Уолъс Стивънс – Тринадесет начина да видиш черния кос

Ния Якимова, Няма тема, 2016г., 145/108 см, въглен, хартия

 

Съвременната поезия

Поезията на мисълта е в акта на откривателството
достатъчно за хората. Не винаги от нея са очаквали
велики открития преди: сцената не се променяла; а повтаряла
всичко по сценария.
После театърът се променил
във нещо друго. От миналото му останал само спомен.
Поезията трябва да е жива, да разбира езика на мястото.
Трябва да гледа през лицето на днешни мъже и да се срещне
с жените от нашето време. Да се мисли за война
и да намери това, което е достатъчно за хората,
да изгради нов етап. Да се построи нова сцена
оставайки на сцената
и като ненаситен актьор поезията бавно и
с медитация да произнася думи, които се чуват в ухото,
в най-деликатното ухо на ума, да повтарят
точно това, което невидимата публика иска да чуе, при звука й
да слуша не пиесата, а самия себе си, да изразява
емоцията на двама души, като тези двамата
да слеят емоциите си в едно. Артистът е
метафизик в тъмното, опъва струната
на един инструмент, усуква жилавата струна, като ти дава
звуци, преминаващи през внезапни озарения, изцяло
плод на ума, поезията няма право да е по-ниско,
а отвъд това – тя не желае да се издигне.
Трябва
да бъде намерено удовлетворение за каквото и да говори: и може
да е за мъж на кънки, за жена, която танцува, за жена
която разресва косите си. Стихотворението е акт на мисълта.

 

Тринадесет начина да видиш черния кос

I
Сред двадесет снежни планини,
Единственото движещо се нещо
Бе окото на черния кос.

II
Бях с тройно съзнание,
Като дърво
На което кацат три черни коса.

III
Черният кос се премяташе в есенните ветрове.
Това бе малка част от пантомимата му.

IV
Мъж и жена
Се сливат в едно.
Мъж, жена и кос
Се сливат в едно.

V
Не знам кое предпочитам,
Красотата на звуците
Или красотата на намеците,
Как черният кос си свирука
Или тишината след това.

VI
Ледени висулки замрежиха високия прозорец
С варварски рисунки.
Само сянката на черния кос
Прелиташе насам-натам.
Настроението
Следваше тази сянка –
Неразгадана тайна.

VII
О, мъдрецо на Хаддам,
Защо си въобрази златни птици?
Не виждаш ли черният кос
Подскачащ в краката
На жената за теб?

VIII
Аз знам неочаквани звучни размери
И ясни, неповторими ритми;
Но знам, също
Че черният кос е замесен
В това, което знам.

IX
Когато моят черен кос отлетя далеч от погледа,
Очерта границата
На един от многото кръгове.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Томас Грейвс – Старите са като поети

Ния Якимова, Скали 2, 2018 г., 145/108 см, акрилна боя, хартия

 

Старите са като поети – известни,
покрити с такава светлина.
Ние не можем да ги видим,
само тяхната слава.
Те питат „на колко години?“
Чуваме името на стария човек.
Но не виждаме мечтата на този златен ум.
Те мечтаят. Светът се предава.
Старостта е мила.
Силни и заети в средата на живота,
съжаляваме старите, но старите се радват.
Мечтаят някъде. Ние, младите, сме тъжни.
Несигурността виси над израза на любовта.
Младите преувеличават.
Те са изправени пред безмилостните звезди отгоре.
„И ти ще остарееш“,
казва отдалечеността на звездите.
Поетът не се съгласи,
мечтаейки на кратко разстояние.

 

Превод от английски Мирослава Панайотова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Теодора Танева – Ти си добър

Ния Якимова, Скали 1, 2018 г., 180/86 см, акрилна боя, хартия

 

Паралелна реалност

Фрактална ли е структурата
на съдбата?
виждам холограма
в небето –
минава край мене
Ангелът на смъртта
и с намигване казва
„Не сега,
не сега.“
едвам се откъсвам
от непреодолимото му сияние
и въздухът отново
загорчава
в дробовете ми

2019, май

 

за който няма
да доживее пролетта
зимата е безкрайна

 

Първо те обезчувствяват откъм студ
и после те пускат
да плуваш
в студените водовъртежи на греха
сладко е да се въртиш
но ти си като плоча с песни
която има край
всичко е записано –
и песента и времето –
предначертан живот
блажени са чийто живот излезе
извън предначертаното
защото който чертае бъдеще
чертае само гибел
бъдещето на живите
е невидимо за мъртъвците

