Най-новото

На Жоро Ботев,
който отряза главата на баба си

* * *

Докато бяхме заедно, обещах, че ще ти направя сайт. За твойте си неща: скейт, рап, графити, такива работи… Ily.com. Тогава още „ily“ никой не го използваше, беше като кафето, но с едно l, всъщност при нас се появи дори преди него. За пръв път го написа с маркер на зелената, олющена тенис маса в градинката зад вас. Спомням си, мислехме, че като кодирано съкращение сме го открили ние. Нищо чудно да е точно така, сайтът, обаче си остана само поредната ни идея…

* * *

Арестът е абсолютно непроницаемо място. Там нищо не се случва последователно. Нещата не следват едно след друго, логиката на събитията е напълно ненужна. Странно е, че успоредно със света на хората отвън, само на няколко крачки от оживената улица времето и пространството свършват. В ареста животът не съществува, никой не живее, не оцелява, но далеч не си мъртъв – разполагаш на воля с ада и рая на вътрешния си свят и разбираш, че нищо друго не ти е нужно. Освен чудо.

* * *

Когато твърдиш, че си невинен – и полицаи, и следователи и арестанти ти повтарят – „тук всички са невинни“, което, разбира се, означава – „кво ни се правиш, не виждаш ли, че си в ада, а тук никой не идва без причина“. Нихилизмът се съюзява с морала, за да смаже чувствата. Всъщност в затвора няма любов или, ако има, тя най-често опира до отичащите се от сперма усти и задници.

* * *

Хомосексуалното тук е толкова неестествено, принудително. Като лекар, който те кара да мастурбираш пред него и в допълнение непременно да получиш удоволствие. Телата са максимално напрегнати, нервите опънати до край. Само педерастите са спокойни или игриви. Отчаяно отпуснати и естествено достойни – в затвора всеки ги приема, обект са на внимание и грижи. Нуждаят се от тях. Педерастите навън не могат и да мечтаят, че ще бъдат сред толкова много груби ласки и курове. Че ще се оженят и то не на шега. Че ще перат чорапите и бельото на любимия, който вижда жена си два пъти месечно през решетка и после се връща пак в килията, за да гали и целува.

* * *

Изглежда на не повече от 18. Циганче. С женски маниери. Носи нелепо дамско палто с кожена яка и е на платформи. Срещам го пред лекарските кабинети в Затворническа болница. Събира фасове под пейките и с достойнство си подвиква като някаква истерична мантра – „аз съм мъжка курва“. Не съм правил секс от месец, това ме побърква, опитвам се да не го следя с жадния си за преживявания поглед. Междувременно той обяснява на придружаващия ме полицай, че „не е братовчедка на Софи Маринова“, както се говорело в затвора. Забелязва ме, заглежда се в мен, има непогрешима интуиция за интереса ми. Гледа ме в очите – „Красив си. Искам да се женя за тебе.“ „Не мога – женен съм“ – показвам му аз халката си, мъчейки се да бъда добронамерен и студен.

* * *

Вечерите в килията. Минава доста време докато съкилийниците ми с учудване установят, че отвън наистина не съм правил секс с мъж. За разлика от тях. Единия -национал по самбо е бил любовник на възрастен спонсор. Човека се мотаел из спортните среди и се оглеждал за млади спортисти. Правил много хубави свирки, като го поемал дълбоко заедно с ташаците. Другият – моят любимец – циганинът Мишо, когато оставал без пари ходел да „ебе педераси“ в тоалетната на площад Възраждане. Когато не бил в настроение просто ги ограбвал и пребивал. Третият се изпразнил в един-два мъжки задника защото искал да „опита всичко“. А и без това се отчитал на жените главно отзад.

* * *

Ляга до мен. Усещам ръката му на корема си. Мишо казва – „целунете се, бе, знаеш ли колко е хубаво?“. Става прекалено романтично. Една от тези ситуации, в които човек си казва – „защо пък не“. Малко нежност на фона на грубостите на надзирателите, неизменните белезници, депресията. Прекалено е лесно. Прекалено хубаво за да е истина. Ставам от леглото. Зарекъл съм се тук да не се еба.

* * *

Дните и нощите са дълги. Сънят идва рядко. А с него и кошмарите. Шмъркаме почти всички хапчета, които получаваме. Надзирателите ни викат – „наркомани, искаме да ги гълтате пред нас“. Крием ги под езика. Детски номер, но минава. Тук всички детски номера минават, защото също като в детството от това нищо не се променя. После идва вдигащия кокаин. Безбройните кафета на цедка. Разтреперваш се, но поне нещо се случва. Хероинът… отпускаш се на леглото и не мислиш за нищо тревожно. Пушим диазепам на наргиле, направено от два пластмасови катетъра. Бързо научавам химията на нещата. Законите на света, поради които се намирам в ада.

