Мери Оливър – Заслушана

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 6. 2011, 110 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Как отивам в гората

Обикновено отивам в гората сама, без нито един
приятел, защото всички те все се смеят и приказват и затова са неподходящи.

Съвсем не искам да са свидетели, когато говоря с дроздовете
или прегръщам стария черен дъб. Имам си свой начин
да се моля, както несъмнено и ти си имаш твоя.

Освен това, когато съм сама, ставам
невидима. Сядам
на върха на дюна, неподвижна като купчина бурени,
а лисиците си тичат безгрижни. Чувам почти
недоловимия звук от хора на розите.

Ако някога си ходил в гората с мен, сигурно много
те обичам.

 

Черни дъбове

Добре де, ама никой от тях не може да напише симфония, или речник,
нито дори писмо до стар приятел, пълно със спомени
за утеха.
Никой от тях няма да пророни и един звук, при все че сини сойки
досадно подсвиркват цял ден в клоните, без
да ги подканя вятъра.
Но да си кажа правичката, след известно време премалявам от копнеж
по яките им тела, сбръчкани от лишеи
и не можеш да ме държиш далеч от горите, от тежестта
на раменете им, от бляскавите им зелени коси.
Днес е ден като всеки друг: двайсет и четири часа,
малко слънце, малко дъжд.
Чуй ме, казва амбицията, и нервно прехвърля тежестта си от
единия ботуш на другия – защо не започваш?
A аз съм там, в мъхестите сенки, под дърветата.
И да си кажа правичката, не искам да пусна ръцете
на безделието, не искам да продавам живота си за пари,
не искам дори да се скрия вкъщи от дъжда.

 

Загадки, да

Вярно е, живеем с загадки, твърде невероятни,
за да бъдат разбрани.
Как тревата става храна в
устите на агнетата.
Как реките и камъните са винаги
верни на гравитацията
а ние мечтаем да се откъснем.
Как две ръце се докосват и връзките
никога няма да се скъсат.
Как хората стигат, с възторг или
белези от рани,
до утехата на стиха.
Нека винаги съм далеч от онези
които си мислят, че знаят всички отговори.
Нека винаги съм в компанията на онези, които казват
“ Виж!“ и се смеят удивено,
и навеждат главите си.

 

***

Искам да напиша нещо
толкова простичко
за любовта
или за болката
че даже
като четеш
да я почувстваш
и да не спреш да я чувстваш
докато четеш
и въпреки че историята е моя
тя ще е и обща,
въпреки че е единствена
ще ти е известна
така че накрая
ще си помислиш –
не, ще разбереш –
че през цялото време
ти си редил думите,
че през цялото време
ти самият си вадил думите
право от сърцето си.

 

Заслушана

Всеки ден
виждам или чувам
нещо
което малко или много

ме убива
от възторг
и ме оставя
като игла

в купа сено
от светлина.
Затова съм родена –
да гледам,
да слушам,

да се изгубя
вътре в този мек свят-
да се уча
пак и пак

на радост
и възхищение.
Даже и не споменавам
изключителното

страшното, ужасното,
прекалено екстравагантното –
а само обикновеното,
обичайното, възможно най-сивото ,

ежедневното.
О, добра ученичко,
казвам си,
как може да не

помъдрееш
от уроци
като тези –
безграничната светлина

на света,
блясъка на океана,
молитвите на
тревата?

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Каролина Алмишева – Чувство по картинка

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Modus Operandi, 1996, Soft Pastel on Paper, 65x50cm

 

Autumn ravings

Живот в прахта по пръсти,
свити в окончание.
Студ в очи, изплакали
последен зов за близост.
Земята, ширнала се, трепти,
кротко шуми с листата
на смълчана есен.
Пръстите ми чертаят
наставки по корените
на мъртвото дърво,
питащо в студа,
в белия шум на есенната палитра
Защо ли?
Присядам под дървото,
чиято утроба крия
в прашната си шепа.
За секунда само
пропищява за нов живот
последното листо.
Защо сънят ми е по-ярък
от нощта – фестивал
от гледки, думи, срам,
вина, упование,
любов и смях,
ненаситно взрени в теб.
Ръката ми помни
трите шепи пръст.

