Manifesto of the new social poetry

 

1. The poetry which we create is political in the absolutely concrete sense of an unambiguous dividing line between friend and enemy. At the moment of our formation as a group of poets, our clearly defined and irreconcilable enemies are: a) lifestyle literature in all its manifestations and b) the literature that lives parasitically off a university infrastructure as well as c) commercially orientated attempts at hybrid incest between a) and b).

1.1. We understand “Lifestyle Literature” to be a product controlled by the mechanisms of supply and demand, in which the author to a greater or lesser degree of awareness seeks to address demands created by a consumer oriented “culture of self”, in other words a desert mirage, that we can “create” our very own “I” from consumer goods and services. The authorial moment in the products created this way is debased and reduced by expectations, whose fulfilment requires a denial of the aesthetic – and often ethical – autonomy of the creative entity. In this sense lifestyle literature can be regarded as a commercial equivalent of the post-modern conception of “the death of the author”, in which this type of literature meets up and shamefully co-habits with “high class” (university) post-modernism.

1.2. Both the partners – lifestyle literature, on one hand and academic post-modernism on the other – have reason for (unexpressed) shame in front of each other, and so in front of the readers. Literature inspired by post-modernism finds itself in a more delicate position however, as it lives parasitically off a university infrastructure. In spite of the theoretical alibi of the levelling of “high” and “low”, the couple’s higher partner cannot rid itself from the left-overs of a guilty conscience, especially when it must rely on the realities of the left-wing discourses of western academy. At the end of the day – even when the rhetoric is left-wing – the more theoretically-leaning partner resorts actually to neoliberal market justifications, typical for the review of lifestyle production: “the Bulgarian writer with the greatest sales”, “the Bulgarian writer most published abroad” along with similar rank lists of commercial success. A separate question is to what extent this success is really commercial or is based, typically for Bulgarian society, on an oligarchic fusion of private interests and a privatized state (at the end of the day social) resource.

1.3. By “a literature living parasitically off a university structure” in spite of the colourful connotation of the descriptor “parasitical”, we understand above all (and not pejoratively) the sociocultural given: the economic necessity for the writer to depend on payments which although low are still relatively secure, in the form of a teacher’s salary (or a PHD grant) which does not require an eight hour working day. If you are not prepared in practice to sell your writing and yourself as a writer, university work represents a legitimate and honourable choice for the writer. The unacceptable parasitical aspect intrudes and takes over when the university infrastructure (free availability of facilities, access to the media and competition juries through academic qualifications and titles, when all is said and done the recruitment of an audience of students, whom you frequently teach and even expect to examine) is employed to distort the competitive literary arena in favour of the university teachers, emerging as poets at the same time.

1.4. Now is the moment to face up to probably the most important question, which springs up in the definition of the political as a separation between friend and enemy. The 1 million dollar question: why do we need enemies? The answer is simple, perhaps startlingly simple: The ten year peaceful transition in literature after the end of 90s turned into the creation of distinctions “friend – enemy” in a vital act for the reconstruction of the productive tensions in the literary field. The development of the political system, begun by Simeon II has its exact equivalent in the literary system: the transformation of the radical political potential of 90s’ postmodernism into a depoliticized career oriented academic corporative resource, suitable for a smooth coupling with lifestyle literature with the aim of achieving commercially optimal hybrids. Returning radical politicization to the literary field, we openly declare as our enemies the depoliticized academic-corporate postmodernism/neo-avant-garde, lifestyle literature and their commercially optimized hybrids.

1.5. Insofar as we live framed within a culture of victimization, cultivated diligently by each of the succeeding regimes, we know that the status quo of the peaceful transition in literature, which we declare as our enemy, is not going to lose the chance to declare itself as our victim. It won’t be either the first or the last time, when the really and symbolically rich and powerful adopt the mask of the victim. In fact the whole culture of the peaceful transition, constructed by the old socialist elites, is based on the blocking of every move for freedom, using the scare tactic that there will be “victims”. We know that they are lying, protecting their privileges, scared for them, they don the victim mask. We maintain, that behind the victim mask skulks the status quo of the peaceful literary transition, the group promiscuity between lifestyle and academia – our enemy.

2. The new social poetry, whose birth we declare here in the manifesto, is above all else a poetry of the rehabilitated figure of the author – rehabilitated after the lifestyle-academic total consumption of his “death”. The arrogant commercialization of the Roland Barthes concept is a de facto signing of its death warrant. The commercially optimized hybrids between lifestyle literature and “high” academic postmodernism practically killed and buried the revolutionary-anarchist potential of the “death of the author” idea. In this situation we declare the resurrection of the author as the final guarantee for ethical acts – i.e. freedom. The film revolves in front of our eyes, in which the theoretical kicking of the author into the literary field gutter was an alibi for the positioning of his wares in the orange-light sales booth of power, in the guise of media, juries, grants, translations, state awards. This author is indeed dead and stinks already. Long live the author as the last guarantee of freedom!

2.1. The rehabilitation of the figure of the author as a subject, who can be held responsible in an ethical context, is an aim in the heart of the darkness of the peaceful transition regime: there is no truth – ergo we act, “we work” on our literary and academic career, academic and literary history is written by ourselves, as we play our petty match and at the same time award the penalty kicks. If during the 90s the relativizing of the notion of truth turned into game mode, undermining the dogmatic “truths” of the old regime’s ideology, during the 2010s this academic-lifestyle relativism took on the real-political and real-economic dimensions of a corporate privatization of a social literary resource. In this situation we declare for a literature of the truth, which is a generic term for our perception of a new social poetry. The founders of the game, finished it themselves, with their academic apparatchik truth and lifestyle icons. The new social poetry like the literature of truth is our desire to return freedom to literature from academic apparatchik games and lifestyle commercial amusement/mourning to death.

2.2. The poetry of the 90s at the peak of its achievements, linked with the names of Ani Ilkov and Zlatomir Zlatanov, never turned its back on the aesthetics of the sublime as a transmission between the literary and the political in the context of modernism’s unfinished project. Academic post-modernism, which relies on these poets as teachers, above all samples from them a discursive game and the playing with post-structuralist jargons, leaving behind their powerful aesthetic of the sublime, whose final existential investment is the political. Symptomatic is the drift, growing stronger with the progress of the peaceful transition in the 2010s, away from the aesthetic of the sublime, not taken to heart, towards the increasingly open commercial embracing of the aesthetics of beauty. With the most successful hybrid between academic postmodernism and lifestyle literature, the aesthetic of beauty turned into a commercial condition, quite indispensable, proposing already real-political prescriptions – “the protestor is beautiful” – included directly in the Ministry of the Interior PR campaign against the protests in 2013. The new social poetry categorically and forcefully counts on the aesthetics of the sublime as a means of returning to political radicalism in literature and society, demoralized by the aestheticization of the political within the bounds of the commercial hybridization of academic postmodernism and lifestyle literature.

2.3. The aesthetic of the sublime is a secular advocate for theology in a context of socio-historic (Information-technological, biotechnological etc.) drawing out a transcendence and the both fundamental and non-negotiable within the bounds of the western civilization differentiation of spheres of values. The freedom which we wish to return to literature is unthinkable without the unyielding insistence on the autonomy of the poetic in the face of the ideology of the market place, the state and science. But this autonomy is not sufficient for the realization of the conditions we seek for the possibility of freedom. Just like the rehabilitation of the author as an ethical subject, so also the concept of the literature of truth, both are unthinkable without transcendental foundations. We saw with our own eyes, growing old, whither the playful suspension of subject and truth leads – directly into the cashing out of the game in academia and commerce – the truth whose basic foundations are transcendental. Without an ethical subject (dependent on responsibility) and truth whose basic building blocks are transcendental, there is no social justice. Without rage for justice there is no poetry.

 

Translated from Bulgarian by Christopher Buxton

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Катя Андреева – Нощта е кръгла

 

Нomo sapiens

Понякога се страхуваш,
че ще забравиш всичко,
което все още не си научил;
ще изгубиш представа
за несъвършената си памет
и тихите знаци
на твоя отслабнал живот
ще ти се сторят познати…

Изправен, в черупката си,
ще чакаш триста години,
за да си спомниш
как се мечтае свободно!