Първо те обезчувствяват откъм студ
но съвестта ти
не могат да отнемат

2020, август

 

Ти си добър
и делата Ти
всеки ден изплитат
милиарди гирлянди
от милост
Ти си
и те моля само
украси и мен
с милост
бих ти била вярна
до края на дните
но ме е страх човек съм
Господи! само ме прегърни
завинаги

2019, юли

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Слава Костадинова – Посоката

Ния Якимова, Път, 2020 г., 214/135 см, фотошоп

 

Посоката

Пътя има винаги една посока.
Даже когато го объркаш,
продължи направо.
Всеки опит да се върнеш
и намериш пътя,
който си объркал
е губене на ценно време.
Всяка нишка –
която си прекъснал,
даже да я вържеш,
ще остане белег
и отново там ще се прекъсне.
Пътя има само една посока,
достатъчно е да я знаеш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Ружа Велчева – Тази изпечена курва историята

Ния Якимова, Магичният изток, МАЙМУНА – чувство за хумор и богата душевност

 

Сиво утро

Сивото утро
бавно се свлича
по стръмните стъпала на деня
в този дом
огромен
пренаселен
и тъжен

В панелните клетки
една до друга
една над друга
всеки е самотен по своему
всеки е нещастен по своему –
пенсионерката с трите котки на партера
многодетното семейство от втория етаж
шивачката с вечно схванатия гръб от петия
бледото студентче от мансардата най-отгоре

Вслушва се сивото
лепкаво утро
в тишината зад заключените врати

Панелите поглъщат болките
клетвите и надеждите

Никой никого не познава
Никой никого не чува

Всеки заключен
в собствен затвор
без хоризонт
за отмяна на присъдата

До живот
До живот

Вавилонска кула
на дните

Не се чуват
Не се разбират

Самота и безнадеждност
Присъда без срок
носи сивото утро
в Н-тия панелен блок

 

Не бях

През моя дълъг живот
не успях да се вместя
в матрицата
на истинските поетеси,

Не можах да обуя
елегантните им обувки

Не се обличах само в бяло
Не носех фамозни шапки
Не красях устните си
с еротично червило
Не прикачах примамливо селфи
към всеки стих

През дългия си живот
носех протрити дънки
и евтини кларкове

Бях уморена жена в командировка
Бях мъжко момиче
Бях майка с две скъпоценни цветя на гърдите си –
син и дъщеря

Обичах
Страдах
Прощавах

И в откраднатите мигове
между командировките
и домакинските грижи
пишех своите несресани
полунощни стихове
не със златно перо

С кръв от сърцето си

 

Насаме с Ботев

Войводо,
моля те,
не тръгвай .
земята родна
ще е мащеха за теб!…

Знаеш,
обесиха Апостола
и страшното бесило,
черна въпросителна,
крещи „Народе ???“…

Затова земята българска
крие,
пази неговия гроб,
да не го навестяват
фарисеи и предатели.

Патриоти със лоясали стомаси
и съвест
морят Султана
с руйно вино в механите

Треперят за животеца си
пресметливо –
смъртта оставят
за награда
на комитите,
за лудите глави

Поете,
моля те,
не тръгвай!

Душата ти е
бременна със огнен стих
и песни

Жив си ни нужен!
Моля те,
не тръгвай!

Страхливци и предатели
отдавна леят
куршум
за гордото ти чело,
за да легнеш като Апостола
в безимен гроб

Не тръгвай!

 

Тази изпечена курва историята
чупи задник
на дясно и ляво
полите й
призрачни
замитат
стари рани,
лъскат угодно
лицата
на псевдогерои,
предатели
и злодеи
звънът на сребърниците
мие
трие
съвестта й
клиентите щом са доволни
покрива истината
в пазвата си

Тази продажна курва
историята
руши
с пискливия си глас
мостове
държави
и традиции
забърква
фактите
в казана на годините
и щедро ръси
прах
във жадните очи
на простосмъртните

Тя винаги си ляга
с богопомазаните
За нищите остава
само прах
и безсилен гняв…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Милко Стоянов – Живота е начин на употреба.

Ния Якимова, Магичният изток, КУЧЕ – ред и справедливост

 

Живота е начин на употреба.
Жорж Перек

Внимавай какво си купуваш, защото после трябва да си вземеш рестото.
М.С.