* * *

Адът… Затворническата кола, която те откарва от съда обратно в ареста. Нищо не се е променило. Не са те пуснали за пореден път. Знаел си, че ще стане така, но си се надявал. И сега е гадно. Цял ден си чакал в тясната опушена стаичка с останалите десет нещастници присъдата си. Нищо. Олюляваш се пред трите съдийки от липса на въздух, жажда и преумора. От обреченост. Премислил си десетки пъти всичко. Знаеш, че нямаш шанс пред тези добросъвестни майки с отговорен поглед. „Обществено опасни научни идеи, престъпни наклонности на характера…“. Опасен си за другите, за тези, които са чели за теб във вестника и са цъкали с език. За жените и децата им. Ти си чудовище. Разбитият ти живот може да запълни за десетина минути фантазиите на някой, който пие бирата, която ти липсва, гледа филм по телевизора и може да си изведе кучето. Прави секс или онанира. Някой, който не те забелязва, защото живее.

* * *

Затворническата кола. Боян е до мен. Не са ни пуснали. Знам, че тази вечер поне ще опитам да се обеся, да си прережа вените, да избягам. Боян след два дни ще го изнасилят. Ще гасят цигари по тялото му. Ще му наврат бутилка в задника. Но всичко това предстои. Натъпкани сме с другите арестанти и затворници плътно един до друг. Въздухът не достига. Дочуваме разговор чии зъби ще избият тази вечер и разни клюки кой кого е ебал. Откъслечни нечовешки смехове. С Боян мълчим, чувствам животинския страх на тялото му. Отчаянието. Колата потъва във вечерна София, която вече знаем, че не съществува.

* * *

Виждам те всяка седмица. Знаеш, че любовта ти ме спасява. Един полицай прави пореден опит да ме накара да си махна обиците. Този път пред теб. Изсъсквам му – „не ми взимай от времето, остави ме да я видя, ако искаш да ги махна, ме застреляй“. Ти си уплашена, започваш да се извиняваш. Нищо няма да стане – това е просто играта на оцеляване. На живот. Тоя ме мисли за луд и се разкарва. Обичам те.

* * *

Срещите с теб. Толкова много трябва да се нараним, толкова много трябва да се обичаме. Ти си света отвън. Не мога да си представя, че съществуваш. Гласът ти трепери зад решетката – „говорят, че си тук, защото мислят, че си убил Йегър – всичко ли ми казваш?“ Знаеш, че не съм убиец, мамка му. Ти ме познаваш. Само ти ме познаваш.

* * *

Излизаме на каре. Съкилийниците ми рисуват с парче графит на стената сърце. Изписват името ми вътре. Пробождат го с мечоподобни, хералдически курове. Това е начинът да ми покажат, че са с мен. Сърцето е прекалено голямо и старшината го забелязва отдалеч. Отдавна търси повод поне да ме удари. Не след дълго цялата килия покорно търка стената с ламарина от запалка, за да изличи този изблик на чувства. Смяната все пак не крие омразата си към мен и белезниците ми са затегнати до край. Обратният път до килията ми се струва много дълъг. Не си усещам ръката. Металът се е впил дълбоко. Аз съм наказан.

* * *

Търси ме човек в черни дрехи. Някак осъзнавам, че пред мен стои свещеника на затвора. Повеждаме разговор. Виждам, че си приличаме. И двамата сме фанатици и поради това едва ли ще се разберем. Той започва да се крие зад всичко онова, което очаквам да ми каже. Зад най-лошите ми очаквания, да го чуя именно от него. Дори не иска да ме изповяда. Учтиво го пращам по дяволите. Не е очаквал такъв отпор – за него затворникът е животно, което трябва да осъзнае вината си. С металически упойващ тон ми продава представата си за Христос, виждам, че убеждава не мен, а за пореден път себе си. Учудва се, че имам сили да му кажа колко сме различни. Боря се с притворството, което излъчва. Страхува се от мен – знае, че виждам колко е нещастен – самотен ловец на глави, застинал в обичайната си поза.

* * *

Храната е винаги една и съща. Това е част от наказанието. Наблюдава ни млад полицай с детско лице и четири пръстена на лявата ръка. Заплашва лудите затворници с бой, ако не побързат с обеда. Иска да е силен и строг като опитен бог, играещ си с несъвършенството.

* * *

Най-тежко е, когато те местят. От една килия – в друга, от един арест – във втори. От поредната гадна дупка в следващата. Нареждат ти – стягай си багажа, никога не казват закъде. Обикновено към по-тъмния, по-самотен и тъжен ад. Където трябва отново да свикваш по нов начин да си мъртъв. Сред нови хора, нови решетки и стени. Минава време, докато близките ти научат къде си и ако не попаднеш в точния момент на точното място, си загубен.

* * *

Местят ме за пореден път. Обиколих всички места в София, където човек може да бъде затворен. За пореден път не знам къде отивам. Забравям книгата на Селин на шкафчето, миналия път забравих Библията и цигарите. Готвят останалите затворници за поредния конвой към нищото. Един психично болен лежи в коридора, от члена му виси катетър пълен с обилно количество урина. Полицаите се вбесяват, че на края на дежурството си трябва да му осигурят инвалидна количка. Започват го с ритници в главата, стъпкват ръцете му, ругатните са от сърце. Помага им болният, който се е грижил за него цяла нощ и изобщо не е спал. Знае, че така ще се хареса. Ще си го върне. Ще стане част от хармонията на нещата.

