Таня Николова – На всеки сто години

Петра Марино, Фотография; Варна; 2015 – Erasing Reality

 

***

Уикенд. Тази нежност. Бавен обяд в три следобед.
Преживяхме и това десетилетие и тази седмица и тази война.
Гледаме филм и не си говорим
Да не я накърним
Докато ни оглушава

 

***

Разходих новите си обувки
по всички празненства на поезията.
Накрая с чувство за изпълнен дълг
седнах да напиша този репортаж.
Лачените обувки
не ми стискат.

 

***

На всеки сто години
Косата на рапунцел расте
Тя е влюбена
По бръшляна на кулата започват да пъплят принцове
Тя си отрязва косата
Вече не е влюбена

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Домашното куче си взе уличен човек

Петра Марино, Фотография; София, ул. Ангел Кънчев; 2019 – Under Waters of Time

 

Домашното куче си взе уличен човек.
Намери го на спирката пред блока,
вероятно изхвърлен от стопаните.
Човекът така мило гледаше кучето,
сякаш му предлагаше всичката си любов.
А и не беше скъп за отглеждане,
ядеше малко, без да придира.
Само от време на време,
молеше за някоя стара и непотребна книга,
прочетена отдавна от домашното куче.
Разбираха се и живяха заедно до смъртта на човека.
Както знаем, хората живеят по-малко от кучетата,
но за сметка на това, в повечето случаи, напълно безсмислено.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Надежда Костадинова – Далече от туптящите желания

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Angels and Demons

 

***

давай дялкай неуморно с ножа сухата клонка
не я жали давай докато потече зелен сок
докато стигнеш меката сърцевина
забравила е какво е да се огъва
да слуша да бъде
забравила е
а има още живот да живее

 

***

заравям дълбоко главата си в пясъка
връзвам езика си на моряшки възел
всички стрели безмълвно натискам на вътре
сигурно така ми се пада сигурно
сигурно съм била много лоша
в някой предишен живот
а може би все още

 

Там

как искам да ти размажа лицето с боксова ръкавица
да хрясна здравичката пихтиестата ти същност
да ти изпукам кокалите един по един
да издрънчиш на бетона като ръждясали железа
да те натиря в най-далечния ъгъл
да мирясаш
моя кучешка дръглива сянка

 

Мълчалива приятелка

тъгата твоята мълчалива приятелка
натрапница
дрипавата ти риза
тъгата която те стяга за гърлото
трови небето ти
съвременно оръжие
за масово поразяване
тъгата тази втора природа
продължава да смуче още и още живот

а можеше да порасне
можеше да стане мъдрост

 

Слънце

в този мърляв следобед
влезе в стомаха ми и прогори дупка
тази толкова лелеяна светлина плъзна език
да оближе тленната плът
пусна пипалата си към небето
към сухата земя към морето
разбуди замижалите светове
предизвика цунами
обърна мравките по гръб
превъртя прилепите в съня им
разля гъстите отвари на вещиците и ги попари
а накрая се възкачи на върха на небето
обляно в лазурната си аура и се зарече
никога никога никога повече
да не слиза от там

 

***

далече от туптящите желания
от шумолящите съскащи спомени
извън пределите на опасните своеволия
през девет планини в десетата дупка
далече ме отведи
само за себе си
лесна плячка за чревоугодното ти тяло
далече където в удобството на навика
взаимно ще се умъртвим

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Бишъп – Посещение на Сейнт Елизабет

Петра Марино, Фотография; София; 2015 – Metal Cells

 

Това е сградата на Лудницата.
Това е човекът
който се намира в Лудницата.

Това е времето
на трагичния човек
който попадна в Лудницата.

Това е часовник –
разказва времето
на приказливия мъж
който лежи в Лудницата.

Това е моряк
носи часовник
за да показва времето
на почетния човек
който се намира в Лудницата.

Това е целият път
преплуван от моряка
който носи часовник
за да показва времето
на стария, смел човек
който се намира в Лудницата.

Това са годините и стените на отделението,
ветровете, облаците над морето от дъски,
които е преплувал морякът
носещ часовник
за да показва времето
на капризния човек
който се намира в Лудницата.

А това е евреин с шапка от вестник
танцува плачейки в отделението
над скърцащо море от дъски
зад гърба на моряка
който си навива часовника
за да показва времето
на жестокия човек
който се намира в Лудницата.

Това е светът на книгите, който се провали.
Това е евреин с шапка от вестник
танцува плачещ в отделението
над скърцащото море от дъски
на приличния моряк
който навива часовника си
и показва времето
на заетия човек
който попадна в Лудницата.

