Петър Пейчев Щурмана – Етна

by New Social PoetryNo Comments

Валентина Янчева

 

 

“…истинските страшни и тъжни кораби откриват Америка…“

 

Не, не ще настъпи празникът и този път, дали напускаш пожълтялата си стая, на път за „Люлин“, или влизаш в пристанището, където гърмежът  на чуковете сковава широки проходи към борда, намества стените на яслите, огражда балите сено, довежда прясната вода до устата на полуделите телета,  подкарвани с електрически бичове, се хлъзгат и катерят на палубата, реват ужасени, разкрачват се, покриват метала с фъшкии. Не ще се стъкми празнично корабът, няма да прибере разперените ръце, бимси и капорти, люковете на хамбарите ще останат отворени за да дишат невинните с насълзени от учудване и вятър очи. Корабът с името и  малко бюстче на поета   ще бъде беззащитен. Сега ще се потопиш в метрото на малка дълбочина, и ще достигнеш Търговския център с нелепа часовникова куличка, там не ще те чака Вики (инж. канд. на хим. н.) зад сергията с кичозни иконки и шоколадови великденски яйца:  „Можеш да ме целунеш само като приятел.“ Аз съм приятелХприятелХприятел = приятел на куб и раздавам приятелски целувки повдигнати на трета степен. Полегато спускане с лек десен вираж покрай пункта за вторични суровини – място за отърване от изданията на „Парт и Профиздат“ и ровене в изхвърлените книги, ритуална размяна на банкнота от 1000 лева – когато предложих бартер – тегло срещу тегло – „Изкуството си е изкуство, парите са си   пари!“ – „Империя на слънцето“ срещу „Процесът в Токио“. Минаваш покрай градината с катерушката, където витаят душите на погубените ти по разни мазета книги – къпиновият храст е изкоренен и повече няма да чуеш глас от него, лозата около балкона на бившия ти дом е отрязана от грижлива ръка, а Captain Дюк предлага да наемем някой old tramp и с неколцина приятели да поскитаме из разни закътани краища на света с подходящ товар от огнена вода и цигари. „Quelle homme, quelle homme“ пее la mome, Дюк отпива от черния Джони и фалцетно се смее –  в експреса на път от Лион за Марсилия, възрастен французин като чува името му, казва, че старият Дюк свалил неговия „Нюпор“ на Солунския фронт в 1918. Дюк твърди, че Рихтхофен е бил инструктор на баща му, но не е така – друг летец от ескадрилата на Червения дявол е обучавал българските пилоти. Подготвям картите за рейса, радистът загрижено ми показва щормовите предупреждения, а Стария ни събира в салета и ядосано заповядва помощниците да поемат руля – поетът няма автопилот, а всички останали ще са на палубата – да се грижат за живия товар. Четири часа на крак, забил нос в репитера на жирокомпаса, е шибана работа, който иска  пай – да си го отработи, прибавя още по-ядно the master, като че ли  допълнтелният зелен петдесетак е кой знае какво, но го разбираме – жив товар, отворени люкове – това си е път към ада, прибавяме и присъствието на дъщеря му, която е решила да го придружи този рейс… Право е  старото куче, още на Чанак кале времето се вдигна, а когато подаваме нос от Хелеспонта, свиреп нордвест ни удря право в лицето, добре че Тенедос е наблизо, та се скриваме на завет зад него.  По-късно Стария  иска карта на Егея и прокарва нов курс – към Коринтския канал, ще избегнем Матапан и прословутите му щормове. Късно през нощта долавям аромата на „Кабстан“, от надветрената страна на лодъчна палуба се чуват протяжните свистящи звуци на непозната реч, долавям “талата… талата“ – Стария допива чашата и я хвърля заедно с бутилката във вълните. Знаех, че говори всички средиземноморски езици плюс арабските наречия от Бейрут до Казабланка, но за първи път чух старогръцки. Сутринта вятърът утихна, не след много,  грамадата на коринтската скала надвисна над нас, ап. Павел изпрати благослова си, най-после можем да си отдъхнем в блажените делфийски води… Лениво прещраквам електрическия привод на руля, когато lady C се качва на мостика и иска да поеме управлението. Желанието на капитанската дъщеря е закон, тя поема руля, обгръщам я с грабливи ръце, пръстите ни се сплитат на ръкохватките, вдъхвам лаврови коси, тя внезапно се обръща и само с устни: “Нали знаеш, атлетите са бягали голи… Жалко, че не са допускали жени. Бих се състезавала с теб. Къде би предпочел в Делфи или Олимпия?“ Изплъзва се и от крилото на мостика запраща: „Ще напишеш ли нещо за това?“ Улучваш ме право в сърцето, нереидо, обещал съм на моя Старец, ако пиша поезия, да го правя по-добре от него –  за това ще трябва да се задоволиш само с този текст, който толкова късно ти посвещавам. Някъде отвъд Патра, може би в Итака стадата се спускат по склоновете, звънят хлопатари и беззащитните от борда отговарят с радостни викове, може би мислят, че ги очакват небесните пасища. Йонийско море е безмилостно и  поетичният steam ship оправдава изследователското си призвание – бившият кораб на проф. Пикар, достигнал с батискафа „Триест“ дъното на Марианската падина, полупотънал, плюе солена вода, пълен с повръщаши телета и придружители от „Родопа“, се приютява в Таормина – на югозапад от нас Етна развява димния си флаг. Розовите и сини къщи по склона, приютили някога командването на парашутно-танковата дивизия „Херман Гьоринг“, остават назад, новозаселените дорийци от града Етна радостно ни приветстват (победа в бягането с колесници на Диномед, син на Хиерон – Питийски игри 470 ВС), не, не е за вас тази хекатомба, спускаме се на юг покрай сребристите гори на вулкана, Сиракуза, Аугуста, накрая заставаме на котва под гостопремните стени на рицарите хоспиталиери в Ла Валета, под радостните фоерверки на Рождеството – уморени влъхви и притихнали пред жертвоприношението кротки животни.                                                

Когато отпиваме първите глътки на помена в „Люлин“ сестра ми се разсмива: „Има ли място за сандалите ти в кратера на Етна?“ – доста четене падна в предгугловата епоха, за да разбера какво е искал да ми каже Стария, вбесен от мореплавателските ми подвизи, когато измисли ХI и най-важна заповед: „Не досаждай на ближния си!“ и моля за прошка, отливам за него, за captain Дюк, за master-a, кораба на професор Пикар с бюстче на поета на огледалото на надстройката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X

 

Калоян Георгиев Кокича – Без заглавие

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

– Наздраве и на тебе и на тебе и на тебе. И на мене. На всички в този бар казвам наздраве! А на тоя дето не ме харесва казвам – На ‘уйна ти руното, бунак.
Отпива няколко глътки от алкохолен микс с неизвестен състав, вдига единия крак на стола, вдига ръката като пълководец и заключава:
– Прав беше Конфуций, майка му да еба. Ама аз не, та не, все не го слушах. И ся ко? Поздравявам тука някви шебеци в някъв тъп бар и се наливам. И за к‘во? Всичкото туй за к‘во? Ебаси!
Доизпива останалото в чашата на екс и се присяга към неотворена бутилка елитно вино Трите пора.
– Аз на Михаил колко пъти му казах? Иди мойто момче, влез в час поне за малко, ей тей да видиш за какво говорят. Барем като те питам бил ли си на училище поне да има какво да ме излъжеш, нали, за достоверност. Ама той ме гледа едно тъпо и мига, па като ми шупна. Огледах се в двете посоки за норвежци, за щастие нямаше, и като му завъртях един опреснителен шамар. Още пресен ходи.
С ловко движение на средния пръст вкарва тапата на виното навътре и почва да налива около 30% от съдържанието в стомаха си. Нито капка не капва по някога бялата му риза.
– Аз на Михаил колко пъти му казах? Покарай го малко тоз камион в тъз Германия, да ти се дръпне фишека, да ти заякнат малко ръцете да въртиш геврека, пък да изкараш някой лев и върни се, пак ще си поговорим, пак ще се посмеем. Ама той пак ме гледа тъпо и мига. И аз нали вече се огледах, знам, че няма норвежци,и като му вкарах един замислящ шамар. Още замислен ходи.
Изпива повече от половината съдържание на бутилката вино и предусещайки на къде отиват нещата почва да се оглежда за следващ спирт.
– Аз и на майка му колко пъти й казах. Викам жена, все ми переш чорапите наопаки. До сега винаги белия беше отляво, черния с дупката отдясно. Тя все наопаки ми ги пере и ме обърква и ходя като патка в киша. Имам чувството, че го прави нарочно. И тъз мусака. Как пък веднъж не я направи като майка ми ебах я в мусаката. И как аз нито веднъж не видях нейната заплата, а тя мойта цялата я изпива, на екс.
Господине, искам да ви напомня, че се намирате на каса в Била. Друго освен пакетче фъстъци ще има ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев Щурмана – В подножието

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

„Можеш да риеш колкото си щеш дупки, но не ги ли гръмнеш, те си остават такива.“
Стар бомбаджия

 