 

Чувство по картинка – 1

Обгорих в стените на сърцето си
потъналите кораби в очите ти.
Казваш, стаята завърта се щом
пристъпя тихо и те хвана за ръка в засада.
Аз съм лапите на котка,
грижовно сякаш заслонили
притихнало мишле –
цялото едно сърце,
туп-туп-тупкащо в гърдите ми на тъмен ручей.
Стаята е празно-пълна с мен.
Твоите кораби продължават да търсят пристан на дъното на океана.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Първи от деветия месец доплувах до ноември

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Biotope X

 

Първи от деветия месец доплувах до ноември. Морска птица над мен четеше написаното от Нептун върху вълните:
„Събуждай богове, не хора!“

 

Днес съм магарешки трън,
дърво с изсъхнала коруба,
забравено във вазата сърце.

 

Правостоящи един до друг,
измачкани души в градския транспорт,
вдишваме дълбоко изгорелите газове,
главите ни се изпълват с болка,
друсаме кофти нафта.
Старата маршрутка се гърчи в болка, бременна за пореден път със спомените ни,
раждаме се скоро,
все на една и съща ламаринена спирка,
родилен дом за наркозависими мечти.

 

Художникът говори по стар маниер,
твърдо като стъклото от буркана с краставички „Оберон“,
крал на феите от средновековен епос, нарязан на малки парчета в пластмасова чинийка за еднократна употреба,
петъчният следобед празнува зад паметника на Писателя,
чаршията е само спомен удавен в ракия без бандерол,
истории за наследство и убийство от далечни земи,
разказват няколко прогнили зъба в сладкодумните усти,
аз съм мушкатото в хартиена кесия, препикано от уличните котки и старото им куче Андромаха,
подслушвам заклинания натъпкани в торбичка „кауфланд“…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Може би когато бариерата към прелеза се вдигне

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Останки опаковка, 1995, Watercolor on Paper, 50x65cm

 

Съжалявам росата, че не знае, че е роса
Дървото, слънцето, че е поничка
Зеленото по върховете, луната,
узрялото сирене, медузата, че е
прозрачна, упоритата извивка на лоса,
съжалявам небето, че не бяга
колкото и да е близо до космоса
И няма да спра, ще раздавам,
за да не остане нищо за мен,
да няма – край, затворено, приключихме,
да не останат следи и по стремето
на вътрешно ми ухо от твърдата козина
на сивия вълк, но да не спирам да го виждам
как се оттегля в мъглата

 

Може би когато бариерата към прелеза се вдигне
и след завоя между дърветата
изгрее хълм,
това е всичко – хълм, небе
и толкова
противоречивото очакване
да се отмени смъртта

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – На голо

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Remains of Body II / Останки корпус ІІ, 1995, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

Соцносталгия 2, 1980-1981

Що им трябваше на другарките от Първи клас да ни говорят за Ленин
за някаква купа сено… ама тя не ме впечатли
но за това, че в къщи ходел винаги ама официално облечен
и аз като Ленин исках да си стоя у дома
облечена с официалните дрехи
но се накапах с тесто за кекс
и мама ме наби.

 

На голо

Голият ми крак – под одеялото.
До голия ми задник – котката.
Връз голата душа – обидите
надцакват на белот девятката й,
голата.
–-

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Светослав Нахум – 90-те години

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Biotope IX

 

Старият кехлибар, задимен в локвите.
Овехтели са лампите.
Улицата е друга – присъства насила.
Светлината е друга – мъчи се.
Будка. Цветя. Начална флористика.
Ухае на момина сълза.
И домирисва –
на мастика.
Човекът с анцуг е приседнал край джипа.
С точен изстрел поваля котки и кучета.
Край кофата за смет, мъждукащо отражение в здрача –
Очи на бездомни.
И детски надпис с теб-И-шир на гаража на Мутрата:
„Убиец на животни!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Красимир Симеонов – Двама човеци на брега

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Артефакт, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

Поразкапаната каравана беше затънала и с двете си колела в пясъка още от миналото лято. И се беше килнала леко към морето. Пролетта стопляше вече дните и Спас и Мила решиха да си изкарат масичката със столчетата.

Зимата беше тежка. Той си намираше работа тук-таме за почти без пари, а нейната бременност напредваше бързо.

