Тъмни земи III, 75 х 50 см., масл. бои, платно, 1996

 

Ще дойдат скоро, вече са повикани.
Ще дойдат скоро, тъй отдавна чакаме.
Оранжеви цветя се вият над главите ни,
фучат като китайски дракони.
И все така седим край кръглата си маса
в едноминутно общо главоболие.
Родени да предаваме живота и кръвта си,
играем наследените си роли.
Пътуващи към нас, защо все още не пристигате?
Стрелките минаха през вечността, прободоха душите ни
и те изтекоха набързо, гъсти и несигурни,
а времето премина оглушително.
И цял живот седим и ставаме, седим и ставаме, безкрайно
седим и ставаме – достойни, първородни,
посрещащи и пак посрещащи, бърборещи нехайно…
Те вече са повикани, ще дойдат скоро.
И ето ги да влизат в стаята,
и ето:
извеждат херцогинята, наметната с оранжево одеяло.
Станете да направим път,
станете,
за да откарат полудялата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Империята на синигерите

Димитър Яранов, Деца на войната II, 100 x 100 см., акрил, платно, 2005

 

Кълвачи

Тежки сте тежко прехвърчате
Като чукове главите ви теглят надолу
Обикновено се движите по двойки
Не сте припрени не се сепвате от погледи
Силните ви сезони са ранната есен и пролет
Не се впечатлявате от целогодишните
Гълъби гарвани сойки дори невидими
Въпреки едрите си тела напомняте за себе си
С безплътен екот в прозирната тишина
На неуморния труд дълбаенето предпазва
От есенна депресия и пролетна измама
Отразявате светлината на умиротворението
Ту синя ту кафява

 

Виждам те като през прозорец
Слънцето почти е заличило
Чертите на лицето ти
Но не чудовищността на старостта
На китайски поет репресиран
През културната революция
Тютюневите складове с турците
Циганите чистенето на тоалетните
Малцинствените квоти
Туберкулозата ти оцеля скоро
Ще навършиш деведесет
Ти преодоля този свят
На комунизма и капитализма
Ти попската щерка надживяла
Светлото бъдеще и настояще
Слънцето пада върху лицето ти
На китайски поет запратен
В дивия северозапад

Аз съм лош син
Ти си майка ми.

 

Искам да съм 52 пътник

Жертвите овъглени скупчени
Като в помпеи са 44 научавам
От новините спасилите се да не изгорят
Като факли са 7 липсвам
Сред труповете и оцелелите

Искам да съм 52 пътник

За да спестя некое евро
Пикая до телената ограда
Виждат ме случайни митничари
Искат да плащам глоба т.е.
Рушвет докато се разправяме
Виждам как автобуса потегля без мен
Никой не е забелязал отсъствието ми
Самотата прави невидим

Искам да съм 52 пътник

Веднага след пресичането
На заветната граница изчезвам
На първата бензиностанция потъвам
В мрака извън осветения периметър
Територията между изтока зад гърба ми
И западната империя на залеза пресякох
Най-трудната граница

Искам да съм 52 пътник

Никога не съм ходил на екскурзия в истанбул
Никога не съм бил в по-истинската българия наречена македония
Никога не съм бил светлина идеща от запад или изток
Никога не съм бил член на българския великден
Никога не съм идвал от мадрид лондон истанбул харвард москва
Никога не съм идвал да спася българия
Никога не съм бил български поет

Искам да съм 52 пътник.

 

Империята на синигерите

Рано сутрин, но не толкова рано
Че слънцето да не е запалило вече
Ръждивия пламък на кестена
Заподскачвате на перваза като мандарини
Приветстващи ставането на императора

Сияйни престолонаследници на отразения блясък
На деня в черните главички на карфици на очите
Чисти като умитото небе на октомври
Пъстри като детска мечта от хиполенд
Стоманеносините крилца известяват

За предстоящото неминуемо връхлитане
На ангел унищожител

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X

 

Шеймъс Хийни – Бране на къпини

Димитър Яранов, Fe2O3,(Night), 130 x 100, масл. бои, платно,  2019

 

 

През късния август при обилни дъждове и слънце
цяла седмица, къпините узряват.
Първо само една, лъскав, морав съсирек
сред други, червени, зелени, твърди като възел.
Изяждаш първата и плътта и е сладка
като гъсто вино: лятна кръв тече в нея
и оставя петна по езика ти и страст да
за бране. После червените посиняват, а тоз копнеж
ни изпраща с бидони за мляко, консерви от грах и буркани от сладко
където трънакът ни драска, а мократа трева похабява ботите.
През окосени в кръг полета, царевични ниви, бразди c картофи
вървим и берем докато бидоните напълним,
и звънтящото дъно покрием
със зелени, а най отгоре едри, тъмни мехури горят
като поднос с очи. Ръцете на решето
надупчени от тръни, а дланите лепнат като на Синята брада.
Пресните къпини пазехме в обора.
Но когато ваната се напълни, намерихме някакъв мъх,
сива като плъх плесен се тъпчеше с събраното.
И сокът вонеше. Веднъж обран,
плодът ферментира, сладката плът стана кисела.
А на мен все ми се плачеше. Не беше честно
всичките чудесни, пълни бидони да миришат на гнило.
Всяка година се надявах, че ще се запазят, но знаех, че няма да го бъде.

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 32, януари, 2022, ISSN 2603-543X