Питам се дали полъхът от планината донася до вкаменените ти ноздри аромата от рози, мента или лавандула от розоварната, разнообразен от вонята на някоя мъртва котка, хвърлена в реката от Горни край? Социологически срез на К. е обърнат наопаки – в Горни край (Сийрът) живее плебсът – овчери, мандраджии, земеделци, близо до закрилника Балкан, в който можеш да изчезнеш, ако ти припари под задника, а търговците на гюлово масло, интелигенцията са в Долни край, където благословеният Тонзос утихва и дава повече място. В епичните битки между махалите неизменно вземаха връх войните от Горни край – с едно завъртане на мешинения колан, използван като прашка, можеха да поразят всичко на тридесетина метра – балеарците трънки да ядат! Може би заради това властимащите решиха да направят баскетболно игрище за изразходване на излишната, може би сексуална, младежка енергия. То трябваше да бъде изградено в подножието на хълма, където сега се издига паметникът ти. Легендата говори, че там си водил гаджета – тактически неплодотворно, защото по твое време Кошовете са били голи като пушка, не са давали никакво прикритие от бдителни очи и дори една невинна разходка из околността е довеждала до нежелателни последици. По-вероятно е да си се възползвал от съседния дол, където беше игрището, място закътано и сенчесто. Защо ли вместо “поляната на поета“ не се сочи “долът на поета“ като туристическа атракция? Наближаваме гарата, прекъсвам разговора с възрастната жена отсреща, която ме разпитва откъде съм, що съм, приемам разсяно милата фамилиарност, а тя ме гледа проницателно с ясни очи под черния чембер. Права е – клон от рода ми е от нейния край, а гарата отминава, отминава камбанката, надписът на синьо поле, прозорците със зелени капаци, отминава началник- гарата, дъщерята на началника на гарата, за която научих наизуст единственото стихотворение през живота си – “незнакомката“, ти не се впечатли от моята начетеност, зеленоока моя, и замина за Америка с Боинг 737 и “кой ли друг ти предпочете пред печалния ми лик“? Следва постепенно издигане, залесени склонове, поне стотина дървета са “мои“ от бригадите, както бе “мое“ и част от игрището, разположено в дола между паметника ти и гробището “Лила“. Техниката при пробиване на дупки за полагане на взрив – ръбест лост, вдигане, почти подхвърляне, спускане, тежестта му откъртва част от камъка – сравнително мека леска, овлажняване, изгребване. Пакет пръчки в намаслена хартия, детонатор, бикфордов фитил, майсторът пали: „Варда!“ – Нели си намира повод да притиска уплашено твърди сатенени гърди към рамото ми – голото бърдо е вече залесено от белгийски лесовъд, поканен в началото на ХХ век от общината, и ние разполагаме с благодатната зеленина да водим там момичетата от климатичната гимназия. „И чуйте вие, климатички, пазете белите якички…“ както пееше Д… преди кратък престой в „Слънчев бряг“ – това пресече и гласът му, и свиренето на тромпет. Сега взривяваме част от склона, струпваме го в дерето, изравняваме. Естествено, никой не го е еня за водите, които ще се стичат от съседните склонове направо в игрището. Връщам се в купето. Железните шини на колелата скърцат по още неизгладени от времето павета, удар от прясноодялани греди върху тях. Смолата още сълзи върху дървото. Острието на кирката секва искри и се забива във фугата, заострените греди треперят под чуковете, оформят високо скеле, върху площадката се разгръща червен плат – драпиран червен куб с дървена стълба отстрани, над всичко, високото чело, проникновеният поглед, познатата брада. Няколко ловки удара с теслата и поетът е прикован. Високоговорителите реват: „Българийо мила, страна на герои, неспирен и мощен е твоят възход, да крепне навеки съюзът ни боен с братския руски, съветски народ!“ Суха ръка докосва лицето ми, извежда съня. Жената прави знак, че иска да слезе. Влакът спира, а вагонът е извън перона. Скачам от високото стъпало, оставям вързопчето и вехтия куфар, после я поемам – тя е лека като изсушена китка билки и ухае като тях. Тръгва си. Отново монотонният влак ме кара на сън, а водите – пролетни и летни, отнасят табла, осветителни тела и на мястото на игрището зейва една огромна дупка. Не само това, изглежда целият склон е “тръгнал“ и злите езици говорят, че си решил да измиеш нозете си в Тонзос. На гарата съм, под високата часовникова кула и едва пред затворената кръчма в Морската градина разбирам, че съм закъснял с месец за срещата на випуска – чисто фройдистка грешка, беснея, по-късно ме избива на смях, след глътки от предвидливо скътано шише, правя два скока напред, един назад, подмятам крака встрани – танц забравен, незнайно защо наречен “леткис“, а всъщност е конга. Следва вихрена обиколка с приятели по таверните, завършвам в една стая на облагородена с книги бедност като тържествено обявявам завръщането си, сутринта от срам не смея да отворя очи и когато мога се изнизвам безшумно. Изкрънкваме от Елена в аптеката краткосрочен заем за обратен билет, забелязвам, че Христо леко завишава сумата, колкото за бутилка вино и цигари, поделяме ги и “на гарата съм в девет“. Отляво брегът на езерото се плъзга назад и Старият се обръща от предната седалка: „Затвори очи!“, леко шантавата Полин дрезгаво се кикоти, той вика: „Не ти, откачалке, гледай си пътя!“. Спираме, той ме води: „Сега!“ Отварям очи – над мен се издига стената на хоризонта. Сядаме в подножието. Полин утихва, приглажда поли върху фустите, щраква капака на табакерата, пали последния си „Житан“. Подава ми цигарата със следи от червило, той ме стрелва периферно, премълчава, обгръща колене. После избутваме колата от канавката и продължаваме.

К Р А Й

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Божидара Мавродиева – Ненаписано писмо

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Мили тате,

още не умея да пиша, но ти изпращам моето ненаписано писмо със сърцето си, а ти ще го прочетеш с душата си. Знам, че се тревожиш за нас и искаш да знаеш как сме, затова ще ти пиша с мислите си. Съдбата ни раздели с теб, а ние стигнахме до тук.

Както беше поръчал, преди да те отведат войниците на Ислямска държава, мама се обади на чичо Али. Даде му много пари, а той ни качи в един камион, който превозваше живи агнета. Беше мръсно и миришеше много, но знаехме, че ако мълчим и не мърдаме, ще можем да преминем Турция без да ни върнат обратно. Толкова много исках да избягам от разрушените сгради и мръсните улици, от падащите бомби и прелитащите куршуми, от крясъците на войниците и плача на жените. Обещах на мама, че ако трябва ще мълча през цялото време на пътуването. Така и направих. Представях си, че съм дете, което не може да говори, като Ахмед от съседната улица. Ако исках да кажа нещо на мама й показвах с ръце и очи без да издавам звук. Лежахме свити сред агнетата и се топлехме в телата им. Бяхме се слели с животните и те ни приемаха като едни от тях, не се страхуваха от нас. Два пъти ни спираха за проверка и отваряха вратите, но ние си стояхме тихо най-отзад, а добичетата сякаш разбираха и ни криеха, бутайки се пред нас. Чувахме псувните на граничарите, че много мирише. Не искаха да влизат сред животните да проверяват и бързо отпращаха камиона. Не знам колко дни сме пътували, защото беше тъмно през цялото време, но беше дълго. Мама внимаваше да не заспи, а мен ме караше да спя, за да имам сили за после. Заспивах и сънувах сълзите в очите ти, а когато се събуждах си обещавах, че заради теб ще продължим напред и ще живеем. Най-накрая стигнахме. Шофьорът отвори вратите и каза, че ние сме до тук. Мама го молеше и увещаваше да не ни оставя, молеше го да ни натовари заедно с агнетата на кораб за Европа, те се бяха превърнали в нашето семейство. Страхувах се да се разделя с тях и плачех без звук, но той беше не преклонен. Твърдеше, че животните са за кланица в Турция, а той се връщал обратно в Сирия. Така ли беше, не знам. Остави ни на пристанището в един турски град и каза, че ако имаме пари ще можем да се качим на лодка за Италия. Пристанището беше огромно, тъмно и страшно. След малкото и безопасно пространство в камиона тук се чувствах като загубена. По кея обикаляха и други кюрди. Мама разговаря с един от тях. За да ни осигури места в лодка до Европа, трябваше да платим с всичките пари, които ни бяха останали. Очите му гледаха нетърпеливо ръцете на мама и когато забеляза златото, поиска и него. Тя бързо го скри и започна да се пазари, сякаш е на чаршията. Нали си я знаеш. Винаго ще купи най-доброто за най-ниска цена. Обеща да му го даде, когато сме на лодката. Той отстъпи. Поръча да чакаме без да привличаме внимание и бързо се отдалечи. Аз все така мълчах. Понякога си мислех, че може би наистина съм онемяла, но това не ме плашеше, така щеше да е по-добре. Свихме се зад един разтоварен контейнер и не смеехме да мръднем. Минутите вървяха бавно. Все още имахме храна и вода. Хапвахме по малко и отпивахме само по глътка от водата, за да ни стигнат до края на пътуването, което не знаехме кога ще свърши. Вече се страхувах, че мъжът ни е забравил, когато от тъмното се появи непознат турчин. Подкани ни бързо да вървим след него. Промъквахме се между огромните метални контейнери и внимавахме да не го изпуснем от поглед, а той вървеше бързо и не се обръщаше назад. Отведе ни до кея, където във водата чакаше една не голяма лодка. Бяха се събрали много хора, които също искаха да отпътуват. Бутаха се, караха се кой да се качи и кой да остане да чака следваща. Мама даде златото и явно останаха доволни, защото ни качиха първи. Седнахме в единия край и зачакахме да се напълни лодката. Стисках ръката на мама много силно, толкова се страхувах да не я изпусна. Каналджията, който управляваше лодката предупреждаваше, че няма място за всички и могат да се качат само двадесет човека, но оня другият отгоре беше взел пари за тридесет, така че трябваше да се вместим всички. Някои псуваха, че това не е лодка, а спукано корито и ще потънем, но никой не слизаше, всеки пазеше мястото си. Тъкмо още един човек щеше да скочи в лодката, когато лодкаря запали мотора и се отдалечи от кея. Не след дълго потънахме в мрака на нощта. Край нас имаше само вода, много вода, която сякаш се сливаше с тъмното и мрачно небе. Двама мъже се караха през цялото време, не разбрах за какво. Сбиха се. Лодката се люлееше и всеки момент щеше да се обърне, когато единият избута другия във водата. Не спряхме да го вземаме. Той викаше след нас за помощ… дълго време чувахме виковете му… но ние продължихме напред… какво стана с него не зная… Това беше последното, което помня от пътуването с лодката. Мама казва, че съм се разболяла, загубила съм съзнание, а тя се е молила на небесата и на теб да ни помогнете, за да стигнем до бреговете на Италия преди да умра. Знам, че ти си ми помогнал, защото сега съм жива и щастлива.

Вече месец сме в Швеция. Добри хора ни настаниха в дом за емигранти, така ни наричат. Обещаха да намерят работа за мама, а мен да ме запишат в училище. Казват, че е трябвало да започна да уча още преди две години, но мама им обясни, че бомбите в Сирия са разрушили училището и децата не са имали къде да учат. Тук в общежитието стаите са малки, но топли и чисти. Леглата са големи и удобни, възглавницата ми е пухкава и мека. Имам нови рокли и съм като истинска принцеса, каквато ти искаше да бъда. Понякога е непознато тихо. Не се чуват гърмежи на автомати и писъци на жени. Все още вечер се събуждам от страх, че всеки момент ще падне бомба и ще разруши къщата ни, но после виждам, че всичко е наред и заспивам отново.

Днес вали дъжд. Стоя до прозореца и се взирам в красивите дъждовни капки. Небето сякаш плаче. Водните перли се спускат от небето, удрят се в стъклото и тъжно и бавно се стичат надолу. Там сред тях са и твоите сълзи. Помня ги. Ти се обръщаше, за да ни видиш за последен път, а сълзите ти се стичаха по лицето и сякаш измиваха тъгата от сърцето ти. Моля те, не плачи тате. Ние сме добре. Аз ти изпращам най-голямата целувка, а с нея и моята усмивка. Усмихни се и ти, а аз ще ти напиша отново писма.

