Стефан Иванов – Филми на ужасите

by New Social PoetryNo Comments

*
толкова много
филми на ужасите
сякаш не им стига
филма на ужасите
в който живеят

 

*
Най-добрите стихове се пишат
след 22:18
когато
за жалост
вече съм заспал

 

*
който е измислил хайку
ще е бил много уморен

 

*
любовта е мълния
всичко друго
опити за обяснение
на електричеството

 

*
бъди
какъвто си
ако знаеш
какъв си
едва ли щe бъдеш
какъвто си

 

*
аз съм
нощна птица
принудена да лети
през деня

 

*
когато всичко сме си казали
да помълчим
но трудно е
когато всичко сме си казали

 

*
Често се разминаваме
Аз измислям сюрреалности
А ти ми пишеш
Пак си се вкиснал
Налага се
Да огъвам пространствата
Докато
Успоредните им се пресекат
В безкрайността на нашите монолози
А времето
Обърквайки координатните системи
Посипе кръстовищата
С цветни стъкълца от светофари
Когато ги събираш
Стъпвай внимателно
За да не преминеш
На червено

 

*
времето прави каквото си иска
крие се
и го няма
няма време
за дълги мисли
няма и мисли почти
безвремие
безмислие
безмечти
––––––––
закуската е с вкус
на безвкусна кифла

 

*
вземи си матурите
за да не работиш
не ги слушай
лъжат
аз ги взех
и
работя

помни винаги
грозни жени няма
но красивите
каквото и да значи това
са с предимство
в подсъзнанието на зрителя

 

*
Кризата на средната възраст
Прави отчаяни опити
Да те направи вечно млад
Или вечно глупав

 

*
листенцата на маргаритките
изгубиха пророческия дар
направѝ запитване
на лични

 

Залезът на октомври

Октомври
Природата е петдесет годишна
Все още красива
Прошарена
Знаеща
Какво иска
И
Какво не
Познала вкуса на доброто вино
Топлината
На огъня в камината
Седяща елегантно в креслото
С догаряща цигара
Почти замислена
С едва забележима усмивка
В ъглите на устните
Дискретно червени
Да
Какво ли би изненадало
Непогрешимото й обоняние сега
Посреща хладнокръвно
Зимата на осемдесетте
И
Залеза на Октомври

 

*
отворил широко прозореца
слушам птиците
пожелах си
такъв да е края
сред птичи песни
през май

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Петър Пламенов – Три сутринта след края на света

by New Social PoetryNo Comments

*
чета
между редовете
живея
между хората
тека
между дните

помежду
помежду

чезна

 

*
октомврийска буря
прането се опитва
да отлети на юг

 

*

чужд град
не познавам
тази тъга

 

*
детска книжка
помня това петно
от конфитюр

 

*

кутия с пощенски картички
колко малко
сбъднати пожелания

 

*
не зная името
на нито една капка
от дъжда

 

*
лице в огледалото
изплъзвам се
на себе си

 

*
зимна луна
блеснала
вкаменява всичко

 

*
не залязва луната
захласнала се е
по сливовия цвят

 

*
есен
всичко изглежда
така старомодно

 

*
22 декември
по-кратък от плановете
за новата година

 

*
нова година
пак си пожелавам
да те обичам

 

*
филмова вечер
часовникът сочи три сутринта
след края на света

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стефани Хранова – Скъсана книга

by New Social PoetryNo Comments

скъсана книга

боли ме
двустранно
когато разлепяш
страницата си
от моята

 

небе

в лицето на погубените рози
откривам огледалото
над себе си
където раните ми
са чупливи

 

*
любовта ни
е белег
оставен
от последната
ненанесена рана

 

*
без теб
съм като бутилка
захвърлена
в океана
на съмненията
че пукнатото
по мен
никога
няма да стане
писмо

 

*
ти си
като аларма
на часовник
в понеделник
чакам те
а когато
дойдеш
внезапно
се страхувам
че си краят
на бъдещето ни
заедно

 

*
планиращите бъдеще
са преходни
защото никога
не си прощават
миналото

 

*
счупеното легло
е като пропиляната любов
колкото и да го поправяш
винаги нещо ще скърца
и ще пропада
до момента
в който
не решиш
че е време
за ново