* * *

Когато идва Соня Минета, затворниците се оживяват. От омраза и възбуда. Социалната работничка. Гуруто на системата – тази, която събира жалбите и чете писмата. С нелепо къса пола. Говори се, че преди е правила свирки на чужденците. За 50 марки. Оттам е прякорът. Иска да е възбуждаща с безразличието си, една всевластна путка в самотния мъжки свят, мъчеща се да го опитоми с миризмата си.

* * *

Минета се приближава към мен. От двете й страни вървят санитарите – затворници като другите, които обаче мразят всички, защото вече са от другата страна. Доносничат и се подмазват на полицаите. Те са в чистилището на собственото си оцеляване. Искам й обяснение защо по нейно желание съм преместен. Сам в килия – с най-лудия в цялото отделение. В отговор получавам тъпо изражение и общи фрази. Тя знае по-добре, полицаите правят добро на хората, аз съм си виновен, че съм тук. Сливата ме засипва с искрящи пръски блудкав морал. Сигурно преди смяна е затворила поредния жълт роман и с животинска тъга си е галела котето.
После ще кажат на жена ми, че съм буйствал.

* * *

В затвора рядко има приятели, но всички имат интереси. Когато интересите на двама съвпадат, те стават „комбина“. От тази дума започва симпатията тук, иначе всички са врагове или любовници.

* * *

– Комбиноо, как сме комбиноо? Гласът на Жоро Ботев огласява килията. Той се ебава с Пора – кротък шизофреник, който пуши „Арда“ без филтър и не си дели колетите. За което ще бъде наказан. След поредния му опит за самоубийство с конска доза хапчета той лежи закопчан с белезници на леглото, във вените му тече система, а в оная му работа е напъхан катетър. Така спи вече три часа – безпомощен и абсурден. Първо изчезват вафлите, после – хляба и салама. Накрая криво-ляво е повдигнат и цигарите му заминават също. Той винаги ги реди под дюшека като поставя над тях лайняните си гащи. Сред ругатни и погнуса те отлитат към другия край на килията, където ден по-късно ще ги забележи Минета и ще си развали настроението.

* * *

Подарих едната си обица на Мишо. За това, че ме свали от въжето и видях, че се уплаши. Че му пукаше. „Какво направи бе, човек, какво направи…“. Веднага си я закачи на члена, опасан на главичката с гъст наниз топчета.

* * *

Самоубийството е забранено. После трябва да се пишат обяснения. Убиват те, но не можеш да го направиш сам. Не можеш да избягаш. Нямаш право на тази последна свобода. Това е принципът на хуманизма – да те държат жив, да бъдеш непокътнат, за да усещаш всяка секунда болката. Времето, което те смазва, самотата, от която не можеш да заспиш.

* * *

След месец въздържание се сещам, че мога да мастурбирам. Обикновено се будя нощем и всички около мен или бълнуват, или пушат, или ръката им се движи ритмично под одеалото. Унизително е, не съм го правил от цяла вечност, но топките ми ще се пръснат и искам да изпитам нещо различно. Започвам уверено, но не след дълго неумолимото око зад шпионката ме забелязва. Удар с ръка по вратата. „Извади си ръцете над одеалото“. Мисли, че ще си прережа вените.

* * *

В ареста няма ток. Но никога не гасят лампите. Дори нощем. Ако те пребият или изнасилят, винаги ще си облян с мръсната светлина на няколкото крушки, от които не можеш да заспиваш. Те трябва да те виждат. Окото на справедливостта следи какво се случва. Адът е най-светлото място.

* * *

Арестантите са мъченици. Нещастниците на злото. Никой не разбира, че един ден тук е седмица, един месец – цяла година. Ако поставиш адвокат, прокурор или съдия дори за два дена в ареста, ако е останало нещо човешко в сърцето му, ще си разбие главата в стената заради проявената от него жестокост. Добрите момчета на закона заедно с лошите момчета от полицията. С чувство за добре свършен дълг, заспиващи със спокойна съвест. Неуморните ангели на справедливостта, раздаващи време за смърт.

* * *

Най-често хората се връщат тук. Никой не напуска изцяло това място. Не го забравя, но не го сънува. Не и всяка нощ, когато сънуваш, че бягаш. В затвора никой не се поправя. Това е концентрационен лагер за военопленниците на обществото. Мишо ми казва – „Всеки път излизаш все по-озлобен“. И разбира се – бързо се връщаш. Със злобата, че никой не може да те разбере. Че никой не те забелязва. Че си сам. Войната продължава.

* * *

Рождения му ден. Става на 14. Излизам на каре. Знам какво ще ми се случи. Всички ме предупреждават, но в килията кафето е свършило. А без кафе депресията е невероятна. Трима се приближават към мен – наркодилър, убиец и циганин глътнал, преди две седмица звезда. Но засега нищо му няма и чака да го отворят. „Прочетохме за теб във вестника. Що ебеш децата на хората?“. От ударите се замайвам, гледам да не падна на земята. Двама полицаи наблюдават сцената отблизо и се хилят. „Какво гледате“ – събирам сили и им изкрещявам – „ще подам оплакване“. Едва ли има по-страхливо нещо от полицая. Свикнал е да има работа с хора с белезници, да наказва виновните. Инстинктивно усеща, че един ден ще дойде и неговият ред. Веднага се появява дежурният и ме измъква от мелето. След пет минути вече съм изолиран от всички, които наблюдават чудовището през телените решетки на клетките си. Чувствам се като в анимационен филм. Пия кафе, полицаите се разотиват.