Твоя Фришта

Заб.: Фришта – женско кюрдско име в превод – Ангел

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Явор Цанев – Обетът

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Всеки път ми ставаше смешно, като видя откачената бабка, която размахва ръце и се вживява в ролята на регулировчик. Не можех да не се усмихна. Не се при­сми­вах, но сутрин пътят ми винаги минаваше оттам, а тя стърчеше по средата на кръстовището, нахлузила светлоотразителна жилетка върху дрипите си и махаше настойчиво и съсредоточено, сякаш наистина някой би се съобразил с нея. Може би сте я виждали – дребна, но енергична, вечно мърмореща си нещо и въртяща се сред потока от автомобили.

Понякога отнасяше някоя псувня от изнервените шофьори, но като цяло никой не ѝ пречеше да си ръкомаха. От време на време изчезваше за няколко дни, после пак се появяваше. Предполагам, че я прибираха, но тъй като не правеше нещо престъпно и изглежда бе от „тихите луди“, след това я пускаха. Тогава отново я виждах всеки ден да „насочва“ автомобилите на същото кръстовище, съсредоточена и смешна едновременно.

Тази сутрин пътувах с друг бус на фирмата, възрастния шофьор познавах бегло, бяхме на „здравей-здрасти“, но ми се струваше приятен човек. Докато се промъквахме през трафика към склада, откъдето трябваше да заредим стока, бъбрехме за дребни ежедневни неща, свързани с работата.

Когато стигнахме до кръстовището с бабката, ми стана много смешно, защото тя бе предизвикала задръстване. Изправена пред един огромен камион, махаше на дви­жещите се в другата посока да преминават. Онзи от камиона надуваше клаксона, но тя не му обръщаше внимание и препречквайки платното с дребното си тяло, упорито даваше път на останалите. После изведнъж се дръпна и съвсем прецизно направи стойка на регули­ровчик, давайки предимство на изнервения тираджия. Той я пустоса с жест, огромният камион изрева и отмина.

Сценката беше наистина комична, не се сдържах и прихнах. Възрастният шофьор ме погледна, също се усмихна, но едва-едва и малко накриво. Почувствах се длъжен да изкоментирам:

– Тая, хахавата, всяка сутрин ме развеселява…

Нищо не ми отговори, премина съвсем до нея, докато тя махаше и правеше знак с ръка на другите коли да ни пропуснат. Дрехите ѝ стърчаха раздърпани изпод сигналната жилетка. Чак когато отминахме и продължихме след кръстовището, заговори:

– Сигурно не знаеш историята на тази жена…

Погледнах го. Беше съвсем сериозен.

– На това кръстовище преди години убиха дъщеря ѝ… – продължаваше да гледа напред, а гласът му бе съвсем равен – някакъв хлапак без книжка изгубил контрол над колата на баща си и направо я помлял…

– Не знаех… – отроних, изведнъж се почувствах глупаво.

Той кимна, сякаш разбираше какво ми е, но без да ме щади, продължи:

– Хлапакът се отърва с условна, баща му беше голяма клечка и нали се сещаш… играли са връзки и пачки.

– Наистина не знаех – смотолевих пак, нямаше какво друго да кажа и затова попитах: – Може би си я познавал?

– Не, не я познавам, четох във вестниците, гледах по новините, то беше отдавна… писаха, писаха, говориха… но накрая оня се отърва, а женицата остана почернена.

– Скапана работа. – Сутрин бях обикновено весел, но след това, което чух, настроението ми се беше развалило.

– Още по-скапана стана – потвърди той и аз се извърнах да го погледна. Какво още по-скапано може да бъде? Жената явно е превъртяла от мъка и безпомощност.

Заобиколихме една дупка в асфалта, друснахме се в друга и той продължи да разказва:

– Две години по-късно нейният син блъсна колоездач на същото кръстовище.

Не можах да реагирам на думите му. Гласът му бе съвсем спокоен, сякаш е разказвал това много пъти. Въздухът в кабината на буса натежа. Толкова пъти бях виждал тази луда възрастна жена с електриковозелената предпазна жилетка, толкова пъти гледката бе предизвиквала усмивки.

– Велосипедистът беше три дни в кома, после не се събуди. Спореше се кой на кого е отнел предимство и кой е виновен. Синът ѝ обаче не се измъкна като другото хлапе – тикнаха го в затвора, после там нещо стана и го погребаха година по-късно.

Докато стигнем до склада, не говорихме повече. Мислех за това какво може да означава за един човек едно най-обикновено кръстовище, място, откъдето преминаваш всеки ден. Натоварихме стоката и на връщане, като наближихме мястото и мярнах отново сигналната жилетка, промърморих:

– Това всичкото не го е понесла, откачила е и сега смята, че помага да не се случва повече… – казах го по-скоро на себе си, но шофьорът ми хвърли бърз поглед и отвърна рязко на думите ми:

– Не е смахната, дала е обет, че няма да позволи това да се повтаря, не и на това място, не и докато е жива.

Не посмях да отвърна.

По такъв начин го каза.

Натъртено.

Нетърпящо възражение, а в същия момент, сякаш да покаже, че и той би застанал там, ако му се случи същото.

 

Оттогава, като минавам през кръстовището, въобще не ми е весело, камо ли пък – смешно. Понякога дори ми идва да сляза и да се развикам на шофьорите, които я псуват. Но те няма откъде да знаят за нейния обет и за причината да ръкомаха по цял ден, в студ и пек, на това лобно място. Самият аз едва днес, съвсем случайно, разбрах още една подробност.

Колоездачът, убит от сина ѝ, бил бащата на шофьора, който ми разказа това.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Алексиева – Тиранката

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

– Това ли бяха всички? Искам да кажа, всички поканени?

– Да, господарке. Само двама… отишли за риба.

– Ами оня, дето лани му дадохме наградата, не му помня името. Беше ли?

– Не, господарке. Замина в чужбина. Той открай време там пребивава. На него, казва, духовният климат на Спарта не му понасял. В Спарта изобщо нямало никакъв духовен климат, само физически упражнения и политически дрязги от най-долно естество.

– Какви политически дрязги?

– Не знам, така казва. Казва също, че у нас духовните хора не били оценявани по достойнство. На тях постоянно им се пречело да проявят своята духовност, направо били мразени. А той – най-много от всички.

– Неблагодарник!

– И още казва, че управниците не се грижели за духовния прираст на своя народ. Че народът въобще нямал духовна потребност, а духовният му приплод, доколкото го имало, бил уродлив и оскъден. Но за това управниците не били виновни. Тоест виновни били, но не сегашните, а предишните. Или пък просто народът си бил такъв, не става ясно.

– Да… Жалко. Защото аз тогава харесах речта му, макар да не я помня. Помня само, че в нея имаше високи слова, които ме трогнаха до дъното на душата ми. Дори си помислих: ей такива хора са нужни на Спарта! Но нейсе, ще минем и без тях, както сме минавали досега. Ами ти, Егидий, откъде се сдоби с тия сведения?

– От вестника, господарке. От свободния спартански печат.

– Свободен, казваш… Разбирай, свободен да се поставя в услуга на враговете ни. Колко пъти да ти набивам в главата, Егидий, че Спарта няма нужда от свобода и че единствената свобода, с която следва да разполага спартанският гражданин, е тази да живее съгласно установения в държавата ред.

– Прощавай, господарке, но според злите езици у нас нямало никакъв ред, а само произвол и безредие. Така казват.

– Безредието също е форма на ред, Егидий. При това толкова висша, че в нея е способен да вникне само опитен държавнически ум. За простосмъртните тя е непонятна. Така и трябва да бъде. Това е основно правило на държавното управление. На теб ли да обяснявам… Впрочем докъде докара твоите науки?

– Вече съм доцент, господарке.

– Нима? Браво! Аз пък мислех, че още не си завършил академията. И откога?

– Има-няма три години и повече.

– Виж ти, виж ти… И си траеш. Вместо да се похвалиш, да вдигнем наздравица в твоя чест, да огласим тая радостна вест пред народа! Ето за такива неща трябва да пише свободният спартански печат, вместо да влива отрова в обърканите мозъци на нашите граждани. Хората имат нужда от добри новини, Егидий, от надежда, от празници. А каква по-добра вест от тая, че един роб е станал доцент! И после разправяй, че Спарта била лошо място за живеене!

– Бивш роб, господарке.

– Все тая. Я по-добре ми кажи какви са твоите наблюдения, как приеха подаръка? Възхитиха ли се подобаващо на мрамора и позлатата, одобриха ли статуите на музите, изработени от самия Праксител? Удивиха ли се на топлата минерална вода, изпиха ли виното, което робите щедро разливаха, изядоха ли смокините? И най-вече: как приеха моите думи към тях? Но бъди искрен, Егидий. Аз знам, че ти имаш очи и уши навсякъде, затова недей да пестиш истината. Истината не бива да се спестява, особено сега, когато враговете ни дебнат, по-коварни от всякога. Говори!

– Истината е нещо относително, господарке. Бих казал дори хвърковато. Днес я има, утре я няма. Зависи за коя истина питаш.

– Не увъртай!

– Е, добре. Докладвам: не изпиха виното, смокините само опитаха. На статуите се възхитиха, но към топлата минерална вода не изразиха никакво отношение. Ти сама знаеш, господарке, че духовните хора не се славят с телесно чистоплътие. Прекалено заети със своите духовни дела, те не му отдават подобаващата значимост. Презират телата си, срамуват се от тях и мразят да ги показват. С това си поведение дори развращават спартанската младеж. Тоест, биха я развращавали, ако бяха по-многобройни и младежта им обръщаше някакво внимание. За щастие обаче тя ни най-малко не се интересува от тях. Между нас казано, когато нормален гражданин застане до някой от тези тъй наречени духовни хора, понякога се налага да си запушва носа. Как тогава да бъдат уважавани в обществото? Ами че те миришат по-лошо от роби! И даже не се срамуват от това! Напротив! Гордеят се! Твърдят, че понеже техният умствен труд бил по-усилен от робски, нямало начин да не смърдят. И че тяхната смрад била изискана, благородна. В нахалството си стигат дотам да заявяват, че ако простосмъртен човек бил в състояние да подуши боговете, те също щели да миришат така, че и по-лошо. И това било доказателство, че техният умствен труд бил от божествен произход. Ето защо, господарке, ако ми позволиш и като се осланям на цялото ти благоволение…

– Продължавай, Егидий.

