Стойко Русев – 8:48

8:48

8:48 – дните още спят, но вие – не
8:48 – набързо натъпкани усти
8:48 – милиони нарушени лични пространства
8:48 – умиращи мечти, чиито викове отекват в празните жилища
8:48 – полека изтриващо милиарди личности, подобно на лотарийни билети
8:48 – докато старческото безсъние не го превърне в 7:00

 

На лов за еднорози

На лов за еднорози съм отново, има ли смисъл?
Има ли ги още сладките същества или са отдавна фосили?
Толкова химери и красиви миражи се превърнаха в посредствени пустини,
струва ли си да градиш оазиси изобщо?
Чифтето ме побутва на всяка крачка, а камуфлажните дрехи сякаш са слети с кожата ми.
По моя рог още има засъхнала кръв от последните качили се на главата ми.
Колко по-първичен трябва да стана, за да спрат фарсовете?
Колко по-груб трябва да съм, за да си заслужа нечие обожание?
Добрината май е равна на просия? Защо го отричам толкова яростно, не знам.
Сякаш винаги съм го знаел и мазохистично съм го забравял.
Пак се загубих в утопиите, колко още ще се омайвам с куршуми и нагли блянове.
Само чифтето ще ме направи щастлив, може би и безпощадният реализъм.
Трябва да стрелям по всичко, което мърда.
Моят пясък тече необратимо в пясъчното часовниче на любимия герой, ходещ в пустинята под беззвездното небе.

 

Поезия

Кога перцето е било по-въздействащо от ножа?
Не те искам лъскава и сладка!
Не, не искам щастливо завършващи думи за споделена любов и въргаляне по персийски килими пред камини и влюбени до уши митологични същества!
Продадено на безценица изкуство, за огромни суми, мъртвородено.
Мисля, че вече се излюпва.
Искам те хищна и убиваща!
Само тогава можеш да огъваш вселени!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Роберт Музил – Из „Мъжът без свойства“. Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление»

 

108.

Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление»

 

Колкото и много думи да се произнасят във всеки един момент в един голям град с цел изразяване на индивидуалните желания на неговите жители, една дума никога не е сред тях – думата «избавление». Можем да допуснем, че всички други думи, най-страстните думи и изразите на най-заплетени, дори отчетливо характеризирани като изключение отношения, едновременно биват изкрещявани и прошепвани в много дубликати, например «Вие сте най-изпеченият мошеник, който съм срещал в живота си» или «Тъй вълнуващо красива като Вас не е никоя друга жена»; така че тези във висша степен лични преживявания биха могли да се представят чисто и просто чрез красиви статистически криви с оглед на масовото им разпределение из целия град. Никога обаче един жив човек не казва на друг «Ти можеш да ме избавиш!» или «Бъди мой избавител!» Можем да вържем човек за дърво и да го оставим да гладува; можем да го изоставим след дълги месеци безуспешно ухажване на безлюден остров заедно с неговата любима; може да го накараме да фалшифицира финансови документи и да си намери някой, който да го измъкне, – всички думи на света ще се надпреварват да му дойдат на езика, но той със сигурност няма да произнесе, докато наистина е развълнуван от нещо, «избавям», «изкупител» или «избавление», въпреки че от чисто езикова гледна точка не би могло да се възрази нищо на подобна словоупотреба.

И въпреки това народите, обединени под короната на Какания, наричаха себе си неизбавени нации!

Генерал Щум фон Бордвер се замисли. Благодарение на положението си в Министерството на отбраната той притежаваше достатъчно информация за националните трудности, от които страдаше Какания, тъй като при обсъждането на бюджета военните първи усещаха последствията от тези трудности, които се изразяваха в една колеблива и влияеща се от безброй съображения политика; съвсем наскоро за голям яд на министъра трябваше да се оттегли един спешен законопроект, тъй като една неизбавена нация бе поставила като условие за отпускането на необходимите средства редица национални отстъпки, с които правителството нямаше как да се съгласи, без да раздразни потребността от избавление на другите нации. Така Какания остана незащитена спрямо външния враг, тъй като ставаше въпрос за една голяма артилерийска поръчка, за да могат напълно остарелите оръдия, които по далекобойност се отнасяха към оръдията на другите държави като нож към копия, да се подменят с нови оръдия, които на свой ред да се отнасят към оръдията на другите държави като копия към нож, но това отново бе блокирано за необозримо време. Не би могло да се каже, че това само по себе си би било достатъчно основание генерал Щум да изпадне в самоубийствени настроения, но нали силното покачване на лошото настроение може първоначално да се изрази в многобройни, привидно несвързани дреболии, а липсата на отбранителен и оръжеен потенциал, на която Какания бе осъдена поради безкрайните си вътрешни разпри, със сигурност бе свързана с факта, че Щум се бе отдал на размишления за неизбавеното и избавлението, още повече че в полуцивилната си дейност при Диотима от известно време той бе принуден да чува думата «избавление» често до втръсване.

Първоначалният му възглед бе, че тази дума спада към езиковедски неосветлената докрай група на «високопарните думи». Това му внушаваше неговият естествен усет на войник; но дори и да се абстрахираме от това, че този естествен усет бе объркан от Диотима – тъй като Щум бе чул думата «избавление» за първи път от устата на Диотима и бе много възхитен, като до ден-днешен, въпреки законопроекта за артилерията, от тази своя страна думата бе облъхната от една чаровна магия, тъй че първият възглед на генерала всъщност бе вече вторият възглед на живота му! – теорията на лексикалната претенциозност изглеждаше несъстоятелна и поради друга причина: достатъчно бе човек да се докосне до думите от смисловото поле на «избавление» само с мъничка миловидна липса на сериозност – и те моментално с лекота се оказваха на върха на езика. «Ти направо ме избави!» и тем подобни – кой не би казал това след десет минути нетърпеливо очакване или някакъв друг дискомфорт? Така на генерала му стана ясно, че съвсем не – или не толкова – думите са това, което шокира здравия разсъдък, колкото неубедителното им настояване за сериозността на положението. И наистина, щом Щум се запиташе къде освен у Диотима и в политиката бе чувал да се говори за «избавление», наум му идваха църкви и кафенета, художествени списания и книгите на Арнхайм, които бе чел с възхищение. По този начин му стана ясно, че тези думи не изразяват едно естествено, просто и човешко случване, а някаква абстрактна и обща компликация; избавянето и копнежът по избавление във всеки случай изглежда е нещо, което може да бъде причинено само на един дух от друг такъв.