Това е момче, което потупва пода
за да види доколко светът е тук и дали е равен
за овдовелия евреин с вестникарската шапка
който танцува плачейки в отделението
валсирайки по дължината на дъска, излъскана
от мълчаливия моряк
който чува часовника си
отмерващ времето
на досадния човек
намиращ се в Лудницата.

Това са годините и стените и вратата
която затвори момчето, което потупва пода
за да усетите дали светът е там и дали е плосък.
Това е евреин с вестникарска шапка
който танцува радостно в отделението
в разделените морета
покрай втренчения моряк
и това разклаща часовника му
това показва времето
на поета, мъжа
който се намира в Лудницата.

Това е домът на войника от войната.
Това са годините и стените и вратата
затворили момчето, което потупва пода
за да се види дали светът е кръгъл или плосък.

А това е евреин във вестникарска шапка
който танцува предпазливо в отделението,
разхождайки се върху дъска за ковчег
с лудия моряк
който му показва часовника,
показва че времето изтича
за нещастния мъж
който се намира в Лудницата.

 

Болница „Св. Елизабет” — известна психиатрична болница във Вашингтон. (Някои биографи пишат, че стихотворението е написано за поета Езра Паунд, който е бил пациент.) (б. пр.).

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – Сляпа граница

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Night Knitting

 

По границата между
Светлото
и
Мрака
опъната е телена ограда.
Встрани опипом крачи сам
Слепецът
и сякаш взира се
в невидим хоризонт.
Какво с надежда дири?
Изцеление
или достоен да го замени на поста му?
На поста на пазач на граница
която никога не може да премине…

27.V.2021 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Десислава Валентинова – Когато си идат доматите

Петра Марино, Фотография; България; 2018 – Landscape in motion XIV

 

Когато си идат доматите,
какво ще правим
Питаше другарката ни весело
звеноводка в местно опитно поле
А ние тичаме из буците
Деца от първи „А“ клас
После другарката ни стоеше мило
(тя е добър човек!)
И разказваше за Партията
За домати
Които изнасяме в едни далечни страни
Червено-розови
В замяна за компютри…
И Георги Димитров я гледаше от портрет на стената
Много скоро после си отидоха доматите
И Партията на Димитров
С някакви червени като млади домати
Бивши комсомолци
Пред думи на митинги
От Желев до Димитров
И защо, питам се така,
класната, бивша другарка,
е питала така онази звеноводка!?
Когато си идат доматите…
Когато си идат доматите
Ще има някой, който е знаел
Че ще си отидат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ваня Вълкова – Разкритието на черния квадрат – Black Square

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy 

 

(друг инвариантен епизод, от руската театралната постановка, без артиста Воланд)

Прочетох
в раздела
the Seedbeds of Abstraction (от достъпната книга на TASCHEN, MALEVICH )
или редицата с легла на семена,
семената на модерното изкуство (някой предпочитат истински сортови семена)
представете си полска леха с множество глави
и всяка глава на художник/скулптор/музикант/поет/фотограф…
…допълнете с (………………….)
А ЧЕРНИЯТ КВАДРАТ / BLACK SQUARE
на руския/съветски художник от полски произход Малевич
е събирателна точка,
символ,
граничен знак,
граница,
разделящ времето в изкуството
преди
и времето
след
черния квадрат
преди XX век и след XX век.
А картината – черния квадрат
Черен обект
Черна дупка
А от страна на некомпетентните или извън
полето на добре подготвените, осведомените, вещите, опитните с много вещи,
носещи ментални куфари багаж
е excuse, или извинение за неудачата
илинещо неудачно, случайна грешка.
Или моля за извинение, всъщност това не е квадрат, а е кръг,
или символичен край
на цялото изкуство по времевата линия I преди – след
НО електронният анализ разкри
– – – – –
– – – – –
– – – – –
– – – – –
– – – – –
Два квадрата.
Два,
един върху друг,
а на втория,ЧЕРНИЯ цвят е започнал да избледнява
и разкрива, открива, осветлява света на истинска живописна картина.
Живот с цветове!
Благодарение на всевиждащотоелектронно око!
Под първи слой ЧЕРНИЯ КВАДРАТ
– събирателната точка, границата между натуралната-човешка
и супрематичната-извън човешка гледна точка
беше разкрита истинската поносима история.
не грешката, случайността, нищо не означаващото,
а означеното.
Същността.
–- пауза
Време за предложения и изслушвания.
–-
А черните квадрати са всъщност четири и всичките от Kazimierz Malewicz.