– Та като се осланям и прочие… С две думи, не мисля, че построяването на баня единствено за духовните хора, за разните му там мислители, писачи и всякакви паразити, беше добра идея. Ти рече, господарке, да подсигуриш телесната им благодат и по този начин да способстваш духовното производство, което, колкото и ревниво да си го присвояват, принадлежи не на тях самите, а на народа. И това беше решение на мъдър държавник, далновидност на благосклонен и умен тиран. Но аз те предупредих и повтарям предупреждението си: тези хора не биха оценили щедростта ти и твоето благоразположение. Макар да са граждани на Спарта, те дълбоко в себе си са варвари. Ти им правиш къпалня, чието изящество няма равно в цялата ни държава, а те, като същински псета, лочат водата или пикаят в нея, най-често и двете. Ти ги призоваваш в мирно съжителство да творят безполезните си изкуства, а те скришом се щипят под туниките и сплетничат зад гърбовете на другарите си с нескрита омраза. Ти им подаваш ръка, която днес благоговейно олизват, а утре при пръв сгоден случай стръвно отхапват. И при все това не спират да ругаят под път и над път родината си и нейните управници, като че те самите са пришълци от друга планета. Защо, господарке? С каква цел? И нямаше ли да е по-добре да дадеш тия пари на войската? Или поне да прогониш драскачите от новата баня и да я дариш на нашите смели военачалници?

– Аз искам всички да ме обичат. И ако трябва, готова съм да купя любовта им. Даже не любовта, а само признанието, че е възможно Спарта да има жена-тиран и че тази жена съм аз.

– Ти това вече си го постигнала и доказателството е, че вдругиден, на избора, ще се явят още две кандидатки. Простолюдието дори се шегува, че щяло да бъде не избор, ами състезание по красота.

– И така да е, нека съдят по красотата тогава. Но ти ме упрекваш, Егидий, че давам много за малко и че хвърлям бисери на свинете. Аз пък ще ти отвърна така: всеки народ има тирана, който му се полага. Но и всеки тиран има народа, който с управлението си е заслужил.

– Нямам какво да ти възразя, господарке. Мога само да замълча.

– Хайде, стига, Егидий, не ми разваляй повече настроението. И спри да ме поучаваш. Може да си станал доцент, но по черногледство си си все същият роб. Я по-добре ми кажи честно: харесаха ли ме? Аз мисля, че да. Особено след като се здрависах с всички подред като с равни. А, и също като им казах, че те са духовният дух на Спарта. Смятам, че ме разбраха правилно. Защото нали има различни видове дух – войнски дух, спортен дух, другарски дух… Та измежду тези духове техният е най-важният. Мислиш ли, че ми повярваха? Аз, докато го изричах, напълно си вярвах. Но по лицата им не успях нищо да разчета. Някои се хилеха насреща ми, други бяха застинали в оцъклена съсредоточеност, а трети стояха напълно безизразни, като животински муцуни, по които не можеш да разчетеш ще те нападнат ли, или ще побягнат. Да ти призная, Егидий, всичко това беше крайно забавно. Там имаше и известни, нали? Неколцина дръзнаха да се приближат и ме заговориха като стари приятели – почтително, но и с нескрита фамилиарност. Какво нахалство! Друг на мое място незабавно би ги осъдил на смърт или най-малкото на мъчения. А на мен ми стана смешно. Особено онази жена с моравия хитон, целият накичен със златни игли и шнурчета. Какъв цвят само! Ами ръцете! До лактите в гривни! Чудя се как изобщо ги движеше. Да не говорим пък за обеците, които се стелеха по раменете, заплашвайки да й откъснат ушите! Сещаш ли се? Същата, дето ми благодари от името на цялата спартанска култура, сякаш тя и спартанската култура са едно и също лице, и така жарко простираше ръце към боговете, че от дрънченето на гривните не й се разбираше и дума. После малко остана да се просне в краката ми и аз дори съжалих, че не го стори, защото вече ясно си представях комичната картина. Коя беше тя, Егидий? Някоя чужденка ли?

– Не, господарке. От театъра.

– Какво?! Да не би артистка?

– Съвсем не, господарке. Поетеса.

– Истина ли говориш? Като Сафо?

– Почти, господарке. Минала покрай нея.

– Виж ти, виж ти… Колко жалко! Понеже аз с ръка на сърцето признавам, че пред духовните хора сто пъти повече предпочитам артистите. Те имат привлекателни лица, някои от тях дори извънредно красиви, стройни тела и мелодични гласове, с които без запъване изричат всякакви възвишени думи. И даже когато мълчат, със самия си вид галят окото. Да не говорим, че притежават вкус и винаги се обличат по последна мода. Изглеждат милички, сговорчиви и извънредно приятни за гушкане.

– Същински малки женички.

– Какво рече, Егидий? Знаеш, че мразя да си мърмориш под носа.

– Нищо, господарке. Изразявам съгласие. Но ти вероятно си чула, че някои причисляват и тях към духовните хора.

– Чувала съм, но не приемам подобно мнение. И на какво отгоре? Един поглед само е достатъчен, за да види човек огромната разлика между тия невинни и весели същества и другите, с тяхната подозрителност и скрито коварство, за което ти, Егидий, с такова усърдие ме предупреждаваш. Да не говорим, че артистите, също като атлетите, поради своето занятие са принудени да поддържат съвършена телесна чистота. Те с радост се ползват от обществените бани, където без свян показват своите прекрасно оформени и съразмерни тела. Ех, Егидий, върви после разправяй, че участта на тирана била лека, защото имал власт и можел да прави каквото си ще! Ако беше така, аз бих влагала парите на държавата само във войската и в театрите. Но ти, заедно с боговете, си ми свидетел, че се грижа за всички граждани като за свои деца, дори за онези, които по силата на суровия спартански закон една майка би била длъжна още с раждането им да хвърли от скалата в името на общото благо и ред. Впрочем за тях като че ли се грижа най-много.

– Така си е, господарке.

– Правилно ли постъпвам? Времето ще покаже. Но струва ми се, те даже не проумяха за какво служат баните. Никой от тях не направи и опит поне да си умие краката. Може би се срамуваха. Може би действително са диваци.

– Докладваха ми, че някой предложил баните да се ползват само за духовни мероприятия. Сигурно заради мрамора и позлатата. Да си четат един другиму произведенията и да си ръкопляскат. Предложили също на входа да се поставят стражи, които да не пускат вътре случайни граждани, за да не размътват водата.

– Ще турим и стражи, щом искат. Значи баните все пак са им харесали?

– Как няма да им харесат, господарке! Такъв царски подарък! Е, имало и недоволни елементи, но на тях никой не обърнал внимание.

– Какви недоволни елементи?

– Ами такива… Казали, че баните били прекалено натруфени и повече мязали на гробница. И че не подобавало на хора с тяхното занимание да се крият край басейни и статуи, а трябвало така, както са си – мърляви и онеправдани – да излязат по площадите и да крещят сред народа. Да види народът, че по нищо не се различават от него и поне малко да ги обикне.

– Но нашият народ не е мърляв и онеправдан!

– Не е, господарке, и аз това казвам. Нашият народ може и да е тъп, но е чистичък и дисциплиниран. По-добър не може и да се желае. А ония, щом копнеят да му приличат, нека първо се окъпят и си изрежат ноктите. Защото човек не може да се принизи до народа на Спарта. Той може само да израсне до него.

– Брей, Егидий, колко умен си станал! Същински трибун! Още малко, и ще ми изядеш хляба.

– Няма, господарке. Твоят хляб не е за моята уста, ще ми приседне. Предпочитам, както досега, да ти сърбам попарата.

– Внимавай, волнодумен робе! Много си позволяваш!

– Бивш роб, господарке.

– Все тая. Значи излиза, че в деня на избора може и да не гласуват за мен?

– Възможно е, господарке. Те са свободни граждани все пак. Но са една шепа хора, при това безгласни, така че няма да има разлика. От тях нищо не зависи. Нека си седят в баните, да се съревновават по красноречие и да си ръкопляскат. А ние най-добре още отсега да турим стражи на изхода. За всеки случай. Да не ги пускат навън в деня на избора. Току виж решили и тръгнали сред народа. Макар че нашият народ може да е тъп, но не е прост. И да не те изберат духовните хора, господарке, той ще те избере. И да не те избере народът, пак няма страшно, има кой.

– Кой, Егидий? Кой ще ме избере?

– Боговете, господарке.

 

*   *   *

– Къде си? Къде си, Егидий? Криеш ли се, куче презряно? Или като плъх предвидливо вече си напуснал кораба? Ах, сама съм. Ясно. Можеше да се очаква. Аз отдавна съм сама, толкова отдавна, че друго не помня. Тиранството е самотна професия, нали навремето затова я избрах. А бях млада! Обичах да яздя, да стрелям с лък, дори да се упражнявам в борба редом с момците – същинска Диана! Четях съчиненията на философите и понякога ги разбирах, познавах звездите, пеех като Калипсо с омаен глас… Можех да стана военачалник, учен, лихвар, прочута хетера, а защо не и поетеса, като онази смешна жена. Но на мен не ми стигаше да съм само едно нещо. Исках да съм едновременно всички неща на света и много повече. Боговете ми бяха по-мили от хората, какво, че нито веднъж не им зърнах лицата. Казват, че по нищо не се различавали от тези на простосмъртните и че също както при простосмъртните, ако се взреш отблизо дори в най-хубавите измежду тях, те се превръщат в отблъскваща маса от пори, косми и пъпки. Ето защо първата ми заповед, когато станах тиран, беше никой да не се приближава на по-малко от десет стъпки от мен под страх от смъртно наказание. Само моят верен Егидий… Но той не се брои, понеже е роб. А е и толкова трогателно грозен! Аз мисля, че с грозотата си би могъл да затрогне и най-коравото женско сърце по-умело от всеки изкусен красавец. Пък и така умно говори! Ако бях узнала по-рано, че е станал доцент, отдавна да съм го пратила да управлява някоя далечна провинция. Или направо да го бях дала на палача, така щеше да е най-лесно и после никой нямаше да роптае защо за управител бил назначен този, а не онзи. Да, Егидий беше станал опасен. Беше. Е. Ами като не знам какво му се е случило, къде се е дянал… И все пак ми беше скъп, по-скъп от мнозина други. Но ако тълпата го е разкъсала, няма да заплача за него. Ако ще плача за някого, по-добре да плача за себе си, защото друг никой не би ме ожалил. Народът на Спарта излезе тъп и жесток. А уж ме обичаше… И тия спартански граждани с техните атлетически мании, с идеите им за вечна младост, със спаружените им от тренировките умове! Не, няма да заплача. Няма да им доставя такава радост. И за какво да плача? Ами че аз, едно момиче от забутаните провинции, управлявах Спарта повече от двайсет години! На мен ми се смееха. Подиграваха ме, че не изговарям правилно думите. Че хитонът ми бил простичък и износен. Че ръстът ми бил по-дребен от средното. Не просто ме оставиха да взема властта, а направо ми я връчиха, както се връчва букет на маймуна – за да видят какво ще направи с него. Да се погаврят за кратко, после да я прогонят с тояги и камъни, а защо не и да я убият, за да удължат забавлението. Така щели да покажат на света колко силна е демокрацията на Спарта и как народът на Спарта, огромното мнозинство от който не знае да чете и да пише, бил способен сам да се управлява. Е, видя се. Аз може и да не съм завършила академията, но поне съм грамотна. Въпреки че за един тиран грамотността няма никакво значение. Все ще се намери някой Егидий да му пише речите и да му чете посланията от други владетели. И все пак още не ми се умира. Но защо е толкова тъмно? Мраморът не блести, позлатата не сияе, даже плисъкът на водата не се долавя, сякаш вече съм в Хадес. Да имаше поне лампа или друга светлинка… И един-единствен лунен лъч би свършил работа. Ами стражите? Дали са още на своя пост, дали пазят? Впрочем те не знаят, че съм тук. Никой не знае. И дори да са завзели двореца, едва ли ще се сетят да ме търсят в новите бани. Това е добре, но не бива да се задържам дълго. Съмне ли, ще е късно да се измъквам. А съм толкова уморена! Ще си почина съвсем малко.