Генералът закима с глава, изненадан от завладяващите прозрения, към които го водеха служебните му задачи. Той включи червената лампичка в кръглата полирана плафониера над вратата на кабинета си като знак, че вътре има важно съвещание, и докато офицерите му с въздишка спираха пред прага с папките в ръка, Щум продължи размишленията си. Хората на духа, които сега срещаше на всяка крачка, не бяха удовлетворени. Те на всичко намираха недостатъци, за тях навсякъде се случваше твърде малко или твърде много, в техните очи нещата сякаш никога не бяха наред. Те постепенно му бяха станали неприятни. Приличаха на онези нещастни чувствителни хора, които винаги седят там, където става течение. Те недоволстваха от свръхсциентизма и от безпросветността, от грубостта и от прекалената изтънченост, от встрастеността в дискусиите и от безразличието – върху каквото и да паднеше погледът им, все имаше някаква пукнатина! Мислите им никога не постигаха покой и винаги съзираха вечно бродещите останки на нещата, които никъде не могат да бъдат сложени в ред. Така те в края на краищата стигаха до убеждението, че времето, в което живееха, бе осъдено на душевно безплодие и само чрез някакво особено събитие или някакъв много особен човек можело да бъде избавено от това безплодие. По този начин сред т. нар. интелектуални хора смисловото поле на «избавлението» стана много популярно по онова време. Господстваше убеждението, че така повече не може да продължава, ако скоро не се появи някой месия. Според случая това бе ту месия на медицината, който да избави лечението от научните изследвания, по време на които безпомощните хора се разболяват и умират; ту месия на изящната словесност, в състояние да напише драма, която да увлече милиони хора в театрите, като същевременно достига безусловна духовна висота. Освен убеждението, че всъщност всяка отделна човешка дейност се нуждае от отделен месия, чрез който отново да възвърне истинската си същност, съществуваше, разбира се, и простият и във всяко едно отношение сплотен копнеж по един месия на силната ръка, който да има грижата за всичко. Така че, това бе едно доста месианско време – времето непосредствено преди голямата война, и че дори цели нации искаха да бъдат «избавени», всъщност не означаваше нищо особено и необикновено.

Наистина на генерала му се струваше, че това не бива да се разбира буквално, както не биваше да се разбира буквално всичко друго, за което се говореше. «Ако днес Спасителят се завърне », каза си той, «то те биха свалили правителството му, както всяко друго!» В съгласие с личния си опит генералът бе склонен да смята, че това произтичаше от факта, че се пишеха прекалено много книги и вестникарски материали. «Колко разумна е военната наредба», мислеше си той, «която забранява на офицерите да пишат книги без изрично дозволение на началството си.» Той дори малко се стресна при тази мисъл, отдавна не бе изживявал толкова бурен пристъп на лоялност. Не ще и съмнение – той самият мислеше прекалено много! Това се дължеше на досега с цивилния дух – този дух очевидно бе изгубил предимството си да притежава стабилен светоглед. Генералът ясно бе осъзнал това и в тази светлина сега той видя всичките приказки за избавлението от една друга страна. Духът на генерал Щум се упъти назад към спомените за часовете по вероизповедание и история, за да осветли докрай този нов аспект; трудно е да се каже, какво си мислеше той в тази връзка, но ако извадим на бял свят и внимателно пригладим мислите му, те биха изглеждали приблизително по следния начин. Ако почнем с църковната част: докато все още се вярваше в религията, един добър християнин или набожен евреин можеше да бъде хвърлен от който и да е етаж на надеждата или добруването – той винаги падаше тъй да се каже върху краката на душата си. Това се дължеше на факта, че при обяснението на живота, с който даряваха хората, всички религии калкулираха един ирационален непредвидим остатък, наричан неведомост на пътищата Господни; ако на смъртния човек не му излизаше сметката, трябваше само да си спомни за този остатък, и духът му можеше спокойно да потрие ръце. Това падане на крака и потриване на ръце се нарича светоглед и точно това съвременният човек е забравил как става. Той трябва или напълно да се откаже от размисли за живота си, което устройва доста хора, или попада в онова странно раздвоение, при което едновременно трябва да мисли и все пак на пръв поглед не може да стигне по този начин до задоволителен край. С течение на времето това раздвоение е придобивало с еднаква честота както формата на пълно неверие, така и формата на подновено пълно подчинение на вярата, а най-честата в наше време форма е тази на убедеността, че без дух няма истински човешки живот, при прекалено много дух обаче също няма. Върху това убеждение всъщност се основава цялата ни култура. Тя последователно се грижи за предоставянето на парични средства на образователни и изследователски институции, тези парични средства обаче не бива да са прекалено големи, а в сравнение със сумите, изразходвани за развлечения, автомобили и оръжия, трябва да са съответно възможно най-малките. Тя по всякакъв начин разчиства пътя пред кадърните, също така обаче много внимава, те да са общо взето продаваеми. След известна съпротива тя признава всяка идея, но после от това се облагодетелства от само себе си и противоположната. Това на пръв поглед създава впечатлението за ужасна слабост и нехайство, но всъщност представлява също така едно напълно съзнателно усилие да докаже на духа, че духът не е всичко. Защото ако един-единствен път се вземе на сериозно – безостатъчно, така че от противоположната идея да не остане нищо – една от идеите, които движат живота ни, културата ни вече не би била нашата култура!

Генералът имаше ръка на дете, пухкава и малка; той я стисна в юмрук и заудря по бюрото си като с бейзболна ръкавица, докато усещането му потвърждаваше необходимостта от един здрав юмрук. В качеството си на офицер той притежаваше светоглед! Ирационалният остатък на този светоглед се казваше чест, послушание, Върховен Главнокомандуващ, служебен устав част ІІІ, а като синтез на всичко това той пребиваваше в убеждението, че войната не е нищо друго, освен продължение на мира с по-силни средства, една изпълнена със сила разновидност на реда, без който светът не би могъл да просъществува. Жестът, с който генералът бе потропал по бюрото си, щеше да е малко смешен, ако юмрукът означаваше единствено нещо атлетично, а не и нещо духовно, един вид незаменимо допълнение на духа. На Щум фон Бордвер вече му бе дошло малко до гуша от цивилизацията. Той бе стигнал до извода, че разносвачите на книги в библиотеките са единствените хора, които притежават един благонадежден обхватен поглед върху цивилния разсъдък. Той бе открил парадокса на свръхподреде-ността – съвършенството й неизбежно би довело до бездействие. Бе му хрумнало нещо комично като обяснение, защо при военните можеш да откриеш едновременно най-строг ред и готовност да отдадеш живота си. Бе открил, че посредством някаква неназовима зависимост редът води до потребност да убиваш. Загрижено си каза, че не бива да продължава да работи със същото темпо! «И какво в крайна сметка е духът?!», възнегодува генералът. «Той все пак не броди в полунощ наоколо в бяла нощница; в такъв случай, какво друго е той, освен известен ред, който придаваме на нашите впечатления и преживявания?! Но тогава», решително заключи той с едно ощастливяващо хрумване, «щом духът не е нищо друго, освен подредено преживяване, то в един подреден свят изобщо няма нужда от него!»

