*
Tiro piedras a esos cisnes
que habitan mis lagunas mentales
pero las piedras se convierten en lagunas
y las lagunas en otros cisnes
que huyen a pie por una tierra baldía
*
Хвърлям камъни нa тези лебеди
които обитават моите умствени лагуни
но камъните се превръщат в лагуни
и лагуните в други лебеди
бягащи през пустош
VINCENT 1993
a Vicente Huidobro
El gran poeta de las vanidades
se mira al espejo y dice
no hay otro mejor que yo
no hay otro más hermoso y delicado
más burlón paradojal e irresistible
Y cuando voy por las calles
me persiguen y me piden autógrafos
se aglutinan en torno mío o se desmayan
porque soy más inmortal que las agujas
y en mi boca suspiran las estrellas
Así, cada montaña es un pelo en mi oreja
y cada nube una escalera de emergencia
donde subo y bajo como un mago
persiguiendo su conejo sin darle jamás alcance
No obstante, los helicópteros me adoran
me adoran también las escolares que diviso de reojo
me adora el trapecista de un circo desahuciado
me adora la azafata de un vuelo imaginario
me adoran los enanos, los duendes, los fantasmas
y todos gritan “Ahí va Vicente, ahí va
con su cara encerrada en un sombrero
ahí va, el que se orina en los astros
el que respira copihues
y cambia de color hasta volverse inaguantable”
Y yo me río como un Buda chocho
cuando arrojan flores a mis pies
y me lleno de números telefónicos
y de mujeres que darían sus propios pechos
por rozar mi frente de amante multitudinario
o por mirar mis cabellos salidos de un arcoíris de fruta
Tengo unos cuantos lunares en francés
y un gato que me habla en un idioma póstumo
y un perro que me muerde y me lame las antenas
y un cilantro preguntando quién soy
y yo le digo “No me busques
no hagas caso de la rosa deshojada
tú tienes tu propia sabiduría
tu propio olor
tu apellido en la cazuela del domingo
y no necesitas ser tan hermoso
para que ellos te respeten
cuando con sólo probarte
tienes ganado el cielo
y un espacio en mi garganta”
Ahora me marcho en mi paracaídas
me marcho en mi aeronave de plumas anónimas
me marcho a pellizcarle las nalgas a un piano
a dormir una siesta en un ataúd de huevo
ВИНСЕНТ 1993
на Висенте Уидобро
Великият поет на суетата
се поглежда в огледалото и казва
няма друг по-добър от мен
няма друг по-красив, по-нежен
по-подигравателен, парадоксален и неустоим
И когато минавам по улиците
преследват ме и ми искат автографи
скупчват се около мен или губят съзнание
защото съм по-безсмъртен от иглите
и звездите въздишат в устата ми
Така че всяка планина е косъм в ухото ми
и всеки облак аварийна стълба
по която слизам и се изкачвам като фокусник
който тича след своя заек, без никога да го настигне
Все пак хеликоптерите ме обожават
обожават ме и ученичките, които гледам с крайчеца на окото
обожава ме трапецистът от експулсирания цирк
Обожаван съм от стюардесата на въображаем полет
джуджета, таласъми, призраци ме обожават
и всички викат „Минaва Висенте, минава
с лице, скрито под шапката
минава този, който уринира върху звездите
този, който диша червения аромат на copihues*
и променя цвета си, докато стане непоносим“
И се смея като малоумен Буда
когато хвърлят цветя в краката ми
и се тъпча с телефонни номера
и жени, които биха дали собствените си гърди
за да докоснат челото ми на множествен любовник
да съзерцават косите ми от плодова дъга
Имам няколко бенки на френски
и котка, която ми говори на посмъртен език
и куче, което ме хапе и облизва антените ми
и кориандър който пита кой съм
и му казвам „Не ме търси
игнорирай обезлистената роза
имаш своя собствена мъдрост
собствена миризма
името ти е в неделния гювеч
и не е нужно да си толкова красив
за да те уважават
когато само вкусвайки те
си спечелваш небето
и място в гърлото ми
Сега си отивам с парашута си
Отивам си с моя въздухоплавателен съд с анонимни пера
Отивам да поощипя бедрата на пианото
да подремна следобеден сън в ковчега на едно яйце
*Националното цвете на Чили.