 

Катарзис

И ще премерят сили слабите,
а страховете си – безстрашните;
и вятърът, притихнал сякаш в клонката
на златна ябълка,
ще улови на пламъка ламята.
Морето ще изправи хоризонта си
и ще целуне смело
първата звезда,
самотно падаща…
Но как да видим сушата,
която вече ще е дъно на очите ни?!
Но как да оправдаем своите отсъствия?!
Кръжат лъжите ни над мачтите,
над същите отдавна мъртви кораби,
които са изгубили маяка си
и жребият на непохватен юнга
не ще ги призове да се разкаят…
О, слаби ще убият демон в себе си!
А силните ще го приемат със сърцето си…
Морета, извисени над вълните,
ще плачат вътре, най – дълбоко,
преди да станат дъждове от пясъци;
преди да се затворят
за спасение…
Ще ме познаеш ли?
Ще се познаем ли тогава?!…

 

Писмо до себе си

Обвивки от бонбони.
Филтри.
Много филтри.
Кафе и фасове.
Безкрайно степенувани съображения.

На дъното!
A пепелта не е от рози,
щом поривът вещае разрушения.

Изстинали за радостта очи.
Костюми. Роли.
Затворих ги!
Старателно поставих марките,
написах срещу името си – получател.

Качих се върху точката на мрака
и отпътувах без адрес…

 

Ти, който отчаяно криеш формата си
Ти, който се храниш с оправдания
Когато мракът е светлото
Твое подобие
Знаеш ли как се тъгува за радост?
Вместо крила, люспите те издадоха
Запалили вятъра
Тромави писъци…
Ти си последната моя измислица
Докато в клетка за птици
Отглеждаме ангели!

 

Светло…

Малък град.
После – друг, в който
пропуших по сесии.
Гледахме кино, на карти.
Танцувахме…
Тази първична утопия,
че сме млади завинаги!
Имах сили за чуждите битки,
имах дръзко море
и разплакани залези.
Имах влюбени сънища и безбрежна тъга.
Ей така – на шега
хванах нощния влак и осъмнах
на тридесет!
И осъмнах нищожна във Нещото,
ала с толкова смела душа да остана!
Знаех! Знаех, че имам до края живота си!
Само мой – неподстриган във ничия армия!
И оръжие бяха очите ми,
и скептичния преход на скулите.
Имах себе си – толкова истинска,
че ми трябваше доста кураж
да науча танца на маските!
Кукловодът ми беше жесток.
„Кукловодът – съдба“ не търпеше провали…
Ето , виждам!
Ето, имам!
Моя свят – светъл град,
който пак да мечтая!

 

Антипроза

Няма да остана ненаказан.
Люлката превърна моя свят,
твоя свят,
този НИЧИЙ свят
във сладко обещание!
Древни богове
са приковали сенките
на цялото човечество.
Няма ненаказани!
Скръб, любов и непокорство…
Всичките величия са
вече пръст.
Вечният гробар –
подпийнал и случаен –
ще разлива тленното ни вино;
търпеливо ще гребе земята…
Няма ненаказан –
спускайте въжетата!
Тази пръст е само оправдание.
Тази пръст е мозъкът на времето,
който ще отвори
други пътища.
Тази пръст, побрала
толкова тела и корени!
Няма да остане ненаказана!
Вярваш ли,
брегът чертае себе си,
в люлката – по детски непокварена –
като мост към Остров на блажените!

 

И стана тъмно,
неотменимо тъмно.

Нощта е кръгла и се поклаща
върху небцето на кит –
същият, когото Йона
превърна в убежище…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Ани Илков – Техника

 

Събират се покрай бараките
край складовете слушат музика
разговарят танцуват
подготвят се.

Сутрин когато стават за работа
някои от дях дъхтят на алкохол
други гледат с класово презрение.

Започват първите заплахи:
блъскаш се в стената
тя ти отвръща с непознати лозунги

галиш цвете то ти се смее
гледаш небето минава робот
и го покрива с пушек.

В града замръкват почернели машини
и цяла нощ гризат от глад асфалта.

В планините е все още тихо
Балканът пее хайдушка песен
а нейде в полето
денонощно роботите жънат.

 

Из Етимологики (1996-2016), Пловдив: „Жанет 45“, с. 34.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Владимир Сабоурин – Площадката

 

На Сирма и Йоана

 

Два калкана

Единия във вечна сянка
Другия огряван привечер

 

Преходна като опала
на вечер или утро ноемврийска
събота на детска площадка кенчето
рекламната брошура първите осветени прозорци
последните комари мирис на препикан от котки
мокър пясък катерушки изоставени структури
на непонятен ритуал на загинала цивилизация
деца с четири сенки под осветление
на подлез с руини

 

Когато изведнъж се включат лампите
на детската площадка виждаш многобройни
сенки на деца върху сивия асфалт на писалката
върху листа на бележника на структурите за игра върху
ударопоглъщащата настилка на листата върху изпадалите
листа на приземяващия се самолет върху проблясващата
карта на града на изтръгнатите от здрача клони голи
под лампите изпълнено с изстиващ живот царство
на сенките на ноемврийска вечер

 

Работник на детска площадка
сурово лицето не на родител разнежен
от хубавото извънработно време
чуждо тяло в ласкавото отглеждане на живота
строителен работник от малцинствата от провинцията
превеждащ пари за невидим далечен живот
от софия кучката кръшкащ от работа излегнат
на пейката под ноемврийското слънце
на големия град на припек на детска площадка
в буржоазен квартал оплешивяващото му теме
обляно в светлина

 

Старият книговезец

От времето когато писането беше
хартия молив пишеща машина мастилена лента
индиго лепило шиене ти стоиш зад ръчната преса
чието кормило розата на ветровете отделяща виното
от джибрите те брани от пневматиката вакуума шемета
на виртуалното времето за подвързване на книга
все още се измерва в седмици.

 

Вечерна площадка

Завираш се направо в подгизналия от сняг
пясъчник с цвят на пепел под кръстосаната
светлина на лампите за упокой на яростта на всички
лета въоръжена с ничия формичка на морска звезда
с ничие гребло едва различима на сенчеста пейка
свита сянката на сакатия пазач
чакащ да затвори

 

Заснежена площадка

Жълт залез над жълт сняг
на предпразнично пазаруване
за коледа малко след великден вмръзнал
като грешник в леда на най-страшните предатели
на социалния договор на физиката на тъгата на потреблението
със скорбутния вкус на изобилието в устата те чувам
да провъзгласяваш пицата със сто процента моцарела жива
като риба стрелнала се под леда питаш от белия квадрат
на пясъчника можем ли да платим с карта

 

Площадка с топящ се сняг

Дали жумим или се хилим
не е ясно остатъците сняг забравена
в хладилника храна дантели плесен оголването
на надежди кучешки лайна кошмари на тоталната
прозрачност пролетния въздух през декември сврака
минава в бръснещ полет пазеща отчетливата
граница на бялото и черното инсталиране
на камери в мъртвилото на ваканцията
формичка морска звезда изостанала
от смелостта на лятото.

 

Площадка на два режима, тоалетна на два режима

По хоризонтала границата преминава
между ударопоглъщащи каучукови плочи
и буренясал пясък дето избуява мастодонтна
въртележка като отстоянието по вертикала
между горното и долното казанче между пикаенето
прав и седнал момичешки не те касае свързвайки еоните
на социализма и капитализма от бебешка седалка
на тоалетната чиния питаш що е горното казанче
тази вертикална граница прекрачена от погледа
на пишкащо момиченце

 

Предколедна площадка

Гледаме през решетките
на едновремешното футболно игрище
свежите графити по новите рекламни пейки
не сме асоциални квартални анонимни алкохолици
кръшкащи от работа работници от близкия строеж
навъртащи се педофили надрасли възрастовите
ограничения лица гледаме отвън мир и мъгла
сакатия пазач посреща младенеца.