С въздишка на облекчение Щум фон Бордвер превключи лампичката над вратата на сигнал «свободно», след което отиде до огледалото и приглади косата си, за да отстрани преди влизането на подчинените си всяка следа от душевно вълнение.

 

 

Превод от немски Владимир Сабоурин, редакция Владимира Вълкова
по изданието Robert Musil Der Mann ohne Eigenschaften, hg. v. A. Frisé, Reinbeck: Rowohlt, 1989. Първа публикация в Роберт Музил Безпомощната Европа, Русе: Издателство МД Елиас Канети, 2013.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Сабина Кърлева – Междуселски път

I.
Паркирахме на ливадата в подножието на баира и завървяхме нагоре. Цанко сновеше пред мен, преметнал през рамо окъсаната си туристическа раница. – – Много е лековита водата – каза той – всички, които отиват там, цери. Задух, подагра, безплодие… Всичко лекува.
Отивахме в манастира, за да пренесем десет празни бидона, които му ги даваха да си складира ракията. Едва свързва двата края, но гордо ме нарича „сътрудник“. Навръщане щяхме да ги търкаляме и слава Богу, защото червеникавата почва, по която вървяхме нагоре, свършваше и започваха да излизат камъни.
– Знам от едни – продължи той – че едно дете завели там на извора, кривооко… Така си било родено, с недъга. Наплискали го с водата и му изчезнало кривото.
Исках да вярвам, но не можех. Нещо ме беше стиснало за гърлото. От сутринта ми е стегнато, като от задух. Знам, че е заради времето – намислило е да вали и направо изсмуква цялата влага от въздуха, а той става сухав като пясък. Водата трябва да може да се събира в облаците, за да се извалява после. Отново да се извалява…
Гледах го как върви пред мен, хилав човечец. Хилав, ама движенията му отривисти. И къси гащи беше сложил дори. Все нещо щъкаше насам-натам, все се опитваше на някого да помогне.
– Ееей, на тебе ли да ти разправям, Марине… – каза той с въздишка – Толкова да ми е криво заради обира… Една козичка имах и ми я откраднаха… През нощта докато спя, бутнали вратата, влезли и окрали, къде що има из двора. Козата, бъклици две и щайгите със зимнината… И не само че взели това, де се е търкаляло там забравено, ами и срали пред вратата – на изпроводяк. Проклета да е тая немотия!
– Ще те карам ли в други ден към Монтана, я кажи? – го попитах аз. Трябваше да ми каже, за да мога да си направя сметката. Аз съм шофьор на автобус: линията Бездетница – Галатин, която минава през Монтана.Трябваше да ми каже, за да можем да я уредим ние сложната работа с неговия билет. Той сиромахът не плащаше за превоза – от къде да извади той 5 лева от Галатин до Монтана и 5 лева навръщане? Не става така тая работа, тука из околията един няма да разнася десет лева в джоба си, а Цанко завалията ми е приятел.
– Ще ме караш, ами къде ще ходиш… Ама дай най-първо да свършиме тука. Така каза, защото цялото това нещо беше негова работа. „Моя инициатива е да прекараме бидоните“ – казваше. Изведнъж ми се стори, че започна да пристъпя така, сякаш се носи по въздуха. Хладен ветрец започна да разведрява от запад, а аз се сетих колко красиви бяха някога нивите в Галатин – нивите от моето детство, но сега всичко пустееше… Едно време цялата ти душа се разпростираше над тези полета. А сега пустошта се разпростира над цялата ти душа.
– Марине, да ти кажа нещо аз… Като се качим горе, Игуменът ще очаква да получи нещо за манастира. Той няма да го каже директно, понеже е Божи човек. Но ти да знаеш – да се остави нещо трябва – грехота е да не дарим, защото той ни харизва, така може да се каже направо, тия десет бидона…
– Нямай грижи! – отговорих твърдо, а той започна да ми разказва за Кървавата скала и как дядо му се качвал да прави помен за хайдуците. Има пещера на Орлови връх, която при последното земетресение, се запуши с камъни. Там по турско се крили бунтовници.
Когато стигнахме манастира, видях колко много хора от околните села бяха дошли с дамаджани и туби да наливат от целебната вода. Мъж държеше в ръка икона на Св. Мина. Бездетни жени идваха без мъжете си, да се молят на светците за деца, старици носеха погребални портрети на починали преди двайсет години съпрузи. Но най-тъжни бяха болните деца – едно парализирано беше увиснало на врата на баща си и мокреше рамото му със слюнка. Аз нямам деца. Влюбих се в една от Монтана, докато бях войник в казармата, но тя нещо не ми отвърна на чувствата. Стана ми криво от тогава и реших да остана завинаги сам.
Минахме покрай аязмото и се отправихме към схлупената постройка, където ни чакаше Игуменът. Изпод стряхата се вдигаше голяма гюролтия – лястовици бяха свили гнездо. Той излезе със зачервено лице, по което се стичаха едри капки. Зарадва се, че ни вижда и припряно започна да нарежда масата. После пихме от ракията му – добра анасонлийка беше. Заведе ни да ни покаже бидоните. На раздяла ни изпроводи до аязмото и ни разказа, какво чудо е това… Каза: „Аз служа на Господа Бога и за Славата Божия не ми отива тъй да говоря тъй директно, но от тази вода очи се отварят и души олекват завинаги“. Цанко целият се уми с водата, та чак му подгизнаха късите гащи, а аз стоях настрана. „Пий от живата вода, бре!“ , ме подбутна той. И тогава аз се наведох на колене – току близо до земята, и пих.