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стефани Гончарова – Гасиш дъжда с цигарата си

by New Social PoetryNo Comments

*
подарявам ти
всичките си отклонения
неправилни завои падания
повтарящи се като дните сблъсъци
защото лудостта ми е челюст
която расте
и не може да погълне нищо
трака скърца изпотява се
от венците й потича ферментирал пясък
подарявам ти
безсилието и страха
подобрена геометрия на страдането
жестокостта
да те обичам

 

ръцете се извиват
назад и нагоре –
разпънат ангел
легнал на пътя
да се изгубя като цвете
да катастрофирам всичко
което знам и виждам
да дишам през мрежа
от небе

 

*
омеквам
като сладолед
органите ми
светят под кожата
изтъняваща с минутата
бял сигнал
опасно е
и толкова хубаво
да пия от невежеството
на свободното възприятие
отпускам се –
комета от памук
изхарчена
като първата стотинка
на дете
и съм щастлива

 

*
тихо е
гласовете на предметите
вибрират
някъде отвътре
се знае
какво е да усещаш
с кожа от мисли
как се тича
по лилавата вода
къде морето става плът
и звездите възкръсват
всяка с три сърца –
като на октопод
кога времето заспива
гроздето замръзва на капсули
тихо е
в тази топла тъмнина
се създава
нов език

 

ти си събитие във вселената
прорязваш
пулса
на съзнанието
вибрираш
като вертикална линия
спомен без кожа
напукана сълза
подписваш се с опарване
преливаш в различни форми
и ги оцветяваш с
живот

 

*
лежиш по корем
на тревата
от кожата ти капят
светове
гласът ти е ключалка
през която влизам
(тромава съм като всеки влюбен)
за да те гледам
по-близо
отколкото самата би могла
да се познаваш
завалява
но гасиш дъжда
с цигарата си
и си мисля
колко е приятно
да се живее така
и колко лесно
да се умре

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Поликсения Ангелова – Олимпийски огън

by New Social PoetryNo Comments

*
олимпийски огън
в спортния комитет
медали няма

 

*
скулптура –
косове кълват
ябълката

 

*
задушница
и гробът, и баба
далече

 

*
априлски дъжд
усмихнати хора
на кръстопътя

 

*
врагове
гугутка, врабче и гълъб
на прозореца

 

*
късмети
баницата
остана

 

*
зимен панаир на книгата
българско хайку
и чалга

 

*
ден за размисъл
в кръстословицата ми
партийни обещания

 

*
ситен сняг
под уличната лампа
вторник

 

*
вятър
драска по прозореца
котката

 

*
ден за размисъл
мачът с Холандия
по-интересен

 

*
дъжд
през небесния екватор
слънцето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ралица Генчева – Има ли по-рано от сега?

by New Social PoetryNo Comments

Въпрос

казах ти
да дойдеш
рано,
а има ли
по-рано
от сега?

 

Талант

той не е шедьовър
на изкуството,
а на любовта ми,
а тя
има талант.

 

*
този път,
за да ме чуеш,
ще мълча.

 

Любовта не е мъртва

Нито е сърцето ми.
То се рестартира всеки път,
когато докоснеш бузата ми в
опит да ме събудиш.
То се рестартира всеки път,
когато видя двама човека,
достатъчно възрастни, за да са
прекарали живота си заедно,
но достатъчно млади, за да
знаят, че цялата вечност е
пред тях.

 

Плиткото е за страхливци

под моите белези
е моята красота,
под моята красота
е моята любов.

 

С теб

колко пъти
бях себе си
с някой друг,
вместо да не бъда
на себе си
с теб?

 

*
хората
имали нужда
от поезия
НЕ.
хората
имат нужда
да намират
живот
в думите

 

*
ядосай се
на ръцете
на мъжете,
в които търся
топлината,
която ми взе.
върни ме
в студа си,
ще се топля
в спомени.

 

*
всеки е заспивал
сам,
липсвайки
на някого.

 

*
превърнах любовта,
която не успя,
в изкуство.
ще превърна тази,
която успее,
във вечност.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Владимир Сабоурин – Мартиника

by New Social PoetryNo Comments

 

На Иван Маринов

Тръгнахме от марсилия
Бретон клод леви строс и аз
Когато бенямин бе задържан
На френскоиспанската граница
Интернираха ни в мартиника седях
40 дни в лагера преди да ме пуснат
Да замина за куба моята родина

(По материали на уикипедия)

На стария френски карго кораб всъщност
Бяха също виктор серж и ана зегерс

Концентрационния лагер бе
Някогашен лепрозорий
На островчето
Pointe rouge

Родината е там
Където няма да се върнем

Клайст натиска бавно спусъка
Ако S-Bahnа мине оттам
По същото време
Би било съвпадение