 

Рождественска площадка

Молиш за мола насила
с лъжи с разсейване стигаме
до площадката черни голи
клони окъпани в синьо играейки
упражняваш насилие прибоя
на града се отдалечава отговорност
за поемане речи за произнасяне
шум на реактивна пяна неуспешна
социализация времето е провал
край на плача люлката в почти съвършен
покой мигновено спасение мир
на всички пазаруващи

 

Площадка след Коледа

Празниците са опразнили софия
кучката заприличала на девойка царица
с хубави плитки от чернобяла снимка прозирните
булеварди водим всекидневната битка на детството ти
между мола и площадката по-трудна за достигане от итака
хитроумие лъжи насилие приковаване цялата цивилизация
в периметъра между пътен възел мол детска площадка
триумфа на свободата е хитруване в циклопската пещера
на трафика на стоките вкопчени във веригите
на люлката устояваме на песента на прибоя
между възела и мола

 

Площадка на затворен комплекс

Чисто ново рушащо се строителство
изпрал парите на вечните блажени нов остров
на блажените на вечното утре до изчерпване
на количествата играеш в изпреварващо обживяването
запустение в сякаш току що стоварен пясък напукан
ставащ на стъклен прах дисплей отразено в детско око
междублоково пространство голямата матрьошка
на парцел вътрешна ентропия с неясно предназначение
нещо средно между затворена буренясала райска
градина и светая светих в саркофаг
от гофрирана ламарина

 

Площадка в мола

Празниците са напълнили храма
кварталната площадка мокра и празна
пълното е празно празното е пълно тъгата
на стоките радостта на консуматорите
жените икони боготворени от всичко наоколо
мъжкарите смели решителни картодържатели
най-тъжния тук е най-близо до радостта на притежанието
играй тази игра това са правилата й радостта е преход
от по-малко към по-голямо съвършенство това е
етиката играта неусетно минава в пазаруване
пазаруването неусетно преминава в игра.

 

Предновогодишна площадка

Миналогодишни паразити на парцали
по решетките самотни ектения последно
изтупване от невидими празни ехтящи
балкони червено гребло зелена морска
звезда в пясъчната киша зимно черно
море след успешен опит за неуспешно
самоубийство гостоприемен понта на поетите
лишени от наследство с майка робиня
на боговете равна ми се струваш
играеща в пясъчника

 

Следновогодишна площадка

Все същите кооперации
с кръпки индивидуална изолация
рефлуксен мирис на зеле взрени в небесата
сателитни чинии остъклени в цветовете на дъгата
балкони остатъчна дървена дограма с помътнял поглед
ледени капандури под наем
слънчево е играеш

 

Когато те слагам да легнеш
ти си порцеланова кукла от преди
триумфа на пластмасата
френска сюита на бах
изпълнена от последния пуританин

ти си съкровище от черни коси
върху син сняг аз скъперника
страхуващ се да го докосне
целувката за лека нощ е
чудовищно разхищение.

 

За първи път играем на футбол
на детската площадка колективна игра
срещу егоизма на писането толкова много
пропуснати игри толкова време пропуснато
бащинство заради писането писането
трябва да стане колективен спорт

 

Старият книговезец

Без работно време на витрината
Закрита с посивели щори ставаш
От дъното на работилницата да посрещнеш
Закъснелия със седмици клиент подвързани
Книгите не бързат просмукват се
С мириса на евтини цигари
Знаеш работата си.

 

Office Jesus

Трезва светлина
през вертикалните щори
чисто като в частна болница
топло като в хале на печатница
с работещи на пълна мощност суперпринтери
строени класьори нетърпящи неподредени
бумаги тихо като в храм икона следи
за коректността на транзакциите

 

Кланица в покрайнините

вихрушка гарги черни
парцали сняг завихрени
над кланицата в бяло
зелено червено

 

Толкова е тихо, че се чува
как пикаят съседите преди да се чуе
пускането на водата

Толкова е тихо, че се различава ясно
синьото сияние на приближаващите червения тътен
на отдалечаващите се първи трамваи

Толкова е тихо, че отеква
разчесването на алергичната екзема
от млечни продукти

Толкова е тихо
че се долавя меденосладкото
ухание на съня ти.

 

Площадка на всички режими

Вляво лимонови резенки в мрачна кутия
На панелка отзад тъмното предупреждение
На неотчуждена навремето къща миража на строящ се
Комплекс от затворен тип хвърлящ неонова сянка вдясно
От площадката по средата дъб обкръжен от цъфнала вече
Ударопоглъщаща настилка окичен с изсъхнали листа пуканки
На сурвачка езическа благословия в мрака сакатия пазач
Подранил да затвори

 

Площадка от птичи поглед

Виждам ни от сивотата
на януарска вечер ниско над фотоволтаиците
на затворен комплекс самотни осветени прозорци
в коридора за кацане алуминиев блясък
оттук не съм по-голям от теб времето
е мъж жената вечност

 

Свобода

два калкана
долу разкалян паркинг
горе небесното нищо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Владимир Сабоурин – Ченгета, академия, общество на спектакъла

 

1. Интелектуалният – академичен и артистичен – елит на мирния преход е съставен, с единични или структурно привилегировани изключения, от сътрудници на Държавна сигурност.

2. Капковото напояване на обществото на прехода с „разкрития” на социалната мрежа на сътрудниците осигури гладкото трансфериране на власт и привилегии от елитите на стария режим към елитите на новия.

3. Принадлежността към Държавна сигурност, осигурявала привилегии през стария режим, осигури – най-малкото под формата на запазване на статуквото и липса на каквито и да било санкции – привилегии и през новия.

4. Юридическата безпоследственост на „разкритията” на сътрудниците позволи постепенното им, прогресиращо с консолидацията на мирния преход, стилизиране като заслужили „жертви” на стария режим – и все по-заслужаващи състрадателно, публично потупване по рамото в новия.

5. При липса на всякакви лустрационни последствия за елитните „жертви” на „разкритията” те бяха превърнати в „чисти” морални казуси, породили литература от псевдокласически апологии и псевдохристиянски изповеди.

6. Идещите след „разкритията” постфактумни апологии и изповеди все по-безостатъчно се интегрират в новорежимното общество на спектакъла под формата на класически черен пиар за „жертвите”.

7. Сътрудничеството между академията и обществото на спектакъла в естетическата сфера има за реалнополитическа основа сътрудничеството им в социалната мрежа от сътрудници на Държавна сигурност.

8. „Разкритията” с тяхната литература от апологии и изповеди на „жертвите” вече са интегрална част от обществото на спектакъла.

9. Всяко говорене за „разкриваните” сътрудници на Държавна сигурност в стилистика, различна от спектакъла на жертвеността им и отговарящата й user friendly филантропия, е вече на практика политически некоректно.

10. „Разкриването” е спектакълът на България търси талант да бъдеш елитна заслужила жертва на двата режима, съвпадащи в рамките на мирния преход.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Александър Спиридонов – Що е български модел и има ли почва у нас?

 

През последните няколко дни бях обзет от есхатологични мисли. Разбира се, те бяха пропъдени от настъпването на светлия празник Рождество Христово, на който раждащият се младенец, Господ Иисус Христос, е с всички нас, за да ни даде светлината, която да следваме, ако трябва да перифразираме думите на Негово Светейшество Патриарх Български Неофит.

Във всеки случай тези мисли не бяха породени от PR фактори, старателно опитващи се да убедят мен, семейството ми, приятелите ми и цялото ни общество, че сме лош материал, че не ни е отредено място в пантеона на историята и че съществуваме само и единствено за да слугуваме на други, по-висшестоящи от нас йерарси. Апропо, тези СМРАД (средства за масова реклама, агитация и дезинформация) освен че усърдно изпълняват задачата си да унищожават националния подем, се опитват да ни убедят, че статуквото е една безначална даденост, една спусната от божествата на модерната епоха реалност, която е вечна и неизменна, т.е. срещу нея ние не можем и не трябва да се борим. Нашата национална трагедия ще достигне своя пик ако целокупното ни общество се поддаде на подобни инсинуации и повярва, че то не e носител на национален живот, а просто вегетира и е “обречено” или “прокълнато” да се роди в “тая шибана страна”.

Изминаха вече 26 години откакто покойният Станислав Стратиев издаде своя сборник „Българският модел”. В това произведение четем, че „ако сме дали нещо на света — това е българският модел. Той е — както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула — нашият принос в съкровищницата на човечеството. Казано сложно — това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност. Казано просто — обратното на всичко. (…) Българският модел е неунищожаем. С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада. Както ще бъде свършено и със самата Канада.”.