* * *

В килията всички са братя. Всички желаят другият да излезе, да избяга от кошмара, да се спаси. Няма виновни и невинни. Има само едно измъчено подобие на любов, оплитащо те в паяжината на състраданието. Няма значение дали, ако Руси излезе, ще убие хората, които са го предали, или, че Наско ще продължи да продава наркотици – сърцето ти е с тях. Както, ако родният ти брат беше изнасилвач или убиец, щеше да го обичаш не по-малко, дори напротив.

* * *

„Брат“ – обикновено така мазно и протяжно затворниците се заговарят един друг. Започват да се лъжат, раждат се интригите и дребните съзаклятия, залива те прикритостта и пустотата. В затвора се говори друг език. Никога нямаш предвид това, което казваш, защото виждаш двусмислените лица и жестове на другите. Малките им лъжи, играта на живот, илюзията, че нещо се случва. В затвора винаги си сам.

* * *

Жена му трудно забременяла. След първия аборт заради катастрофа й казали, че не може да има деца. Но чудото станало. За съжаление живеели с баба му – шизофреничка. Това, разбира се, създавало доста неудобства, но нямали друг избор. Един ден бабата получила криза, заудряла бременната с все сила с тигана в корема и жената отново пометнала. Останалото е лош сън – 27 прободни рани по цялото тяло и главата на лудата старица, полетяла в нощта през балкона. На другия ден вестниците ще напишат за моя Жоро – „Наркоман отряза главата на баба си“.

* * *

Беше се пристрастил много. Отдавна нямаше вени по гъсто татуираните си ръце. За сметка на това беше цар да помага на медицинските сестри да намират вените на другите. Нямаше абукад или венозна инжекция, които да му се опрат. Беше тук от пет години, оставаха му седем. Една сутрин новата смяна му отказа хапчетата, с които избиваше абстиненция. Целият се изпоти, стана тъжен и изнервен. Изчезна обичайната му жизненост, с която чистеше килиите или переше бельото на другите за кутия „Мелник“. Започна да псува – отначало себе си, положението си, живота си. Че на 20 години се е озовал тук. После мъртвата си баба и Бога. Потроши цялото си легло. Легна върху купчината трески и заспа. Завих го с моето одеало.

* * *

Обичаше да говорим на английски. Това да ни отделя от другите. Да имаме език, на който да се разбираме, без останалите да ни пречат. Да ги обсъждаме, да говорим свободно за всичко пред любопитните, изпълнени с лека завист погледи. Сексът. Това изпълваше думите и изреченията ни. Спомените – кой кого е целувал, лизал, мастурбирал, обладавал. Как е давал и получавал удоволствие. Как е обичал и е бил обичан. И двамата се бяхме оженили за рускини.

* * *

Трима от нашата килия искаха да се оженят. Съдиите да бъдат по-милостиви. Да отърват някак кожата. Говореха с момичетата на свиждане, писаха писма. Двама получиха отказ – „после“, „ще видим“, „нека първо се развият нанякъде нещата“. После – когато ще сте мъртви.

* * *

„Дано се продруса с хероин този педераст“ – бай Любо седи на ъгъла на масата и целият трепери. Повтаря това всеки ден. Една и съща реплика. Прокурорът не го е пуснал на погребението на майка му. Не можело да се осигури конвой. С Любо живеели само двамата. Била най-близкият му човек. Много майки не дочакват синовете си – да ги видят озлобени и нещастни навън.

* * *

Най-човешкото нещо в съда и полицията е корупцията. Това превръща хората в хора. Колко души са спасени така, колко арестанти са правили любов с жените си срещу 20 лева, докато чакат съдебното заседание. Малко нежност, преди да им кажат, че са престъпници, преди да им покажат, че са боклуци за пореден път. Колко пиене и дрога е вкарана – да облекчи болките на тези мъченици. Корупцията е най-справедливата слабост, нелепият райски дъжд за грешниците от ада.

* * *

Чакам на нещо като разпределителна гара. Последния конвой. Този за вкъщи. Прииждат хора отвсякъде. Пътуват от един затвор за друг. Просто минават или преспиват. Момче в окъсани дрехи ме пита в Бобовдол ли се намираме. Утешавам го, че сме на две крачки от центъра на София. Не изглежда особено впечатлен. Не мисля, че дори ме разбира.
Към мен приближава млада циганка с розов потник да иска огънче. Първата ми мисъл е – за кой път ли е тук. Поздравява, повеждаме разговор. Виждам, че е много красива. Казва ми – днес цял ден плача – затворена съм за пръв път, много е тежко. Тежко е, съгласявам се аз. Сълзите пак избиват, сълзите винаги са ме възбуждали. Искам да я лижа навсякъде, да я побъркам от нежност. Да забравим целия ад. Белезниците, униформите, килиите, шпионките, тракащите отдалеч колички с метални съдове. Вцепенявам се. Изпитвам страх. Нека почакам още малко. Не съм бил с жена си почти от три месеца. Тази страст е за нея. Идва полицай и подава метла на момичето.

