Мит за привързаност
Когато Ха̀дес разбрал,
че обича това момиче
за нея създал дубликат на цялата земя,
точно същата, до последна полянка,
само добавил брачно легло.
Всичко същото, даже слънчева светлина,
защото е трудно за младо момиче
да премине бързо от ярко огрения свят
в пълната тъмнина.
Постепенно, помислил,
ще прибавя нощта,
първо като сенките
от пърхащи листа.
После луна, после звезди.
После нито луна, нито звезди.
Ще остави Персефо̀на да свиква с това.
В края на краищата, мислел си,
ще привикне.
Дубликат на земята
и ще има любов във добавка.
А нима всички не искат любов?
Търпеливо той чакал дълги години
и строил този свят, наблюдавал
Персефо̀на как тича по поляната
Персефо̀на как поглъща ароматите
как обожава да изпробва всичко на вкус.
Трябва й само апетит, мислел си,
за да има всичко.
Нима не иска всеки
да усеща през нощта
тялото любимо като компас или звезда,
да чува тихото дихание, което казва:
„Жив съм!” и
ти си жив тогава, щом си ме чул,
и ти си тук със мен.
И ако във съня единият неволно се обърне,
обръща се и другият –
това е чувствал
господарят на тъмата,
преглеждайки света,
създаден тук за Персефо̀на.
Дори не му минавало през ум
че вече няма аромати,
със сигурност тук вече няма никаква храна.
Чувство за вина и ужас?
Страх от сексуални ласки?
Не можел той да си представи;
а и никога любовникът не си представя.
Мечтаел и не можел да реши
как да нарече това противно място.
Първо: „Новият ад”.
После: „Райската градина”.
Решил накрая да го кръсти
„Персефо̀нината девственост”.
Мека светлина се спуска
над ливадата
и над брачното им ложе. Взел я
във обятията си.
Искал да й каже: „Обичам те
и с нищо няма да ти навредя!“
но си помислил
че я лъже, накрая казал:
„Ти си мъртва, нищо няма да те нарани!”,
по-обещаващо начало – му се струвало –
а и по-истинско.
Мъката на Цирцея
Накрая известих за себе си
жена ти, както богиня
би го направила в собствения дом
в Ита̀ка, глас
без тяло: и тя
в миг се откъсна
от тъкачния стан,
главата й се завъртя
първо надясно, после наляво
макар и безнадеждно, разбира се,
да проследи звука до който и да е
обективен източник: съмнявам се
че тя ще се върне към своя стан
с това, което вече знае. Видиш
ли я отново, кажи й –
ето как една богиня се сбогува:
ако съм в главата й винаги
аз съм в живота ви завинаги.
Ерос
Седях на стол до прозореца на хотела и гледах дъжда.
Бях като сомнамбул в сън или в транс –
влюбена, и все пак
нищо не исках от теб.
Нямах нужда да те докосвам, да те виждам отново.
Исках само едно:
стаята, козината, напевите на дъжда,
час след час, в топлината на тази пролетна нощ.
Нищо друго не исках; Бях така преситена.
Колко малко се оказа сърцето ми; нужно му беше малко,
за да е препълнено.
Наблюдавах дъжда как спуска тежка завеса над притъмнелия град –
Нищо не ни свързваше. Направих го,
това, което човек прави на дневна светлина,бях свободна
но се движех като сомнамбул.
Ти повече не беше в мен.
Няколко дни в този странен град.
Разговори, докосване на ръце.
И след това свалих брачната си халка.
Именно това исках: да бъда гола.
Плач
Нещо ужасно се случва – моята любов
отново умира, любовта ми, която вече е мъртва:
умря и бе оплакана. И музиката продължава,
музиката на раздялата: дърветата
стават инструменти.
Колко е жестока земята, върбите блестят,
брезите се огъват и наблюдават.
Колко е жестоко, как нежността е дълбока.
Любовта ми умира, любовта ми,
не само личната, но и идеята й, животът.
За какво ще живея?
Къде ще я намеря отново
ако не в скръбта, в тъмното дърво
от което се ражда лютнята.
Достатъчно е само веднъж. Достатъчно е само веднъж
да кажеш сбогом на света.
И да скърбиш е същото, разбира се.
Веднъж е достатъчно да се сбогуваме завинаги.
Блестят върбите край каменния фонтан,
туфи от цветя го обгръщат.
Достатъчно е веднъж: но защо той живее?
И толкова кратко, и само в съня.
Любовта ми умира, отново раздяла.
И през завесата от върби
слънцето пак изгрява ,
не, това не е светлината, която познавахме.
И птиците пак пеят, дори черният траурен гълъб.
Ах, аз изпях тази песен. До каменния фонтан
върбите отново пеят
с неизразима нежност, капят листата им
и в бистрата вода се оглеждат.
Ясно е, те ясно виждат, те знаят. Той умира отново,
и светът заедно с него. Умира остатъка от живота ми,
предполагам, че ще е вечно.
Градината
Не мога да го направя отново,
даже да ги гледам е непоносимо …
В градината ръми слаб дъждец
а младата двойка засажда
редовете с грах , сякаш
никой не го е правил преди тях,
не е имал големи трудности
не ги е решавал .
Не могат да видят себе си,
в прясната кал, започващи
без перспектива,
хълмовете зад тях са бледозелени,
обсипани с цветя.
Тя иска да спре;
той иска да стигне до края,
да разсъблече това нещо .
Погледнете я, докосвайки бузата му
иска да сключи примирие, пръстите й
хладни от пролетния дъжд;
в рядката трева, пламъчета от лилав минзухар .
Дори сега, в самото начало на любовта,
движението на ръката й която се отдръпва
от лицето му, е притаило образа на сбогуване,
но те мислят
те искат да пренебрегнат
тази тъга.
Чувственият свят
През чудовищна река или пък пропаст – думите
ми са за теб, за да те подготвят.
Животът бавно, неусетно, с природата те съблазнява
едва-едва и даже примирено.
Не бях подготвена: а си стоях във кухнята на баба,
протягах чаша. Задушени сливи и кайсии –
сокът се изсипваше във чашата със лед.
Водата търпеливо, на малки глътки
с братовчедите ми вкусвахме ,
и добавяхме си още сладост –
с аромат на летни плодове в сиропа гъст:
цветна течност все по-лека и сияйна,
светлина все повече през нея преминаваше.
Насладата! А после и утехата. Баба ми ме чака,
искам ли още, пита. Ах, това дълбоко потапяне.
Нищо повече не обикнах от чувствения живот,
от азът, който потъва в него и е нераздѐлен ,
някак окачен, плаващ, нуждите му –
изострени, събудени, живи –
дълбокото потапяне в него,
мистериозната безопасност. Отдалеч, плодовете светеха в стъклените си купички.
Извън кухнята, слънцето залязва.
Не бях подготвена за този залез в края на лятото. Краят
на времето като нещо, което приключва,
ако спре, сетивата не биха ме защитили.
Предупреждавам те, мен никой не ме предупреди:
че никога няма да го пуснеш, никога няма да му се наситиш.
Ще бъдеш повредѐна, и с белези дори ще си гладна, ненаситна.
Тялото ти ще старее, ще продължиш да се нуждаеш.
Природата ще иска, и даже два пъти по толкова –
Възвишено и безразлично то обвързва, няма да ти отговори.
Обятията няма да ти служат.
И значи, ще те нахрани, ще те омае,
ще те погребе.
Превод от английски Илеана Стоянова
списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X
