Антоанета Вичева – Парфюм с аромат на хляб

Росен Тошев, One Bulgarian Rose, 2016 г., 90х90 см, маслени бои, платно

 

 

Урбъненимълс
Обитават
Скапано отлятия изкуствен камък
Грозотия простотия и химия
Химия като в зоопарка
Човекопарк всеки се пъчи и излага
Предлагат се телесни течности и части
За храна и дрехи
Урбъненимълс
Се грижат животните в зоопарка да са на зелено
И някои боядисват бетона
А другаде изкуствена трева
Се вижда от далече
Изкуствените кожи покриват татуирани зърна
На урбъненимълс

А после искат да разкъсат един артист
Защото не прави леопардово изкуството
Защото реагира с гърч и драйфа от тези енимълс ъф урбан хай лайф
Драйфа на хартия
И всички гледат и искат да го разкъсат за да се задоволят
Драйфано е
Обаче не мога да смеля нищо от менюто
И естествено го връщам
Единственото най-естествено е да повърна на листа
Урбън 6ит Е арт

 

***

По фолдърите ровя
Търся снимки
Ще вадя
на хартия
И за децата
Да се радват
Нали все всичко „за децата“
И покрай тях животът
Намерих годишнината от гимназията
И моите приятели
Които са някъде
Не са в българия
Но мога да им пиша
И да се обадя
И даже видео разговор да има
Като ми кажат-кога ще се видим-
Ето видяхме се
Там е и тази, до която обаждането не стига
Усмихната както винаги
С бутилчица бира
Двете сме гушнати
Слагам и нея да я принтирам
Всички които са други и другаде
Децата пораснали
Аз на 20+ с мечти океани
И М.която завинаги ще остане
Млада в сърцата ни

11.2018

 

На Тюркян

Парфюм с аромат на хляб
На масло
На ванилия
С руж от брашно
С устни винени
Очи като на ривиерата
В някой скрит залив

Мириша на храна
Извинява се
Другите на парфюми
Аз на масло

На мен ми харесва
Вдъхновена съм вече
От тази муза
На кулинарното изкуство

2.2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

 

Владимир Сабоурин – Няма равна на теб

Росен Тошев, Хляб и демокрация, 2017 г., 80х120 см, c-print, хартия

 

Лишаваш от контракции майката
Даряваш плода с терминална асфиксия
Изпразваш магазините в края на една диктатура
Пълниш ги за гладкия мирен преход към следваща
Провъзгласяваш първия срещнат хитър свинар за цар
Подклаждаш чистия пламък да въри народа възродени
Връщаш отнети преди половин век земи в реални граници
Комасираш в мутренски латифундии и ферми във фб
Превръщаш комсомолеца в заслужил писател на капитализма
Въдворяваш поета да чака за пенсия в рушащо се читалище
Анестезираш жертвата с македонска наденица и вино от спирт
Изостряш сетивата на хищника с фром раша уит лаф и кокаин
Възправяш се като стожер катехон на православния свят избираш
За депутатки гимнастички златни момичета с акции в газпром
Ставаш ректор на академията за общ. науки и соцуправление
Изравяш от архивите на ченгетата правилната политическа поезия
Залавяш вербуваш опетняваш момчето прекосило полосата
На смъртта по време на желязната завеса via берлинската стена
Произвеждаш в активен дисидент плуващия в путкопотока
На правилното свободно движение на услуги стоки и капитали
Отлагаш истината за фондовете до часа на пенсионирането
Шеметно ускоряваш рулетката на автоматичната търговия
Надяваш на дърта революция перхидролено руса перука
Въдворяваш закон и ред с купени млади гласове от гетата
Пееш националния химн с гласа на лейди гага рецитираш
Поезия като чернокожо момиче на президентска инаугурация
Прогонваш хората от родината им живееш от трансферите им
Държиш под контрол конкуренцията чрез архивите на дс
Пишеш литературната история на едно ново по-славно нрб
Предупреждаваш като съсухрена изпълнителна директорка
На международния валутен фонд за спекулативен балон
Пенсионните фондове активно инвестират в биткойн
Караш смъртник да разиграва театър на умиращ лебед
Лишаваш го от прозрение че театъра диз тайм е фор риъл
Продаваш монополно текстообработващи програми
Изкупуваш земеделски земи първа и втора категория ти
Най-едрия земевладелец между флорида и аляска крим и камчатка
Потапяш се в ледени води на богоявление в отвор с формата на кръст
Летуваш в дворец за сто милиарда златно руно на крайбрежието на таврида
Манипулираш вируси на прилепи при нисък протокол на сигурност
Изграждаш за десет дни инфекциозна болница за гмеж заразени
Дестилираш от късния развит социализъм нацистки възродителен процес
От късния развит неолиберализъм социалномрежов сталинизъм
Разгръщаш 360-градусов медиен бизнес коткаш свободата на словото
Стимулираш разпростирането на демокрацията върху едната шеста от света
Лишаваш прозападния активист от дадения му статут на затворника на съвестта
Издигаш момче от семейство на социални помощи до канцлер на германия
Назначаваш канцлера на германия за търговски представител на газпром
Скланяш събърбан майка да боготвори революционер милиардер
Дъщеря й да я предаде с чиста съвест на федералните власти
Отваряш трето око при хели-ски спускане от глетчер в аляска
Нищо не може да се сравни с чистотата на тези вечни ловни полета
Увещаваш поета на революцията да се гръмне на 1 април по стар стил
Възлагаш организацията на погребението му на браточките от кгб
Съкрушаваш ни с липсата на милост при смяната на памперс
Караш да сме безучастни когато ни изнасят опикани осрани
Напред с краката като трупове каквито сме мръсна кучко
Осигуряваш по-дълъг оргазъм с еротична асфиксия
Водиш за ръка от малката смърт към голямата