– Пст!

– Кой е там?

– Пст!

– Има ли някой?

– Аз съм, господарке. Егидий.

– Къде си, негоднико? Нищо не виждам!

– Ей тук, господарке, в източния ъгъл. Зад статуята на Мелпомена.

– Много знам в тази тъмница къде е изток и къде – запад! А и коя от всичките беше тая Мелпомена?

– Муза на трагедията, господарке. До нея пък е Талия, тя отговаря за комедията. Лесно ще ги познаеш. Ела, приближи се. Няма страшно.

– Приближи се, приближи се… Ами като не виждам нищо! По-добре ти ела насам.

– Аз също нищо не виждам.

– Как тогава разбра, че съм тук? Проследи ли ме?

– По гласа, господарке. По думите.

– Значи си чул всичко?

– Чух, господарке.

– Хм… Сам ли си?

– Съвсем не, господарке. Нали сме двамата с теб.

– Хитрец си, Егидий. Не падаш по гръб. Е, хубаво. Кажи накъде да вървя?

– Стой си там, господарке. Сам ще дойда при теб. Ти само си протегни ръката, за да не те уплаша в тъмното. И аз ще протегна моята, ето така.

– Ох! Какво беше това? Заболя ме!

– Нищо, господарке, дребна работа. Драскотина.

– Нещо топло тече по дланта ми! Мокри пръстите! Нищо не виждам! Кръв ли е? Нима моята?! Помощ, Егидий! Някой се спотайва в мрака и се опитва да ме убие!

– Тук сме само ти и аз, господарке.

– Само аз и… Значи ти, ти…

– Без да искам те закачих с кинжала. Съвсем лекичко. Стига си пискала!

– Помощ! Помощ! Народе на Спарта! Убиват ме! Убиват спартанската демокрация!

– Млъкни, жено! Не ме карай да ти запуша устата!

– Уби…

– Предупредих те! Хайде викай сега, де! Викай своя народ на Спарта! Викай го! Колко си глупава! Сега народът на Спарта съм аз. Чувала ли си за оня закон, според който всеки гражданин е свободен да убие тирана, ако тиранът с нещо не му допада? Ако се погаври с брат му или със сестра му, или просто му се усмихне накриво? Чувала ли си? Защото суверенно право на народа е, когато му омръзне тиранът, да го заколи и да си избере нов. Но разбира се, народът само си въобразява, че има права. Истински права биха могли да имат единствено боговете, но на тях за какво са им? Правото служи на онеправдания, за да оправдава неговата онеправданост. А боговете, които нямат никакви задължения, съответно нямат потребност и от права. Едничкото им задължение – или пък право, както щеш го наречи, няма разлика – е да се плодят и множат, което те извършват с голяма радост, понеже нямат с какво друго да запълват космическото си време. Аз предвиждам, че съвсем скоро те ще станат по-многобройни от хората и тогава… Е, тогава не знам какво. Може би законите на света ще се обърнат и хората на свой ред ще станат богове. Само че ние с теб отдавна ще сме умрели. Дотук съм стигнал. Сега забелязвам обаче, че май трябва още да доразвия разсъжденията си. Толкова бързах, че изглежда тук-там съм попретупал. Нищо де, може да се поправи. Просто имам чувството, че стои недовършено, сякаш увисва. На теб не ти ли се струва, че малко увисва? Съвсем мъничко? Ай! Ухапа ме! И колко злобно, като бясна лисица! Сигурно си ми пробила кожата! Ами ако се възпали?

– Ах ти, жалък робе! Ако ще ме убиваш, направи го по-бързо! Не издържам повече да слушам безумния ти брътвеж. Щом съзнанието ти дотам се е помрачило, вдигни кинжала и го забий без повече бавене, моля те. В противен случай ще го изтръгна от ръката ти и ще си го забия сама.

– Ама ти съвсем нищо ли не разбра, господарке? Изобщо ли не ти хареса?

– Кое да ми хареса?

– Монолога, който ти произнесох. Той е от финала на моята нова пиеса.

– Не съм подозирала, че пишеш пиеси.

– Тази е първата.

– Нещастник! Пропаднал, развратен дегенерат!

– Страшно бързах да я завърша и вчера най-сетне успях. Веднага я занесох в театъра и там се прие с акламации. Дори актьорите се определиха.

– Бързал си, докато сме още на власт!

– Добре де, какво лошо има? Нали и властта все за нещо трябва да служи. Пък и аз самият нямам нищо общо с властта. Аз съм просто един доцент.  

– Имаш, Егидий, имаш. Ти може и да не си имал общо с властта, обаче тя е имала общо с теб, което е още по-страшно. Затова ли се опита да ме убиеш?

– Кълна се, кълна се, господарке, не съм имал подобно намерение! Ами че кинжалът е дървен. Реквизит. Намерих го захвърлен, когато излизах от театъра. На, пипни да се убедиш, че не реже.

– А какво ме прониза тогава?

– Някоя тресчица трябва да се е забила. Утре, на светло, ще ти я извадя. Какво да правя, като винаги съм се изкушавал, а не ми достигаше смелост. И когато се обяви ден за избор, си рекох: сега или никога. После може да е късно. Може дори да не ме пуснат повече да припаря до театъра, нали съм роб.

– Бивш роб.

– Все тая. Дойде ли дотам, те всичко ще си припомнят и за всичко ще потърсят сметка. За късмет обаче, понеже изборът така и не се състоя…

– Как не се е състоял?!

– Ами нали се отмени… Отмени го съветът…

– Но аз ясно чух народът да крещи под прозорците „Долу тирана“!

– И на мен ми се стори, че това чух, и хукнах да те намеря, но понеже те нямаше никъде, уплаших се и от твое име разпоредих да се свика съветът, уж, че ти така си ми заповядала. След продължително заседаване същият стигна до извода, че тъй като подобни прояви на капризния народен характер поставят в опасност сигурността на държавата, а многобройните ни врагове това и чакат, то първото, което следва да се установи, е какво точно иска народът. За тази цел членовете на съвета прекараха дълги часове в мълчание и в напрегнато вслушване, макар никой да не посмя да отвори прозорците, което направи задачата им още по-тежка. Отначало чувахме едно и също – долу тирана, та долу тирана. После обаче полека-лека всички взеха да чуват различни неща. Народът от своя страна като че ли също се поумори, защото вече нищо не му се разбираше и стана трудно дори да се определи дали там са се събрали свободни граждани или стадо подивели чифтокопитни животни. Най-сетне, тъй като решението не можеше повече да се отлага, съветът постанови, че народът всъщност е викал „Долу изборът на тирана!“ Това се извърши по следния начин: преброи се кои думи тълпата реве най-често и яростно и въз основа на тяхното постоянно повтаряне беше преценено, че са тъкмо въпросните три – „избор“, „тиран“ и „долу“. Оттук членовете на съвета заключиха, че ако това е желанието на народа, то е  напълно законно и даже похвално, понеже било неразумно управлението на Спарта, тази най-могъща и страшна държава в света, да зависи изцяло от волята на народа и че много по-далновидно било грижата за бъднините й да се остави в ръцете на на боговете като далеч по-свършени същества. Ето защо съветът постанови, че в изпълнение на волята на гражданите и като върховен израз на спартанската демокрация, изборът се отменя. Вместо него незабавно беше проводен пратеник с питане към най-великия от всички велики оракули, делфийския, кой да бъде следващият тиранин на Спарта. Когато пратеникът се върне с отговор, съветът пак ще се събере, за да го разтълкува, и ще съобщи на народа името на посочения.

– Ти си измисляш, Егидий! И това ли е от бездарната ти пиеса?

– Не, господарке, кълна ти се! Дума по дума е вярно. А и пиесата ми изобщо не е бездарна, с твое позволение. Вчера в театъра…

– Ами народът? Как го прие?

– Никак. Беше се разотишъл. По-скоро войската го разгони, което е почти същото.

– Значи още има надежда?

– За кое, господарке?

– За нас с теб. За Спарта. За нейната участ.

– Аз на твое място не бих се тревожил за участта на Спарта. Тя ще продължи да бъде жестока, бляскава и безсмислена, каквато винаги е била, докато на боговете не им омръзне да си играят с нея. Ти по-добре гледай себе си.

– Защо? На мен какво ми е? Нали от твоя разказ току-що излезе, че всичко си е както преди. Мисля, че дори вече знам какво ще каже оракулът.

– Нищо няма да каже, господарке. Оракулът е просто един бронзов дебил с шарени камъчета вместо очи. Казват даже, че отвътре бил кух, понеже скулпторът пестил материала.

– Пак си мърмориш под носа, Егидий. Дума не ти разбирам. Ох, толкова съм уморена! И как ми се спи! Дали още сега да не се върнем в двореца? Копнея за леглото си! Или все пак за по-сигурно да останем тук до сутринта. Знаеш ли, Егидий, тия бани всъщност са доста приятно местенце. И какво не им харесват? Ако продължават да ме ядосват, ще ги оставя за себе си. Само дето мраморът ми студенее на дупето и в тъмното ми се привиждат разни неща. На всичкото отгоре и убоденото не спира да ме боли. Ама и ти си едно говедо! Утре ще наредя да те накажат, и то така, че хрумне ли ти пак някоя щуротия, да ти държи влага. И това ми било доцент! Драскач, памфлетист, нещастник! Възможно ли е една нищо и никаква тресчица толкова да боли. Я погледни! Сигурен ли си, че няма кръв? И краката ми почнаха да изстиват… Защо ме оставяш да мръзна тук, робе? Защо не ме прибереш у дома? Какво чакаш?

– Ще стане, господарке, всичко ще стане, само да съмне.