1 – Първият от 1915 г. може да бъде видян в Държавната Третяковска галерия в Москва.
2 – Версията от 1923 г. може да бъде намерена в Руския музей на Санкт Петербург.
3 – Версията от 1929 г. е в галерия „Нов Третяков“ също в Москва.
4 – Окончателната версия от края на 20-те и началото на 1930-те е изложена в Държавния Ермитажен музей в Санкт Петербург.
(Рискован повод да посетите Русия.)
–- край на паузата

След което се върнете към лехата със семената на модерното изкуство
и ще разберете, че Ел Лисицки е занесъл семенцето на супрематизма
на Запад, да поникне
и е разменил няколко думи с Theo van Doesburg, на два различни стола,
но те са направили мост между De Stijl и Bauhaus, не червената сграда в София,
по запад и на север, където е по-студено,
но пред сградата на Валтер Гропиус (Walter Gropius)
има плочки и зелена трева и може да се играе на федербал.

А ако се измислят супрематични перца за федербал, с различни форми:
куб, сфера, пирамида
или електронна игра на федербал:
с квадрат, кръг, триъгълник
Кое ще се продава повече?

8 юни, 2021

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Аз съм наркоманът, който чака в неделя

Петра Марино, Фотография; сградата на бившата Музикална гимназия; 2016 – Traces of Time 1

 

Аз съм наркоманът, който чака в неделя
Аз съм майката, която не си е измила косата
Аз съм бащата, който забравя да купи мляко
И пенсионерът с две лимонади на касата
Подаръчна хартия, увила космоса
Маскирано минало
Несихронизирано време
Скролер
Ръждясало сито в реки от злато
Социум, който реже пъпната връв
За самостоятелно дишане

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Абдул Хади Садоун – Привикваш на смъртта

Петра Марино, Фотография; Krakow, Poland; 2018 – Asphalt Calligraphy

 

Привикваш на смъртта

Привикваш с метафизиката,
с отвратителната рутина да се мре.

Нещо
което те кара да наблюдаваш и изследваш
лекотата и нетрайната същност
на нещата.

Мълчаливия покой
на залутаното същество
усилието да забравим
издигащия се бич.

Романтично кътче
единствен отшелнически жест

някъде
да се чувстваш пулса
на задействащото време.

Извиняваме се,
няма да е повторимо.

С всеки изминал ден
все повече привиквам със смъртта
този пътник куц и перфектен,
който спокойно пресича
с нечута стъпка
някакъв толкова близък площад,
че няма време да съзерцаваш сцената
нито примирие
та да бъдеш свидетел на откровението

 

Te acostumbras a la muerte

Te acostumbras a la metafísica
a la malísima rutina de morirse.

Sin más
cosa que te hace observar
la ligereza, y fugaz
naturaleza de las cosas.

La silenciosa calma
del ser errante
y nos empeñamos en olvidar
el azote creciente.

Romántica rinconera
es el único movimiento ermitaño.

En algún lugar
y te sientes el latido
del causador tiempo.

Nos disculpamos
no vaya a ser repetible.

Cada día
me acostumbro más a la muerte
ese paseante cojo y perfecto
que camina tranquilamente
sus pasos ligeros
en una plaza tan cercana
que no te da tiempo
a contemplar la escena
ni darte tregua
a presenciar la lucidez.

 

Лека усмивка

Казвам ти
че пътищата не са моя страст
аз съм човек
домошар
не обичам да се повтарям
краката ми не издържат пътуването
препъват се във вечността
но
все по-далеч отивам
не ме съблазнява желание да изчезна
нито удоволствието да бдя над пейзажите които отминават
прахосвам си времето като пътник в собствената си стая
съзерцавайки туристическия справочник
усмихвайки се без нищо да трепне в мен.

Казвам ти
че не съм Виргилий
не съм собственика на лекото куфарче
само съм отслабнало зрение
и леката усмивка
на един образ цвят сепия

 

Sonrisa ligera

Te digo
que los caminos no son mi profesión
ya que soy por excelencia
un hombre de casa
no me gusta plagiarme
mis pies no aguantan el viaje
se tropiezan desde la eternidad
pero cada vez
me marcho más lejos
no me seduce el deseo de desaparecer
tampoco el gusto de vigilar los paisajes que pasan
gasto mi tiempo como un viajero en su habitación
contemplando la guía turística
y sonriendo sin apenas despeinarme.

Te digo
que no soy Virgilio
no soy el dueño del ligero equipaje
soy una vista cansada
y la sonrisa ligera
de una imagen en color sepia.

 

Градът

И градът сега,
една разкривена линия в ръцете ми
карта на разочарования

През тази врата излизам да посрещна деня
и от същата изпращам залезите
пропити в своя празник от янтар

Пред този камък
запазвам си дъх за поредния сблъсък

Това е ден смутен и объркан
планира посоките ми в кошницата на нищото

Тук моите стъпки
отпечатват вечните си лабиринти

Сивият залез
очаква
плодовете, които сутринта ми сбира.