* * *

Мишо вярваше в духове. Разказваше за циганка, родила бебе от дявола. Много грозно, с дълга коса и косми по гърба. Уплашили се и го убили. Веднъж се напил и от заведението до тях го преследвал вампир. Приличал на отвратително, голямо куче, но не било същество от този свят. Мишо бързо изтрезнял и се опитал да избяга, замерял го с камъни и бутилки от кофите. Но вампирът винаги се появявал пред него, знаел откъде ще мине по нощните улици и го гледал втренчено. Мишо някак се добрал до двора си, с жена му запалили лампите и съществото буквално се стопило в мрака.

* * *

Наказателният кодекс, процесуалният… Бестселърите в килиите. Бездушните параграфи, нелепите изречения, от които зависи съдбата ти. Научаваш се да разчиташ йероглифите на болката. Да виждаш смисъла зад точката, след запетаята. Най-страшни са цифрите – годините, които всеки миг изживяваш предварително.

* * *

Ohne dich. Рамщайн. Първата нормална песен, която чувам сред изглеждащата вечна като всичко тук чалга, когато има батерии за малкото радио. Моля другите да не сменят станцията. Те ме гледат учудено, но склоняват. Поглъщам жадно всеки звук, всяка дума. Наистина съм без теб.

* * *

Когато нямаш надежда, мечтаеш да се разболееш от хепатит. За хепатит пускат, за други болести – не. Готов си да преживееш всичко, само да се махнеш оттук. Като дете вярваш на историите как на друг етаж, в друга килия са внесли заразена храна и хората са се разболяли. Как спринцовки със заразна кръв се поставят в джапанки и други вещи, идващи с колетите. Арестантите често пият и престояла три дни вода с много фасове. Надяваш се на отровата, която се разлива по цялото ти тяло. Мъчиш се да не повърнеш своето спасение и се молиш организмът ти да не издържи.

* * *

Събота, неделя и по време на празници е най-тежко. Любимите ти дни навън, когато си свободен и си с тези, които обичаш, тук са истински кошмар. Времето тече двойно по-бавно. Няма свиждания, не чакаш никого. Ужасно тихо е. Сякаш навън няма никой, светът е престанал да съществува, но ти не го знаеш и се надяваш някой да ти отключи вратата към нищото.

* * *

„Много се смеем. Това не е на добре“. Най-честата реплика, която може да се чуе след общия смях заради нечия шега или случайна глупост. Смехът тук е нещо неестествено и всички го разбират. Отпускаш се за момент, за да усетиш още по-силно колко си сам, колко не си на себе си. Както когато ти пращат с колет нещо за ядене, което навън си обичал. Казваш си – това не искам да го ям тук, не искам. Не ме мъчете, не ми навирайте в очите къде съм, разкарайте се с вашата доброта. Не искам да се чувствам като у дома си.

* * *

Бягството. Знаеш, че е невъзможно и няма къде да отидеш. Дори да успееш някак да надхитриш обречеността и късмета си, после пак ще те хванат. Едно момче влязло с тригодишна присъда, бягало няколко пъти и накрая умряло в затвора. И все пак бягствата предизвикват възхищение – че някой опитва, някой дръзва за малко да стане невидим за жестокостта на доброто.

* * *

„Без спомени не издържаш в затвора“ – казва сутеньорът в „Mandragora“ и е абсолютно прав. Пред очите ти непрекъснато са хора, ситуации, картини на отчаяно щастие. Всичко друго е изтрито като с гъба – няма сега, няма бъдеще. Надеждата е спомен. Това е единствената реалност, която е важна, която те интересува. Усещаш до край, че нищо не ти се е случило – някога, някъде. Напротив – това е животът, в който се разтваряш без остатък. Оцеляване не съществува, само завръщане.

* * *

Петър вече е доста друсан. Преди заспиване промърморва – „и аз съм участвал в тройки – двама мъже и аз“. Избухваме в смях. После на Ники му се допикава – събужда ни с молби да извикаме дежурния. Към два след полунощ е. Той не може сам, защото сутринта, когато са го водили на дело, е скочил от петия етаж на съда. С главата надолу. Слава Богу някак се е претърколил и е уцелил будката за вестници. Пожарникарите са рязали ламарината да го извадят. Нищо му нямаше и сега лежеше прикован с белезници към леглото, целия в охлузвания и драскотини. Дежурният първо му предлага да уринира в гащите, но после, изнервен от ударите ни по вратата, се появява сънен с псувни и закани. Разбира се, Ники цяла нощ ще пикае.

* * *

Арестантите мечтаят за нещо голямо. Нереалните неща възпаляват въображението им. Голям атентат, софийски 11 септември или някое камикадзе да взриви парламента. Политиците са най-мразените хора тук, наравно с полицаите. „Знаеш ли колко е яко, ако Бен Ладен хвърли отрова и всички отвън измрат или пък ни освободи с калашници, тия ще се насерат, като почнат да стрелят по тях“. Нужна е обща катастрофа, взрив, апокалипсис да възстанови равновесието между света отвън и кошмара вътре.