Помоему, оказа се, че историята отреди другояче. Българският модел е унищожаем. Нещо повече – той не само е унищожаем, а е унищожен. Българският модел е напълно унищожен, заличен, забранен, опетнен, оплют, осквернен, потъпкан, изхвърлен, смазан и затрит като наше историческо битие. Ако някой се осмели да говори за него, пък камо ли да го възхвалява, обикновено му лепваме един красноречив етикет „националист” или „фанатик”, с което несъзнателно увековечаваме историческия вакуум и аномията, които царят в родината ни. По какво съдя, че реалността е такава?

Наскоро имах честта да чуя парчето „Мафия” на групата „Скандау”. Първоначално си помислих, че това е поредното проявление на „хетерогенизацията” на нашата култура. Този евфемизъм всъщност се отнася до налагането на една поредица от външни „модели” на поведение, на говор, на социални отношения, на ежедневни практики и т.н. Песента, чиито музикални качества в случая не ни интересуват, е отличен пример за прилагането на тези наложени отвън модели: чуждиците, копирането на глобалните модни трендове в музикалната индустрия (нещо, което е наложително, имайки предвид комерсиалния характер на въпросната глобализирана музикална индустрия), липсата на всякакви елементи, указващи българското естество на културната среда и пр.

Проблемът не е в това, че някой изпълнител е издал една песен, изцяло лишена не само от български характер, а дори и от нюанси, свързани със същата тази „шибана страна”. Проблемът е в това, че други изпълнители (почти) няма. Проблемът не е в това, че българският модел е порочен (или пък опорочен), а че български модел изобщо няма.

Глобализираната рамка на съвременните социални, културни, политически, икономически и пр. процеси е незаобиколим фактор, който несъмнено трябва да имаме предвид и да се съобразяваме с него. Едно Второ Българско възраждане обаче не може да бъде осъществено като дългосрочен и всеобемен проект, ако ние се срамуваме от това, което сме.

Българският модел е нещо свято. През годините той е бил опорочаван и изкривяван; имало е хора, които са се възползвали от него, но също така е имало и герои, които са страдали в негово име. В крайна сметка, българският модел е непреривно обвързан с индивидуалния образ на всеки един от нас – той прозира през нашия говор, нашето поведение, нашите отношения с близките ни, нашите ежедневни дейности. Всичко това, което приветливо и топло наричаме „наше”.

В бурното море на глобализацията ние преминахме от Лили Иванова към Гери Никол, от Цанко Лавренов към Анди Уорхол, от Методи Андонов към Зак Снайдър и от Димитър Талев към Стивън Кинг. Във вторите няма нищо лошо, но първите са тези, които формират, консолидират и съграждат нашата култура, нашия модел и, естествено, нас самите. Нашата трагедия настъпва тогава, когато се отречем и се засрамим от онези, които ни градят като личности, принадлежащи към определено национално пространство и благодарение на които буквално не бихме били „ние”.

Тази трагедия е епилог на сценария, написан от демиурзите на Модерна; от съвременните социални инженери; от безкласови, безродни и безполови хомункулуси и от дълбоко изпаднали в почти сексуална самовлюбеност милиардери, живеещи с илюзията, че ходът на историята е пластилин в ръцете им.

Нашият модел обаче трябва да бъде съхранен и зависи само от нас и от нашите ежедневни усилия дали ще успеем да го съхраним. Той е необходим за индивидуалното битие на всеки един наш сънародник, както и на нас самите. Отричайки се от него, ние се отричаме от себе си и търсим някаква несъществуваща абстракция, някаква фикция. Поради това е крайно време всички да си дадем сметка за нихилистичното съвремие и да се борим срещу неговата безсъдържателност с всички сили, защото това е борба за всичко, което сме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Николай Фенерски – Как да научим гъбата да ходи?

 

Откакто съм станал на човек, не спира да ме тревожи един изключително сложен и интимен въпрос. Гъбите повече животни ли са или са повече растения? Казват, че били отделно царство. Добре, щом така твърдят, няма да спорим с тях. Са по-умни те. Не били нито животни, нито растения. Били гъби. Но пак не спира да ме човърка и изяжда извътре – може ли чак такъв неутралитет да има, след като всички знаем, че едно нещо прилича винаги на друго нещо и не може да бъде напълно независимо. Така понякога аз лично се чувствам повече растение, някаква грудка, картоф, едно ми е уютно, неподвижно, тъмно. А друг път съм животно, кон някакъв, галопира ми се на воля по поляните, цвили ми се, честно ви казвам. Не ми се влачат талиги и каруци обаче, да се разберем.

Но аз съм човек, имам разум и затова понякога съм такъв, а друг път инакъв. Днес животно, утре растение, вчера охлюв, днес водорасло. Шегувам се, много ясно. А гъбата дали може да бъде човек? А човекът може ли да бъде гъба? Щото познавам един, дето може. Доказано е. Сложни въпроси, проклети въпроси. Но въпреки тяхната проклетия, някои неща са безспорни – че нещата си приличат. Човекът прилича на маймуната. Понякога е истински шебек. Но човекът прилича и на прасе. Не само метафизично, но и напълно физически. Има си зурла, търбух, грухти по медиите, цапа около себе си. Отваря си прозореца на колата и изхвърля отвътре отпадъците си в движение. А после си надува оная квичащата музика.

Но думата ми беше за гъбите. Невъзможно е, казвам ви, така е устроен светът, няма начин те да не клонят повече към едното или към другото. Към растенията или към животните? Сериозно ви питам. Може би имате мнение по въпроса. И предполагам, че повечето от вас ще заявят, че гъбите са предимно растения – не се движат, стоят си на едно място, имат стъбло, излизат от пръстта под тях. Само че, драги мои приятели, това е тяхната грандиозна измама. Тяхното коварно прикритие. Те само се правят на растения. Имитират растенията, прикриват се зад растителна външна форма, а в действителност вътрешно по характер и душевност те са си почти животни. Ми така де, медузата да не би да изглежда по-умна от една гъба? А си е животно. Къде е мозъкът на медузата? Ми тя прозрачна цялата. И главата й дори прозрачна. А гъбата хич не е прозрачна и следователно крие разни тайни от нас. Логика, братле.

Убеден съм в това, което ви говоря. Знам, че може да ви звучи налудничаво, но ако малко се замислите, ще разберете, че въпросът е сериозен. Често ходя за гъби. Само когато имам друга работа не ходя. Трудя се. Ставам човек. Изграждам характер. И гъбите тогава се радват, че не съм ги затворил в буркани или изпържил. А може би трябва да е тъкмо обратното – аз да бъда затворен в буркан или изпържен? В собствен сос. Колко въпроси възникват покрай гъбите, а! А как невинни изглеждат на пръв поглед. Ах, колко са долни теее… Събирам само печурки, манатарки и сърнели, щото ги познавам. А с отровни гъби не искам даже да се срещам. Отровната гъба може да ти съкрати живота по-бързо и от жена ти. Обаче не е сигурно. Но имам стратегия вече. Знам какво да направя. Нещата ще се променят, казвам ви.

Ще отида следващия път в гората и ще намеря някой по-едър екземпляр. Манатарките малко темерутести ми изглеждат, като стар български писател е манатарът, печурките са твърде прости, мязат на чалгарки, затова ще се наведа край някоя по-голяма и млада сърнела. Сърнелите са елегантни външно, което намеква и за вътрешни достойнства. Най-малкото, от едното възпитание ще се държат любезно с мен. И така, намирам голямата красива сърнела и лягам в шумата до нея, за да я гледам отблизо. Добър ден, Зоя, ще я поздравя любезно. Как си днес? Тя отначало ще се срамува да говори, но после ще разчупим ледовете и приказката ще потръгне. Що пък Зоя? Ми щото звучи така тънко като пънчето на сърнелата. А ако ще си говориш с някого, той трябва да има име. Значи прасето може да е Гошо, кравата да е Милка, а гъбата не може да е Зоя, така ли? А бе както искам ще си я наричам, гледайте си работата. Това си е моята гъба.