Гледах да минавам поне веднъж седмично, за да ги видя. Спирах мотора на полянката отпред, давах им торбата с провизии, която носех и пиехме кафе. Говорехме си дълго.

Тъжното беше, че искаха да се махнат от тук.

Мизерията ги задушаваше, а и нямаха близки, на които да разчитат. Бяха си купили караваната на старо и аз им я докарах с колата на един приятел – до този див плаж, може би последния у нас.

Селото беше на три километра по черно нагоре и Спас трябваше да ги върви всеки ден и да се надява, че някой ще се смили и ще го наеме да почисти плевника му или да му прекопае градината.

Едвам оцеляваха.

Наистина искаха да се махнат от този свят…

А Спас беше най-прекрасният поет, който бях чел някога. Но трупаше стиховете си в чекмедженцето до леглото, не искаше да издава нищо. Веднъж ми каза:

– Добре, че е писането, иначе до сега да съм се побъркал! Просто не виждам вече хора сред нас, братле! Няма човеци!

Стиховете бяха неговият гръмоотвод. И така защитен от тях, той преживяваше бурите на дните.

Мила пък беше кокалеста хипарка последно поколение – наследство от родителите й, което тя много си пазеше. Беше фина, някак кристално чиста и никак не подхождаше на този мръсен свят.

Бяха щастливи младоци и се обичаха безкрайно.

24 май късно вечерта – тогава ми звънна телефона и чух от другата страна Спас:

– Брат, Мила ражда!

– Как така, време ли е?

– Още е в седмия месец, рано е, а и навън вали. Линейката не иска да влезе в калта. Чака в селото.

– Трябва да стигнете до нея, Спасе! Тръгвам към вас! Звъни пак на 112 да изпратят високопроходима линейка, виждал съм, че имат! Идвам!

Живеех на седемдесет километра от тях.

Подкарах мотора си като бесен.

Усещах няколко пъти как телефонът ми звъни в джоба, но не спрях.

Дъждът намаля.

Бързах, бързах, бързах…

…………………..

Минах през селото, линейката я нямаше. Още в началото на черния път мотора се поднесе, усука се и се заби в храстите. Останалото разстояние го бягах.

Когато изкачих последния хълм преди морето, видях караваната. Тя гореше. Нямах повече въздух, но някак минах последните няколкостотин метра…

Караваната гореше като факла.

Вратата беше заключена.

Беше заключена отвътре.

Разбих я с някакъв камък и я отворих, но отвътре излязоха само огнените езици на пожара.

Седнах десет метра встрани и се разплаках.

Наоколо нямаше жива душа. И щеше да е така докато съм жив.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Катя Герова – Меги

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Пасаж. 2022, 75 х 100 cm, маслени бои, платно

 

Изкуството или живота

картината е вечно жива
тя има собствен глас и ни говори
със собствени нюанси ни зове
тя иска да излезе и да се разходи
по улици задръстени и прашни
да пее с пълно гърло да се смее
Картината мечтае да опита
вкуса на консервирана доматена супа
парфюма свой тя иска да пожертва
картината е гениална като цвете
или като гъба в гъстата гора
невидими са нишките и спорите
но ние виждаме плода
и етикета със цената
Плодът ще оцелее в рамка,
под ключ, мумифициран
и на слаба светлина
но супата си има срок на годност –
до няколко години – няма как
Навън животът се манифестира –
умира драматично и се връща пак.

 

Дракарис

Ти и аз не можахме
да изядем цяло яйце
от шоколад 70% какао
пълен с пралини и киндер
и залят с горещ карамел
който разтапя шоколада и
от вътре се излюпва нечовешка
сладост и хипнотизира
Станахме ти плати с карта
остави щедър бакшиш
и излязохме да погледаме хората
как се променят лицата им
как говорят помежду си
как се държат за ръце
как тръгват нанякъде
в реалния живот.
Ти промърмори:
това е достатъчно.

 

Врабче I

То се оплете в косите ми,
когато минавах покрай
неговото дърво.
Падна от клоните, където
може би беше гнездото му.
Явно изпробваше вече
крилата си, първите си пера.
Оставих го на балкона –
на открито и на високо
На другата сутрин вече
го нямаше.
Не се беше отказало.