* * *

Все пак всички се надяват на амнистия. На милост, на измъкване. Помиловка – най-идиотската дума, която съм чувал. Това е част от фолклора. Като надписите по стените, татуировките и изтърканите лафове. Изчислява се и най-дребният детайл и най-малката възможност някой кретенясал политик да пусне хората – ако ще, за 24 часа, ако ще, после пак да се върнат. Поне един ден да чукат, да се напият, да разбият някоя кола. Да утрепят някого. Да ги зашемети наркотикът на свободата и после отново да се гмурнат в отчаянието.

* * *

Нов конвой. Нов арест. „Като те гледам – едва ли идваш за пръв път“. Е, не – това ми е в повече, мисля си аз. Всеки, който носи белезници, който е затворен, става престъпник. Започва да мисли като престъпник, да се държи и действа като такъв. Лицето ти, погледът ти, маниерите излъчват престъпление. Започваш да приличаш на всички, неразличим си. Начинът по който се движиш, лъжеш, пушиш, мълчиш. Избрал си страна, избрали са вместо теб – никога повече няма да си като другите. Да си ебат майката.

* * *

След като в седем сутринта НСБОП те е арестувал, докато си спял гол до жена си и детето ти те е гледало с поглед, който няма да забравиш, знаеш, че всичко е възможно. Разбираш, че съществува смъртта – един ден просто напускаш света. Съществуват нелечимите болести, ракът, природните бедствия, атентатите, катастрофите – всичко по всяко време може да ти се случи. И какво от това. Какво от това.

* * *

Знам, че няма надежда утре да ме пуснат. Просто е невъзможно. Поредният съдийски състав, поредните мотиви да стоя в ареста – всеки път различни. Вечерта преди дело е невероятно напрегната. Не можеш да си намериш място. Не си тук. Мразиш да се надяваш, но не можеш да се промениш. Изведнъж ме пронизва до край една-единствена ясна мисъл – прости ми, прости ми. Прости ми, че ти ебах майката. Ако ми простиш, знам, че ще изляза поне за малко.

* * *

Често си представям петте минути, преди да дойдат. Аз спя, не сънувам нищо. Всичко е на мястото си. После времето спира или по-точно нахлува като потоци мръсна вода в живота ми. Заливащи, вонящи, задушаващи. Гласът на майка ми – „Васко, Васко – НСБОП“. Някой с физиономия на ски учител слязъл в града, до леглото ми. Мъча се да съм спокоен.

* * *

Следователят Георгиев – вечно блед, гърчав, изглеждащ нереално студен във вечния си костюм. Излъчващ девственост и фанатизъм. Толкова справедлив, толкова неподкупен – осъразмеряващ с движенията си света. Бавният му говор, придвижването му като сянка по ъглите на съдебната зала. Ти си призрак. Нямаш власт над мен. Нямаш нищо.

* * *

Чекистите. Заменили пишещите машини с компютри. Борците със злото. „За мен си като отворена книга, знам начинът ти на мислене, знам какво си направил – от три месеца ти чета пощата“. От няколко часа съм закопчан за трамвая. „Кви сте вие беее? Чукате момченца, продавате наркотици, а тоя твоя приятел е заклал човека?“ „Ами… литературна група сме“. Казвам първата дошла в главата ми глупост. Мълча, потъвам в себе си. Поемаме към къщата на удоволствията.

* * *

„Не върви толкова пред мен, че пистолетът ми стреля бързо“. Няма да избягам. Не искам. Вече всичко ми е все едно. „Какво очаквате да откриете“ – бързат – отсечени трескави движения, искат улики. Искат главата ми. Представят си сперма по одеалата, вибратори на масата, порно, наркотици. Трябва да се бърза, трябва да се бърза. „Тук ли правихте любов?“ – овален чекист с черни очила на обръснатото си теме кимва към леглото. „Нищо не сме правили – като сме идвали, той пишеше на масата стихотворения. Сигурно знаете, че отдавна публикува навсякъде“. „А в спалнята ходили ли сте?“. Свързват секса с легло – това е ясно.

* * *

„На какво вони толкова лошо тука.“ Проверяват бързо, но няма труп. Сестра ми е загорила мляко. „Мирише на бойловери“ – казва единият, който преди малко се е хвалил, че навремето познавал писателя Стефан Дичев. Ангелите избухват в истеричен смях. „И що се занимаваш с тия педофили, вместо да правиш наука за бедните. Знаеш ли кой е доктор Менгеле?“. Знам. „Знаеш ли, че си същият“. Всъщност, като се замисля, не го познавам като човек. Вие не съществувате. Няма ви. Не ме интересувате. Толкова уверени, сръчни с белезниците, психолози, педагози, призраци. Щракам с пръсти, но не изчезвате, събитията ме унасят, не съм ял от сутринта. Ако вие сте прави, ако вие съществувате, то нищо няма смисъл. Стойте си на мястото.

