Категория: Поезия

Революционно ноктюрно

Времето ни се надсмива –
няма нежни революции
в очите на удобно лудите
не се разсъмна
когато спря да ни боли,
болеше най-безумно
в етюдите на болни вестници
плениха всички знамена
Богоявленски.

 

Мадам Бътерфлай

Жените плачат пеперудено
подир децата си, за свойто пладне
ръцете им са празни до безумие
изгарят в пазвите им клади.

Над тях жените пеперудени
опашката на времето ще сготвят,
ще срешат спомен в миглите на лудите
и кладенецът ще удавят в локва.

Със длани пеперудени жените
петичката целуват на сърцето
разплакват Господ в другото му някъде
и върху устните им става светло.

 

Смокиново сладко

Смокиново сладко в
тавата на мама
погълна очите на котката

Сиропено, захарно
мъркане
ми преде на живота неделите,
и сладко, и зърнесто
право в душите ни цели се.

Канелена есен
се втурва в леглото ми
под езика си скрила е паяче
протяга се нежност
до карамелено сгушена
открила утеха в гнездото си.

Смокиново сладко в
тавата на мама
погълна очите на котката.
И някак естествено,
до ужас е есенно –
сезонът, когато прощаваш..

 

***
Слънцето разстреля
време за вечерня
времето когато
се обръщат дните
времето защото
вълците са сити,
времето което
си признава съвест
времето откакто
лъган си и лъжеш.

 

Непоправимата

Изтляха всички истини
изплакани във блусове
Остана ми онази – непоправимата.
Толкова много и дълбоко е пусто,
че не търся даже причината.

Но… Възкръсвам по малко
и споря със белег,
оставен да скита по нечие рамо
Измивам вината
със тласък последен,
и вече е страшно –
дълбоко съм в тебе.
Сега съм последна,
сега си последен…
Не свършва, а почва-
прилича на обич…
боли ни до кости
като есен на пролет.

 

Време за апостоли

Тази рана, в която живеем
и наричаме още Родина,
продължава все още да тлее,
и дори да ни дава причина.

И знам, че измислил Си вечност,
но аз пък се спънах обаче
в онази черта на живота
след която той спира да значи.

И ето ни тук сме, смирени,
пред Теб сме, разбира се, Господи!
Готови сме. Само кажи ни,
че трябват ти нови Апостоли.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
мълчанието е разказ
с неочакван край

 

***
в търсене
на причините
се отклоних
в невероятното

 

не мисля за теб
просто
си спомням
погребаните
мисли

 

***
твоите думи
са отговорите
на моите молитви

 

***
обещах ти това
което
искам да чуя

 

***
стъпки
по времето
пак ме връщат
към това
от което
се отказах

 

играеш си
със сърцето ми
както котка с кълбо –
за удоволствие

 

***
неговите причини
не измениха
на неговите чувства

 

***
паднах толкова ниско
че не можа
да ме видиш

 

***
мълчаливи въпроси
ръкопляскаха
на скалъпени
отговори

 

***
ще те забравям –
така както не съм те и запомняла
така както не съм те и мислила
ще си отивам
така както не съм се връщала –
тихо смирено
а после –
с гръм и трясък
ще съм отново
там
където съм била
и не съм била

 

***
въпросите
прошепнаха
безсмислието
на
отговорите

 

***
ако ти не направиш крачката
аз ще направя две –
за да те подмина

 

***
взех си чантичката
и си тръгнах
а той ме дочака
на ъгъла

 

***
важно ли е
къде водят пътищата
щом накрая
все ни събират

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

***
Душата ти
е гола
като скеле,
по което
се изкачваш
и преоткриваш
самотата си.

 

***
Толкова ли е трудно,
мамка му?
В свят,
в който
не можеш
да намериш
една работеща химикалка
да намериш човек,
който да разбира
мълчанието ти?

 

***
Чувствам себе си
като Едуард Ножиците –
ти искаш да ме достигнеш,
а аз препречвам пътя
до сърцето си
с глупави предмети,
които за теб
не биха имали значение,
ако ме обичаш.

 

***
Да ме лижеш толкова дълго,
че да заспиш между бедрата ми
и когато се събудиш
да продължиш от където си започнал
само за да гледаш
как се гърча под теб
от наслада.
Пожелай ме
и ще имаш всичко,
защото
аз ще ти позволя
да бъдеш мъж.

