Слънцето се тулеше зад хоризонта
все още със предчувствие за раждане,
все още в сумрака на западните брегове,
където планината бе опримчила
със своето въже от тъмнина
заспалото море, а то се давеше,
и губеше дъха си срещу изгрева
и като в огледало виждаше съдбата си –
да изгори в жарта от светлина тогава,
когато в края на деня рибарите изваждаха
от мрежите си сребърния улов,
а гларусите приютяваха до себе си
комините на къщите, загаснали отдавна
и вече не със същите надежди.
Изгревът надничаше зад хоризонта и свличаше
от остарялата ми кожа страховете,
изгаряше на самотата вирусите,
бактериите на нощната депресия
и излекуваното ми сърце ликуваше,
обърнало очите си към слънцето.
Сърцето винаги, кой знай защо, забравяше,
че зад гърба му дебнат сенките на залез.
Жената с цветята неизменно седеше
върху топлия камък на градското лято.
Навярно я гледаше нейното детство
в сивите вечери от телевизора –
неугледна, бледа, очите – посърнали,
ръцете редят анемични саксии.
Разтегателната хартия
обгръщаше алчно стъблата –
пипала със странния вид на пластмаса.
И тази стерилност на белия цвят…
Жената създаваше своя свят
в дебрите на цветята,
не поглеждаше даже скромната лепта,
която оставях в уморената длан.
Щях да взема със себе си
тези тъжни цветя – всичките.
Нямаше как да танцуват
в своите инвалидни колички.
Пак за Дедал
Преброждах всеки ден
на лабиринта смислите.
Пътечка по пътечка
и ъгъл подир ъгъл.
И някъде дълбоко в мен
откривах с изненада
един първичен Минотавър.
И обладан от небесата,
и ужасен от лекотата
на робското живеене,
аз всяка нощ сънувах
на птиците перата.
Събирах ги от дъното
на нашата безнадеждност –
все още живи, силни,
белязани от огъня
на слънчевата преданост.
Перата бяха сляпо обещание,
че моят син Икар
при прилепите няма да остане.
Спомен за пролет
Така засрамена бе тази млада вишня
във най-затънтения днес софийски двор,
една надменна каменна тераса
каза: „Вижте я!“ И се вторачиха
във новата й рокля, и заговориха във хор:
десетки птичи гласове, саксиите с мушкато,
антените (останали без работа),
на старите самотни телевизори,
изпраните чаршафи долу, точно по средата,
на най-затънтения днес софийски двор.
Една жена си миеше стъклата,
олющената дограма се ронеше
в ръцете й сапунени, а бялата й блуза
с разкопчани копчета издуваше платна
и сякаш че пътуваше към някаква незнайна,
весела страна сред сините вълни
на топлото небе.
Жената се разсмя, когато мъжка длан
затули от света отвореното деколте.
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X