– Но кога ще съмне? Кога? Аз не виждам да съмва. Няма никаква разлика между преди и сега.

– Има разлика, господарке. Има огромна разлика.

– Странно… Винаги съм мислила, че кинжалите в театъра са истински, че там артистите наистина се убиват… Жалко, че не мога да видя твоя, Егидий. Боядисан ли е? Острието му блести ли като сребро?

– Блести, господарке.

– А казваш, че не бил истински… Ами ние с теб, Егидий? А народът на Спарта? Истинска ли е Спарта, Егидий? Или е нещо друго, нещо между преди и сега? Когато ми е студено на дупето и на краката, не мога да мисля. Как се нарича това? Ами когато е по-нагоре? Аз винаги съм разбирала всичко, Егидий. Едно дървено острие с блясък… Там, където боли, до края остава топло. Болката е топлина. Струва ли ми се, или тази нощ в небето на Спарта няма нито една звезда? А, да, вярно. Прав си. Това не е небето на Спарта. Това е празното между преди и сега. Как го каза? Огромната разлика. Най-сетне и аз да науча нещо от теб, робе. Не се ли радваш? Нима не ликува душата ти? Плачеш ли? Или се смееш? Аз се смея и плача, и душата ми ликува. Нарича се свобода. Защо мълчиш, Егидий? Защо нищо не казваш?

– Не аз мълча, господарке. Боговете мълчат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ангел Ангелов – Прогонването

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

                                                  Всеки влюбен е безумен…

                                                                                                латинска народна мъдрост

                                                                                                                                                      

Идването му е неочаквано, неканено, не особено желано, дори отегчително. Жената, приютявала го не веднъж в леглото си, лети тази вечер из трепетни селения. Отнесена е в бленувани пространства. Там съзира тя видения, които я привличат, постройки, от чиито отвори надничат необикновени същества – човеци са, но не говорят, някакви биологични видове са, извънземни са, може би, но не търсят естествения допир на пришълеца. Странният живот, който носят в себе си, струи, облъчва пространството, запълва го, заема място и среднощният й гостенин притеснено се свива в края на необятното й ложе поради пренаселена природа.

Любовникът й за специална употреба е унизен, но той не иска да признае своето унижение. Не се знае и дали го съзнава.

Тази нощ жената  е другаде – получава само „да“ каквото и да поиска, от когото и да поиска, където и да се намира. Напоеното с приятности пространство прониква в същността й, внимание и знаци за нейната значимост получава тя в обилно количество и неосъзнато сравнява даването му с това, което обича да получава. Не е в негова полза сравняването, неговият прехвален секс не успява да пребори цветните желани видения, които хлуйват в обиталището й.   Приседналият гузно среднощен посетител изчезва от погледа й от време на време, образът му мъглявее във взора й. Всеизвестните му оплаквания, мрънканици, самосъжаления и опити да бъде възприет като човек нуждаещ се от помощ се разбиват в равнодушието й като  морска вълна в крайбрежна скала. Самочувствието му на висококачествен любовник  вехне  сред апатичното пространство на нейните покои. Понякога, когато е  тук, тя си задава въпроси – стиснат ли е, недосетлив ли е, егоист ли е, защо е вечно сам, защо няма жена, деца, приятели, защо живее така скотски, защо няма дом.  Не го пита, тя знае отговорите, не се и опитва да го променя, но е сигурна, че може да го използва  само  в хоризонтално положение, никога не би скрепила  семейство с него. Защото има отговори и на други въпроси – безотговорен е, не би могъл да се грижи за друг, освен за себе си, гледа на него да му е добре независимо дали наранява околните. Лекомислие прониква в неговите  вътрешности,  диктуват му те  безразсъдство и неразумие –  щастие не пониква от тях,  мъка по-скоро, но е по-силно от него и най-вероятно обсебването е всевечно.

От отворената му уста  изтича  неудовлетворение, сдържани викове се промъкват в покоите й, тя не им обръща внимание и едва когато се надвесва над снагата й набъбнал, готов за проникване се вглежда в моментната му същност, съзира непреодолимото му щение и великодушно затваря очи. Просторното й ложе се затриса от напъните му, честотата им става все по-ситна, старае се той да бъде неустоим и всеотдаен, но  открива тя самоизмамата му,  полазва тя и върху нея. Вика на помощ големи количества от чутовния си търпеж и примирено започва да го понася. Не очаква нищо вълнуващо, другаде  се намира, през затворените си очи вижда друг мъж, на него се отдава и когато взорът й се прояснява с почуда се запитва този какво прави в утробата й.  А той все още помръдва затихващо, с помътен поглед се опитва да види по лицето й  сътворената  от усилията му нега, но открива там студена безстрастност и равнодушие. Стреснат е, уплашен е, съзира пълзящия към него провал, смут го връхлита и несъзнателно започва да гони тревогата си с  панегирични слова.  Отскачат те от естествената й непроницаемост, не проникват под епидермиса на безразличната й кожа, не достигат до отзивчивите й вътрешности, от които зависи откликът й, така желан от изтерзания й любовник.

В този миг роден от черната нощ на провала пристига съобщение:

Куре, заразил си ме. Изследвах се защото започвам нова връзка… Радвам се, че те изритах…

Екранът на телефона му трепери като трескав, настоява за внимание, мига и крещи, огничаво нетърпение го е обзело и с него  болезнено боде  покоя на леговището й.  Опитва се той да погаси светлинните му викове, но съзира тя текста и  се вторачва в него. Вцепенява се, вглежда се в смисъла и изтръпва.

„Ах, изроде гнусен, мръснико недоправен дето си го топваш в първата срещната дупка без да се замисляш какво има в нея, без дори да помислиш за здравето и целостта на безпардонния си пенис… А аз глупачката…“

Безмълвните  крясъци пълнят до пръсване  покоите й, прогонват дори въздуха за дишане, настъпва безвъздушие – думите се препъват като замаяни от височинна болест. Те и не казват кой знае колко – ругатните  могат да живеят и без думи…

Смутен е,  очакваните нови завоевания сред полята на нейните любовни владения се отдалечават  обвити в мараня, очертанията им се размиват и останали без ясни образи  те са почти недостижими. Недоумява как да се върне в някогашните трудно завладени  еротични пространства, премята се през глава, ходи на ръце, слага си червен нос на клоун, рисува си тъжна маска, пуска изкуствени сълзи, но тя е безучастна, безстрастна е като гумена кукла за секс… И чува той:

„Толкова любовни стенания изпълват пространството,
а никакъв шанс за близост
между човеците.“/*

Почуда го връхлита, опитва се да разбере нашепването, откъде извира, кой го провожда, за него ли е, трябва ли да се вторачи в посланието, да търси ли смисъл или да го отпрати като досадно ципокрило. Вслушва се тя в думите, разбира смисъла им, усмихва се тъжно и  отново прогонва присъствието му. Той не разбира своето досадничество, не усеща  цвета на обстановката – не са му дадени рецептори  за такъв усет. Но го поразява следата вмъкнала се в ложето като ленива змия – безмълвно предупреждение  за необратима промяна. Едва сега съзира своето прогонване, промяната, след която  ще бликнат рой въпроси с отговори, които той не знае.  Нашепването  кънти  сред разума му, разбутва устоите му, разбърква подредбата му  и го превръща в естествения хаос  на  объркан човек. Дали все пак не я обича или само мъжкарското пъчене го е обсебило и единствено то извира от  мръсната  половина на същността му. Дали пък тя не го пуска в  широкия си луксозен одър  принудена от заповедите на същата своя  мръсна половина на същността си? Дали неосъзнато й се подчинява или бленува за това  подчинение,  та да   търси  лек  по този начин за  връхлитащата  я  гузност  понякога?

Сега, тази нощ, укрепва нейната непоколебимост, втвърдява се решението й, запътва се тя към нови докосвания, търси  допир до материя изградена от благородни  съставки, в които могат ясно да се  съзрат  красиви  зарева, обещаващи изгреви, тръпни милувки,  безусловна обич и  безропотно робско служене.

Във валящата се  до нея  човешка  обвивка  тя провижда  отминала тръпка  и  спънка към входа на бъден живот. Телесните радости доставяни  й  във все по-избледнял вид отдавна са я отегчили и тя насочва взор към нещо, което не знае точно какво е, но знае, че  не  са досегашните обикновени плътски радости. Запътена така към прозрения  внезапно получава  помощ:

„Ние сме само поречия
за нетрайно гнездене.
Колко живота ни трябват
да се родим птици?!“/**

Е, казва си, освобождението от  това  присъствие  най-вероятно е един от пътищата, които водят  към бляна.  Разумен ли е  този  блян или  е  природно многообразен? Може ли щастието без разум и не е ли той  убиецът на щастието? А може ли да се ражда, да вирее и да дава плодове  всевечното щастие  без  многообразната сетивност?

Висят  въпросите в будоара й,  гонят се  нееднозначните отговори, настигат се,  задминават се, взаимно се унищожават, нови се раждат, но нито един от старите и новородени  отклици  не й помагат – все така се лута  из безизходицата си,  все така не знае какво да прави  с  партньора за  еротични игри  прострян наоколо  като досада.  Все така е  далече  от бъдещото си птиче битие, все така само стремежът й  пърха  с надежда,   уморена от своята  безпосочност…

Затичана през  отминалото  Време, загледана в стъпките си открива  събития свързани с него, които като внезапни мълнии  прорязват  тъмнината, в която тъне  мисълта й търсеща изход. „Асфиксия“/*** – искристо  засиява далечен опит  за изкуствено удължаване  на   любенето  завършило успешно,  без  грозящите опасности, спотаени сред непредпазливото използване  на доброволното задушаване.

„Помниш ли?“ – гласът й го сепва, оживява го,  прошавва  надежда,  умряла доскоро.  „Правили сме  го и друг път“…

Нетърпеливо  се заслушва, не  разбира веднага, но когато до него достига внушението й  въодушевление  го  залива, взема дъха му  и  той  е  готов. Не  се замисля как  се появи този внезапен секс, не му остава време  да търси  първопричината му – радва му се  всеотдайно, вече  почти вярва  в светлите бъднини  на  своите  сексуални победи.

След първите тактове на закротения ритъм започва да усеща твърдостта си  различна, свързва я с  пристягането, разбира се, и  друг път  са предизвиквали  боговете по този начин, но сега  предчувствията му са  нововъзникнали – плахи съмнения го връщат към гневливостта на мъчно приелата го гостоприемница. Залисан  в настъпването на всеобземащото го преживяване забравя себе си, света, естеството,   усеща той  своето преображение  като  всеобщ  оргазъм  изпълнил  до смърт  биологичната му обвивка, запътен  към  непреодолимата  съблазън на луциферическото изкушение.

