Луиз Глюк – Мъката на Цирцея

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 4. 2009, 120 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Мит за привързаност

Когато Ха̀дес разбрал,
че обича това момиче
за нея създал дубликат на цялата земя,
точно същата, до последна полянка,
само добавил брачно легло.
Всичко същото, даже слънчева светлина,
защото трудно ще бъде за младо момиче
да премине бързо от ярко огрявания свят
в пълната тъмнина.
Постепенно, помислил,
ще си прибавя нощта,
първо както сенките
от пърхащи листа.
После луна, после звезди.
После нито луна, нито звезди.
Ще остави Персефо̀на да свиква с това.
В края на краищата, мислел си,
ще привикне.
Дубликат на земята
и ще има любов в добавка.
А нима всички не искат любов?
Търпеливо той чакал дълги години
и строил този свят, наблюдавал
Персефо̀на как тича по поляната
Персефо̀на как поглъща ароматите
как обожава да изпробва всичко на вкус.
Трябва й само апетит, мислел си,
за да има всичко.
Нима не иска всеки
да усеща през нощта
тялото любимо като компас или звезда,
да чува тихото дихание, което казва:
„Жив съм!” и
ти си жив тогава, щом си ме чул,
и ти си тук със мене.
И ако във съня единият неволно се обърне,
обръща се и другият –
това е чувствал
господарят на тъмата,
преглеждайки света,
създаден тук за Персефо̀на.
Дори не му минавало през ум
че вече няма аромати,
със сигурност тук вече няма никаква храна.
Чувство за вина и ужас?
Страх от сексуални ласки?
Не можел той да си представи;
любовникът не си представя никога това.
Мечтаел и не можел да реши как да нарече
това противно място.
Първо: „Новият ад”.
После: „Райската градина”.
Решил накрая да го кръсти
„Персефо̀нината девственост”.
Мека светлина се спуска
над ливадата
и над брачното им ложе. Взел я
във обятията си.
Искал да й каже: ” Аз те обичам
и с нищо няма да ти навредя!”
но си помислил
как безсрамно лъже и накрая казал:
„Ти си мъртва, нищо няма да те нарани!”,
по-обещаващо начало му се струвало –
а и по-истинско.

 

Мъката на Цирцея

Накрая известих за себе си
жена ти, както богиня
би го сторила във собствен дом
в Ита̀ка, глас
без тяло: и тя
внезапно се откъсна
от тъкачния си стан,
главата й се завъртя
надясно и наляво
макар и безнадеждно, разбира се,
да проследи звука до който и да е
по-обективен източник: съмнявам се
че тя ще се завърне да тъче
с това, което вече знае. Видиш
ли я пак така объркана, кажи й ти за нас! –
ето как една богиня се сбогува:
ако аз съм в главата й винаги
то ще бъда в живота ви завинаги.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Кристиян Герчев – Задушница

Слав Недев, Останки натюрморт, 1995, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

От единия дядо взех хубавия мустак
От другия
Големия нос
От двамата дано
Съм взел и малко от благото
И силата мъжката
Те нищо не взеха
И си тръгнаха
Преливам от виното
И двамата много го обичаха
Обичаха
И внуците си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ева Горчева – Светът е мъртъв лунапарк

Слав Недев, Biotope 18.1

 

с часове наблюдавам
олющените последни етажи
на блока отсреща
като петнисти мъртви коне
с гриви от антени и кабели
някогашните прозорци
са очите им без ябълки –
пещери в които има стълбища и тавани
може би е имало хора и вещи
конете са били живи
и самоубийци са се хвърляли от тях
но сега и това не се случва
този блок е мъртъв дори за смъртта
целият квартал е мъртъв
и градът не е убежище
тролеите
метрото
небостъргачите на изхода на София
всичко стърже
стърже
стърже
износва се или се разпада
под това капещо небе –
похлупак над главите ни
за да гнием и да не мирише толкова
все пак космосът не заслужава това
тези неща са верни в дните
в които те няма