 

***
За любовта на една жена
смъртта е
самотен мъж
с обеца на езика
разрошена кестенява коса
и много тъжни очи.
Намира ме
предимно привечер
след залез,
за да ми говори
за любов.
Описва поетично
как ще ме има
ще вземе тялото ми
ще отдели душата
и ще я захвърли при всички останали.
Като най-обречената жена
на най-самотния мъж
се опитвам
да го накарам
да види сърцето ми,
но той се нуждае само от тялото,
за да попие сълзите си
и се превърна в моята смърт.

 

***
Заспивам на пусната лампа
с надежда, че ще отвориш вратата
и ще ми се наложи да ти направя място.
С две възглавници и открехнато одеяло
за всеки случай
може да се объркаш да се върнеш.
Надеждата ми няма да умре
както изчезна любовта ти.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Болка

Прозорец, цвете и котка
ослепели от взиране
подивели от самота –
моят дом далече в България

 

Съновидения

Под вехтия юрган
старицата насън мечтае –
за Коледа да паднат
през студения комин
топли пантофи,
десетина вафли „Ная“
и лъскава кутия с агнешко
на „Фрискис“…

 

Меню за бездомници

Скитникът и кучето
преглъщат отдалече
трескаво

и чакат последното парче от баницата,
толкова желана
и лъскава от мазнина,
да полети към кошчето…

Останалото
е въпрос на глад.

И бързина…

 

Битие – 2009

Телефоните с отрязани езици
увиснаха
обесени
във лепкавия полумрак
Внезапно ослепеният компютър
сънен прилеп
на порции предъвква
светлината
От тишината
на пълчища
изпълзяха паяците
оплитайки във здравите си мрежи
празната утроба на хладилника
Въздухът отчаян
всмуква
въздишките
на сетната цигара
Пред прага
само бирници
и фарисеи
Една изтъркулила се от скъсания джоб монета
отмерва със насмешка
пътя през пустинята
на времето
И даже не боли
Парализа
Клинична смърт

Безвремие

 

Полет

Цигането –
босо, голо, мърляво,
днес открадна с хитрост
къшей хляб.
Ръсна тил пипер,
две капки олио
и, щастливо,
затупурка там,
по слънчевата стълба,
да го сподели
със гълъбите…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

КЪЩА МУЗЕЙ „ИНГМАР БЕРГМАН”

Фани и Александър пораснали –
баба и дядо с алцхаймер.
Забравят си чехлите под дивана,
докато играят на криеница във времето,
втренчени в прозореца,
където луната се отразява като магичен фенер.
Забравят си чехлите.
А прислужницата
е все така нежелана персона.

 

ДОСТОЕВСКИ

С брадва да убиеш на книга някаква старица
заради евтините й обеци.
За да не заложиш на рулетката
чистата като брилянт сълза на едно дете.
И да не загубиш.
На книга.

 

ТУРИСТИЧЕСКА ОБИКОЛКА НА КОЛИЗЕУМА

Работници от поддръжката
посипват по арената пясък.
Слънцето блести в очите като гладиаторски щит.
В императорската ложа –
турист с фотоапарат. Вдига палец,
че снимката се е получила.

 

СТРОГО ОХРАНЯВАНИ ВЛАКОВЕ

Храбал
сякаш е обърнал наопаки телескопа Хъбъл,
за да види отдалеч

своята гаричка.

В чакалнята й натъпкан
целият свят.

 

ЗА ВРЕДАТА ОТ ПИСАНЕТО И ЧЕТЕНЕТО НА ПОЕЗИЯ
И КАК ДА СЕ ПРЕДПАЗИМ ОТ НЕЯ

Би трябвало, полезно би било
и човекозащитно някак
на стихосбирките, както на кутиите с цигари,
освен заглавието,
да има и надпис предупредителен:

„ПОЕЗИЯТА УБИВА!”

На задните корици на книжките,
заедно със снимката и творческата справка за автора,
могат да се поставят и гадни картинки
със самоубили се и убити поети,
с една дума трагични: Едгар Алън По – в делириум,
с изкълвани от гарвана му очи;
Артюр Рембо с ампутиран крак
на хамак между два хоризонта;
Силвия Плат под стъклен похлупак,
изпълнен с мъглата на отровния газ;
астралното тяло на Иван Методиев,
подмятано по талвега на смъртта;
Христо Банковски, политащ от един висок балкон
с размахани ръкави на износен балтон;
Яворов с трето око от куршум на слепоочието;
Вапцаров, завързан на релсата за разстрел
като Одисей за мачтата…

„ПОЕЗИЯТА УБИВА, ОСОБЕНО
АКО СЕ ВЗЕМА В СВРЪХДОЗИ!”

Една органична метафора например
може да заседне в тялото като парче от шрапнел
и след време на предизвика неизбежна смърт.
Същото може да причини и една точна дума,
придвижваща се като тромб към сърцето.