И тогава ще й предложа на моята гъба. Така и така разкрих твоята животинска същност, дарлинг, знам, че по душа ти си представител на фауната, не на флората. Не ме заблуждавай повече с някакво свое гъбено царство. Значи може царят в оная приказка да издаде заповед – отиди там, не знам къде, донеси онова, не знам кое, а не може гъбата, която ужким си има царство, да стане ходещо същество? Логика, сестро. Сега слушай ме много фнимателно. Ти крака нямаш и няма и да ти пораснат, щото си нямаш дупе, а на главоного не ми приличаш, обаче ще предприемем друга тактика. Ще заповядаш на своя мицел да расте само в една посока, да се захваща за тревичките и коренчетата и да те издърпва полекичка. Колкото да се скриеш да не те препикават зайците ще успееш. С времето ще свикнеш и ще почнеш и по-бързо да се движиш. И ще ми бъдеш благодарна.

Тая работа не е като оная. Да научиш една гъба да ходи е занимание изтънчено и благородно. Сърнелата Зоя ще бъде едно създание, което е повярвало в своите сили и знае, че промяната е възможна. И няма да е далече мигът, в който ще постигне своето собствено личностно съвършенство. Тя ще бъде една щастлива гъба, която е постигнала вътрешно равновесие и хармония. Защото движението е живот и започвайки да се движи, тя ще увлече след себе си и другите гъби, дори тромавите манатарки и претенциозните смръчкули. А за пачия крак да не говорим – той ще върви може би най-бързо от всички. И гъбите имат права! Единствените губещи навярно ще са гъбарите, щото гъбите ще почнат да се крият из храсталаци и хралупи, но какво да се прави, щастието иска жертви. Може би Нобеловият комитет ще реши да ми присъди голямата награда за мир, като разбере как съм научил Зоя да ходи, но аз ще я откажа от скромност. Не са важни хората, а делата им. И всеки има някакви амбиции. И ето, аз ви разказах за моите. Сега е ваш ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Димитър Петров – Сбогом в бездната

 

Намигване в капан

– Съжалявам, но днес трябва да приключите, начина ви на работа не е подходящ за нашата фирма. Сигурна съм че ще си намерите такава, която отговаря на вашите способности. Моля ви само да попълните бланка #37. Просто запишете трите си имена, адреса и дата на раждане. Също така и вашият подпис, точно там, десният долен ъгъл на листа – показалеца на директорката се насочи към хартиеният лист и посочваше един от ъглите. Младият офис работник не беше подготвен за това. Едва няколко трудови седмици и вече трябваше да се разделя с работата си. Стана му тежко, почувства остра болка в слепоочието от която последваха коремни спазми и учестен пулс. Неизречените му думи придобиха някаква плътнаст, оформиха се в добре стиснат юмрук и започна да се тресе …

– Извенете – започна директорката – но какво правите, моля подпишете документа и напуснете офиса ми, но моля ви, имам и друга среща! – продължаваше да уговоря засегнатия вече бивш служител, а той все така продължаваше да се тресе … и ФРАС! ФРАС! – ярост и нищо друго! Човекът в него бе изчезнал.

Не изрекъл и сричка, изгоненият служител сложи край на всичко. Едно силно ФРАС бе достатъчно! Едно силно ФРАС промени както неговият, така и нейният живот! Той – далеч от хората, зад стени от стомана и гледка от малък четвъртит прозорец мечтаеше за утрото. А тя заобиколена от хора в бели мантии, понякога дочуваща само шумове, а понякога нищо. Лежеше неподвижна и чакаше едно единствено намигване, вещаещо свършека на всичко.

 

Сбогом в бездната

Алармата звънна точно в 6:37 сутринта. Все още бе тъмно, слънчевите лъчи се криеха нетърпеливо зад хълма, но само след броени минути щяха да пронижат светлите пердета на мотелската стая, в която Хари Труман спеше спокойно необезпокояван до този момент. Дори бурният нощен живот, кипящ под прозореца му, не успя да го пробуди. Но това се промени, още след първите звуци на алармения часовник. С мигновени движения Хари започна да потупва по шкафчето до леглото, без дори да е отворил очите си с надеждата, че ще улучи досадният алармен часовник. След няколко несполучливи опита, все пак постигна своето, звука изчезна от стаята по същия начин както се бе и появил. Труман отново се замечта, сънищата го завладяха, до момента в който разума го стресна със силата на тежък чук. Докато се усети, вече бе отскочил от леглото си, бързо нахлузи панталоните, ризата му създаде малко проблем, не можеше да улучи ръкавите й, макар и с раздърпани шевове, тя вече бе прилегнала на него. Изми зъбите си с еднодневките паста за зъби и четка. Плисна няколко пъти по лицето си със студена вода.

Когато пристъпи отново до леглото, Хари Труман забеляза от ъгъла да се подават две дръжки – това бяха дръжките на чанта – „накарала го“ да извърши нещо спонтанно, нещо немислимо. В този момент започна да се поти. Емоциите го завладяха с пълна сила. Треперещото му вече тяло „поиска“ да седне, да се успокои за малко. Просна се направо на земята, краката му се подкосиха, не можеше да направи и крачка, килима на земята не успя да омекоти удара от презимяването, но не почувства никаква болка, в такива моменти покачилия се адреналин действа като обезболяващо. Спомените зпочнаха да прииждат, мислите го отведоха там, където беше миналата вечер, мястото след което се бе озовал тук, в този мотел. Съмнения като ураганни ветрове се бяха завихрили в главата му. Сълзи от болка, се цедяха от очите, стонове на отчаяние се дочуваха като неясни звуци притиснати с менгеме.

Не можеше да поправи това, което бе извършил. Хари се взе в ръце, опита да се концентрира, опита да забави мислите си, да престане да вижда това, което предстоеше да му се случи … тогава в съзнанието му се появи и думата СМЪРТ! Тази мисъл го събори на пода като удар с бухалка, прати го в безсъзнание.

Когато се свести, бяха изминали точно два часа. Сега вече знаеше, че е късно за каквото и да било, дори и да се обади по телефона, за да чуе за последно единственото същество, което бе обичал – дъщеря си. Просълзи се, това бяха сълзи от мъка, сълзи от раздяла. Сякаш в този момент тя стоеше точно там, галеше русите й коси и й казваше „ – Обичам те, принцесо“!

Изправи се на краката си, усещаше, че каквото и да направи, трябваше да е бързо, затова грабна чантата в едната си ръка и се затича към вратата, отвеждаща навън към коридора. Когато допря дръжката с ръка, Хари чу шум. Това бе шума на приближаващата го смърт. Завъртя рязко бравата, дръпна вратата и се озова в коридора. Както и предполагаше – там имаше двама души, добре сложени, с черни костюми. Бяха пратени да му отнемат живота. Още щом прекрачи прага на вратата, се озова в коридора на мотела, мъжагите в черно облекло моментално извадиха по един пистолет и го насочиха право към него. Без да се колебае той побягна по коридора, два заглушени изстрела изфистяха покрай него. Вече застанал зад ъгъла на коридора усещаше топла кръв стичаща се по гърба, „-Краят ми е близо“ помисли си той, и се затича по стълбите на горе. Зад него двамата мъже тичаха подире му.

Имаше само два етажа, оставащи до покрива, премина ги като на видео игра, не го затрудни нито раната на гърба, нито треперещото му тяло. На покрива нямаше нищо, зад което да се прикрие, или с което да изненада нападателите си, затова реши да се насочи към ръба. Отвори с лявата си ръка чантата, чийто дръжки бе хванал с железен захват, а погледа му гледаше към вратата, от която щяха да се появят изпратените за него убийци.

И ето ги, те вече се подаваха, насочили оръжията. След като ги видя, Хари Труман се обърна, сега гледаше надолу към земята, надолу към бездната, която щеше да го погълне. Не чуваше вече думите на преследвачите, крещящи „-Стой, не мърдай, ще те гръмнем“!