 

защо си тъжна – пита детето
такива въпроси не се задават
на непознати – казва майката
взима торбите и си тръгват
жената зад касата си мисли:
защо съм тъжна
защо съм тъжна
после си спомня че такива въпроси
не се задават на непознати

 

намирам се пред ресторант
мъж около шейсетте
бърка в близките кофи за боклук
черни чували плющят от вятъра
вади от джоба на зимното яке
няколко намотани найлонови торби
и започва да пресипва храна от контейнера която тече
затова слага пълната торба във втора торба
втората в трета
и тръгва
без да оставя мокри следи след себе си
сега как ще разбера къде е отишъл
ужасявам се от отдалечаването му
но най-вече от лицето му –
прилича на татко
но с хлътнали бузи
без чиста риза
и без да ми каже „моето момиченце“
наблюдавам как се скрива зад ъгъла
човек ти прилича на друг човек
най-вече когато се страхуваш много
или обичаш много
а понякога и двете
тогава тичаш да прегърнеш непознатия
и това никак не е странно

 

обядвам в слънчев ден навън
сама сред есен и сред хора
сама със супата от леща с морковите и лука
които някой е отгледал и приготвил
и такава е ролята сега
на всички във живота ми –
присъстват колкото да преживявам
забравям даже кого обичам
не мисля за клишетата:
за красивата му коса
ръце
цигара и така нататък
защото за каквото и да си помисля
щом е негово ще е красиво
просто седя
обядвам сама
и времето е хубаво
небето е най-упоритата ми мисъл
и това е толкова достатъчно
че нямам нужда да се влюбвам повече

поне докато приключа със обяда

 

светът е мъртъв лунапарк
светлините му угасват една след друга
и нищо не може да се направи
какво значение има
че денят се издува като платноходка
по повърхността на лятото
какво значение има сладостта на черешите
когато костилките напускат устата
както всичко напуска всичко
понякога ми се струва
че нещата са наред и дори са красиви
като онези пеперуди
на канарските острови –
кацаха по ръцете на туристите
чак до сърцето
или като влюбените които оправдават света
и правят деца
рядко ми се случват такива проблясъци
но ги има
ето например в момента:
с теб навлизаме в каймака на небето
единадесет хиляди метра над земята
температурата извън самолета е
минус петдесет и пет градуса
и съществуваме заедно в тези условия
гледаме облаците отвътре
говорим как ще си направим пуканки
веднага щом се приберем у дома
отдавна не пиша любовни стихотворения
какво значение имат те когато
светът е мъртъв лунапарк, скъпи
но държа да ти кажа
че въртележката в гърдите ми
все още работи

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Христо Мартинов – Заедно на алеята под вас

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 6. 2011, 110 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Писал съм стихове за това
как нямам пари, за да те водя
в различни държави, но мога
да заявя, че не парите са знакова
причина, за да бъда тъжен,
а това, че не бяхме заедно.
Дъждът навън е много по-приятен,
когато сте две събрани в едно.
В момента съм щастлив,
не от сума или някой екзотична дестинация,
а да те гледам колко си красива
и да вървим по прашната улица.
Минавах по нея след като се скарахме
и ми правеше впечатление счупения тротоар,
а сега ми се струва като булевард в Париж,
който между другото за мен е тук
и навсякъде, където сме заедно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Юлия Радева – Рисувам на тъмно

Слав Недев, Biotope XI

 