„ПОЕЗИЯТА УБИВА!”

Накрая на книжките със стихове
може да се посочи телефона на автора –
за оказване на помощ при отказ от поезия.

 

ЕСЕНИН И АЗ

Казват, че Сергей Есенин
бил машина за поезия,
голяма машина –
нещо като параход с присадени воденични колела,
нещо като комбайн
за бране на четирилистни детелини,
нещо като машина
за произвеждане на есенна мъгла,
като дирижабъл
със заточен в него вятър.
Моята машинка за поезия е по-малка –
нещо като машинка
за свиване на цигари от хвърчащи листчета
с тютюн от лайкучки.

 

КУЧЕТАТА НА И. П. ПАВЛОВ

С първата си сигнална система
кучетата на Иван Петрович Павлов усещат,
че Иван Петрович Павлов
се прибира вкъщи и звъни инстинктивно
винаги два пъти.

 

ПЛЪХЪТ, КОЙТО НЕ НАПУСНА КОРАБА

След сблъсъка плъховете
започнаха да напускат потъващия кораб първи.
Наскачаха в спасителните лодки
преди хората. Само един плъх
остана на палубата, остана дори
и след капитана на кораба.

Бе опитен лабораторен плъх
с висок коефициент на интелигентност,
участвал в много експерименти
и научни изследвания,
както и в други потъвания на кораби.

Той не напусна потъващия кораб.
А и корабът не потъна съвсем,
съвзе се от крена си.
Тогава плъхът, който не напусна кораба,
стана негов капитан.
Само дето корабът бе без екипаж
и пасажери.

 

ПРЪСТЕН ЗА КУКУВИЦА

Като на престъпник
орнитолозите
поставят на крака на кукувицата пръстен,
за да проследят отклонението й
от мярката за неотклонение,
GPS-а й на кукувица.
И така стигат до кукувичето гнездо
с незаконно излюпени яйца.

 

ГОЛГОТА XXI ВЕК

Разпването някак по-хуманно –
на електрически кръст.
(Тръненият венец
вече от бодлива тел.)
И тъкмо да го пуснат в експлоатация,
тъкмо да дръпнат шалтера,
някой се сеща,
че това може да даде на късо
с небето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

аз съм газта
а ти – клечката кибрит
и когато ме докосваше
избухвах в пламъци
превръщахме се в огън
и изгаряхме
аз горях поради
теб
ти гореше поради
мен
и сега от нас
остана само
пепел

 

5 без 20

5 без 20
времето пълзи между нас
5 без 20
час на смъртта
5 без 20
раждам се отново
стаята се смалява
5 без 20
пораствам
играя с езика ти
ръцете ти ме възпитават
и първите седем години
минават като седем секунди
5 без 20
времето престава да съществува
пръстите ти с часовников механизъм
застиват върху мен
5 без 20
колана ти хапе по кожата ми
като гърмяща змия
5 без 20
реалността се изкривява
реалността свършва
започва илюзията
5 без 20
затвори очи
това е само сън

 

ще те търся
из измачканите спомени
на топка захвърлени
в ъгъла
ще търся пренебрежението ти
ще търся преградите ти
ще те намеря
ще те превърна в руини
ще те унищожа
и ще те търся

 

***
сърцето ти раздвижва
плаващите си пясъци
и ме поглъща
пулсът пропуква кожата
всеки път когато бавно потъвам
затаила дъх
с прехапани устни
спускам ръце по тялото си
рисувайки с пръсти
твоя портрет върху себе си

 

***
съзнанието се разтяга като локум
превръща се в безформена маса
изтича през устата
цапа
оставя лекета
капе върху мен
отравя кръвта
токсично ме надрусва
промъква се като черна котка
и ме превръща в
твое женско копие
предназначено да убива
всичко помежду ни

 

руска рулетка

играем на руска рулетка
ям огризките
които ми даваш от себе си
чакам куршумът ти
да пръсне мозъка ми
ще натиснеш ли спусъка
да се посипя на хиляди парчета
върху теб
като сняг
от болка

 

нека с теб сме това
което никога няма да бъдем

лежа гола
докато забиваш пръстите си
като стрели в мен
ако уцелиш сърцето
уцелваш в десетката
точка за теб

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

***
снимката ти
е кървава маска
в която
миналото и бъдещето
са мъртви
а настоящето скача
от трамплин
в празен
басейн

 

***
татуировката
на гърба ти
е музика
без усилватели
чува я само този
който се е научил
да разбира
кожата ти

 

***
песните нямат текстове
думите вътре са боси
като африкански дечица
ако искаш да ми кажеш нещо
напиши песен сам
и ми прошепни мелодията