* * *

Вече е късно. Коридорът на районното се оглася от писъци. Следователка и полицай налагат млада циганка. Плач и молби да спрат – в отговор перверзно строгия тон на курвата на закона в стил – „ще те млатим, докато получим от теб това, което искаме“. Бопаджията ме поглежда и казва – „Има и такива неща“. Следва сцената на доброто ченге (с удивително тъпа последователност христоматийният номер и до днес се прилага) – биячите разхождат куцащото момиче из коридора. Дали не са попрекалили – тя видимо едва ходи. Жените в полицията често прекаляват. Трябва да доказват, че в тялото им бушуват мъжки хормони. Чувстват се като китайски плувкини на олимпиада. Една полицайка не ми пусна картите за игра в килията, защото било против правилника, колкото и колегите й да я молеха да си затвори очите. Но – не става, когато жената трябва да демонстрира мъжественост и твърдост, ако има власт, всичко опира до оперетната липса на хуй. Боян минава край тихо стенещата от побоя циганка и с гордо вдигната глава й казва под носа на полицаите „чао“. Това ще е последната му проява на смелост.

* * *

След като са ти взели отпечатъци, водата не помага. Полицаят услужливо кимва към парцалче, търкалящо се до мивката в кенефа на районното. Преди малко са ме снимали с номерче. Животът като криминален филм. Светлината ме заслепява. Ръцете ми са черни от мастило. Унижението е пълно. Обичайната атмосфера на всяко районно – на страх и лъжа тази вечер е особено празнична.

* * *

Най-романтичното нещо в ареста е ходенето на баня. Случва се веднъж седмично, времето никога не стига. Винаги бързаш, искаш колкото се може по дълго да стоиш под водата, докато чуеш ударите на охраната по вратата. Бръснеш се, переш – по двама на мивка, после затваряш очи и не мислиш за нищо под душа. Водата отмива времето и страха, на мястото на болката остава някаква първична празнина – един нищо незначещ момент, безкрайно важен в своята предвидимост.

* * *

От сутринта сме на хляб и сол. За ядене има само помия, която взривява червата ти и само при вида й вече ти се повдига. Охраната пече пържоли на скара, миризмата стига до килиите и ти се замайваш. Полицаите няма да спят цяла нощ, ще ни пазят и трябва хубаво да се навечерят. На сутринта ще ни събудят с чалга или с българска естрада от 80-те, лееща се от щедро усиленото радио.

* * *

Най-своеобразното ченге несъмнено беше Кучето. Прякорът явно идваше от навика му да лае и вие, докато изкарваше арестантите с белезници от килиите за сутрешното каре. Обичаше да си припява и рап-песнички с недвусмислени благопожелания по адрес на полицаите. Случвало се е да нагруби някой и в следващия момент да му се извини с подкупващото – „не се обиждаш нали, аз съм си такъв“. Знаеше, че всичко е просто една игра и, за да оцелееш, трябва да приемеш работата си за нещо такова. Раздвояваше се артистично. Спечели ме завинаги, когато след като ми се уригна в ушите, отвори вратата на карето и невероятно любезно каза „Заповядай“, докато носех кафе от машината за хората от нашата килия.

* * *

Ако искаш да пишеш на някого, подаваш в точно определено време плика на охраната. Незапечатан. На третото, четвъртото писмо свикваш с това, че ги четат. Сега трудно свиквам да запечатвам плика. Някои от арестантите се забавляват и почват да пишат каквото си искат, без особено да им пука. Ръсят заплахи към близките си, описват барокови сексуални сцени. Обясняват колко е гадно всичко. Изтръпвам от мисълта, че Соня Минета е чела писмото ми до Галина. Това влиза в задълженията й. Заплата срещу четене на чужди писма. Но не ти оправя граматическите грешки – намесва се, ако много си сбъркал.

* * *

От няколко килии се чува блъскане по вратата. Левски е вкарал на ЦСКА за купата. После разбирам, че пръв е започнал братът на един приятел, който е навършил 18 в ареста и са го преместили от килията на непълнолетните. Понякога е учудващо колко много роднини има по затворите. Двамата братя на Мишо, както и той самият, ту влизаха, ту излизаха. Ходеха си взаимно на свиждане. Затворът се превръща в част от ежедневието, от живота, от света ти. Всеки път да лежиш става все по-трудно, да те хващат – все по-предвидимо и унизително. Знаеш къде отиваш, имаш много познати, опитомен си от системата, която се опитваш да надхитриш. Престава да ти пука като първия път. Жена ти вече знае кога са свижданията, какво да сложи в колета, как да се държи с полицаите. Отчаянието е много по-голямо и ти упорито гледаш да не мислиш за нищо. Знаеш, че отново си загубил, пак са те премазали и с усмивка на уста гледаш отстрани собствената си мизерия.

* * *

Райчо беше от София, но живееше на село. Четеше много в ареста. Отначало се заговорихме за книги, после, като разбра в какво ме обвиняват, започна да ми разказва за живота си. Имал малък бизнес, наемал срещу храна и жълти стотинки клошари от улицата за черната работа. Те били доволни от това, че сменяли кашоните с легло, от домашната ракия и яденето. Той ги карал да се къпят и да се съобразяват с това, че не лежат между кофите в някоя тиха улица. Да не крадат и правят простотии.
Райчо живееше с две сестри. От едната имаше син, другата наскоро също беше забременяла. Те рядко си говореха и отделно една от друга му идваха на свиждане и пращаха колети. Неизменно му обясняваха, че го обичат. Той си мечтаеше, като го пуснат, да отиде при старото си гадже в Надежда. Поне за няколко дни да потъне в неизвестност за всички.