Ако няма куповачи, няма да има и продавачи. Ще има охранители на залежала стока.
М.С.

Дойде търговеца на съвести
и предложи размяна,
съвест – срещу
статукво и добър живот.

Дойде търговеца на илюзии.
Демонстрира своите
свещени крави
и усмивките на живеещите с тях.

Дойде молитвеника на лицемерите
и заговори за
пухкави облаци,
лична вина и несъваршенство.

Дойде лелката на превземките
и разказа истории
за провали и величие,
по ценносната система на клюката.

Дойде каката на огаждането
и предложи да направи мехлем
с всички съставки,
който пожелая.

Дойде деволчо и каза:
Избирай, ези или тура!
Какъв е смисъла?
Му казах.
Ти ще хвърлиш
каквото си пожелаеш.
Избирай.
Кресна той.
Е добре, избирам калъч.
Ето ти калъч.
Каза деволчо и хвърли монетата.

Извинявай слизести, но аз имах
в предвид друг калъч, този калъч си е твой.

 

Бедните запълват празнотите
с предмети и сюжети за щастие.
Богатите познават крайностите
и се радват на чудото живот.

 

Плача предизвика завистта.
Завистта предизвика залеза.
Залеза предизвика светулките.
Мрака нахрани светулките и предизвика пожара.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Момичето при входа на старата църква

Ния Якимова, Магичният изток, ГЛИГАН – преданост и галантност

 

Мишка която влиза през гърба ви

единственият вестник, който чета
са празните места в салона
какво унижение – да си скучен
само успоредните прави не се пресичат
в евклидовата геометрия

Пролетариите – сребърен прах върху чашите
а тя е наше дете
ще я водим в гората с много обич
преди да я оставим на вълците
всеки трябва да бъде оставен на вълците
за да остане със себе си
където има вълци
всичко е хубаво

 

Момичето при входа на старата църква

Може да се види
Ако понечиш да влезеш
Седи в прахта
Като ангел пазител

Пита ме
Какво ядеш
Хляб
Дай ми от твоя хляб
Вземи го всичкия

Бог е добър казва
Запали една свещ за тебе
Запали една свещ за мене
И Бог ще даде

Как е хляба питам
Мозък! Хляба е мозък!

В храма има кръщение
Не може да се палят свещи

Седни там на сянка и чакай
Сочи ниския каменен прозорец
Нямам време да чакам

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Марион Колева – Стихове на индианските народи пиароа и гуахиро

Ния Якимова, Магичният изток, ДРАКОН – жизненост и стабилнос, десен

 

Стихове на индианските народи пиароа и гуахиро

*
Чисти памук морето-майка,
отделя семената за нови кълнове,
разлъчва вълните от облаците,
тласка ги с вятъра.
И този полъх на морското сърце
е като дъха от гърдите ми.
*
За мъжа, който чака
е предназначена луната;
слънцето – за кануто,
което пресича реката,
а за всички хора
от цялата джунгла
е водата;
но червената пеперуда
е за Мерика.
Мерика, която събира юката
и пече питките касабе.
Мерика е луна,
слънце,
вода,
пеперуда.

(Откъс от стихове на индианците пиароа и гуахиро. Вторичен превод от испански на откъси от книгата „Хора от джунглата“, б. пр.)

 

Аз питам

Аз, Незахуалкойотл, питам Създателя:
Нима наистина живеем с корени в пръстта?
Нe завинаги в земята,
но само за малко тук.
Дори ясписът се похабява,
златото се чупи,
короната от пера на кетцал се разнищва.
Не завинаги сме в земята,
но само за малко сме тук.

Незахуалкойотл, ацтекски принц, XV век

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Маргарет Атууд – Самотата на военния историк

Ния Якимова, Бях ледник, 2017 г., 130/100 см, маслени бои, платно

 

Признай, че точно професията ми
те тревожи.
Това е причината рядко да ме канят на вечеря,
въпреки че, Бог ми е свидетел, последното което се стремя е да плаша.
Нося разумно скроени рокли,
в спокойни бежови нюанси,
ухая на лавандула и ходя на фризьор,
така че да не плаша младите с грива от змии
като на пророчица.
Ако въртя очи и мърморя,
aко се държа за сърцето и крещя от ужас
като треторазрядна актриса, предъвкваща сцена на лудост,
го правя сама и никой не вижда,
освен огледалото в банята.