 

Врабче II

То се удари в нещо горе над мен
може би в рекламната табела,
тупна на земята и опъна тънки крачка.
Тялото му дишаше и издишаше бързо
белите клепки – притворени.
Край –помислих си – умря
тук пред мен, в краката ми.
Разгънах салфетка
като някаква медицинска сестра
и го взех, толкова беше лекичко.
Сестрите се различават по това,
че не им мигва окото.
Но аз вече треперех
в ритъм със сърцето му,
което препускаше лудо.
Обърнах го в шепата си
Главата му клюмна надолу
клюнът му се опря на дланта ми.
Животът се ражда в гнезда – мислех си –
кръгли, топли и мекички,
в бърлоги, в колиби, в завивки…
и в шепи ли?
Онези, които не стискат –
отвърна ми то
Подскочи, запърха с крила
и политна.

 

Меги

Ти обитаваш всеки двор
в моя идваш предпазливо
подавам пръстите си за да подушиш
самотата, която ти е близка
и не сграбчва нито стиска.
И след това се потапям в очите ти
В очите ти няма никога страх –
бдителност по-скоро
любопитство –
медитиращи понякога,
понякога искрят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ivied – Дай им милост

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Останки бъдеще І, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

дай им милост
в пътешествието на луните
вместо цели слънца

*
с виковете на сърцата си
тихо отваряха шепи
цветя скрити сред бодили

*
незнайно защо родени
вървят по пътя
на жаждата

*
всеки зов пропускаха
всяко утро забравяха
натикани в дупките на метрото

*
лъчите ти
заменяха с офиси
фабриките бяха поляните им

*
служебните автомобили
бяха мечтите им
за необяздени коне

*
на думите
песъчинки на пустинята Ти
не вярваха

*
разказваха ветрове
за незнайните хоризонти
хващаха самолета да пазаруват в Дубай

*
пееха водопадите
за всички възходи и падения
на капките

*
стенеха вълните под стъпките
изчезваха печатите забрава
пяната на мимолетното
съчетана с вечност
как брега
върви с теб
и този пясък паметта
нарисувала животът ти
ти майстор на платното си
положи цветовете
разбъркани от великите майстори

*
в музеите
стигаха до бюста на Нефертити
надявайки се да срещнат себе си в огледалото

*
не тлее
тленното
създадено е да изгрее във Феникса

*
всяка чаша
запазена от времената напомняше
за всички жажди на забравените устни

*
толкова градини запустяха
за да украсят домовете си
с нови пердета

*
нашепваха
последните времена
на началото

*
повей ли беше
урагана на всички раздели
не срещнали Теб

*
децата на децата им ли
ще изтръгнат красивия бурен
и ще посадят цветето на естеството

*
красиви са вълните ти
когато отплаваме Океане
незнайно защо стъпили на този бряг

*
„имаха часовници Ти ги даряваше с време“
солта остана на устните им
не отплавали и този път

*
няма малко Любов
в една капка целия океан е
в една прашинка пустинята
в едно сърце слънцата

*
как малко
как само това
как само сега

*
да бъда грешен
със спътници ангели
какво пътуване

*
търсеха щастието
постигаха забравата
тази твоя вечност дари им

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Is Зографски – Кутия от обувки

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Yogurt in the Sky 68

 

Очи

Да се познавахме,
преди да се запознаем.
Да се обичахме,
преди да се нараним.

Да нямахме пари,
преди да узнаем,
че единствено малката къща
и голите ни тела
ще хранят глада на дни.

Да не обичах така,
преди тая обич да тласка
сърцето ти в мрака.
Да те оставя на прага,
преди сетния дъх,
преди да заровиш ръце в сърцето на вярата,
за да съзреш – поне още веднъж,
дупките дето навремето бяха
очи.

 

Кутия от обувки

Помниш ли,
къде прибрани са спомените ни,
усмивките застинали в летни нощи
и снимките уловили живот?
Помниш ли сълзите парещи,
как къпе се душата в тях.
Помниш ли,
че не е страшно да си слаб.
Помниш ли, че е ОК да не е ОК.
Ръката, рамото, душата,
в които да сгушиш силата на страха.

Май е време,
да приберем тая кутия от обувки,
пълна със свобода.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X