II.
Карам този автобус и не спирам, пътят се вие пред мен, колелетата тракат, а над мен все това дъждовно небе. Днес като станах, видях, как отново е набрала като гноен абсцес, който не може да се пукне, а въздухът – лепкав като смола. Трака ми под сърцето, пътят се клати, а аз все напред трябва да карам. И не мога да дишам. Този задух ме не оставя. Всичко беше помръкнало и сиво, под ноктите ми – мърсотия, ризата – отъркана и непрана от дни. Изведнъж нещо започна да ми чернее отдясно на пътя. Първо помислих, че е куче, но като приближи автобусът, видях, че е дете. Дребно и мърляво. Беше два часа по обяд и автобусът беше целият празен, защото в този задух стариците не излизаха от къщите си. А това тича из пустошта в най-голямата жега, току пред бурята – като подивяло.
Задминах го и спрях – то наближи – беше едно такова уплашено и дребно.
– Какво търчиш като улаво по шосето? – провикнах се аз – Ами ако те сгази кола?
То спря и дишаше учестено.
– Чичо, я ми дай два лева – каза то и заби поглед в земята. Беше бледичко и кльощаво, а очите му – някакъв неопределен цвят.
– За къде си тръгнал? – попитах го аз.
– Галатин – отвърна то
– Качвай се! – казах аз и му отворих вратата. То се поколеба, но се качи и приседна на ръба на седалката. Аз продължих:
– Как така те е пуснала майка ти?
Много селски деца ги пускат сами, да разкарват кравите на паша или да вършат някаква работа. Може да са невръстни – но ако не работят, няма оцеляване, обаче това ми се стори не в ред и много уплашено.
– Аз нямам майка – каза то.
– А кой се грижи за теб? – Мълчеше. Под късото му ръкавче му се виждаше синина. – Къде е майка ти? – повторих.
– Умря – отсече то.
Аз нямах деца и сигурно нямаше да имам никога. Но това, като го гледах как седи и преглъща езика си от страх, започнах да мисля, какво ли ще е да си осиновя едно. Трябваше да го закарам в полицията, да му изследват синините.
– Баща имаш ли?
– Да, Светлин – Змея, но той бие кучето.
– Кой Светлин?
И тогава разказа, че Светлин биел кучето всеки ден.
– Като се напие – продължи то – излиза на двора и започва да бие кучето, извади му едното око, много е ядосан.
Така разбрах, че Светлин му се води нещо като настойник. Бил се нанесъл при тях преди три години. Майката починала преди една, но Светлин останал в къщата им. По прякора го познах – Змея – криминален тип и тартор на банда, който търгува с железа и разбива селските къщи.
– А Змея и майка ти ходиха ли в гражданското да се оженят?
Малкото кимна отрицателно.
– И когато майка ти умря, Светлин заведе ли те при съдията, съдията да реши, че ти е попечител?
– Не ме е водил – каза то.
– Баща имаш ли?
– Да, Светлин – Змея, но той бие кучето – гласчето му потрепери – Майка ми каза, че го е видяла. – продължи то и започна да гледа на другата страна.
– Кого е видяла? – попитах аз.
– Змея…. – отвърна. – Светлин е черен като дявола, а нощем като ходел при майка ми – бил бял със светли коси. Тя ми каза… В тъмното го е видяла, че е Змей.
– А ти виждал ли си го бял?
– Не, той е черен като дявола.
Аз вече бях започнал да се чувствам много нервен. Трябваше да го закарам в полицията и може би първо на лекар – това беше бито дете… Но в Галатин отдавна вече нямаше нито болница, нито полиция. Ще трябва да се кара до Бяла Слатина, което са още 50 километра и ще има закъснение по целия график. Ще го оставя в болницата да го прегледат и ще им дам телефона да ми се обадят. Това може да е най-рано към три и половина. После, като си направя трите курса, ще мина да го взема от болницата и ще го заведа или при мен да го нахраня, или в участъка. Това може да е най-рано към девет и половина вечерта.
– Чичо, я спри тука, че ми се ходи до тоалетната – каза то.
Отбих и то слезе. И като слезе, се затърча колкото сила имаше към полетата. Аз го последвах, скачайки долу, но се обърках да тичам ли след него или не. Започнах да му викам отчаяно да се върне. Но то, като малко птиче, свърна далеч от пътя и не се обърна повече. Аз се качих обратно в кабината и ми беше много задушно, а ризата беше залепнала от пот за гърба ми. Пак не заваля.

 

III.
Цанко дойде за вечеря към осем и като ме видя, ме почна веднага: „Какво ти е, блед си като платно, ще ме караш ли утре?“. Беше донесъл сланина и сирене и ги спретна за няколко минути. Взе две чаши от дворната чешма, приплакна ги и наля ракията. „Ама това злато да го знаеш, какво е…. Мека е като мед, ти казвам, и бързо хваща за сърцето“. Чукнахме се за „Наздраве“ и аз отпих – ракия-симфония, но никак не ми вървеше глътката и мезнах само два пъти. Той много разочарован, че съм без апетит, започна веднага да драматизира. Хора като него се притесняват, ако не могат да ти върнат някоя услуга. Леле, болест имало някаква, започвала без да му се яде на човек и без да му се пие; ужасна болест и това било първият симптом, а аз го гледам – един такъв сиромах, толкова беден, че сякаш се носи по въздуха, и му казвам, че просто ми е скапано на душата. „Ей, Марине, ама ще ти вдигна аз тегавото.“И започна да обяснява, как другата седмица ще ми донесе една дамаджана от Манастирската да ме излекува от скръбта ми, както само живата вода можела.
Аз сложих малко сушен суджук на масата и като свих една цигара, докато той режеше и нареждаше, му казах:
– Ти тоя Змея си го чувал, нали?
– Тоя е бандюга.
– Не е тукашен май, пришелец е.
– Не го знам от кой край е, ама е вярно, че не е тукашен.
– Едно малко живее с него, днеска го видях на пътя. Пребито…
Цанко не каза нищо. Извиних се, че няма да мога да го закарам утре и го попитах, кой друг ден ще му е удобен. Той пък нещо се намуси и тръгна да си ходи. Пъргавата му походка потъна в мрака. Аз бях на двора и седнах под стряхата, скубейки никотиновия си мустак. Беше станала още по-тежка и сухава, колко часове са вече без дъжд? Стои там на запад в последното светло петно на небето – цялата в космати облаци, груби като четина. Затишие пред буря. Няма ли да се извали най-накрая, че не се диша тоя въздух. Налях си още една от Цанковата.
И така съм заспал, на отключено. Сънувам, как Цанко ме води към манастира, а под нас земя. Тъмна и страшна – земя. Цанко спира насред пътя и вика: ето тука извира живата вода. Много е лековита, истина ти казвам. Всичко лекува: задух, подагра, безплодие. И коленичи така насред тъмното, и изведнъж бликва вода. И той се мокри целия, та чак му подгизват гащите. Обръща се към мен и ми вика: „Айде, пий!“ И аз коленича на земята и нищо не бликва. И един глас се чува от далечното: „Няма я водата…“
Аз стреснат се будя и чувам кучешки лай. Ставам, заключвам вратата, влизам вътре и пускам телевизора. Слушам новините в десет часа и решавам набързо една кръстословица. Трябва ми план: да навия часовника и да стана по тъмно, да направя един извънреден курс до Бяла Слатина. В девет отивам в полицейското, казвам за Змея и че не е никакъв на детето и че детето е някъде в пустошта около Галатин, само. Дано е живо. И така много тревожен се мятам на одъра и ми е замрежено пред очите от ракията, а сърцето ми е толкова разбито, че се моля просто да заспя и да не се събудя до утре. И заспивам и ми се присънва един сън, дето такъв сън не ми се е присънвал никога. Сякаш душата ми се откъсва от тялото… Ставам от леглото и се гледам ей така отстрани, как спя. И чувам нещо тропа по вратата и отварям вратата, гледам кон. Аз съм шофьор на автобус, обемен човек и не съм първа младост вече. Не съм яздил от години, но пристъпвам учудено към коня, а той пръхти подканящо. Аз гледам, че е оседлан и се качвам. Конят много бързо ме отнася извън селото в полето и започва да препуска право към нея, към бурята, дето не иска да се извали. Аз я гледам, как се е вкълбила в най-светлата точка на небето и колкото повече я приближаваме, толкова по-горещо и сухаво става. Толкова сухаво, че въздухът се обръща на пепелище, а в черните облаци проблясва пламък. Светкавица. Аз чувам под сърцето ми, как бие друго сърце, малко, като на птиче, поглеждам надолу и виждам детето в прегръдките си. Хванало се е за мен, плаче и трепери… И аз му викам „Няма да се страхуваш, сега ще я убия ламята“. И като казвам това, в ушите ми започва да тътне глас: „Убий ламята, няма я водата!“. И облаците ни поглъщат като Ад и аз я виждам пред мен – космата и страшна – как се е впила отгоре над нивите и всичко е изсмукала, всичко е направила на пустош, изколила е стадата, разрушила е къщите. И около нея започват да съскат змейове и змеици, че тя ще царува винаги и аз ги разсичам, докато малкото хлипа от ужас. И конят е толкова бърз и така силно препускаме към нея, а аз вдигам копието си от огън и я пронизвам право в сърцето. И започват съсъци като от Ада, а тя се мята в гърчове. Конят стъпква косматото й туловище и провлачваме трупа й да гори като комета по тъмната бразда на небето.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли

 

Днешният образован човек е естествено предразположен да възприема и да вярва в безсмислици и глупости. Собствено това е великата тайна на масовото образование.


Който е убеден, че не може да бъде манипулиран, окончателно е затънал в пашкула от полуистини, изтъкаващи модерната реалност.


Да се оставиш в ръцете на Живия Бог вероятно е много по-страшно, отколкото да живееш без Него. Разликата обаче все пак е в смисъла, не в емоциите.


Да се стремиш да живееш възможно по-дълго е неприлично. Да искаш да живееш кратко – богохулно.


Всяка приказка разказва част от историята на света, но историята на света сама по себе си е съставена от изприказвани частни измислици.


Величието на Йохан Себастиан Бах е в неговото занаятчийско чувство за дълг-в-битието. Днешните творци – с малки изключения – тайно вярват, че светът им е длъжен за нещо.


Насилническата природа на комуниста и подмолната лукавост на либерала са двете страни на един и същ съвременен тип. Хибрид, бавно и упорито съставян от змийската наглост на Смердяков и веселяшкото мошеничество на Чичиков.


Уютният прахоляк на занаятчийската работилница е далеч по-здравословен от стерилната безпардонност на днешния офис. И малко неща са по-смущаващи от опита за разговор между успешния мениджър и майстора ковач.


Ако някой вярва, че е консерватор, защото подкрепя либералния пазар, това просто означава, че напълно е объркал понятията си, не и професията обаче.


Интелектуалецът е интелигент без самочувствието му, а интелигентът – интелектуалец без мисленето му.


Не съм в състояние да кажа нещо повече от живелите преди мен, но мога да се опитам да повторя нещо за идващите.


Откакто занаятчийското майсторство се превърна в синоним на второстепенно умение, красотата на качеството отстъпи пред функционалността на количеството. Философският мит за „Бръснача на Окам“ се трансформира в технологичната утопия на трансхуманизма – един все по-самоожесточаващ се страх от времевото качество на живота на този свят и от сложността на човешката екзистенция.


Самоподценяването рано или късно преминава в презрение към другите. Самонадценяването – в банални пози. Човек е сътворен да бъде едновременно слуга-и-господар, твар-и-бог и липсата на йерархия го размива в абстракции. Явният упадък на уменията за абстрактно мислене е ясно свидетелство за това.


Необходимостта и случайността не са противоположни, а неправилно положени понятия. Случайността е необходимото срещу неотменните повторения в безкрайността.


Актуалната безкрайност е естественото място за срещата на християнската вяра с математиката.


Личното щастие лесно може да бъде укрепено върху нещастието на другия. Щастието на другия обаче много по-трудно може да послужи за укрепване на личното щастие. Пример как една баналност е винаги актуална.


Безпардонността на абсолютния монарх е свидетелство за него самия. Толерантността на висшия мениджър показва степента на културната дресировка, през която е преминал.


Любовта не е задължение, а битийна необходимост. Това е и причината да бъде толкова трудна за нас.


Любовта към ближния няма нищо общо с доброто възпитание, ала доброто възпитание е последната видима преграда пред безразличието към другия.


Ако размишляваш дълго върху даден проблем, това означава, че или не можеш да мислиш, или че проблемът е второстепенен.


„Бог няма” не е просто безумие. „Бог няма” е твърдение без изключено трето.


Трагедията на смъртта не е в нейната неизбежност, а в индивидуалността й.


Да си прочел много книги често означава да си манипулиран по много начини.


Жестокостта на атеиста е ограничена от реалността. Жестокостта на религиозния – от нищото.


Парадоксът може да бъде разпознат само от логично мислещия ум.


Безчестието рано или късно се превръща в идеология.


Въобразяваме си, че днешният свят е тясно взаимосвързан, защото мислим икономически, а не екзистенциално. Щом обаче се опитаме да екзистенциализираме, неминуемо навлизаме в големите икономически обобщения.


Езикът на политическата коректност е по-наситен с вътрешни отрицания, отколкото която и да било кръчмарска свада.


Човек не може да надхвърли гордостта на Луцифер, нито е в състояние да бъде смирен като Христос. Единственото, което може, е да се стреми да не отъждестви двете.


Приемаме, че животът е несправедлив, защото мярата ни за справедливост е тоталитарна, а не йерархична.


Депресията и болките са тежки за понасяне, но здравето на тази земя е неестествено и недостойно за човека.


Оптимизмът няма оправдание извън глупостта. Песимизмът – извън гордостта.


Да разбираш света означава да не разбираш себе си. Да разбираш себе си обаче значи, че нищо не разбираш.


Това, че не сме в състояние да опознаем себе си, е милост, дарена ни от Онзи, Който ни познава.


Да се стремиш да бъдеш оригинален означава, че си забравил, че си уникален.


Желанието да поучаваш другите се дължи на едно лъжливо вътрешно усещане за превъзходство. Пълният отказ да ги поучаваш – на незаинтересуваност. Не съществува среден път.


Колкото повече живеем, толкова по-самотни се чувстваме. Докато не ни проблесне, че това е поредната и вероятно последната илюзия.


Няма надежда там, където няма и усещане за незаслужеността на очакваното.


Мисленето не е даденост, а непрестанно изтръгване от напластяващите се една върху друга дадености.


Вярвам в Бога, защото Той все още не е самоочевиден за мен. Ако действително обичах Христос, нямаше да вярвам в Него.


Няма по-лесно нещо от опитността да бъдеш себе си. Няма по-масово явление от съвременния индивидуалист.


Никой не е в състояние искрено да целуне ръка, ако преди това не е наранявал. Обаче никой не е в състояние да обича истински, ако някога е мразил истински.