По принцип бих се съгласила с теб,
че жени не трябва да мислят за война,
не трябва хладнокръвно да претеглят тактики
като отбягват думата „враг“,
и преценяват всяка от страните без никого да порицават.
Жените трябва да маршируват за мир,
да подаряват бели пера- да вдъхват смелост,
да плюят на байонетите,
да защитават бебетата си,
преди така или иначе черепите им да бъдат пръснати,
или пък, след многократни изнасилвания,
да се бесят със собствените си коси.
Функции, с които като цяло сме спокойни.
И плетенето на чорапи за войниците,
и, донякъде, моралната подкрепа.
Също- оплакване на мъртъвците.
Синове, любовници и тъй нататък.
Всички убити деца.

Вместо това ще се изкажа,
с надежда да мине за истина,
прямо и грубо, не приятно.
Истината рядко е добре дошла,
особено на вечеря,
макар да съм добра в това което правя.
Моят занаят са храбростта и зверствата.
Изследвам ги, без да съдя.
Описвам нещата, както са се случили,
и дотам докъдето паметта позволява.
Не питам защо- причината обикновено е една и съща.
Войните стават, защото онези които ги започват,
мислят че могат да победят.

На сън виждам блясък.
Викинги напускат нивите си
всяка година за по няколко месеца убийства и плячкосване,
като момчета тръгнали да ловуват.
В истинския живот те били фермери.
Връщат се натоварени с великолепие.
Араби яздят срещу кръстоносци
с ятагани, които могат да разрежат
коприна във въздуха.
Един бърз разрез на врата на коня
и цяла една купчина броня се срива
като кула. Огън срещу метал.
Поет би казал- романтика срещу баналност.
Когато съм будна обаче, нямам илюзии.

Въпреки пропагандата, чудовища няма,
не и такива които веднъж завинаги да погребеш.
Ако довършиш някое, обстоятелствата
и радиото създават друго.
Повярвай ми, цели армии са се молили горещо
на Бог по цели нощи, най-искрено,
и пак са били колени.
Бруталността често печели,
а често важните последици са произтичали от
механични изобретения, примерно радара.
Вярно е че храбростта понякога има значение,
като при Термопилите. Именно понякога-
но в крайна сметка и по взаимно споразумение,
благодетелите ги претеглят победителите.
Понякога мъжете се хвърлят върху гранати
и се пръскат като хартиени торби с черва
за да спасят другарите си.
Признавам че това е възхитително.
Но плъховете и холерата са спечелили много войни.
Те и картофите,
по точно липсата им.
Няма смисъл да се кичат толкова медали
на гърдите на умрели.
Внушително е, но аз знам прекалено много.
Велики подвизи само ме депресират.

В името на науката
съм обходила множество бойни полета,
които някога били са течни от размазани
тела на мъже и обсипани с избухнали
снаряди и разпръснати кости.
Всички те отново бяха вече се раззеленили
когато и да стигах до тях.
Всяко бе принесло по няколко цитата навремето си.
Тъжни мраморни ангели, витаещи като квачки
над тревни гнезда, в които нищо не се люпи.
(Ангелите могат да бъдат описани и като вулгарни
или безмилостни, в зависимост от ъгъла на камерата.)
Думата „слава“ често може да бъде видяна над входовете.
Разбира се, набирам си по някое цветче
от всяко и ги притискам между страниците на хотелската си библия
за сувенир.
Човек съм, също като теб.

Но няма смисъл да искаш от мен заключения.
Както казах, занимавам се с тактика.
Както и статистика:
за всяка мирна година, е имало четиристотин
години война.

 

Превод от английски Георги Петков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X

 

Кристина Тот – Където

Ния Якимова, Празнота, 2020 г., 215/108 см, фотошоп

 

Не там, където пътят завива,
където понякога колите поднасят,
предимно зимата, но никой не умира,

не там, където улиците са по-зелени,
има подравнена поляна, куче в градината
и главата на семейството се прибира нощем,

и не там, пред училището, където
сутрин един мъж просто си стои,
и не вътре, в бетонирания двор,

и не в изоставените, изсъхнали ниви,
където хвърления фас се приземява
и пламва, не там покълва,

в края на гората, в гнилия хумус,
където жив са погребали някого:
там почва стихотворението.

 

Превод от унгарски Николай Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X