 

***
не ми даваш утеха
тя е лукс
за невярващите

 

***
няма слепи съвпадения
и числата
не са математика
скосеният разрез
на съдбата
дели желанието
на две равни
половини

 

***
навън е нула градуса
но се усеща минус четири
защото духа
леден вятър
от твоите кости
към моите
сега и двамата
сме чупливи

 

***
светлината
не е златна
а синя
защото гледа
през ирисите
на небето ти

 

***
разстоянието
е алегория
казваш
затова не вървя
а чакам

 

***
метнах
душата си
в кофата
ти изхвърли
боклука
но пак
не я забеляза

 

***
където свършват
ресните на пердето
започва
рамката на прозореца
през който не скочих
за да изгася деня
а трябваше

 

***
знам
че можеш без мен
затова
настигни влака
който ще те отнесе
от другата страна
на живота

 

***
колко много хора
разбират от живота
в който
ме няма

 

***
никъде
не си сам
каква зловеща
представа
за щастие

 

***
посегнах
да ти пратя
думите си
но се сетих
че не помниш
езика им

 

***
дори не знам
къде си
затова те търся
винаги
в мен

 

***
никой
освен теб не знае
пътя
до дома ми

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

***
независимо дали
умирам
или убивам –

винаги е заради теб

 

***
да си кажем
истината в очите

ти се роди
за да ме срещнеш

аз те срещнах

за да умра

 

поезията:
дрес код –
срязани вени

 

апокалипсис

отляво е любовта
отдясно – самотата

дилема няма

избирам ножа

 

гравитация

мамка му
животът не е за всеки

виж поезията е друго нещо

помисли светът
преди да скочи
от десетия етаж

 

***
                                      на В.

човекът е бог –

умира
само когато обича

 

***
срежи вените

нека поезията
изтече между пръстите

 

подготвям се
за морския уикенд
обувам
кафяви чорапи
обличам
чернобяла риза
заминавам на юг от себе си
на всеки ъгъл
ще продавам билети
за платена любов
ще чакам дълго
разминаването със смъртта
ще чистя
нощните етажи
от дребни фото намерения
на гърба си
ще сложа света
отгоре ще напиша
търся отделяне
ще вдигна мрака
високо над почвата
за да се върнем
заедно

 

море

сърце нямаше

виждаха се само
върхове на скали

и няколко празни стъпки

 

снощи
докато убивах небето

го чух да говори –

обичай със сърцето
и няма да живееш нито ден на земята

обичай с душата
и ще се научиш да танцуваш със смъртта

обичай с тялото
и светът ще бъде твой

обичай с поезия
и винаги ще бъдеш сам

а ако си се уморил да обичаш

обичай със светлина

и твое ще бъде
царството небесно

 

любовта е
сънят на бог
в който всички умират

 

всяка любов в теб е мъртва

красиво е когато
в името на времето

небето се слива с живота

и паметниците ходят на църква

 

вечер
когато се събуждаме в рая
гледаме мъглата

в нея се раждат деца
обикалят земното щастие
и го разкъсват

вкусът е ужасен

защото напомня любов

 

казват че не можеш
да обичаш смъртта

по-трудно е
да я напишеш

 

земя

важно е чувството –

каза поетът
и полетя от моста

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

за нощта и други науки

за писането на поезия
трябва да натрупаш
времеживот
около 1 секунда
после всичко е необратимо

 

упадък

несравнимото чувство
че деградираш от любов
е вярно

деградираш

и пишеш все по-добре

 

атом отляво

ти си ядрена авария
в душата ми
убиваш ме невидимо

 

***
обикалям сам
по същите места
където съм те виждал
навъртам се
психиатрията казва
че съм обсесивен
какво знаят за любовта
всички тия
нещастници

 

no future

нека нямам бъдеще
но
да е с теб

 

безсмъртни

дните с теб
са вечни като смъртта

 

***
аз съм скрития цитат
в сърцето ти
еднакво болен на всички езици:

обичам

 

свобода

без теб съществуват
безброй възможности –
към нищото

 

доброволец

предлагам ти брак
не ми отговаряш нищо
искаш да заминаваш
в индия и африка –
никога няма да гледам
деца в българия
така рече

 

опазил ме Господ
да съм адекватен
във вашия свят

 

вечност в зеницата

точната наука за битието
и липсата на вяра
са като хладна безкрайност
и огледало в огледалото на мрака

 

империя касапница любов

тези които воюват за домове
ще воюват и за призраци

 

suicidal thinkin of you

сам съм и
денят тръгва добре
като изстрел
в слепоочието

 