Усетът й подсказва – настъпва моментът на истинското прогонване. Пристягането  не  отслабва, не се колебае тя, треперлива мисъл за миг само  я  разклаща,  но нова  помощ  я спохожда:

„А всъщност, въпреки пръстта,
и въпреки следите смъртни,
внезапна тиха  яснота
за миг ни преобръща пътя…“/****

По-сетнешните й грижи  са свързани  със  заличаване на следи и намерения, но те са незначителни, не я мъчат както бившата негова досадливост. Радост и свобода се настаняват сред просторните й  дни и нощи, правят я щастлива и  полетяла…

_____________________________________________________________________________________

 /* от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от Росица Ангелова  (бел. авт.)

/** от поетичната книга „Морфология на въртенето“ от  Росица Ангелова (бел. авт.)

/*** състояние, при което по време на секс, партньорите  усилват  сексуалните усещания и преживяването на оргазмите с помощта на различни прийоми, (удушаване, загърляне, запушване на устната и носна кухина…) които намаляват притока на кислород и кората на мозъка изпитва кислороден глад, а подкоровите  стуктури, където е центърът на сексуалното удоволствие се възбуждат и той става доминантен. Цялото тяло става център на удоволствие. Ако не се прекъсне асфиксията лицето изпада в безсъзнание и настъпва смърт. (мед. речник)

/****от стихотворението „Зеленият път“, включено в поетичната книга „Морфология на въртенето“  от  Росица Ангелова (бел. авт.)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Нежни думи по вълните

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов

 

 

Борис превъртя ключа и бавно открехна вратата на съседния апартамент. За първи път влизаше в него. Получиха го като дарение още преди месеци, но обстоятелствата около него и смъртта на бившата му собственичка някак го спираха да започне да мисли за свързването на двата апартамента в едно голямо жилище.
Лъхна го застоял въздух и странното чувство, че от ъглите го наблюдават тихите очи – метличини на покойната Люба.
С нея бяха съседи повече от 10 години. Децата им израснаха покрай нея, защото жена му много често прибягваше до помощта й да наглежда децата, когато се налагаше да отсъстват за час-два…
Люба живееше самотно, затворена в малката си гарсониера. Нямаше близки роднини. Рядко някоя колежка идваше на по чаша кафе и домашни сладки. Работеше в счетоводна кантора и домът й беше подреден и спретнат, като счетоводна книга. Единствени цветни петна в това еднообразие бяха морските репродукции, които развеселяваха белите стени. Явно много е обичала морето, не й е било достатъчно да го вижда от прозореца там, някъде далече, зад високите панелки на комплекса…
Борис малко беше разговарял с Люба. По-скоро жена му беше близка с нея – нали винаги й се притичваше на помощ, я за чаша захар, да си споделят някоя нова рецепта или да се грижи за децата, обикновено вечер…. Децата я обичаха много и за тях тя беше любимата леля Люба, която им носи винаги топли домашни лакомства и не пропуска рождените им дни.
От кратките им разговори, Борис беше запомнил предимно онази необикновена синя светлина, която струеше от очите й. Сякаш в тях се бе настанило завинаги морето преди изгрев…
Когато преди половин година Люба получи тежък инсулт, жена му пое грижите за нея. Люба си нямаше никого или някой, който да се безпокои за нея. Тичаше по болници, по лекари, после пое грижата за нея вкъщи. Нали Люба толкова години се грижеше за децата им. Един ден жена му сподели, че съседката им иска да й завещае гарсониерата и скромните си спестявания срещу договор за грижите, положени от нея. Борис го прие с радост, защото децата вече бяха пораснали и малкият им апартамент отесня. Една междинна врата между жилищата щеше да даде нужното разширение.
Жена му беше неотлъчно до нея, но крехкото телце на Люба се предаде, не можа да пребори болестта и преди месец я погребаха.
Борис изчака да минат 40 дни от погребението, нека душата на Люба спокойно да се отправи към Божиите селения и затова едва сега идваше тук, да огледа и прецени какви преустройства ще са нужни.
Разтвори широко вратата към терасата и скоро притихналото жилище се изпълни със свеж въздух и далечната песен на корабните сирени….
Реши да премести една етажерка с книги от мястото, където мислеше да избие междинната врата. По нея имаше доста книги. Не искаше да я разтовари, просто да отлепи единия край от стената и да притика малко встрани. От залюляването се отвориха вратичките на най-горното шкафче и от там изпадна голяма кутия за обувки. От нея по пода се посипаха стотици бели хартийки, изписани ситно, ситно….
„Сигурно са някакви документи!…“ – помисли Борис и посегна към едно от тях….
Но това не бяха документи. Това бяха писма, които Люба е писала до него. Неизпратени писма.
Ден след ден Люба беше споделяла с белия лист чувствата си. Тихо и кротко, както и беше живяла. Тя не искаше нищо от него, просто е била щастлива, че го има в сърцето си.
Борис бавно приседна на дивана и усети, че в него зейва празнина. Изпита болка, че е загубил един толкова скъп приятел, който никога не беше показал какво бушува в душата му.
Докосването до тази безрезервна и светла любов го остави безмълвен и объркан. Защото това беше любов не рушаща, а възвисяваща….
Борис изпита облекчение, че е сам. Не биваше жена му да види тези писма. И Люба не би искала това.Тя не е искала да разруши неговия свят, техния свят. Просто го е въвела в своя малък свят от цифри, море и светла любов.
Борис се съвзе от шока бавно. После трескаво затърси някакъв сак. Откри в килера и сложи кутията с писмата в него. Вече знаеше какво трябва да направи.
Когато стигна рибарската буна, вече се свечеряваше. Седна на мокрите, хлъзгави скали с кутията на коленете си.
Изваждаше писмата, едно по едно, и правеше корабчета от тях. Пускаше ги в притихналата свечерена вода и скоро цяла флотилия потегли към безкрая. Нежни думи по вълните…
Беше сигурен, че там, Отгоре, Люба му се усмихва с любов и благодарност.

списание „Нова социална поезия“, бр. 19, ноември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Малко късмет за по-късно

by New Social PoetryNo Comments

Дарина Пеева & Атанас Тотляков, Фиктивно обиталище – илюзорни ситуации и вещи

 

 