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Алан Гинзбърг – Четиристишия

Росен Тошев, Stone, 2007 г., 100х100 см, маслени бои, платно

 

Изисканите обяди би трябвало да са без значение
Ако си на бизнесменска възраст
Така или иначе хареса му да създава храна
Носейки се през Ароматната Страна

Кой точно започна предаването от уста на уста
Даде на гражданите дълбокомислена Слюнка
Природникът почти стигна Правителството
Тайната полиция си запази яйцата с шунка

О каква трагедия за много Пилета
О как сънуваха свинете касапска нощ!
Овцете крякаха кошмар, коза
риба пратиха извинения от поляна и от море

Ако той само бе създал нов Конгрес
Нямаше да дишаме толкова много серен смог
Захарта танцува в киното, кафето ти казва по телевизията
и Содиевият Нитрат и Никотиновия Холестерол

нямат нищо общо с Външната Политика.
Природника се отнася в Централно Американско забвение
със Семинолската шевица и Албърт Айнщайн.
Никой не предположи че топлинните лъчи ще довършат света.

 

Превод от английски Бистра Желева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 28, май, 2021, ISSN 2603-543X

 

Францѐ Прешѐрн – На звездобройците

Ния Пушкарова, angel’s wings, 30×40 cm, water color drawing

 

На звездобройците

Разкарайте се всички
лъжливи ясновидци,
измамни звездобройци,
на времето пророци!
Умници, дето вечно
гадаят по звездите:
дали ще има слънце
през цялата година,
или със гняв небето
порой и град ще прати,
полето ще съсипе,
ще потопи гемии,
лозите ще очука.
Лъжливи звездобройци!
Разкарайте се всички!

По две звездици само –
очите лъчезарни
на моята любима –
като слепец безумен
щастливи дни предвиждах,
безоблачни, с взаимна
любов и радост пълни.
Но сълзи ми избиха,
угрижен се залутах,
потънах в срам и мъка,
направо ми се мреше.
Те – само две – ми взеха
ума и се поддадох
на тяхната измама,
а вие тук твърдите,
че другите са честни?
Продажни ясновидци,
измамни звездобройци,
на времето пророци,
не ща и да ви зная!

 

Първата любов

Годините, опасни за сърцето –
младежките години – отлетяха;
красавици – в чужбина, тук – отдето
поискаш, покрай мене се тълпяха,
но свободата си опазих – ето,
сега признавам гордо, без уплаха:
когато ѝ оказваш съпротива,
тогава любовта не те убива.