житейския успех дойде

най-накрая
нагодих живота си
към твоето отсъствие

мъртъв съм

 

извън орбита

искам музиката с цвят на миньорска шахта
да циркулира нажежена до бяло
из слепите ми артерии и вени
докато червения гигант в гърдите ми
не издържи и
гръмне

 

космология

мълчанието на вселената
е моя вик нестигнал още до теб

 

декарт и ти

без теб не съществувам –
следователно
няма значение дали мисля

 

метафизика

умра ли – ще те чакам
след теб ли бъда
ще те намеря

 

и на земята любов

ти беше надгробния кръст
израснал от гърдите ми
преди тревата да ме заличи

 

не ме идеализирай

невъзможно е да мисля за теб
без да те мисля в стихове
трябва да бъдеш идеализирана
защото си реална до лудост

 

евразия

подарявам на брат ми чаша с путин
лови риба и ме гледа
през тъмните си очила
на другия ден се скарваме жестоко
за една цигара

 

страшният съд на децата

обичам слабите стихове
които няма да напишеш
никога

 

визитация

влязох в стаята
на твоите стихове
но там
нямаше никой

 

ти във времето

ти нямаше време за мен
сякаш не знаеше
че времето е измислено
заради любовта
а не обратното

 

крепост в сърцето

слънцето излиза
от килията на нощта
не е било слънцето
била си ти
върху зъберите на изгрева
каца твоето име
и не пита
за мен

 

с теб в сърцето

и да те зазидам
в сърцето си
ще го разкъртиш и
ще си заминеш

 

в посока нагоре

всеки сам си избира
как да живее и умре
избирам теб

 

4ат

два часа спорим
едно второ егота глупости
накрая разбирам
че всъщност имаш нужда
от топлота и прегръдка
за да се наплачеш

 

на следващия ден

а на осмия ден
Господ заплака –
ето го потопът

out

когато загубиш
желание да те четат
си на една стъпка
от истината в поезията

близо съм

 

позитивно мислене

всички избират живота
и получават смъртта

 

no fear of death

накрая не искам
да плачете на реквиеми
на моцарт форе верди
не искам албинони
не искам увяхнали хортензии
не искам да сте
безкрайно наскърбени
един се измъкна
запомнете това
един се прибра в любовта
после си пуснете биги & тупак
no fear of death

 

възкресение

нека първата ми дума
към ангелите бъде –
махнете проклетия капак

 

има те

между две сърца
не съществува връзка
а вечност

 

лесинг за големи академуси

в поезията
вас ви има
а ви няма
мен ме няма
а ме има

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

 

 

Където няма нещо свещено бунтът е невъзможен
Вагнер решава да ми изсвири тананикайки Летящия холандец
Когато една политическа теория ми харесва се опасявам, че става
Дума за поезия или музика оставам в кръга на естетическото което
Се ебава с мен Herr Ленин живее на един сифилистичен хуй разстояние
Революцията известна също като Дада е немислима без заниманията ми
С Михаил Александрович моя персонален исус спасяващ ме от марксизма
-ленинизма историческата необходимост на мирния преход дингирин
дингирин дингирин дингирин деа мамандеа деа маманделин деа мамандеа
Деа маманделин на 19 декември 1917-та пиша на сестра си мария че вече
Вярвам само в безсилието в малкото в потиснатото мразя властта и
Всичко което я облагодетелства искам да пиша отново поезия зная
Властта е в теорията отстоянието между Spiegelgasse 1и Spiegelgasse 6
Нашият съсед г-н Ulianow-Lenin просто извлича практическите следствия
От остарели концепции това е участта на теориите да остаряват да се прилагат
По-добре да обединим Западната и Източната църква под знака на Дионисий Дада-
Ареопагит по стъпките на Михаил Александрович между Цюрих и Лукарно
И гроба му в Берн на чужбина но какво да правя след победата на Великата
Октомврийска аз християнският анархист политизирал самия Бенямин
Теократическият анархизъм като най-смисления политически отговор
На интригите на неолиберализма и марксизма онази gauche caviar limousine
Left на учителката ми на младини античната литература на Бакунин vs Маркс
Първата ми среща с Шмит в качеството му на отговарящ за следенето
На анархистичните движения и цензурата в Баварското Министерство
На отбраната Referat 6 [Шести отдел на Шесто] изнасям доклад на тема
Подкрепата на германския кайзер за октомврийския ноемврийски преврат
На болшевиките след като се излекувах от естетицизма предстои да се изцеля
От Маркс края на играта на маски на политическото ще напиша
Автобиография на Бакунин истинния законен баща на Дада.

 

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016