Десислава Валентинова – Златната врата

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Излишните неща

Като поезия без дързост
Като татуировка на чело
Трето колело на колело
Политагитка насред глад
Е този днешен свят

Излишното не ни касае
Знаем какво е касация
Но се имаме извън граници,
В които правило бе да делиш
Със този грешен свят

Любов с тълпа аз не деля,
Ако е без пролука – да се чупим
Дълбоко във усоето на своето
От вишката на Его, това е обич
Във свят с координат

Едно време критика приемах
Днес, ако виждам, че ти пука
И страдаш, не зовеш да страдам
Аз съм на години, когато
Знаеш кога нещо е наред.

 

Помашка майка заръдала*
(21.0 век версия)

Помашка майка заръдала
Как да остави спечена пръст
В непипвана от соца градинка
Тогъз ге БКП
По склона бичеше
Като дъски бели
Оние ми ти помаце
За миньори родени
Под земя да стоят
Слънце да не видят

А сега син на София я кани
Внуче да гльода
Да го език учи
Псувни в Кауфланди
Да не чуе
Мининкото
Гьо[ю]вендия да не стане
Их

Как да остави кола си стара
В Смолян Пежо-лъф
Глъф
Как ще му данъка плащя
Като и нов джип сино ожида
Данъци, данъци
Баници, баници

Ще да остави таз спечена земя
Автобус да качи
На равна Пловдива да спира
На София най на баира

Там, на баира
Него обесиха
Власите жални
Във век 19-ти
И го нарекоха Ботьов
Да не кажат
Дума на думата
Какъв нескопосаник бе
Че хайдутин
Хайдутин, още потисник
Народен предател
Минал Дунава откъм Влашко
Чужди народ да продава
Свой помашки да нагоди

Как да отиде помашка майка
В София града голяма
Истината да чуе
От оние ми ти черни врачени
И дете, и джипа
Сино ожида
Их таман ся не види

Ще да нарами
Пушка на рамо
Майка помашка
И ще отиде
Онзи народ беден
На север
Сите ще ги помачка
Убие
Оти дума да се не издума
За Ботьова скверна душа нерада
Ръда, и ръда
Майка помашка.

 

Златната врата

Играта на зимата
Със пролетта
Одухва стари рани
Едни салкъми
Драми в рамки
Поетът цапнат по главата
От мародер от Сливен
Или Сливница
Не помня вече
Аз вече съм пораснала
Но помня те, прекрасна
Във вечерта
Когато Денди
Са убивали със чук
И пук
Ти златна ми врата отвори
Ти – толкова прокудена
Кат зима
Аз – толкова желана
Като пролет.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Гордан Изметов – Щедростта на мрежата

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

мъдростта
винаги идва навреме
точно когато е късно…

 

ако
си друг
за някой
си никой за всички…

 

дойдох
на себе си
и самотата
ме посрещна…

 

щедростта
на мрежата
изобилие от празнини…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Воя Марчеза – Първо пристигане

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Изложба ВАКУМ

 

Пристигнах там,
където много са пристигали.
Свалих си кожата, прегърнах куфара
и слепоока скочих в аромати
на мараня и жега, и кипариси,
и леден чай и пеперуди…
…но някъде назад
остана отпечатъка от скока
и спрялото сърце
на тъжно изречение…
Пристигнах. И езикът ми пропадна
в гуакамолето като в зелена тиня.
Бе късна вечер, пих една текила
пресечена от лимбата на лимонада.
В кристалите от лед познах желирани
южняшки айсберги.
И вдишах въздуха
на охладени порции.
Но някъде назад
остана
отпечатъка…
Със страстните мъже тактувахме меренге,
а после търсихме най-тихите пространства,
в които да заровим гласовете си
в гърлата си
и дръзвахме, приплъзвахме телата си
по буквите на книги и по резени лимон
във ледени текили с осолено гърло…
…а някъде назад
остана спрялото
сърце …
Дробовете, намачкани от жегата, пропукваха
и страница по страница изчиствах,
заключвах опуса на миналите дни
…остана отпечатъка от скока…
Горките дни се свиваха в пашкули –
изплашени от ветровете пеперуди –
родилните им спомени разкъсваха съня ми,
а някъде назад…
А после се оттичаха изнемощели
като топящ се восък по земята,
като разтворен айсберг в чая на нощта…
Пристигнах там,
където всички са пристигали,
но някъде назад
остана отпечатъка от скока
и спрялото сърце на тъжно
изречение…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Тежка атлетика на обичта