Рисувам на тъмно – маса, силуети,
ослепителна свещ хвърля сянка,
На масата – петна от думи,
мастило с перо, до перото пищов, до пищова
тютюн и книги …… много книги,
Няколко ката хора наоколо, всеки красив,
по лицата им загар,
длани прорязани както земята след буря –
кафява, сочна …..
Преобразявам се сред светлината на свещта,
виждам красивите образи, унесени, строги,
те виждат само думите и кръвта….
Мен не ме виждат,
И днес не ни виждат,
Та ние не сме за показване,
Ние сме сексуална сволач,
живота ни – сплъстени миризми от легла,
Непочистени стаи,
Смрад,
И изведнъж някой се провиква уплашено
– викайте, викайте имената им……
че горе, пред вратите на самосъзнанието
белобрад старец подпалва огнище,
Огромен съд с черен катран вдишва
националните ни липси.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Чарлз Буковски – Изхвърляне на будилника

Слав Недев, Full Moon (Sofia, 21 June, 2014, 07.00hrs)

 

Баща ми повтаряше
Рано лягане
Рано ставане
правят мъжа
здрав, богат и мъдър
Лампите се изключваха в 8
Ставахме рано
с аромат на кафе
и омлет с бекон

Баща ми следва това златно правило
до смъртта си
Умря млад, разорен и не особено мъдър
Промених правилото
късно лягане късно ставане

не покорих света
Но избегнах
множество сутрешни задръствания
някои обичайни клопки
Срещнах
някои чудесни особняци
между които и
себе си
Какъвто баща ми
не ме опозна

 

Превод от английски Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Халил Джибран – Страх

Слав Недев, Biotope 18.3

 

Казват, че преди да се влее в морето
реката трепери от страх.

Поглежда пътя изминат
от върховете в планината –
криволичещ и дълъг през гори и села.

А пред себе си
вижда океан така голям,
че за да се влее
изглежда възможно единствено да изчезне завинаги.

Но друг път няма.
А да се върне реката не може.

Назад не може да се върне никой.
В живота няма как да се върнеш назад.

Реката трябва да поеме риска
да навлезе в океана,
само така тогава страхът ще изчезне,
защото точно там ще разбере
че не става въпрос да изчезне в океана,
а самата тя да стане океан.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Мери Оливър – Заслушана

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 6. 2011, 110 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Как отивам в гората

Обикновено отивам в гората сама, без нито един
приятел, защото всички те все се смеят и приказват и затова са неподходящи.

Съвсем не искам да са свидетели, когато говоря с дроздовете
или прегръщам стария черен дъб. Имам си свой начин
да се моля, както несъмнено и ти си имаш твоя.

Освен това, когато съм сама, ставам
невидима. Сядам
на върха на дюна, неподвижна като купчина бурени,
а лисиците си тичат безгрижни. Чувам почти
недоловимия звук от хора на розите.

Ако някога си ходил в гората с мен, сигурно много
те обичам.

 

Черни дъбове

Добре де, ама никой от тях не може да напише симфония, или речник,
нито дори писмо до стар приятел, пълно със спомени
за утеха.
Никой от тях няма да пророни и един звук, при все че сини сойки
досадно подсвиркват цял ден в клоните, без
да ги подканя вятъра.
Но да си кажа правичката, след известно време премалявам от копнеж
по яките им тела, сбръчкани от лишеи
и не можеш да ме държиш далеч от горите, от тежестта
на раменете им, от бляскавите им зелени коси.
Днес е ден като всеки друг: двайсет и четири часа,
малко слънце, малко дъжд.
Чуй ме, казва амбицията, и нервно прехвърля тежестта си от
единия ботуш на другия – защо не започваш?
A аз съм там, в мъхестите сенки, под дърветата.
И да си кажа правичката, не искам да пусна ръцете
на безделието, не искам да продавам живота си за пари,
не искам дори да се скрия вкъщи от дъжда.

 

Загадки, да

Вярно е, живеем с загадки, твърде невероятни,
за да бъдат разбрани.
Как тревата става храна в
устите на агнетата.
Как реките и камъните са винаги
верни на гравитацията
а ние мечтаем да се откъснем.
Как две ръце се докосват и връзките
никога няма да се скъсат.
Как хората стигат, с възторг или
белези от рани,
до утехата на стиха.
Нека винаги съм далеч от онези
които си мислят, че знаят всички отговори.
Нека винаги съм в компанията на онези, които казват
“ Виж!“ и се смеят удивено,
и навеждат главите си.