Разтворената чанта се понесе надолу, от нея хвръкнаха банкноти, разпиляващи се във всички посоки. А там горе на ръба, на покрива се чуха няколко поредни изстрела пронизващи тялото на Хари Труман. Така и той се понесе надолу. С последни дихания живот, пред очите на Хари се появи образа на дъщеричката му, усмихваща се… той протегна ръцете си напред, за да я погали … земята го погълна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Георги Божанов – Arbeit macht frei

 

Топло е! Слънцето приятно напича главата ми докато карам. Колата е кабриолет. Няма покрив и въпреки жегата е проветриво. Вятърът е освежаващ. Не си спомням откога не съм карал. По-скоро возил… Просто се търкалям на четири колела без посока, без време, без смисъл. Мисля си и не  мисля. Гледам около мен и сякаш виждам всичко за първи път – разцъфнало дърво, зелена трева, провинциален път, ято птици, двигател ръмжи. Всичко е опияняващо красиво, така както може да бъде само в сън. Не си спомням от колко време карам. Асфалтът е толкова гладък! Все едно се движа по релси, а времето е приятно свежо. Не искам да знам нито къде съм, нито кога съм. Обичам тази кола! Никога не съумях да разбера как може нещо незначително, нещо бездушно, като една машина, да ме освобождава така. Колкото повече карам, толкова повече се губя. Колкото повече се губя, толкова повече се намирам. Забравям… Всичко лошо, всичко хубаво, всичко мое, което не е мое, остава назад, в миналото. Нищо не ми трябва! Нищо и никой! Стигат ми слънцето, колелата и вятърът… Този вятър!

А тя къде е? Колата е празна и в същото време някак тясна. Тя обичаше да седи до мен, да протяга ръце към небето, да вика без глас, със затворени очи. Не й трябваше да гледа. Тя усещаше всичко, все едно вече го бе изживяла. Животът бе игра за нея, без начало и без край. Едно непрестанно трептене, подскачане. Танц около щастието, около удоволствието. Тя беше моя. От момента в който докоснах ръката й за първи път тя беше моя. Но не я притежавах. Никой не я притежаваше, дори самата тя. Но очите й бяха мои. Никога не можеха да скрият нищо. Щом ме погледнеше разчитах душата й. Същата тази душа ми сочеше посоката, докато се возехме в колата, без да знае къде отиваме. Да, когато бяхме двамата никога не се знаеше къде ще стигнем, но винаги се озовавахме на правилното място.

Сега я няма. За първи път карам сам, без посока. Приятно е, но се уморявам. Не знам откога карам, но не искам да спирам. Няма, продължавам! Знам, че трябва и усещам, че ако спра… Не трябва да спирам. Къде е тя, мамка му! Слънцето напича все повече, задушно е. Добре, че е вятърът. Защо ме боли кръстът? И кракът? Не мога да помръдна, чувствам се притиснат от всички страни. Искам да спра! Не мога, не искам, продължавам. Изведнъж се чува тракане, отчетливо и тежко. Не е от колата. Движи се безгрижно. Толкова обичам тази кола! Беше на баща ми. Той държеше всичките му вещи и всичките му хора да бъдат изрядни. В перфектна форма, здрави и усмихнати. Доколкото можеха вещите да се усмихват. Подари ми колата когато станах на двайсет и три. Каза, че съм бил достатъчно зрял, а пък той не могъл вече да се грижи за нея. Нямал сили и време. Не беше така. Той знаеше, че тя ми принадлежеше, както и аз на нея. Когато се качвах в нея ставахме едно, аз и колата. Баща ми обичаше машината, аз пътя. Колко е топло! Имам чувството, че ще се задуша. Няма да спра! Чака ме още път, макар да не знам къде отивам. Тракането продължава. Поглеждам настрани и виждам влак. Побиват ме тръпки. Композицията изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне. Отвръщам поглед и гледам напред. Пътят няма край и вече не чувам нито птиците, нито вятъра, нито двигателя, само ужасното тракане. Натискам газта, за да изпреваря грозната машина. Не мога! Колата не ускорява. Дали да не спра, да проверя? Не, продължавам. Не е толкова лошо. Скоро и влакът ще е просто спомен, както и всичко останало. Но къде изчезнаха дърветата, тревата, слънцето?! Вече виждам само пътя и вагоните, а вагоните са безкрайни. Напред не им се вижда края. Поглеждам назад, същото. Какво ли има вътре? Ужасната композиция изглежда толкова позната. Но пък всички влакове си приличат. На вагона най-близко до мен виждам процеп. Малка цепнатина през която виждам форма. Формата е неясна и аз се вглеждам. Усмихвам се. Не може да бъде! Изглежда като силует на човек. Но това не е пътнически влак. Като че ли е мъж. Изглежда познат. Мамка му колко е горещо! Усмихвам се и ме побиват тръпки. Каква е тази фигура? Какво прави там? Кой си ти? Поглеждам напред. Каква е тази странна миризма? Поглеждам вагона. Това… Това съм аз.

Стряскам се и отварям очи, опитвам се. Спътниците ми са ме притиснали така, че не мога да помръдна. Краката ми са изтръпнали. Имам усещането, че под тях има натрошен лед. В същото време болката от стоенето прав изгаря всеки сантиметър плът . Явно съм заспал. Не съм вярвал, че човек може да заспи в такова състояние. Возим се от дни! Никой не е ял, никой не е пил, никой не е мигвал. Освен ако някой не е успял да припадне за малко, като мен. Определено бях късметлия. Така се случи, че аз бях един от първите пътници във вагона и успях да получа място до може би най-проветривото място там. Точно до главата ми имаше малък процеп с размера на длан, през който влизаше вятърът. Той беше като послание от Бог, че не трябва да умирам. Поне не сега. В четиресет градусовата жега този вятър някак успяваше да ми влива капчици живот, като роса мрак. Не можех да си представя как пътниците по средата на вагона издържаха без моя вятър. Дори не можех да ги видя. Светлината бе толкова оскъдна, че можех само едва едва да огледам гората от коси и изкривени лица. Това вече не бяха хора. Бе почти сраснала се маса от гниеща плът, притискаща себе си в отчаян опит да намери начин да се събере на място където по принцип не би могла. Опитвах се да пия от вятъра. Не бях докосвал вода от толкова време, че хладината от стрелящия се въздух утоляваше сухата жар в устата ми, поне за секунди. Разбиващия, отчетлив тропот на колелата бе прекъсван единствено от стоновете на пътниците. Поне на тези, които още можеха да си го позволят. Нямаше говор, нямаше човешки звук. Просто едни симфония на мрака, произведена от човешки гърла. И не спираха. Не! През цялото, безкрайно дълго пътешествие, не спираха, макар да бяха намалели. Сякаш някои от пътниците бяха слезли от влака. Малко, след като отворих очи се сетих къде съм, осъзнах какво се бе променило и защо усещах ново, по-силно притискане в тила си. Спътничката, непосредствено зад мен, беше мъртва, очевидно решила, че не иска да разбере къде отиваме. Цялата тежест на тялото й бе върху мен. Безжизнената маса се бореше да се свлече на земята, но упорството на другите пътници не позволяваше да прекрати грозния театър между живота и смъртта. Тялото бе студено. Усещах разликата. Адската жега не искаше да лишава останалите живи. Стана ми лошо от мисълта, че дамата бе толкова близо до мен. Това, смесено с вонята от вече застояли фекалии и локвите урина предизвика гадене у мен. За късмет празния стомах не позволи да се изложа и се ограничих до няколко болезнени спазъма, след което отново бях спасен от моя верен вятър.

Липсваше ми съня. С удоволствие щях да напусна този свят, спомняйки си за миналото. Прекрасното минало. Онова минало, което пренебрегвах с лека ръка, когато бе настояще, за сметка на бъдещето, което гледах с такъв захлас, какъвто само невръстните деца или прегладнелите зверове могат да усетят. Да, лошо ми беше, но вниманието на съзнанието ми внезапно се обърна към стържещия крясък на спирачката на влака. Тежката композиция се мъчеше да продължи по пътя си, но здрава и непоклатима човешка ръка не позволи да има противоречие. Няколко минути забавяхме и за първи път от дни насам не се чуваха нечовешките стенания. Не защото някой им забрани, а защото никой не знаеше къде сме пристигнали. Никой не искаше да знае и все пак всички знаеха. Всяка останала жива душа във вагона замръзна в непоносимата жега в един последен, отчаян опит да забави, ако може да спре времето. Но времето също имаше планове, своите планове, безмилостни и необратими. Времето, което беше дало всичко на мен и спътниците ми, с един замах го бе отнело, без уговорки. Бе дошъл моментът, в който трябваше да върна времето, което притежавах на заем.

