На Dmitri Barilo
Леглото е още топло
и тихо
излизаш ти.
– Къде отиваш?
Спри!
– Здравей любов, сега заспивай, каза и ме целуна по челото.
Това изрече, но неизреченото чух:
„Заспи за този уикенд мили.
Утре ще се каеш ти!
С всеки ден и час моя лик ще става спомен черен,
дух далечен и непознат”.
Врата нежно се затвори.
В тъмнината на нощта ….
по бузата проблясна живачно-сребърна сълза.
Две сини очи
Две сини очи светят в тъмнината,
две сини очи пронизват душата.
Стаята е опушена с мириз на марихуана,
съзнанието се лута кат’ пътник в мъгла.
Като вечерница в мрака на душата
– светят две сини очи.
Аз и ти
До леглото в хотела стоим аз и ти,
напушени,
забравили живота, който вчера беше: кои сме? и какви сме били.
Сладък гнет,
груба ласка е когато дланите ми стискаш…
Главата ти приведена ме гледа
– как поглъщам члена.
Яков или ангела си ти от картината любима на Дьолакроа?
Тялото ми лесно се превива,
и душата ми се дави в’ мечти –
в сините очи на твойте измамни думи и лъжи.
Като бездънна яма,
като портите на ада,
като кладенец дълбок
като кратер от метеор
е зейнал в мен копнеж незадоволим.
Като тежко бреме,
като верига на шия,
като ярем, който завлича в тъмните води
са мойте несбъднати мечти.
Като черна нощ безлунна,
като мраз, който месото от костите съблича,
като безмълвен вик
изтича моята младост краткотрайна.
Не кръв, а катран във вените ми тече!
Не душа, а камък носи моето сърце!
Живот, живот ли си дори? –
щом едно в’ мене нося, а друго даваш ти?
списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X