Красавица неземна спря пред мене –
защо, защо ми беше да я срещна!
Лице със румено от свян пламтене,
очи-звезди, пробили мойта грешна
чувствителност; къде ли да се дене
терзаният от мъка безутешна?
И устните зоват да ги опишеш,
и снежната ѝ гръд да помиришеш!

Нима в приют ще хукна да се крия,
когато тя пред мен сияе ярка
като посестримата ѝ-стихия,
опарила сърцето на Петрарка
навръх Разпети Петък? Мен самия
ме порази с такава рана жарка,
че ден и нощ съм в треска и не мога
да овладея своята тревога.

От бледния ми лик не ще се трогне,
дори и тъжна песен да запея;
безсънието как да ми помогне
и сълзите, проливани по нея,
щом няма тя от мен да се възторгне,
а аз накрая пак да се засмея?
На горделивеца така се пада,
когато се заглежда в дева млада.

Та свободата ако ти се свиди,
не хвърляй на моми око тогава!
Седи ли мирно то, не ще да види
и чудо, ама ха, де! – вечно шава:
пленено от любов, търпи обиди
и разума напълно притъпява.
Повярвай ми и не дразни съдбата,
че като мен ще си строшиш главата.

 

***

Израснало под сенчеста дъбрава,
стихът ми-цвете твоя лик не среща,
от който стихва грижата зловеща
и болката отслабва и изтлява,

и погледът ми все по-ведър става,
и вътрешен покой духът усеща,
и радостта отново го повежда
към сладостна поезия и слава;

не, цветето ми не е избуяло
там, дето любовта струи честита
и пролетното слънце е изгряло –

то – химн на верността – без вест се скита отчаяно, посърнало и вяло, язвено в мрак и задух до пресита.

 

Морякът

Добър ти път, невярна!
Гемия ми се мярна –
със залп към мен лети,
а моята надежда
в морето се изцежда:
по друг въздишаш ти.

Чу в храма как се вричам
докрай да те обичам
от страст по теб обзет.
Ти също, свила пръсти,
пред Бога се прекръсти
и стори свят обет.

Аз – стар мореплавател –
съм врял, кипял, препатил
и изкушаван в грях.
Най-първи хубавици
ме блазнеха – сълзици! –
но ето, устоях.

Привързва се морякът:
изду платна южнякът
и се завърнах тук.
Дойдох, но що да видя:
девойката ми свидна
омъжена за друг!

Потеглих с гняв в сърцето:
да бях венчан с морето –
то чисто е поне!
Привлича, не прокужда
и вяра в теб пробужда,
но то; жените – не.

Моряци сме – ни трясък
ни плаши, нито плясък:
смъртта е наш компас.
Но прегърми – и толкоз;
любовната ни болка
ни трови всеки час.

Гемия ми се мярна.
Добър ти път, невярна,
жъни каквото ся!
Горката ми надежда
в морето се изцежда,
дано да я спася.

 

Превод от словенски Людмил Димитров

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Дон Франсиско де Кеведо – Отечество. Псалм ХVІІ

Ния Пушкарова, Portrait of Juliana, pastel drawing 70×90

 

ОТЕЧЕСТВО
ПСАЛМ XVII

Взрях се в зида на родината моя
някога як, сега руина,
от спринта на времето поломен,
от геройствата, вече история само.
В полето излязох, дето слънцето пие
на ледовете потоците луди
и стадата се жалват, че хълмът отвлече
в своите сенки светлината на дните.
В дома си aз влязох, разграбен видях го,
от старческа стая мизерни останки
и моята гега по-крива, немощна.
Усетих гърба си от годините скършен
и нищо не зърнах, гдето поглед да спра,
без спомен да бъде то от смъртта.