С последния стон на спирачката, влакът спря. По ирония на съдбата бях чувал такава тишина само в най-красивите моменти от живота си. Онези моменти, когато четях очите й. Онези страшни очи!

Вратата на вагона се отвори грубо и бавно. Край на пътешествието! Последна спирка! Любезните кондуктори започнаха да ни приканват да слизаме с присъщия за тях дисциплиниран и организиран маниер и с помощта на прикладите си. Да, нашите кондуктори притежаваха неща с приклади. Умората, гладът, болката караха пътят до вратата да изглежда безкраен, колкото бе пътят със самия влак.

Слизайки от влака, не можах да се отърся от изгарящата жега. Сякаш бях в пещ! Когато минах няколко крачки, очите ми свикнаха с дневната светлина и мъчно успях да видя портата на комплекса. Над нея имаше надпис. Той гласеше „Arbeit macht frei“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Владимир Шумелов – Два текста и един метатекст*

 

Потопът

Когато водата стигне до врата – горе главата!
Линц

… Остават няколко часа.

Захвърлям Библията. Когато отварям Речника за чужди думи (БАН, С., 1982), виждам, че външната твърда корица се е откъснала, но колите са все още скрепени на широкото място, където, слепени с плата, се докосват до твърдата подвързия; чета върху хартията от вътрешната страна на подвързията: „Стопанска академия… лозарска наука, год. XIX, № 8… минералното торене и хидромелиорацията… Биологичните прояви на…“ Цялата вътрешна страна на твърдата корица е облепена с лист бяла хартия.

… Навън вали. Сменям книгите като носни кърпички. Чета… „През втория месец, на 17-я ден от месеца, в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд 40 дни и 40 нощи…“

Още: Шумер, десет века преди Христа, надпис върху глинена плочка: „Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа…“

… Оня ден зададох въпрос пред аудиторията и тя мълчеше. И това мълчание бе обезпокоително застрашително в дните, замъкнал се кой знае защо и откъде пред тях, безропотните и неразбиращи заради това студенти; пълните със секунди и минути часове, в които трябваше да отстоявам чужди възгледи и тèзи и много малко свои. „Колега, не знаете колко са комплицирани…“ Не знаех, но се досещах. Нали в подобно състояние съм и аз – отдавна.

… Навън вали. Сменям книгите като носни кърпички. Чета… „През втория месец, на 17-я ден от месеца, в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд 40 дни и 40 нощи…“

Още: Шумер, десет века преди Христа, надпис върху глинена плочка: „Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа…“

… Продължавам да чета. Слушам „Тихи нощи“ на Рик Уейкман. И главата продължава да ме боли (от алкохола минава по-бързо). Губя инерцията на собствените си мисли…

Хипотези: Огромна приливна вълна, която може да се образува, ако гигантски астероид премине близо до Земята (Н. Бонев)… Земята се е сблъскала с комета или поне с опашката й (Великовски, САЩ)… Луната е минала близо до Земята. До „неотдавна“ Меркурий е бил спътник на Венера, а „отскоро“ е станал планета; според Гернстенкарн и Луната е била самостоятелна планета, но някаква космическа катастрофа я е отклонила от пътя. „Пленена“ от Земята, тя се приближавала все повече до нея, докато преминала „предела на Роше“ (2,86 от земния радиус) и диаметърът й станал 20 пъти по-голям от днешния. В резултат – огромно увеличение на приливите…

(Ако има Господ) Боже, спри! В бутилката се клатят няколко сълзи на мъж. Прозорецът на стаята ми, която е на първия етаж, се облива от мътни потоци вода, сякаш с маркуч. Опитвам да чета, отново… „Ипохондрия… Прострация… Ексклюзивизъм… Галон… Гратификация… Абулия… Бикини…“ Коленете ми се присвиват нервно. Чука ми се… Отивам до тоалетната. Когато сядам отново, съм спокоен. Спокоен… Водната завеса зад стъклото е толкова плътна, че не виждам отсрещната къща…

Още: Според поляка Ян Гадомски на 4,4 млрд. години върху Земята пада един астероид с радиус 17 км, който е в състояние да разруши половината ни планета. Астроблемите (следи от паднали тела) върху повърхността на Земята са многобройни, фиксирани днес, както и в митологиите. Митовете…

Време е да започна „Всички ценности на нашето време“. Днешните ни дела са проекции на митологемите… Установяване неценността на новото време, без оглед на социалната стратификация… Всичко, упорито… Имам късмет, че не съм историк. Мразя историята, историите… „Без отдих е тази война.“ (Откъде го помня?)

Открих: пиша изглежда най-вече за прераждането, „да започнем отначало“ – нещо твърде несвойнствено за нас, българите, тема, стара като света, но притежаваща изключителен потенциал и далновидност.

Открих и още нещо: не мога да пиша без духовен или емоционален стимул, а това е лошо… (Чета, хм, Еклисиаст и… Киплинг.)

Навън не вали. Потоп… Не мога да видя небето, но мисля че се е разцепило и излива злобата си върху града. Колите по улицата плуват като катери, а хората… Майната им! Въпреки че съм на първия етаж, при мен е още сухо. Майната ви! Слушам Робин Кениата…

… Преди гърците да се настанят на Пелопонес, там е съществувала Аркадия. Древните й жители разказвали, че потопът бил отдавна, когато на небето не светела луна. Елините ги нарекли „долунни“. Същото твърдят Аполоний Родоски (III в. пр. Хр.) и Анаксагор (V в. пр. Хр.), позовавайки се на древни източници…

Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?

… Трябва да чета. И да пиша. Но в същото време вълните блъскат в прозореца, който, Бог знае защо, не поддава. Ако Господ би оттеглил претенциите си Горе, щеше да е ясно, Луната щеше да набъбва, а това е най-добрия период за нови дела…

Това е. Свърши. Ще чакам дъгата…

 

Между Бекет и Аз

Минаха години, хората, забравили Бекет, си спомниха, долетели на крилете на мъртъв психопат. Тя е тотално объркана, не знам, неинформираният е психопат. Цялото слухтене, цялото усилие, цялата игра, да спим. Изхвърлени зад борда през 1492-а в Рая, температурата е 350 С, тютюневият дим пълзи енигматично-епично, полупознато-тайнствено до първия акорд. Моливът, ръката, машинката, компютърът, споменът, схванатият гръб. Без време, живи са. И тръгват, времето пребоксува, някъде концептуално потъваш в тиня от неакордирани ноти и спомени. Не си пиян, но. Това е музиката на нощта, междувременно кварталът анихилира, слънцето и всичко. Жажда за живот, фрагментирана редупликация на отминалото. От онова, оня сън. Кварталът в полуздрач, пулсиращ синьо-червен неон и жажда за живот, писъци, ръмжене на коли и тишина. Живот по релсите и понякога. Когато искаш да строшиш тишината, средата, самотата, разказвайки нищото. Никога не заплака, напук на обкръжението, но повече. Подреждайки доминото, разбрах, че нямам приятели, познати, врагове, нелепо. Не трябва да отлагам, за кой път. Проектът пътува, срещам се, чукам, умирам. Но друга. Фиктивно, иначе темпорално лимитиран, но без аналогии, без. Всичко трябва да бъде cool или Набоков и. Заровиш ли се в спомените и обратно. Реших да се самоубия. Страхотно, страшно, весело, неспасяемо. Току-що се остригах нула. Чао. Иначе нонконформистко, с „Танц със саби“, неконфиденциално, трансцендентално, което, разбирам добре, си длъжен да вмъкнеш в неопределеното. Страх ме е от обобщенията, още повече. Прекалено и интуитивно, а вярвам, че да. Преди сто години започнах. Не се сърди за закъснението, не се поставяй в позицията, както и за това. Бях ти написал една страница, дълбоко, поливалентно потъваше. Трябва да му напиша друго, после. Може би компилация, но решението. Да оставиш оцеляването. Съвсем, макар че. Когато се почувстваш стара, отвори. Загубих разсъдък, вярата набира смелост, вярвам, но. Не. Би трябвало да пиша за много още, около нас. Да. Ще видим. Времето. Или срамно и инфантилно, докато листата пожълтеят, винаги. Разголване, самота, собствена територия, преди да се издрайфа. Преди сто години и след. Спокоен и горд, никой. Factotum. В медианата, в Рая, докато полудяваш. Разликата е във финала. Ако Сад, Гоя, Гог и Бекет са луди. Да. Не издържа, отиде и, лишено от винетки и лъжи. Лъжи. Дишай, както пишеш, или. Не се пази от номинации, като бунт. Да. Иронично, центонно, катахреза. Визуална хилядолетна традиция на европеец. Спорадичен като семиекотизиран българин, или. Отбран и обран плод на. Липсват ми Медичите и Духа. И Бекет. Липсвам.