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Когато детето ти още е малко,
или ти още си малък родител,
обичта ти към него е равна
на силата за вдигане на телцето му
на височината на пързалката.
Но скоро формулата се променя:
обичта ти към детето ти е равна
на силата за вдигане на битието ти
на висотата на добрия пример.
Добрите тежкоатлети на битието си
са онези, на които им е по-леко,
когато вдигат заедно с него
и битиетата на други пораснали.
Аз съм смазан от една щанга,
към която съм добавил тежестите
на отсъстващите чужди битиета.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Кака се оправя легло

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

Този паяк е по-малък от тази муха
Слънцето е по-голямо от луната
Но най-голямото е в онези три велосипеда
Които преди малко ме подминаха
В извитите като сърпове тела на момчетата

 

Счупените пейки в парка
Са озъбени
Прекършени от призраци
Клавиши на пиано
Не успяло да възпроизведе
Така както ги чува
Там правилата

 

За какво е тази телена ограда
За какво е тази консерва зад нея
А смачканият картон изгнилата обувка
целофан пластмасова тарелка
вестник изтърбушен стол
За какво е тази улица
За какво е този завой
За какво е тази табела
За какво е този тунел
За какво е това цвете
Не – бурен
Не – цвете
Да, сънувах точно този бурен
преоблечен като цвете
Да, сънувах
Не – сънувам

 

По Саламбо на Флобер

Само онзи, който беше разяден отвътре се предаде. Сам предаде
Предложи подкупи с цяла държава
с непознати по размер планини от злато
и едновременно крещеше за милост
но нагло, като че ли и нея раздаваше
Така се разложи на вмирисани късове
по невинния кръст нещо, което
отдавна не беше човек – нито отвътре нито отвън
Между хапките, грак сееха птици, но след малко и те отминаха

 

Как се оправя легло

Започвам с мисълта да сменя чаршафите
Трябват ли ми чисти
Как ще се чувствам
Колко бързо се забравя удобството
Чистотата ли ме прави по-добър човек
Мога ли да успея в това което съм намислил
Ако само си легна в чисти чаршафи
Защо си задавам тези въпроси
Нали всеки поне ще бъде погребан измит

 

Вярвам в истинската революция, чува ли ме някой
После се разделихме на лагери и тишината ни погълна

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Рейс София-Дупница

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

ИЗВЪН ВЪЗМОЖНОСТТА

болката от страха да боли
е по-голяма

смрадта от разпилени боклуци
е по-малка

тишината от изоставени идеи
е по-голяма

отчаянието да намериш идентична личност
е по-малка

от всички илюзии и мечти,
извън възможността

15 ноември 2022

 

ЖИЗНЕНА ПАМЕТ

паметта е разрушител
на време
гравитацията не отчита 48 килограма
скоростта с която се движа е по-голяма

тримерна структура

– времето преди да излетя
– летя
– безкрайността, след това

20 януари 2022

 

РЕЙС СОФИЯ – ДУПНИЦА

Жените пътуват
с автобус
от София до Перник и Дупница.
Жените се завръщат, всеки празник
– да се видят с роднини
– да отворят и затворят хубавите врати с италиански брави
– да засядат нови цветя в двора
– емоционално да разчистят мазето или тавана
Жените се прибират всеки Великден.
Непрекъснато отварят устни
с много хубави бели зъби.
Непрекъснато си мачкат косите
спомен за полу-холивудска красота, на шопските моми.
Непрекъснато говорят по телефона
с големи смарфони.
Непрекъснато се усмихват и вълнуват.

Две непознати жени се срещат и радостта им се преплита.
Тъмнокоси потоци, закопчани строго и златно руси къдри, леко трептящи.
Едната е живяла-работила в Италия 15 години,
другата 18 години.

Две непознати бг жени се прибират за Великден.
Тъмнокосата от шопки преминава на италиански
и успокоява някой от телефона – другата седмица се връща.
Тя е нужна – рехабилитатор, болногледач, без медицинско образование,
но с упорито сърце и силни ръце.
Русата достолепна порцеланова дона
се усмихва и обяснява, че е дошла да си оправи зъбите
и после се връща в Италия.
Какво повече да искам, пита русата дона.
– Имам голяма къща, мъж, деца, внуци.
– През няколко месеца идвам да ги виждам.
До Дупница, усмивката й с бели, равни зъби остана неподвижна.

Синът на чернокосата – силно повяхнала красота я чака,
с BMV,
на разклона за Перник.

Селата около София и Перник са пълни с прах от изоставени къщи
и автомивки с работещи безперспективни младежи.
По статистика през 2022 в 60 села в страната имат, само по 1 жител. А 592 села са без население или с едноцифрен или двуцифрен брой души. 17 села от пернишко живее по един човек. Не разбрах, в кое от тези села отива тази жена.