 

***

Искам да напиша нещо
толкова простичко
за любовта
или за болката
че даже
като четеш
да я почувстваш
и да не спреш да я чувстваш
докато четеш
и въпреки че историята е моя
тя ще е и обща,
въпреки че е единствена
ще ти е известна
така че накрая
ще си помислиш –
не, ще разбереш –
че през цялото време
ти си редил думите,
че през цялото време
ти самият си вадил думите
право от сърцето си.

 

Заслушана

Всеки ден
виждам или чувам
нещо
което малко или много

ме убива
от възторг
и ме оставя
като игла

в купа сено
от светлина.
Затова съм родена –
да гледам,
да слушам,

да се изгубя
вътре в този мек свят-
да се уча
пак и пак

на радост
и възхищение.
Даже и не споменавам
изключителното

страшното, ужасното,
прекалено екстравагантното –
а само обикновеното,
обичайното, възможно най-сивото ,

ежедневното.
О, добра ученичко,
казвам си,
как може да не

помъдрееш
от уроци
като тези –
безграничната светлина

на света,
блясъка на океана,
молитвите на
тревата?

 

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Каролина Алмишева – Чувство по картинка

Слав Недев, Modus Operandi, 1996, Soft Pastel on Paper, 65x50cm

 

Autumn ravings

Живот в прахта по пръсти,
свити в окончание.
Студ в очи, изплакали
последен зов за близост.
Земята, ширнала се, трепти,
кротко шуми с листата
на смълчана есен.
Пръстите ми чертаят
наставки по корените
на мъртвото дърво,
питащо в студа,
в белия шум на есенната палитра
Защо ли?
Присядам под дървото,
чиято утроба крия
в прашната си шепа.
За секунда само
пропищява за нов живот
последното листо.
Защо сънят ми е по-ярък
от нощта – фестивал
от гледки, думи, срам,
вина, упование,
любов и смях,
ненаситно взрени в теб.
Ръката ми помни
трите шепи пръст.

 

Чувство по картинка – 1

Обгорих в стените на сърцето си
потъналите кораби в очите ти.
Казваш, стаята завърта се щом
пристъпя тихо и те хвана за ръка в засада.
Аз съм лапите на котка,
грижовно сякаш заслонили
притихнало мишле –
цялото едно сърце,
туп-туп-тупкащо в гърдите ми на тъмен ручей.
Стаята е празно-пълна с мен.
Твоите кораби продължават да търсят пристан на дъното на океана.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Първи от деветия месец доплувах до ноември

Слав Недев, Biotope X

 

Първи от деветия месец доплувах до ноември. Морска птица над мен четеше написаното от Нептун върху вълните:
„Събуждай богове, не хора!“

 

Днес съм магарешки трън,
дърво с изсъхнала коруба,
забравено във вазата сърце.

 

Правостоящи един до друг,
измачкани души в градския транспорт,
вдишваме дълбоко изгорелите газове,
главите ни се изпълват с болка,
друсаме кофти нафта.
Старата маршрутка се гърчи в болка, бременна за пореден път със спомените ни,
раждаме се скоро,
все на една и съща ламаринена спирка,
родилен дом за наркозависими мечти.

 

Художникът говори по стар маниер,
твърдо като стъклото от буркана с краставички „Оберон“,
крал на феите от средновековен епос, нарязан на малки парчета в пластмасова чинийка за еднократна употреба,
петъчният следобед празнува зад паметника на Писателя,
чаршията е само спомен удавен в ракия без бандерол,
истории за наследство и убийство от далечни земи,
разказват няколко прогнили зъба в сладкодумните усти,
аз съм мушкатото в хартиена кесия, препикано от уличните котки и старото им куче Андромаха,
подслушвам заклинания натъпкани в торбичка „кауфланд“…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X