ABRÍGATE, GLADYS
a Gladys Marín
Abrígate, Gladys
que la muerte tiene los pies helados
y una lágrima en la sien
No bastarán tus rojos huesos para este viaje
ni la saliva de tu corazón
Date trato
que hay lombrices añorando tus entrañas
tus axilas luminosas
tus rodillas que adivinan el país de los enanos
Ve despacio
no te olvides de marchar entre las tumbas
no te canses
y ojo con las hormigas que te deprimen
con aquéllas que presienten tu color desde lejos
tu color sin maquillaje, tus encías de viento
tu cabello enjaulado que crece cuando ríes
compañera de las horas golpeadas
todo vale en esta noche sin orillas
donde la eternidad pasa descalza entre tus muertos
y tiene hambre de abrazarte
porque sabe que tus gestos resucitan
y se echan a volar sin despedirse
y se pierden en la patria de los sueños
y ya no vuelven
Qué harás ahora sin ti
sin tu esqueleto de pan mojado
sin tus pechos que ladran de orgullo
sin tus sábanas heridas
ahora que la ausencia se desviste para otros
qué harás bajo la tierra sin conocer a nadie
Abrígate, Gladys
y amarra bien tus cenizas por si te arrepientes
ОБЛИЧАЙ СЕ, ГЛАДИС
на Гладис Марин
Обличай се, Гладис
че смъртта е с измръзнали крака
и сълза на слепоочието
Червените ти кости няма да са достатъчни за това пътуване
нито слюнката на сърцето ти
поглези се
че има червеи, които копнеят за твоите вътрешности
за сияещите ти подмишници
за коленете ти, които предусещат страната на джуджетата
Върви бавно
не забравяй да минеш между гробовете
не се уморявай
и внимавай с мравките които те депресират
с онези които усещат цвета ти отдалеч
твоят цвят без грим твоите венци в повея
косата ти в клетка която расте когато се смееш
спътник на шибаните часове
всичко е възможно в тази нощ без брегове
където вечността минава боса сред твоите мъртви
гладна да те прегърне
защото знае, че твоите жестове възкресяват
и отлитат без сбогом
губят се в страната на мечтите и сънишата
и вече не се завръщат
какво ще правиш сега без себе си
без твоя скелет от топени хапки хляб
без гърдите ти, които лаят от гордост
без изранените ти чаршафи
сега когато отсъствието се разсъблича за други
какво ще правиш под земята, без да познаваш никого там
Обличай се Гладис
и сбирай добре пепелта си за в случай че се покаеш
ARTE POÉTICA
Una vaca pasta en nuestra memoria
la sangre escapa de las ubres
el paisaje es muerto de un disparo
La vaca insiste con su rutina
su cola espanta el aburrimiento
el paisaje resucita en cámara lenta
La vaca abandona el paisaje
continuamos escuchando los mugidos
nuestra memoria pasta ahora
en esa inmensa soledad
El paisaje deja nuestra memoria
las palabras cambian de nombre
nos quedamos llorando
sobre la página en blanco
La vaca pasta ahora en el vacío
las palabras están montadas sobre ella
el lenguaje se burla de nosotros
ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО
Една крава пасе в паметта ни
кръв се процежда от вимето й
убит е пейзажът от изстрел.