Месец по-късно capitaine paul lemerle
Акостира във фор дьо франс

Тропически дъжд истински
Бароков концерт по ръждивата
Каросерия колелата отдавна се въртят
Гротескно изметнати във въздуха на вълнолома
В чернобял спомен пяната на океана черупка на фосил
Под мастодонтния капак издимява със съсък
Мотор на зил

Морфин в марсилия
Хероин в търговище

В тишината на сиестата
Разрязала с ножици сянка и блясък
Пада играчка минава
Дух на предък

Дръпни само няколко пъти
Като внимаваш да проявяваш респект
И остави Romeo y Julieta No. 2
С тънък пръстен още топла пепел
Да тлее върху чашата прави това

Талашитен гардероб от стария режим
С поддали панти отваря двери на олтар
Безброй играчки богове деца
Обичащи ром пури сладко

Та значи, бях започнал да казвам
Големият генерал на Просвещението
Toussaint l’Ouverture изкла до крак
Белите хора (като бели хора)

Праведният сред народите спаси
Нас лотреамон гений на съновиденията
Жената с конска грива глава опашка рога хана
Аренд червенокосата сирена на съня на ио
Алиса сгушила заека звездата в края
На всеки кантос познах пустотата
Приживе и останах там

И ето

Жените на бордо са смугли
Светлоокия мъж се връща луд
Сред меките хълмове на швабия
Във френските плантации край сантяго
Господарките говорят френски
Робините йоруба

Освобождаващо скъсване
Във веригата на нещата яхната
От бог рогата жена кон
Върху хвърчащите листи
На библията на отците
Фибите на ио

Притежание на боговете
Вече не може да си роб

Ида от сантяго
Където се спасих, измъкнах се останах цял
На югоизточното крайбрежие на куба
Душата ми остана там където са
Френските плантации за кафе
Французите презиращи испанците
Добри търговци на кафе и роби
По-добри търговци от испанците
По-изтънчени

И тъй

Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното

Една безсънна нощ без видимо основание
Ще забележиш, че при паленето на чуканчето
Пламъка достига веждите ти

А течността се е оттеглила към дъното в летливостта
На всичко, което се изпарява

Слизаме към нощната река
Чакълът хрущи черните води
Жадуват мед богинята ще те дари
С годеница и жена

Светлина извираща от охрата индигото табака
Месести листа огромни стъпала блуден син обгърнал
Колената на сляпа старица зърна вимета буза на дупе
Надничащи от мрака годишни пръстени фаланги
На захарна тръстика тя полага съсухрена
Ръка на шаман опипва да види
Завърналия се

Sic incipit vita nova
Твоите мъртви

Ида от ръждивата
Утроба в която майка ме донесе през водите
Изпъкналите ребра на шпангоутите бебешка
Кошница в която бях пренесен
Вмирисан на окис и нефт

Тя влезе с мен деветмесечен
В желязното туловище след като по-рано
Свръх деветте установени ме бе носила
В себе си посинял от асфиксия
Насила изрязан от нея

Така тя продължи да ме носи
В друга утроба миришеща на окислен метал
Възпламеними фосили потеглил от самото начало
В последен курс за нарязване за скрап

Празен танкер пълен
С 1200 тона морска вода
За баласт

Родината е там
Отдето няма връщане.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Спаска Гацева – Бежанец

by New Social PoetryNo Comments

*
стопиха се снеговете
и аз нанякъде
с дадения ми от боговете
статут на бежанец

 

*
и една дума
стига понякога
да се обесиш
сам

 

*
прагът е отвътре
и отвън

тишината
в стаята ми пази

 

*
тая капка
вляво от клепача
радост ли е Боже
или плача

 

*
от сянка до сянка
от припек до припек
стигнах почти
същината

 

*
прегърни поне веднъж
омразата тогава
тя ще ти подскаже пътя
да посрещнеш
любовта в сърцето си

 

*
тоя ден ме доуби
покани ме
на гости
сълзата на дете

 

*
ще дойде сънят
зеления
и ще стана
растение

 

*
черната проза
наднича
отвсякъде
с розови очила

 

*
онова с луничките
с басмената рокличка
с тънките токчета
къде отпраши момиче

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Анна Мирчева – Когато черното е цвят

by New Social PoetryNo Comments

отблясъци

слънцето е кошер
лъчите му – пчели
по вълните на морето ти
събират
събират ме
събират мед
да се потапя сладко залеза
в соленото ти тяло