Аз продължавам да седя
на седалката зад тях.
В Дупница заваля дъжд.

15 април Великден 2023

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Валери Вергилов – По до края на смъртта

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

По „Живо и мъртво“ от RASSIM

капка тинест живот
самозараждащ се, себеподобен
и сам господ на себе си
и загадка и същност на всичко
в нежно-синята плът на планетата –
капка тинест живот посред мъртвия космос

капка тинест живот
прелъстил въглерода
развратил кислорода
капка тинест, оплождащ, бушуващ живот –
слон и кит и ехидна
червей, ябълка, рай и ехидна змия
и перфектната перла в седефа на стридата –
бисер, бляскавост, блян и барок
и цветът на цветята
под лъчистата милост на слънцето
и зърната кълнящи в земята
и зърната на млечната гръд…

капка тинест живот –
отцедената в жив цвят урина
от плътта на художника върху платното
капка тинест живот
божество и вселенска мистерия

 

Джими Хендрикс – Концертът на Мауи

в Пурпурната мараня
сред полихроматичната тропичност
един чернокож безподобен шаман
свещенодейства с бял Стратокастер
в бесен транс
като кацнал от друга реалност
на малката дървена сцена
скована с греди от отвян ню-ейджизъм
с подпори от най-лунатични утопии
и с пирони от марихуана и LSD

ето го, гърчещ се черният демон
се съвъкуплява с бяла китара
мастурбира приапичния гриф
обладава извивките в акробатически пози
на коляно, над главата, встрани, зад гърба
после стърже с език и със зъби
трептящите струни в див канилингус
и китарата вие, мяучи, пищи и ридае
побесняла в оргазмичен екстаз

до сцената тон-операторът се просълзява
пред нея, танцуващо в унес момиче се навлажнява

а над всички и всичко Халеакала мълчи
угаснал за малко от съпричастност
вулканът се прави, че спи
но мълчи в знак на почит
пред вулкана изригващ там долу
посред тучните пасбища
на талази от китарена лава
и жупел и плам
от небивали, обезумяващи
свръхбожествени ритми и писъци

за да можеш да свириш така, като бог
ти си взел таланта на дявола, Джими
прелъстил си всички хрисими музи без милост
и си бръкнал дълбоко в космичния звук
там където дори Аполон не е стигал
за да впрегне звука в усмирителни ноти
там където звукът се изкарва само с черна магия
само със себе-жертво-принасяне

ти сега си шаман на магията, Джими
тук пред шепа сърфисти и хипита
върху малката сцена
ти напускаш и тяло и разум
и си само щастлив, без свяст и без свят
ти даваш и последния атом от своята плът
и последния порив на своята душа
вече някак си знаещ
че това е последният път
че само след месец ще кажеш
„аз отдавна съм мъртъв“
че само след два – ще умреш

но сега тук, със синя бандана
хвърчаща в хавайския вятър
ти самият хвърчиш на крилатия Гибсън
и си по-жив от самата природа
и по-вечен от спящия тихо вулкан

 

По „До края на смъртта“ от Ани Илков

този гланц на сърцето
тази стъпка, този ритъм на дивото
в тази песен, с която се будим
а после се сриваме
този път към незнайното
по който вървиме самички
и се спираме само за малко
за да обичаме
накъде е посоката, питаш
и аз също се питам
и се лутаме – ту безнадеждни
ту възторжени скитници
а пръстта
кротко носи нашите трескави стъпки
и ни чака
всеможеща, раждаща
никога мъртва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Александър Хикс – Обратната страна

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Рисунки

 

той е просто
пирон
забит наполовина в стената
може да окачиш на него
дрехите си
и да останеш гола
а може
и с чука по главата
докрай
да оплоди стената

 

дядовата къща

ти знаеш ли къде е
дядовата къща

там лятото зимува
и птиците се раждат
сред дъх на пресни гъби
и мирис на сено

там времето е старо
и тихичко накуцва
водата е от извор
и засища

а къщата е бяла
като баба

 

обратната страна

когато тук е нощ
от другата страна на земята
е ден

заспя ли тук
събуждам се оттатък
и правя това
за което тук само
мечтая

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ървинг Лейтън – Поетът е човек със

by New Social PoetryNo Comments

Моника Попова, Раждането на Мони, 200х300 см

 

Поетът е човек със
силно усещане за собствената си личност и
смислено съществуване.

Като държи на това и
отказва да стане социализирания
предмет, който бюрократи, свещеници,
равини и т.нар. образоващи
одобряват, поетът обижда
зомбираните милиони, т.е.
мнозинството във всяка страна.

Неговите слова, свободният му начин на
живот са постоянен дразнител за
ограничените, страхливите,
самодоволните и безразличните.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X