Кравата упорства в своята си рутина
опашката й подплашва скуката
пейзажът възкръсва в забавен каданс
Кравата напуща пейзажа
продължаваме да чуваме мученето
паметта ни сега пасе
в безмерната самота
Пейзажът напуска паметта ни
думите сменят имената си
оставаме да плачем
на празната страница
Сега кравата пасе в празнотата
думите са я яхнали
езикът се надсмива над нас
RECUERDOS DEL FUTURO
Mi hermana me despertó muy temprano
esa mañana y me dijo
“Levántate, tienes que venir a ver esto
el mar se ha llenado de estrellas”
Maravillado por aquella revelación
me vestí apresuradamente y pensé
“Si el mar se ha llenado de estrellas
yo debo tomar el primer avión
y recoger todos los peces del cielo”
СПОМЕНИ ОТ БЪДЕЩЕТО
Сестра ми ме събуди много рано
онази сутрин и каза
“Ставай, трябва да видиш това
Морето е пълно със звезди”
Изумен от това разкритие
облякох се набързо и се размислих
“Щом морето е пълно със звезди
трябва да взема веднага първия самолет
и събера всички риби от небето”
MI GATO QUIERE SER POETA
(Basado en una historia real)
Mi gato quiere ser poeta
y para ello revisa todos los días mis originales
y los libros que tengo en casa
Él cree que no me doy cuenta
es demasiado orgulloso para dejar que le ayude
Lleva consigo unos borradores
en los que anota con cuidado
cada cosa que hago y que digo
Ayer no más, en uno de mis recitales
apareció de incógnito entre la gente
vestía camisa a cuadros
y mis viejos zapatos rojos que no veía hace tiempo
Al terminar la función se acercó con mi libro en la mano
quería que lo autografiara
y para ello me dio un nombre falso
un tal Silvestre Gatica
Yo le reconocí de inmediato
por sus grandes bigotes y su cola peluda
pero no dije nada y preferí seguirle la corriente
Luego me deslizó bajo el brazo uno de sus manuscritos
“Léalos cuando pueda, Maestro”, me dijo
y se despidió entre elogios y parabienes
Y sucedió que anoche y como no lograba dormir
levanté con desgano aquel obsequio para darle una mirada
Era un poema de amor
un hermoso poema de amor dedicado a Susana
la gatita siamés que vivía a los pies del sitio
Parecía un texto perfecto
tenía fuerza y ritmo e imaginación
y todos los elementos necesarios
para decir que era un gran poema
y sin duda era un gran poema
un poema como pocas veces había leído
Entonces me entró la rabia y la envidia y la cólera
y me pilló la madrugada con el texto entre las manos
sin atreverme a romperlo o hacerle correcciones
Que Dios me perdone por esto pero no veo otra salida
mañana echaré mi gato a la calle
y publicaré el poema bajo mi nombre
A Yashin, inolvidable sujeto peludo
que ahora viaja hacia otros cielos
y amaneceres sonámbulos
МОЯТ КОТАК ИСКА ДА БЪДЕ ПОЕТ
(По действителен случай)
Моят котак иска да бъде поет
и за това всеки ден проверява моите оригинали
и книгите които имам вкъщи
Мисли си че не си давам сметка
твърде горд е, за да се остави да му помогна
Носи навсякъде някакви бележници
в които внимателно отбелязва
всичко което правя и казвам
Вчера на един от моите рецитали
се появи инкогнито сред хората
облечен с карираната ми риза
и моите стари червени обувки, които не бях виждал отдавна
В края на шоуто дойде с моята книга в ръка
искаше ми автограф
и ми даде фалшиво име
някой си Силвестре Гатика
Веднага го познах
заради големите си мустаци и пухкава опашка
но аз не казах нищо и предпочетох да следвам играта му
После пъхна един от ръкописите си под мишницата ми
„Прочетете го когато можете Учителю“ каза ми той
и се сбогува с похвали и благопожелания
И случи се така че снощи като не можех да заспя
неохотно взех този подарък да му хвърля едно око
Беше любовна поема
красиво любовно стихотворение посветено на Сузана
сиамското коте което живее в подножието на къщата
Изглеждаше перфектен текст
имаше сила ритъм и въображение
и всички необходими елементи
да се каже че е страхотно стихотворение
и със сигурност беше страхотно стихотворение
стихотворение, каквото рядко съм чел
Тогава ме хванаха ярост завист и гняв
и зората ме спипа с текста в ръцете
без да смея да го скъсам или да правя корекции
Бог да ме прости но друг изход не виждам
утре ще изхвърля котака
и ще публикувам стихотворението от мое име
На Яшин незабравим косматко
който сега пътува из други небеса
и сомнамбулни зори
Превод от испански Живка Балтаджиева Zhivka Baltadzhieva
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X