….
гмуркам се
любовта дава хриле

 

замесени
в пропорция едно към теб
правим любовта
изпечени
до зачервяване
на късове разчупени
строшени
храна за жадни птици
чакащи дъжда

 

чудо за три дни

онзи ден
циганче
днес бяла пуканка
цветчето на сливата

 

тихо

най-тихата радост
да гледам
как
сънят ти
пълзи под клепачите

най-тихата лудост
да гледам

 

запали

в очите на Бог днес е сиво
и капят отгоре ни прошки
разтваря гърдите си зимни
земята –
разпъпва се пролет
отвътре
не горното слънце
разпалено бута живота
и минзухарите ни покълват
прогарят скръбта
аз забравих –
ти помниш ли?

 

не смея
да прекърша тишината
в която думите ни
са сигнали
целувки изпод пръстите
надеждно построени къщички
от топли длани
меки устни
от синьо
нощите настръхват
пробуждат се
сред себе си
след нас

 

за малко

излизам в отпуск
от себе си
пускам на свобода
времето
да си почине
от мен
да починат формите
желанията
всички следи от допири
и лица

бременни с мен
досега ме носиха
износвам се

ще ида
да се родя в индия
или някъде
кой знае
(все някой)
къде

ще съм дете

 

зазоряване

очите му – зори
се съмват

катерят аленото
по страните й
и спуска устните си
стръмно

пресъхнал

от пръстите й –
сламки в мрака
изсмуква трите си живота
поет
пролет
полет

 

когато черното е цвят

заспуска се нощта
по жартиера
налива цвят
в чорапа на съня ти
„предай оттатък“
шепне ти
измерва те
по светлия остатък
в утрото на кожата ми
-цзъннн-
една карфица от корсета
на средно сивото ни всекидневно
сваля кройката
…
само
я сваля

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Петя Атанасова – Цeнтрофугa

by New Social PoetryNo Comments

най-кратката автобиография
преди пиех за да говоря сега не пия

 

*
ненадейно
по свечеряване
забиваш
ръждясал
пирон
от думи
направо
в сърцето ми
изригва
в пурпурно
и слънцето
илюзията
наречена
любов
е напълно
разбита
и пълнолунието
извадило жило
пъпли
като скорпион
до сутринта
по хълма
на моите
неизсъхващи
мигли

 

*
пуша
залязвам
постепенно
убождам
ръката си
на
мексикански
кактус
цигарата
пада
в
локва
бензин
дотук
бях
чувам
гласчето
на
черно
черно
въгленче

 

повторение

ножицата
отново е
в ръцете ми
този път
не посягам
към косите си
не вадя
и албумите
ще я сложа
на леглото
за да мога
да я забия
без угризения
в черния облак
от съня ми
който като
нечиста сила
на няколко пъти
се спуска
над мен

 

пътека

ничия съм
руша се
и под
клепките
на съня
за да се
родя
отново
в утринната
роса
по която
пръв
ще
минеш
ти

 

*
карамелизирам
захар
ще си направя
крем карамел
с който
ще опитам
да премахна
солта
останала
в душата ми
от теб
стига
заблуди
и голямата
любов
е до време
не спира
да тананика
на спирката
кварталния
пияница.

 

*
заший
любовта ни
с бял конец
отдалеч
да се вижда
тропоската ѝ
прибери език
не е толкова
трудно
напълни
с въздух
дробовете си
и завърти
накрая
проклетата
рулетка
на заедността ни
може
да се падне
червено
и един от нас
да каже –
спирам
бях
до тук

 

*
дъждът
вали
вече
втори
ден
и не
пита
къде е
той
не пита
и тя
и не
защото
не я
интересува
а защото
така е
по-добре

 

теменужка

пословичния ти
мързел
ме кара
да хвана
първия
влак
и да
сляза на
Централна гара
какво ще
правя ли
със
сигурност
няма
да садя
теменужки
очаквай
резултат
някъде
след
деветия
месец

 

цeнтрофугa

вървя
махам
фибата от
въздългия си
бретон
едното ми
око е
напълно
скрито
прокарвам
пръсти
уж да го
подредя
пада и
над двете
голотата
най-сетне е
облечена
макар
и на
ресни

 

*
бели бели полета
домашната работа
на сина ми

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017