Непрестанното страдание и непрекъснатото щастие са фикции, измислени от поетите в стремежа им да изкажат смъртта приживе.


„Народ” е символът за тълпа в политическите уравнения.


Изтънченият вкус е препятствието пред безотговорната честност. Искрен човек е не този, който винаги казва истината, а този, който е готов съзнателно да понесе товара на лъжата.


Очакването на нещо в живота е резултат от несъзнателното движение към нищото.


Истински добър човек е само невменяемият.


Има ли по-празно нещо от безкрайна Вселена, изпълнена с интелигентни форми на живот?


Юридическата норма днес идва винаги като отговор на усложняване. Онтологията й е отрицателна дори когато езикът й е утвърждаващ.


Сложността на света превръща политиците в лъжци по необходимост. Проблемът въобще не е морален, а есхатологичен.


Размишлението също има своето четвърто квантово число. Или се задоволяваш със сложността на езика, или се опитваш да скочиш в неведомото, над което трепти той.


Метафизиката е укрепена върху строги понятия и категории. „Метафизичното мислене” рано или късно се опитва да ги надхвърли и се превръща в болнав мистицизъм.


Според една стара мисъл: „Магарето е в състояние да отрече повече, отколкото философът може да докаже”. В днешно време тя придобива своя „рекурсивен” вариант: „Магарето е в състояние да докаже повече, отколкото философът може да обори”.

 

април 2014 – май 2015

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Ценка Кучева – Джуджето

Джуджето

Отчаяно се опитваше да порасне: с гимнастически упражнения, баскетбол, с качване по покривите на къщите – откъдето наблюдаваше изгревите и залезите.
Всеки ден заставаше в ъгъла до разграфената стена – нищо.
И така – години, десетилетия; почти век.
Всички ветрове го събаряха с лекота. Всички неща се случваха някъде високо в облаците и то едва чуваше далечното им ехо.
Веднъж стори път на една мравка и за награда мравешкият цар го покани да му гостува в мравешкото царство. Тогава то разбра, че не е важно, какъв си се родил, а къде живееш.
И порасна.

 

Страхът

Страхът от Баба Меца. И от Дядо Торбалан. Страхът от тъмното. Страхът от черна ръкавица върху скрина. Страхът от момчетата. Страхът от момичетата. Страхът от самотата. Страхът от родителите. Страхът от децата. Страхът от шефа. Страхът, че те е страх. Страхът от призраци. От филми. Страхът от мълния. Страхът от себе си. Страхът от свободата. Страхът от змии и от земетресения. Страхът от болести. От старостта. Страхът от смъртта. Страхът от ада. Страхът от рая.

Страхът, че можеш да се родиш, пак.

 

Госпожа Паякова

Госпожа Паякова обитава Голямата и разкошна паяжина. Там тя се чувства доста добре. Даже превъзходно.
Но не и когато е гладна. И – не и когато е сама. Две неща ненавижда тя повече от всичко на света – скуката и глада.
И ако ти си малка мушица, бъди нащрек. На Госпожа Паякова една мушица винаги ще ѝ свърши добра работа. Дали за закуска, дали просто за компания…
Дали пък – първо за компания, а после – за вкусна вечеря, твърде сложно е да се разбере. Но и никак не е желателно да се проверява лично.
И – докато си нащрек, имай предвид следните положения:
1. Госпожа Паякова има очарователна усмивка. Една от най-очарователните. И ако ти си любител на очарователни (пък и на обикновени) усмивки – внимавай!
2. Госпожа Паякова обича храната. Обича да яде, обича да готви (например – фрикасе от малки мушици), обича да дава и да взема рецепти. И ти със сигурност обичаш храната. Ако твоите вкусове съвпаднат с тези на госпожа Паякова (а те, няма как, поне веднъж ще съвпаднат) – бъди внимателен.
3. Ти, като всеки, сигурно понякога се страхуваш? Страхът те белязва с особен знак… Госпожа Паякова знае много за страха. (Тя самата изключително много се страхува; имам предвид – извън Голямата и разкошна паяжина. Вътре в нея е смела като спартански войн.) Така че – бъди нащрек.
Но… ти тия неща ги знаеш не по-зле от мен. Това, което не мога да разбера – не зная ти разбираш ли го, или не – е: как Госпожа Паякова, със своя паяшки мозък, продължава, ден след ден, да обитава тази Голяма и разкошна паяжина, в най-прекрасно настроение, без да се лишава от стотици и хиляди мушици като теб и мен. Които уж знаят, които уж всичко разбират.
И – докога?

 

Чипът

Обичам да слушам хорските разговори. Предполагам – и вие.
– Брато, извинявай… днес или утре ще видя… там… дето ти обещах.
– А… няма проблеми… не е толкова спешно.
– Днес, най-късно утре. Един приятел след 15 години се върна от Америка. Направо ми е… побъркано цялата седмица, откакто си е дошъл. Пълен хаос.
– Моят съсед на село се върна от Австрия, след 8 години. Все едно не е същият човек.
– С дни от стаята не сме излизали… Говорим си… Много близък приятел.
– Питам го – съседа – ще ми даде ли правата си лопата. А той: ”Имаме ли уговорка?”
– Моят приятел си е същият. Абсолютно. Никаква промяна.
– „Имаме ли уговорка?” Шаш… Нещо му се е случило там на човека. Чипът му е сменен.
– Тия дни ще погледна… обещавам!
– О кей! Дрънни един телефон, като си готов.
Моето такси пристига, потеглям към летището. Летя за Канада. И тъй го мъчих, и инак го мъчих – не става. Реших – заминавам. Нямам идея в Канада сменят ли ти чипа, или те оставят да се прибереш някой ден този, който си бил.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Весислава Савова – Отчаяние

Хайбун

Хайбунът е кратка проза с допълващо, но не и повтарящо я хайку.

 

1. Общи приказки
(избор на редактора за септемврийския брой на Cattails, 2016 г.)

– Бог е Любов!
– Да, разбира се, но никой не е виждал Бог.
– Е и?
– Значи, никой не е виждал Любовта.
– Любовта не е за гледане, а за чувстване.
– Да, права си. Би ли избутала инвалидната ми количка по-близо до извора, дете?

слънчеви лъчи
гол охлюв бавно пълзи
по алеята

 

2. Сутрин
(Contemporary Haibun Online /юли, 2015 г.)

Излизаш в 5 сутринта през зимата. Не защото имаш куче. Не защото имаш работа за вършене. Не защото не можеш да изчакаш още два часа да запалиш цигара (пак забрави да си купиш).
Излизаш за първата глътка въздух. Измамният аромат на пролет те кара да се усмихнеш – на бездомното куче, на скитника, който излиза от контейнера за боклук, на сънения продавач в магазина „Нон-стоп“.