Стоях в задната част на трамвая, опрял чело в прозореца и гледах как двата метални лъча на линиите се отдалечават по дългата улица между жилищните блокове отстрани – и стават по-тесни. Почти се сливаха в далечината. Изгубвах ги от поглед заради някоя пресичаща кола или човешка фигура и търпеливо чаках отново да се появят. Откривах ги с премрежени очи и отново се съсредоточавах върху двата сребърни лъча. Отдавна стоях така. Изпитвах удоволствие от състоянието си. През цялото време бях като в полусън. Тогава някой ме потупа по рамото, каза “билетчето, моля”, и развали магията.
– Айде, продължавай! – изръмжах, без да се обръщам. – Ако сега започваш проверката, няма да съм първият. Свършваш ли, преди мене си приключил. Проверил си един по-малко.
– Казах, дай си билета.
И отново ме потупа по рамото. Чак тогава се обърнах.
– Я, Мето Бойчев! Не ме ли помниш?
– Билета казах!
– Ама ние с тебе имаме мач. Колко са тези, на които са им вдигали ръката срещу Мето Бойчев. Не се прави, че не ме познаваш.
– Много хора ме познават. И аз познавам много. Това не означава, че нямам право да проверя дали имаш билет.
Никак не беше се променил. Най-много да е “качил” пет-шест килограма, не повече. При неговия ръст беше почти нищо. Нито корем се виждаше, нито бузи. Готов беше веднага да излезе на ринга.
– Няма срамна работа – казах, което ми се стори тъпо и доста фалшиво, и веднага добавих: – Истината е, че никога не съм очаквал шампион от твоя калибър да проверява билетите.
– Ти имаш ли билет, или ще те глобявам?
– Въобще няма да ме проверяваш. Защото аз съм Денчо Асанов и съм те побеждавал. Колкото и да се преструваш, че не ме помниш.
– Беше на юношите.
– Какво на юношите?
– Загубата.
– Победата си е победа бе Мето. Защо не признаваш? Нали тогава и двамата бяхме на една възраст.
– При юношите не се брои – изрече той и с една ръка си свали от ревера контрольорската значка. – После, при мъжете, не помниш ли, че те размазах? Четири нокдауна ти направих.
– Ти какво предлагаш, за загубата ли да се сещам по-често, или за победата? Аз, да знаеш, се сещам повече за победата.
– Всъщност с твоите трийсетина мача в юношите и десетина в мъжете може да се каже, че не си играл истински бокс.
– Мето, как не те е срам да говориш такива работи?
Дори не ме погледна. Обърна ми гръб и се приготви да слиза на „Халите“. Можех да остана там, откъдето само преди няколко минути наблюдавах как сребърните релси светят, огрени от слънцето, отдалечават се и се събират в далечината. Щях да се опитам отново да изпадна в предишното състояние. Не го направих. Слязох и тръгнах след него, защото той, въпреки уважението ми – голям шампион е, вярно, с медали от Световно и Европейско – нямаше право да отписва моята победа. И да ми пробутва, че на седемнайсет години не сме били същите. Същите си бяхме. Само че той още не беше голям боксьор, а и аз не бях това, което станах по-късно.
Очаквах на спирката да продължим разговора, но той само попита:
– Ще почерпиш ли?
– Щях да почерпя. Ама нямам с какво.
– Нямаш пари за глоба, нямаш и за черпене.
– Знаеш ли откога живеем с десетина лева на ден? И аз, и жената, и трите чавета. Изкарвам ги на “Илиянци”. Пренос-превоз.
– Всички мангали сте такива.
– За другите не отговарям. Ама аз не съм директор. Никога не съм бил. У нас, нали знаеш, само тия, дето се водят директори на нещо си, и началничестват, живеят нормално.
Влязохме в Халите, прекосихме ги на дължина и седнахме в кафенето с кръглия бар. Едва тогава се поуспокоих.
– Аз ще почерпя – успокои ме допълнително той и направи знак на сервитьорката. – Две кафета.
– Благодарско, шампионе.
– Все такива като тебе, изпаднали, са бившите ми противници.
– Некои от тия в чужбина може да са се издигнали.
– Не ме интересува.
– Твоя работа.
– Но да знаеш, че загубите в юношите не ги броя. И тебе не те броя.
Още преди да му отговоря, две шарени каки седнаха на свободните столове и попитаха:
– Искате ли секс?
– Сега веднага не съм сигурен – отвърнах бързо. – Ама след малко може и да поискаме.
– Срещу двайсет лева – каза по-високата.
И извади цигара от табакерата си.
– Искате да кажете, срещу пари – възкликнах и го посочих. – С него говорете. Мето отговаря за парите.
– Изчезвайте!
– Я по-внимателно! Какво толкова се периш?
– Изчезвайте, казах!
Двете се изправиха почти едновременно. Изпратих ги с поглед, ама дълго, дори прекалено дълго, докато вече нямаше смисъл да гледам след тях, защото никакви не се виждаха. Отпих от кафето и търпеливо започнах да му обяснявам защо няма значение на каква възраст си се качвал на ринга. Тогава играх на стадион “Раковски” срещу едно момче – Киро Веждата му викаха. Не знам дали го помниш. Най-вероятно не. Ама беше много як. Рамената му кръгли като гюлета, и бицепсите му като гюлета. И се вълнувах, буквално бях откачил от вълнение, не само заради мускулите му, а и защото всичко поначало ми беше като в мъгла. Не спах последните две нощи.
Е, може да съм дремвал за малко, ама през по-голямата част от времето изиграх мислено поне десетина мача. В някои си представях как побеждавам, в други ме правеха на бербат. Качвах се за втори или трети път на ринга. На кантара си стиснахме ръцете и ми се стори, че положението е дори още по-зле. Не ми се вярваше, че с този приятел сме в една и съща категория. Вярно, бях малко по-висок, ама мускулите му изглеждаха двойни. Като напомпани. Въпреки това започнах да се настройвам за мача. Хич не мислех да му отстъпвам, каквото и да ми изглеждаше първоначалното съотношение на силите. Бях решил да го бия с много движение и дълги прави. В действителност през целия първи рунд стоях на едно място, главата ми кънтеше от силни тупаници и само чаках кога ще удари гонгът.
През следващия се опитах да направя нещо смислено. Реагирах с крачки встрани на правите му удара. Подложих ръкавица на ляво кроше. Но беше грешка. Киро Веждата буквално се хвана за мене със следващия удар. И не ме оставяше от близко разстояние. Успявах да блокирам някои от ударите, но и доста получавах. През цялото време отстъпвах и скоро се озовах в ъгъла. Там получих тежки крошета и ъперкъти. Успях да се измъкна с ескиваж, но само за кратко, колкото да си поема два-три пъти въздух, и той отново ме приклещи във въжетата. Продължих да подлагам рамене и лакти, правех отклони, но не на място. Буквално беше ме насмел.
В почивката се опитах да разбера какво ми говори треньорът. Всичко беше от ясно по-ясно. Не успях да изпълня нито собствените планове, нито неговите указания.
– Ще продължиш ли, момче? – попита ме реферът, преди да стигна центъра на ринга. – Помисли добре.
– Ще играя.
– Сигурен ли си?
– Напълно – отвърнах и дори се опитах да си извадя гумата от устата, за да говоря по-ясно, ама не успях. Не е лесно като си с ръкавици на ръцете. Но повторих: – Ще се бия, господин шефе. Пардон, рефере.
Нямам сили дори да се откажа, помислих си. И не направих опит за следваща крачка. Коленете не ме държаха. Само застанах стабилно на цели стъпала, прибрах ръцете към главата и стиснах зъби. Не знам откъде събрах сили за десния прав още след командата “бокс”. Промуших му го отстрани, над рамото, и малко отгоре надолу. Знаеш го този удар, няма да ти го описвам повече. Не само го спрях, буквално го завъртях наобратно. Видях го в профил, почти затворил очи, после и тила му се мерна, остриган до кожа, с три продълговати вдлъбнатини в основата. Киро Веждата се задържа прав за част от секундата, и се строполи с разперени настрани ръце.
Мето гледаше настрани и вероятно се ядосваше, че от голям шампион е станал контрольор в градския транспорт.
– Не знам дали ми вярваш, ама точно така стана.
– Стига с твоите глупости – обади се той.
– Не са глупости.
– Абе какво ми ги разправяш, като че ли си играл финал на световно първенство.
– То е едно и също, Мето. И на световното, и на градското все хора играят. Душите им са едни и същи значи.
– Никакви души не ме интересуват. И ти не ме интересуваш.
– Чакай, чакай, сега идва важното. Не е за изпускане.
И продължих да разказвам как влязох – ама после, след боя значи – в съблекалнята. Дори не помнех как съм се изкачил по стълбите. Говорил ли съм с някого или просто съм тръгнал нагоре. Не бях сигурен къде точно се съблякох преди мача. Носех със себе си сака с дрехите, по едно време го прехвърлих на рамото, но не си спомнях кой ми го даде. Мускулите на краката ми бяха се схванали, прасците ми бяха като каменни буци и едва пристъпвах. Освен това главата ме цепеше, и не смеех дори да я докосна. А много исках да проверя всичко ли ми е на място. Имаше огледало на стената и отидох да се видя на какво приличам. Носът ми беше двоен, охлузен и червен, едното око – полузатворено и подуто.
Но нали ми вдигнаха ръката. Никога преди не съм вярвал, че съм способен, когато нямам сили и съвсем съм сдал багажа, да спечеля. Как мислиш, на колко години бях тогава? Знам, не те интересува. Ама ще ти кажа, на петнайсет. А се чувствах като на сто и петнайсет. Древен и праисторически. Защото научих нещо, което другите хора, колкото и дълго да живеят, може никога да не научат. Знаят, че така се случва. Има нещо подобно в живота. Ама, на ринга, като мене да го разберат, им е невъзможно. Не са играли бокс. Само ако си играл знаеш как за няколко минути остаряваш, направо едва се влачиш, тялото ти тежи, пълно е с олово, после само за секунди ставаш от млад по-млад, разцъфтяваш, олекваш, и дори се понасяш към небето.
Последното го разбрах най-добре в банята. Съблякох се надве-натри, дърпам и хвърлям, дърпам и хвърлям, накрая целият екип остана в краката ми. Като да бях си свалил старата кожа, така се чувствах. И тръгнах към душовете. Почти нищо не видях в първия момент. Парата като гъста мъгла. Или от боя и от умората всичко пред очите ми още се размазваше. Постепенно положението ми се изясни. Банята беше пълна, ако щеш вярвай, с голи момичета. Като измислени, принцеси някакви, феи. Не съобразих веднага какви са. А и нямаше нужда. Но сигурно са волейболистките от съседната зала. Явно сбърках съблекалнята. Гледах и не откъсвах поглед от тях. Господи, мислех си, защо не ме пожали. И да ми оставиш малко късмет за по-късно. Първо ми вдигнаха ръката, когато вече бях готов да легна и да умра, а сега и тези момичета. Плуваха в бялата пара, подвикваха ми, смееха се и ме пръскаха с шепи гореща вода.
– Какво стана после?
– Това беше. Господ ми показа колко хубав може да е животът, дори когато малко преди това ти се е струвало, че почти свършва.
– Абсолютни тъпотии.
– Не са бе, Мето.
Тогава той стана и се отдалечи. Стоях с наведена глава и мислех. Или не, просто не вдигнах веднага глава. Дори затворих очи. Така понякога, признавам, всичко ми се струваше по-реално. После напразно се опитвах да го открия сред множеството наоколо. Накрая забелязах, че не си е докоснал кафето. Преместих чашката към далечния край на масата. Погледах я известно време и също тръгнах. В напълно противоположна посока.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Богомил Иванов-Боге – Полето

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Система докосване-виждане, надрисувани обекти и концептуални фотографии за начина на тяхното възприемане, 2015

 

 

Смучете деца. Румънски цигани хранещи се от години по полета и строежи, паралии у дома. И вие испански пънкари, растафари, гръцки музиканти, португалски скитници с китари тръгнали с една раница и колело, обикалящи в последния момент. И носещи се с колелото из неясната светлина на съдбата, намиращи онова което им трябва-палатка, дрехи, храна от контейнерите и редове, редове, редове с ягоди. И ние българи, станали и нестанали художници. Всички, деца на свободния избор, не намерили нишата си в онзи претрупан свят, в онези офис работи, не затворили се в делничните смени, изкарали младините си в пирове на думи и идеи, и неориентираност към приетото битие. Смучете деца от земята и плюйте кърмата в ръцете на онзи, който ще ви подаде зелената консерва. Смучете деца припрени от усмивката на шефа, гонещи края на реда, сигурни че друго гладно дете ще се хване за дългото виме от което цокате и вие. Надпреварвайте се с ръцете си към по-голямото парче на летния хляб. Ситостта му държи до пролетта.
Надигравайте се с незнанието на датчаните. С хората на големия град, не видели кривините в природата и растящи с рисунките-с илюзиите изобразяващи перфекността на всичко. И вие търсете това съвършенство, НО потъпквайте го от дъжд на вятър и плюйте горчивинката от дъното на земното виме. Плюйте и по-белите, и по-малките, и по-кривите ягодки там долу. Скътавайте ги под хартиените си езици, панерите за стотинки, и ги подавайте с червените цветове на тяхното илюзорно съвършенство най-отгоре. Нека се учат датчаните от нашите маниери да изкараме повече, че красотата на природата е в многообразието.
Смучете деца и от познанието. Смучете от схемите за данъците, от грешните онези два-три палета повече, за които заплащането ви прехвърля в по-високите данъци.
Смучете и от щастието. От работата, от слънцето, от усмивките на всичките спокойни лица, дошли просто да заграбят някой повече лев за себе си от уредения свят на хората с министерство на щастието. За да го приберат в родния хаос, където лицата са разнообразни. И карайте вечер между градините, между градовете и най-вече между магазините. Там е печалбата от неработа. В оставените богатства, които системата е разпоредила да се изхвърлят. В пакетираните храни, неиздържали, недочакали да бъдат взети, защото сроковете са кратки. Защото всичко подлежи на бърза и жестока подмяна, за да продължава да е прекрасен и уреден светът. Ровете в контейнерите и се смейте! Забавлявайте се и се дивете на онова което извира от тях. Безплатни банани, праскови, зеленчуци, сладолед. Отнесете го пирати, седнете на маса с вашите и яжте, яжте! Богатия свят черпи без дори да знае, а нашето щастие така силно от намерената кайма в контейнер, както не може да е ничие месо, опечено в техните фурни.
Редовете набъбват от ден на ден, ягодите стават все по-големи и нашите цели се успокояват. Златото придобива червения си цвят. И погледите ни се ощастливяват дори повече, без да стават като небрежните, леки усмивки на местните. Нашето е усмивката на заситения гладник, тяхното, просто лекотата на вечната ситост. На скалпираните души, живущи без трудности, без неуредности, на голите, изпънали се физиономии, скандинавско бяло изпечени от финансовото си слънце.
Хайде деца! Редовете ягоди са наши, приказките сродяващи световете ни също. Нощните обхождания, разбитите колелета, болките тук там по гърбовете и смеещите се приказки за всичко това. Сладката почивка, импровизираната кухня, детската усмивка към цялото това приключение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X