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

PATRIA
SALMO XVII

Miré los muros de la patria mía,
si un tiempo fuertes ya desmoronados
de la carrera de la edad cansados
por quien caduca ya su valentía.
Salíme al campo: vi que el sol bebía
los arroyos del hielo desatados,
y del monte quejosos los ganados
que con sombras hurtó su luz al día.
Entré en mi casa: vi que amancillada
de anciana habitación era despojos,
mi báculo más corvo y menos fuerte.
Vencida de la edad sentí mi espada,
y no hallé cosa en que poner los ojos
que no fuese recuerdo de la muerte.

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – В самотата на моите чаршафи

Ния Пушкарова, untitled, 30×40, epoxy covered ribon over a rusty pallet, installation part of exhibition Art with working hours

 

В самотата на моите чаршафи пак ти се появи
нощем като неискан призрак
в тъмнината като еблив гост
между краката ми космати и черни
се появи – на сън – стърчащия ти кур
но нали знаеш – аз кур не искам само
искам прегръдката ти топла
искам очите ти блестящи в тъмнина
искам усмивката ти кротка сияеща в мрачина
искам краката ти къси и обезкосмени да треперят цели в полумрак
искам да усетя топлината излъчваща тялото ти. Но
искам най-много да усетя прегръдката, очите,
усмивката, краката ти,
докато бунтарския ти кур ме разрязва надве
и душата ми се изнизва директно в рая.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марияна Богданова – Два съня и едно събуждане

Ния Пушкарова, the translators 100×90, oil painting

 

Събуждам се от ужасен сън
тъмно е навън все още
Безлюден плаж слънцето високо
вълни прииждат и отдалечават
една вълна разравя дъното
отдръпва се далеч на километри чак
разкривайки безкрайно морско дъно
отрупано с плодове, зеленчуци, хляб, гозби всякакви
и хора хиляди хора в бански костюми лежат
камари плът и пищни хранителни стоки
блестят на слънце плажното масло
и се тъпчат безспир
Страх ме е, но трябва да продължа да гледам пиршеството

Събуждам се от ужасен сън
тъмно е все още
Слизаме по стълбище на летище
майка ми баща ми всички поглеждаме през стъклото
на мястото на пистата виждам морето
ярки светлини в черно небе
чуждоземни тела кръжат над море
от електрически светлини лава вместо вода
примигва цял град от морското дъно
краят на света бординг
Страх ме е, време е да се качваме

Събуждам се тъмно е
Отварям на новините
Девет хиляди деца умирели в ръцете
на монахини в Ирландия
хвърлили някои в морето да отмият греха
майките им пропаднали жени превърнати в перачки
След смъртта ги заравяли в земята
Като приспени луковици
които никога няма да разцъфтят*

*по песен на Джони Мичъл, Magdalene Laundries

15/01/2021

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Човекът нищо

Ния Пушкарова, fingerprint 29×21 cm, print

 

Споделяне

Пригответе евтини чаши
С логото на любимия футболен отбор
Дрехи втора употреба
И достъпна жена, която да ги пере
Стандартен профил във фейсбук
Със снимки на детето
И снимки в кухнята
Който показва, че няма какво да покажеш
Ти си глобален уникален идентификатор
В сървърите на корпорациите от силиконовата долина
Които се местят в Тексас, за да им е по-евтино
Ти си нула цяло, нула и една милиардна от борсовата капитализация
На млади момчета
Във високите офиси на Ню Йорк
С гледка към Сентрал парк
Ти не се индексираш
Какво ще остане когато приключиш
Своята незначителна различност
Амин

 

***

Бог създаде цялата вселена, за да ни закове на една периферна планета с нуждата да се храним всеки ден

 

***

Човекът нищо
Дойде и каза нищо
Какво казвате, попитах
Нищо, каза човекът нищо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

Луиз Глик – Мъката на Цирцея

Ния Пушкарова, the garden, oil painting, 90×100

 