 

*През 1991 г. „марксисткият литературовед“ Фредрик Джеймисън казва в „Постмодернизмът, или Културната логика на късния капитализъм“: „… краят на буржоазното его, или монадата… означава… край на стила, в смисъл на уникален и личен, край на отличително индивидуалния щрих“. Една студия писана през 1984 г. и прераснала в монография, която слага началото на най-големия дебат върху постмодернизма през 90-те…

Още с „Двойно“ (1994) в първите години след 89-а се опитах да вкарам онова претенциозно писане, което по-късно щеше да прерасне в т.нар. нисък и висок постмодерн. Наред с уличното хайлашко писане, тип джаста-праста, опитвах писането в книгите да върви от по-традиционен наратив, през леко „избледняване“ до неговото „обезличаване“ („колабиране“) в края. Едно „бяло“ (нищо-не-значещо) писане от типа на „Хепънинг“ и „Дезинтеграция“, в което думите, без големи букви и пунктуация, се нареждат линейно и привидно без смисъл и връзка помежду си, с почти отсъстващ синтаксис. Но преди това слагах „Колабирали наративи“: „Махмурлук“, „Снимката“, „Животът“, „Хаос“, „Отражения (I, II, III, IV)“, „Ретроспекция на окото“, „Жега“, „О, ясна луна“, „Екстенсионал“, „Майната ви“, „Край“ – те бяха преди в съдържанието на „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003). В самия край се намираха „Потопът“, „Между Бекет и Аз“ и „Хепънънг“. Повечето от „колабиралите наративи“ бяха всъщност прозаически фрагменти, които използвах съзнателно и в по-големи белетристични масиви поради тяхната синтетичност (напр. в по-дългата проза – „Двойно“, „Уестърн“ и др., но и като средство за колажиране). През 1999 г. в бр. 11 сп. „Ах, Мария и приятели“ (София) излязоха и някои от тези къси наративи под заглавието „Суперкъси наративи“ (а броят беше кръстен „Антология на едно незавършено десетилетие. Българските класици от 90-а година до днес“, което освен ирония носеше и някаква поука, но едва ли всички я разбраха в момента). През 2011 г. пък едно македонско „списание за литература, култура, граждански права и наука“ Корени“ пусна в превод „Колабирали наративи“ („Ретроспекция на окото“, „Хаос“, „Жега“, „Самоубийството“), а отделни фрагменти са се появявали през годините във в. „Литературен вестник“ (София), в. „Литературен глас“ (Ст. Загора), в. „Борба“ (В. Търново) – приложение „Светлик“, алманах „Света гора“, сп. „Море“ (Бургас), алманах-списание „Културна палитра“ (Перник) и др., но най-вече в книгата ми „Pink Floyd. Елипси“ (2013).

Фактът, че текстове като „Тривиум“ и „Ейнджър“ бяха публикувани в сп. „Хермес“ (София, бр. 8, 1998 г.) говори твърде много за тенденциозността и претенцията на подобен вид писане.

Софийският „Хермес“ (тогавашното списание, не сегашното пловдивско издателство и книжарница – от 1991 г.), малко помнят, беше един годишен алманах около литературно-естетически кръг, обединяващ Вячеслав Остър, Младен Мисана, Кръстьо Раленков и Емилия Дворянова (днес само последната е позната на широкия кръг читатели и литературоведи). Започна да излиза през 1990 г., но след десетата си година какво стана, не знам наистина. Публикуваше се претенциозна „авангардна литература“, част от която по-късно се преля в някакъв „постмодернизъм“. Текстовете бяха наистина шеметни, обезличаващи писането, нечетивни, фрагментизирани, пълни със „символи“, хетероними, недоизказаност (многоточия); тук-там се съзираха имената и текстовете на Сен-Джон Перс, Метерлинк, Мишо, Арто, Бретон, Песоа, Цара, Хлебников, Бродски… Трудно е, а и невъзможно в няколко реда да се опише всичко това, наречено „Хермес“, но все пак се гордея, че съм между над 70-те българи, публикувани там, и около стотината чужди.

„Двойно“ e текстът, който дава името на първата ми книга с разкази и новели, спечелила Голямата награда за проза на конкурса за дебютни книги „Южна пролет“ в Хасково през 1995 г., както и на фондация „Славяни“. Преди това се появи във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 37, 1992 г., а по-късно намери място и в сб. „И така нататък“ (2007), но също в www.grosnipelikani.net, 26.05.2012 г.

„Двойно“ е всъщност прозаически масив, който обединява три есета под едно заглавие: „Сънувах такъв сън“, „Нещо като сън… или сън № 2“, „Крачка към безумието или Сън № 3“. Кратки, импресивни разсъждения върху самоубийството, изкуството, съдбата на човека и човечеството, пречупени през съновиденията и отразяващи двойнствения ни свят.

Към подобни проблеми е насочен и разказът „Потопът“. Разбира се, когато го публикувах в сб. „Между Бекет и Аз“ през 1998 г., замисълът бе по-широк, но когато го пуснах в сайта на писателите – Варна, http://varnawriterssociety.net, 19.07.2014 г. (изпратен за Беседа 4 на Обществото на тема „Потоп“), проверих и една друга негова характеристика: можеше да въздейства естетически и по конкретен повод – наводненията в България от 2014 г., и по-конкретно това във варненския кв. „Аспарухово“; преди това беше излизал в различни издания и сайтове.

Основен принцип в този кратък текст (малко над 4000 знака), както и в редица други, бяха колажът и играта, сериозната ирония. Ето и неговото мото: „Когато водата стигне врата – горе главата!“ (Линц). Взех го изпод стъклото на същата маса в онова барче, откъдето измъкнах оная недомислица на Мао като мото към „Пътеката“. Подозирам, че това е оня афоризъм на великия Станислав Йежи Лец „Ако водата ти стигне до устата, тогава – горе главата!“, но тъй като досега никой не е забелязал този „номер“, да замълчим. Или по-право, както пише в един коментар по повод този афоризъм в http://www.album.bg/loshata_berk от 3.08.2009 г., „Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката“ (което пък от друга страна си е афоризъм на Аристотел).

Както и да е. Текстът от 4000 зн. разследва някои от причините и хипотезите за този „потоп“, който от единичен факт добива вселенски размер.

„Между Бекет и Аз“, който даде името на втората ми книга от 1998 г., определено е най-експериментален (като изключим, разбира се, такива текстове като „Дезинтеграция“, „Хепънинг“, „Тривиум“, „Ейнджър“). Това, разбира се, не е нищо особено на фона на текстовете в списания от типа на „Хермес“ през 90-те. И едва ли има голям принос за наградите „Интелект’98“ и „Светлоструй“ (1999), които сборникът получи.

Преди да сглобя едноименната книга, публикувах текста във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 15, 1995 г.; в. „Северняк“ (Шумен), бр. 6, 1996 г.; в едно френско списание за новелистика – „Брев“ („Brèves“), бр. 58, 1999 г., на което бях гост-редактор и автор на единия предговор; в ел. сайт www.grosnipelikani.net, 18.04.2011 г. Но откъдето и да го погледнем, текст между мен и Бекет, за когото съм писал и други небелетристични текстове и критически фрагменти, един типичен постабсурдистки текст от 90-те. Текст на липси (елипси, без абзаци) и претенции.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018