* * *

Райчо се премести в нашата килия, защото съкилийникът му се беше побъркал. Отначало бил свестно момче, но после нещо му станало. Изведнъж се пречупил. Постоянно се чувствал мръсен и се миел със студена вода. Правил забележки на другите, че не чистят и пазят килията в ред. През половин час го виждали с метлата и парцала в ръка. Говорел само за хигиена, здраве и физически упражнения. Винаги на нещо му миришело, което го правело много тъжен и отнесен.

* * *

Мишо беше видял много. Човек, които се мотае около Халите, за да му се случи нещо или пък по някакъв начин да докопа пари, винаги е напред с арестантските истории. Веднъж правил тройка с майка и 14-годишния й син в „Хаджи Димитър“. Дамата го забърсала от градинката пред банята и като стигнали у тях, Мишо разбрал, че в петдесетте лева влиза и момчето. Отначало тримата се подгряли с порнофилм, а моя приятел, който беше доста морален, дори им поискал документите, за да установи наличието на роднински отношения. Дори се изненадал, като разбрал, че жената страшно се възбужда от факта, че не го лъже. Накрая Мишо се почувствал употребен и излишен, защото цялата му роля явно била като на порнофилма – да вдигне градуса на настроението и момчето да свърши в майка си два пъти.

* * *

Най-много го беше заболяло, когато на свиждането жена му се появила с азиатска фамилия. Била се оженила за виетнамец, продаващ на Илиянци. Обичаше Мишо – но докато той е в затвора, парите с „тия три деца“ все не стигали. Разбира се, той като излязъл, й хвърлил един хубав бой.

* * *

Вечерите в килията са дълги. Иван разправя поредната си история – този път как имал роман с омъжена жена, но колкото и да бил друсан, някак осъзнал, че веднъж, докато тя му духала в банята, през отворената врата ги наблюдава четиригодишната й дъщеря. На протестите му – че детето гледа, тя извикала момиченцето да се приближи плътно до тях и да се учи как става. Отвратен, Ванката им оставил храна и пари, и си заминал с охраната. Няколко месеца по-късно бил номиниран за цялостно творчество, очакваше го награда от 10 до 20 години.

* * *

„Като чуя за култура, се хващам за кобура“. „Всъщност го е казал Гьоринг“. Замълчава. Живял е с мисълта, че това е естествена част от света му. Верният лаф за охранителите на верните неща. Аз съм наградата за труда им. Хванали са чудовището, шефът на педофилската мафия. Идеологът, гуруто. Много е възбуждащо да го начукат на някого от другата класа. На „интелектуалците“, който хвърчат в облаците, не разбират живота, не са се борили. Не са вършили мръсната работа. Те са гейове, паразити, нещастници. Презират ни и сега поне един ще го издуха. Кой е казал, че е свършила класовата борба?

* * *

„Утре ще си във всички медии“. Журналистите са курвите на полицаите. Отъркването о властта. Петингът с труповете. Както се изрази прилепът Руси – бдящото око на „Нощен труд“ – щях да ви пребия заедно с ченгетата. Увличащият мирис на кръв, на насилие. Репортерите на перверзното. Нещо се случва, злото не спи. Нарекоха къщата с некролозите, там където ходя рядко, защото всички са умрели – „къщата на удоволствията“. Смъртта и сексът – храната на добрите. Оргии, наркотици, порно – добре свършена работа. „Кажи, че сте спали заедно, иначе ще те изхвърлим през прозореца бе, момче“. На шестия час той е сам, замаян, полусмазан – „Изхвърлете ме, какво ще спечелите, като това не е вярно“.

* * *

Мъртъв си. Всъщност те те убиха. За мен си мъртъв.

* * *

Когато всички говорят за теб. Когато всички те познават. Когато мислят, че всичко им е ясно, искаш да си невидим. Какво стана, какво се случи – убиваха хора на тъмно. Мачкаха и изнасилваха. Не знаеха какво правят, но знаеха какво искат. Ето ме – в центъра на клетката, на първите страници. Трябвам им – жив и наказан.

* * *

Последната ни обща снимка. „Писателят и интимният му приятел“. Не съм снимал аз. Под текста отдолу: „Нощен труд“ благодари на НСБОП за съдействието. С Дейвид се срещнахме във „Вещиците“. „Трябва да информираме хората, те трябва да знаят какво става. Длъжни сме.“ Длъжен съм да ви убия, но няма да го направя.

* * *

Ясно е какво ще се случи. Всички те предупреждават. Хората, които те обичат. После и те ще повярват. Те ще се поддадат. Ще си сам. В килия с още трима. Единият след време ще ти каже – „събудих се първата нощ и много мислих, докато спеше, дали да не скачам с обувките си върху главата ти, но реших, че си готин“. Понякога ти се сърдя, че не ме уби тогава, но те обичам. Спаси ме в мястото, където животът свършва. Където дойдох малко след полунощ, след като ме съблякоха гол. Където светът, който мразя, не съществува. Гробището на прокажените, на мръсниците, на боклуците, на спасените от самите тях – далече от всички. От всичко. Arest.com – завинаги.