Мит за привързаност

Когато Ха̀дес разбрал,
че обича това момиче
за нея създал дубликат на цялата земя,
точно същата, до последна полянка,
само добавил брачно легло.
Всичко същото, даже слънчева светлина,
защото е трудно за младо момиче
да премине бързо от ярко огрения свят
в пълната тъмнина.
Постепенно, помислил,
ще прибавя нощта,
първо като сенките
от пърхащи листа.
После луна, после звезди.
После нито луна, нито звезди.
Ще остави Персефо̀на да свиква с това.
В края на краищата, мислел си,
ще привикне.
Дубликат на земята
и ще има любов във добавка.
А нима всички не искат любов?
Търпеливо той чакал дълги години
и строил този свят, наблюдавал
Персефо̀на как тича по поляната
Персефо̀на как поглъща ароматите
как обожава да изпробва всичко на вкус.
Трябва й само апетит, мислел си,
за да има всичко.
Нима не иска всеки
да усеща през нощта
тялото любимо като компас или звезда,
да чува тихото дихание, което казва:
„Жив съм!” и
ти си жив тогава, щом си ме чул,
и ти си тук със мен.
И ако във съня единият неволно се обърне,
обръща се и другият –
това е чувствал
господарят на тъмата,
преглеждайки света,
създаден тук за Персефо̀на.
Дори не му минавало през ум
че вече няма аромати,
със сигурност тук вече няма никаква храна.
Чувство за вина и ужас?
Страх от сексуални ласки?
Не можел той да си представи;
а и никога любовникът не си представя.
Мечтаел и не можел да реши
как да нарече това противно място.
Първо: „Новият ад”.
После: „Райската градина”.
Решил накрая да го кръсти
„Персефо̀нината девственост”.
Мека светлина се спуска
над ливадата
и над брачното им ложе. Взел я
във обятията си.
Искал да й каже: „Обичам те
и с нищо няма да ти навредя!“
но си помислил
че я лъже, накрая казал:
„Ти си мъртва, нищо няма да те нарани!”,
по-обещаващо начало – му се струвало –
а и по-истинско.

 

Мъката на Цирцея

Накрая известих за себе си
жена ти, както богиня
би го направила в собствения дом
в Ита̀ка, глас
без тяло: и тя
в миг се откъсна
от тъкачния стан,
главата й се завъртя
първо надясно, после наляво
макар и безнадеждно, разбира се,
да проследи звука до който и да е
обективен източник: съмнявам се
че тя ще се върне към своя стан
с това, което вече знае. Видиш
ли я отново, кажи й –
ето как една богиня се сбогува:
ако съм в главата й винаги
аз съм в живота ви завинаги.

 

Ерос

Седях на стол до прозореца на хотела и гледах дъжда.

Бях като сомнамбул в сън или в транс –
влюбена, и все пак
нищо не исках от теб.

Нямах нужда да те докосвам, да те виждам отново.
Исках само едно:
стаята, козината, напевите на дъжда,
час след час, в топлината на тази пролетна нощ.

Нищо друго не исках; Бях така преситена.
Колко малко се оказа сърцето ми; нужно му беше малко,
за да е препълнено.
Наблюдавах дъжда как спуска тежка завеса над притъмнелия град –

Нищо не ни свързваше. Направих го,
това, което човек прави на дневна светлина,бях свободна
но се движех като сомнамбул.

Ти повече не беше в мен.
Няколко дни в този странен град.
Разговори, докосване на ръце.
И след това свалих брачната си халка.

Именно това исках: да бъда гола.

 

Плач

Нещо ужасно се случва – моята любов
отново умира, любовта ми, която вече е мъртва:
умря и бе оплакана. И музиката продължава,
музиката на раздялата: дърветата
стават инструменти.

Колко е жестока земята, върбите блестят,
брезите се огъват и наблюдават.
Колко е жестоко, как нежността е дълбока.

Любовта ми умира, любовта ми,
не само личната, но и идеята й, животът.

За какво ще живея?
Къде ще я намеря отново
ако не в скръбта, в тъмното дърво
от което се ражда лютнята.
Достатъчно е само веднъж. Достатъчно е само веднъж
да кажеш сбогом на света.
И да скърбиш е същото, разбира се.
Веднъж е достатъчно да се сбогуваме завинаги.

Блестят върбите край каменния фонтан,
туфи от цветя го обгръщат.

Достатъчно е веднъж: но защо той живее?
И толкова кратко, и само в съня.

Любовта ми умира, отново раздяла.
И през завесата от върби
слънцето пак изгрява ,
не, това не е светлината, която познавахме.