сам бегач
врабчетата излитат
от тротоара

 

3. Отчаяние
(The Other Bunny/2016)

Ще започна съвсем отначало – от ченгелчетата за буквите. После, ще изписвам всяка от тях бавно, докато осъзная значението им и как се свързват в думи, а думите – в изречения. Отчаяна съм. Добре, че не съм ничия съпруга, а и външният ми вид не е достатъчно добър за сапунен сериал.

глухарчета
желанието ми отива
на вятъра

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Кристина Янкулова – Перални

Пeрални

Пeрални, перални, перални …

Българският език ми позволява да пускам перални, когато много ме боли. Позволява им да се въртят. Пускам ги аз, една след друга, те се увиват меко и с басовите си цикли покриват всички звуци от този смрадлив свят. Примесват бялото с останалите цветове, отмиват цветовете, откъдето е нужно. Припомнят, че всичко, всичко има давност и всичко преминава, рано или късно. Извъртяват се. Показват, че няма смисъл да се хипнотизираш от траекторията им. Втренчиш ли се, изпускаш времето, което стискаш между палеца и показалеца си, тънката нишка на твоето време и твоя живот.

Перални …
Вече няма пеперуди, само перални.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Кева Апостолова – Ще принтирам пергамент

 

Добрата днешна поезия е тази поезия, чиито стихотворения похищават ума, мислите, чувствата и в никакъв случай, колкото и да бъдат мъчени, не могат да станат текстове за чалга песен или за поп/естраден репертоар.

Едно малко подсещане за нещо до смърт банално: от зората на човечеството литературните теми са едни и същи, затова от деца ги наричаме вечни. Въпросът, поне от столетие, е вече само един: как. Как записваш студа.

Поезията е силно еволюционна среда, изпълнена с половин сън  щастие и много божии наказания. Всяко време има своите поетични образци, създадени със съответните мисловни системи, емоционални знаци, изразни техники и хватки, селекционни програми.  Ако днес пишеш с „програмите” на  Вазов, Яворов, Славейков, Дебелянов, Цветаева, Казандзакис, Багряна… си слаб автор, макар и  мило наведен за  ръкуване с тях, за автограф от тях. Защото нещо те е лишило от индивидуално поведение при строежа на  поетичния ти свят. Защото нямаш собствени  икарови крила, собствени червеи, цветя, гилотини, пчели, ковчези, чаршафи, риби, флуиди, а само изпращаш навън текстове, като се надяваш да постигнеш контрол в библиотеките. Контрол в библиотеките – ето го мечтаното от всеки автор проклятие.

Весела е играта с надеждата. Днес читателят решава на кого да се довери, а утре голямото време ще реши под кои имена ще има библиотечни стълби.

P.S. Чете ми се нещо хубаво – ще принтирам пергамент.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Мария Каро – Чертичка

 

Чертичка

просто бял лист и някой опитал да пише с молив, и така целия ден. Или, може би правихме любов, не, не, това беше предния ден, но все пак, не правихме ли любов? и после ядохме мандарини? думите „няма да слагам вестник, ще ги сложа на покривка, нова година е“, и застла покривка направо на леглото, на бели и жълти раета, и оставяхме корите на мандарините направо на нея. Белех ги само с едната си ръка, просто за да видя мога ли да беля с една ръка. Или не, беше като да стоиш край река и тя да се разширява, да става все по-широка и по-широка… хем се опитваш да видиш другия бряг, хем си казваш, той може и да не съществува…. Или беше чертичка…

 

с ети в „дупката”

не знам защо, но все по-често си представям хората, които виждам, голи. може би защото лицата са голи. когато докоснеш ръцете на някого за малко, ти сякаш допираш едно тяло. и от това как се чувстваш разбираш по-добре този човек. понякога си представям някого и искам да го опиша. но описанието би било само външност, празна като палатка, като чадър. улавям се често, как моето желание скрива предметите и хората, защото го лепя върху всичко извън мен, даже върху въздуха. днес седях с ети в „дупката” и на излизане тялото ми се беше разширило с една стая, с четири момичета седнали близо едно до друго, които запомних с лицето на едното от тях. после хванах ръката на ети. беше тяло на човек, когото не искаш никога да нараниш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Петър Тушков – Кода Импекс: Хотел „Метропол“

 

1

Вълшебната гора

 

В деня след големия обир в „Златни пясъци“ Мариус Цуцуманов спа до обяд. Когато се събуди напълно и очите му най-после отказаха да се затворят, вперени в яркосиньото платнище на палатката, някъде много, много далеч навън жегата вече превръщаше въздуха в лепкава вълна от атомен взрив, който може да беше избухнал безмълвно в стихналия къмпинг или пък на стотици километри навътре в страната, дори в София, помисли си Мариус в походното легло, като вдишваше колебливо намека за тази супа с мирис на пожълтели бурени, нагорещен пясък и напечени от слънцето обществени тоалетни, който за него през тази 1986-а година обобщаваше едва ли не цялото Черноморие за периода на Световното първенство по футбол в Мексико от 31 май до 29 юни.

Читателите може би си спомнят (Глава 7: С деца на море), че като част от прикритието на Мариус той и семейството му бяха отседнали в къмпинг „Акациите“ на четири и половина километра южно от „Златни пясъци“, където бързо стана ясно, че бракът на Благовеста Цуцуманова, бивш регионален шампион по фехтовка, и Мариус, бивш състезател по плуване, е попаднал в капана на неудовлетворението от изчерпаемите възможности на социалистическия домашен бит, както и че семейното им щастие отдавна е възприело формата на маскарад, чиито скрита история и вътрешно напрежение на няколко пъти предизвикваха неочаквани обрати и променяха плановете на извършителите на дръзкия обир. Този път обаче жена му и двете момичета, техни деца на възраст шест и девет години, бяха отишли да обядват в столовата заедно с цялата първа смяна, така че Мариус беше сам, с олекнала глава от еуфорията на успешния удар предната вечер и с неясно светли планове за бъдещето, но без да почувства укорителния поглед на своята съпруга, което му позволи да прекара известно време в мусене и пушене на първата си цигара, седнал на една тенекиена кутия пред палатката, в шарената тишина под акациевите корони.

Когато осъзна, че абсолютно нищо няма да заплаши това негово състояние на духа, Мариус отиде да провери дали парите все още са в единия от тайниците под шофьорската седалка на вартбурга (вж. Пролог – подточка в) контрабандистът и Глава 5: 10 000 швейцарски часовници, но най-вече Глава 3: Нашият човек в Истанбул). Там си бяха и той напъха една ролка банкноти в задния джоб на шортите си. Никой от съседите им по палатка не беше наоколо, така че огледа за последно опустелия семеен лагер, сложи си шапката идиотка и огледалните очила и пое мързеливо по пътеката към плажа долу с намерение да си вземе кафе или нещо освежително.