Тук облаците ми се губят
Сянка на примитивни опити

Сбира ни страх, не любов, скъпа,
затова сме в прегръдка цялото време.

 

La ciudad

Y la ciudadahora
una línea torcidaen mis manos
un callejero de desilusiones

Desde esta puerta salgo a recibir al día
y desde la misma despido los atardeceres
que se empapan en su fiesta de ámbar

Ante esta piedra
almaceno mi aliento para otra novillada

Es un día confuso y desacorde
planifica mis destinos en la cesta de la nada

Aquí mis pasos
estampan sus eternos laberintos

El atardecer gris
espera
la fruta que cosecha mi mañana

Aquí mis nubes se merman
Sombra de tentativas crudas

Nos une el miedo no el amor querida
por eso nos abrazamos todo el rato.

 

How I am not self?

How I am not self как не съм себе си
и при всяко обръщане
и на всяка крачка
в същите огледала попътни
край същите дървета също попътни
тичам като луд кон
след безсмъртието на снимката

How I am not self
Като море, пренебрегващо първата си капка
като море, пренебрегващо първата си точна капка
като море, пренебрегващо първата си точна и изящна капка

Вчера, докато гледах залезите
от облачните прозорци на твоята стая
и не правехме любов както обикновено
не знаех какво означава тази английска фраза
от филма, който гледаше така ентусиазирана
Не знаех какво искам от собственото ми очакване
нито защо да се чувствам разгромен

How I am not self
толкова, толкова, че гърбът ми ме държи завързан
яко
за празнотата

 

How I am not self?

How I am not self
y en cada vuelta
y en cada ida
y en los mismos espejos del camino
y en los mismos árboles también del camino
corriendo como un caballo loco
detrás de la inmortalidad de la foto

How I am not self
Igual a un mar ignorando su primera gota
igual a un mar ignorando su primera y precisa gota
igual a un mar ignorando su primera precisa y airosa gota

Ayer mientras contemplaba los atardeceres
desde las ventanas nubladas de tu habitación
y no hacíamos el amor como de costumbre
no sabía qué significaba esta frase inglesa
de la película que veías entusiasmada
no sabía que pretendía de mi espera
tampoco el por qué de sentirme frustrado

How I am not self
tanto que la espalda me ataba
firmemente
al vacío.

 

Дупките

О, Господи!
когато рисувам главата си, се явяват дупки
Когато разтърся глава, дупките ме перфорират
Когато поклащам глава дупките ме следят
Когато говоря на главата, дупките в мен преливат.

Няма надежда
главата
нарешетена от дупки
да запази някаква посока
само дупки.

Дупки
Защо, Господи?

 

Los agujeros

¡Oh Señor!
cuando dibujo mi cabeza.aparecen los agujeros
cuando agito la cabeza, me perforan los agujeros
cuando revuelvo la cabeza, me vigilan los agujeros
cuando hablo a la cabeza, me inundan los agujeros.

No hay esperanza
la cabeza
taladrada por los agujeros
no podrá conservar ninguna dirección
solo agujeros.

Los agujeros,
¿Por qué, Señor?

 

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Обсесивно компулсивно ядене на семки

Петра Марино, Фотография; Пловдив, базар „Капана“; 2020 – Not a Horror Movie

 

В родината се става рано
преди да е съмнало
закусва се нещо вкъщи
например бъркани яйца
или не се закусва
Денят ще бъде кратък и
трябва да се оползотвори

В неродината когато и да станеш
е време за закуска навън
кафенетата са пълни шумни
тракат чиниите в миялната
съска парата на кафемашината
хората се надвикват
надъхват се за новия ден
който ще бъде дълъг и горещ
и трябва да се преразкаже

В родината е тихо сутрин
Смълчано
леко гневно

 

Мозъкът не прави разлика между истина и илюзия

Представи си една
Лимонова градина
Зрели лимони греят
В короните на дръвчетата
Откъсваш един плод
Бавно го разрязваш
На четири по дължина
Вдишваш дълбоко свежата
цитрусова влага
Вземаш един резен
Опитваш го с език
Впиваш зъби в крехката пулпа
Сокът хладно потича
Ободряващо-разяждащ
Представяш ли си го,
Куче на Павлов?

 

Обсесивно компулсивно ядене на семки

мачът започва в шест вечерта момент на семейна идилия
общ език мечтано изгубено щастие заслужена зона на комфорт
гооооол вика той и се повдига леко от дивана утре ще бъде в усмирителна риза
гооооол вика тя и си долива в чашата бира утре ще я ограбят в автобуса
ти си на балкона държиш антената в правилната позиция затаила дъх има мир
всичко е наред има чувство на заедност те се забавляват
споделен ентусиазъм сплотеност спонтанна детска радост
да го духа инфлацията
гоооооол

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X