И птиците пак пеят, дори черният траурен гълъб.

Ах, аз изпях тази песен. До каменния фонтан
върбите отново пеят
с неизразима нежност, капят листата им
и в бистрата вода се оглеждат.

Ясно е, те ясно виждат, те знаят. Той умира отново,
и светът заедно с него. Умира остатъка от живота ми,
предполагам, че ще е вечно.

 

Градината

Не мога да го направя отново,
даже да ги гледам е непоносимо …

В градината ръми слаб дъждец
а младата двойка засажда
редовете с грах , сякаш
никой не го е правил преди тях,
не е имал големи трудности
не ги е решавал .

Не могат да видят себе си,
в прясната кал, започващи
без перспектива,
хълмовете зад тях са бледозелени,
обсипани с цветя.

Тя иска да спре;
той иска да стигне до края,
да разсъблече това нещо .

Погледнете я, докосвайки бузата му
иска да сключи примирие, пръстите й
хладни от пролетния дъжд;
в рядката трева, пламъчета от лилав минзухар .

Дори сега, в самото начало на любовта,
движението на ръката й която се отдръпва
от лицето му, е притаило образа на сбогуване,
но те мислят
те искат да пренебрегнат
тази тъга.

 

Чувственият свят

През чудовищна река или пък пропаст – думите
ми са за теб, за да те подготвят.

Животът бавно, неусетно, с природата те съблазнява
едва-едва и даже примирено.

Не бях подготвена: а си стоях във кухнята на баба,
протягах чаша. Задушени сливи и кайсии –

сокът се изсипваше във чашата със лед.
Водата търпеливо, на малки глътки

с братовчедите ми вкусвахме ,
и добавяхме си още сладост –

с аромат на летни плодове в сиропа гъст:
цветна течност все по-лека и сияйна,

светлина все повече през нея преминаваше.
Насладата! А после и утехата. Баба ми ме чака,

искам ли още, пита. Ах, това дълбоко потапяне.
Нищо повече не обикнах от чувствения живот,

от азът, който потъва в него и е нераздѐлен ,
някак окачен, плаващ, нуждите му –

изострени, събудени, живи –
дълбокото потапяне в него,

мистериозната безопасност. Отдалеч, плодовете светеха в стъклените си купички.
Извън кухнята, слънцето залязва.

Не бях подготвена за този залез в края на лятото. Краят
на времето като нещо, което приключва,

ако спре, сетивата не биха ме защитили.
Предупреждавам те, мен никой не ме предупреди:

че никога няма да го пуснеш, никога няма да му се наситиш.
Ще бъдеш повредѐна, и с белези дори ще си гладна, ненаситна.

Тялото ти ще старее, ще продължиш да се нуждаеш.
Природата ще иска, и даже два пъти по толкова –

Възвишено и безразлично то обвързва, няма да ти отговори.
Обятията няма да ти служат.

И значи, ще те нахрани, ще те омае,
ще те погребе.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X

 

К. Елтинаé – Изгнание

Сн. Мая Горчева

 

изгнание

Днес
ще изгладя риза и ще се изправя срещу вятъра.

Ще обикалям града дегизиран в моето черно такси*,
ще слушам индийци, африканци и араби
да твърдят, че имам техните цветове, коса и очи.

Спирайки се за по питие, усмивка, еднократна любовна нощ
броейки хора държащи се за ръце по-нежни от моите.

Утре
ще намеря телефонна кабина и ще се обадя вкъщи,

ще слушам лоши предсказания за моето скитничество,
ще се престоря, че им вярвам.

Ще излъжа и ще кажа, че най-сетне съм щастлив,
ще чакам да ми кажат, че където и да отида

стените имат уши
и никога няма да се отърва от тях.

Още колко време?

те все още броят дните, месеците, годините.
Мисля си за тези стени и техните уши,

отмервайки всеки ден колко време отнема
да изляза от душа, да си завържа връзките, да репетирам физиономии

преди да ме върнат там от където избягах
но от където няма отърване.

*такси в Лондон

 

Превод от английски Катя Герова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X