 

 

2

Отказ от приключение

 

Мариус Цуцуманов, бивш състезател по плуване – от почти десет години професионален курортист, – изпитваше неприязън към две неща: водата и ваканционните комплекси. Докато се спускаше по разбитите стъпала към шосето под къмпинг „Акациите“, соленият мирис на морето ставаше по-силен, а слънчевите лъчи все по-немилостиви. Когато стъпи на жълтия банкет, обут в сандали, облечен в избелялата си кафява тениска с щампа на Патето Яки, и погледна вляво и вдясно, вече се бе гмурнал на дъното на вир, раздвижван от съхнещите водорасли по пясъка от другата страна на пътя и необхватната песен на щурците из шубраците зад гърба му.

Плажът, на това място широк около шейсетина метра, беше пуст. Вярно – към единствените два чадъра на бреговата ивица се отправяха две жени с потъмнели гърбове и черни презрамки на банските, а една от жените се обръщаше, за да му хвърли поглед над големите слънчеви очила, които закриваха половината й лице като на френска филмова звезда, – но ако се изключеха те, плажът беше пуст. Дори вишката на спасителите беше празна. По шосето нямаше автомобилно движение.

Жената бързо беше бутнала очилата си нагоре и бе престанала да мисли за него. Вълните в края на правата линия от ситен пясък, които дойдоха на фокус зад почернялото й тяло, му заприличаха на място, накъдето той трябваше да тръгне, в този момент, въпреки че знаеше какво има зад тях, едно голямо нищо отвъд хоризонта и стотиците морски мили (Мариус и друг път беше разсъждавал по въпроса), след които идваше друг бряг, също като този бряг.

Той отново обърна глава наляво и проследи банкета от тази страна на шосето до няколко сблъскани фургона:

Затворено по това време на деня детско стрелбище. Снек-бар, където продаваха безалкохолни напитки и закуски. Наемна за чадъри в обедна почивка.

Пред снек-бара – нещо средно между баничарница и реп – беше спрял москвич в армейско-зелен цвят, а едно шест-седем годишно хлапе гризеше сладолед в черния сенчест квадрат под козирката на фургона и зяпаше Мариус. Мариус тръгна натам.

 

 

3.

Изпитания и изкушения

 

Когато си задигнал малко над милион в твърда валута (Глава 19: Ужилването), животът ти изведнъж свършва. Вълнението остава, но всякакви грандиозни планове за бъдещето са безпредметни. Защото, и това беше един от въпросите, които извършителите на големия обир в „Златни пясъци“ избягваха да си задават по силата на житейския опит или поради своите младост и неопитомена природа, къде можеш да похарчиш толкова пари? За какво можеш да похарчиш толкова пари, без някой да ти потърси сметка или най-малкото с един най-обикновен донос завинаги да те прикове в нечия колекция от сковани във вечна болка насекоми, всяко едно със своите индивидуални характеристики и полезни качества?

Или както беше казал главният организатор на извършителите на обира в деня, след като им разкри лицето си (Глава 10: Миладинов, Станойчо Миладинов) и им изложи своя дързък план: „Още първия път когато застанете лице в лице с хората, които възнамерявам да ограбим (Глава 11: Служа на Народна република България), ще ви стане ясно, че също като техния и вашият път в лабиринта на престъплението и измамата е предначертан от социалните и обществените закони, и единственото, което ще ви остане, е хотел „Метропол“, най-високият мираж в пустинята на всички ваши досегашни миражи, били те вили в Драгалевци, черни списъци за леки автомобили и авточасти, партийни привилегии, светлината на прожекторите в центъра на българската естрада. Дори бягството зад граница, уви, няма да промени по някакъв начин предначертания ви път. Никой досега не е успявал да надхитри този естествен закон на живота. В кой да е свободен свят е достатъчно да се появи само една злонамерена сила с мотивация да се възползва от отсъствието на естествени закони в него, за да го превърне в не-свободен.“

Именно тази безизходност, това отсъствие на избор в щастието отвъд закона, си припомняше Мариус Цуцуманов в този момент, след като беше установил, че не носи в себе си български левове и сега се преструваше на източногермански турист, в напразен опит да убеди продавачката с кръгло лице и кърпа на главата да му продаде последната позасъхнала баничка от тавата в замяна на една стодоларова банкнота. Нищо не можеше да накара нея, този неподкупен, лишен от самосъзнание, машинен детайл да си представи друг свят, в който стодоларовата банкнота би имала практическа стойност в отчета й за инкасото на „Търговия на дребно“. Всичко, което оставаше на Мариус, бе да й обърне гръб и да застане лице в лице с изпълнената с разбиране усмивчица на хлапето, което все така го зяпаше, а после да се смрази, най-сетне забелязал шофьора в зеления москвич, който никак дори не се интересуваше от него и вместо това беше зает да допушва с наслада цигарата си и да оглежда доволно огънчето й зад волана на колата.

 

 

4.

Смърт и прераждане

 

По-внимателните от читателите вероятно не са забравили (Глава 3: Нашият човек в Истанбул), че в душата си Мариус Цуцуманов искаше да бъде поне толкова свободен, колкото играча на международната сцена, богоподобния, рафинирания в изкуството да се живее в империя от задгранични фирми Миладинов. И без дори да подозира, че Миладинов вече е мъртъв, намушкан дивашки от един от извършителите малко след обира (вж. Глава 1: Смъртта на търговския пътник), Мариус забелязваше навсякъде доказателства за намесата му, като например в необяснимото присъствие на този шофьор в средата на нищото. Нито можеше да прилича на Миладинов, нито да се изплъзне от зоркия му поглед. Можеше да заобиколи колата и да тръгне по плажа. Много внимателно да тръгне в северна посока, към хотел „Метропол“, издигнат някъде там, над гората от чадъри и подскачащи във въздуха плажни топки като върхов мираж, монумент на човешкото щастие и стремления. Да съблюдава идеалната права, равноотдалечена от всяка една точка на вълните и курортните комплекси, нейната еднопосочност определена от факта, че шофьорът щеше да излезе от москвича и да тръгне бавно след него по плажа, все така без да му обръща изрично внимание, зает да мята плоски камъчета над вълните или да мърда с пръсти в плискащия прибой.

Покъртен от окончателната присъда на това заключение, Мариус отново спря поглед върху момченцето и чак сега отчете, че детето носи позацапана тениска с емблемата на Световното първенство по футбол в Мексико (MEXICO86) и че му се усмихва разбиращо не за друго, а защото е забелязало шапката идиотка на Мариус, която и в този момент зяпаше.

Сепнат от внезапно прозрение, Мариус, все така стиснал стодоларовата банкнота в едната си ръка, посегна с другата и свали шапката си, осъзнал, че на нея също е щампована емблемата на Световното първенство и това по някакъв начин създава почти съзаклятническа връзка между него и хлапето.

Което, окуражено от неволната ответна усмивка на мъжа пред себе си, сега насочи леко завистлив поглед към избелялата му кафява тениска.

 

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016