OSRAM
Дай ми запалените си огърлици
Под симетричната синева
В инверсното дърво
където се раждат дъждовете
Славеят във възглавничката си от пера
Толкова удряше с крила
че докара сняг
И белите борове там над езерата
Бяха разцъфтели мачти
Корабни въжа под гъста мъгла
Корабни въжа насред пяната
В захабените вълни
Струни на претърпели корабокрушение арфи
ОСВЕТЯВА СЕВЕРНИЯТ ФАР
Виж островите танцуващи над морето
Никога не си била толкова красива
Край пътя хвърляш звезда
ХАЙДЕ
Тръбата ми зове към арктическите морета
И зеницата ти е отворена за всички корабокрушенци
Въздух на зора
Душата ми е над морето и подсвирва съновидение
Кажете на овчарите че вятърът натъкмява коня си
И поздравява на тръгване в горделивостта на детството си
Аз обичам жена изтъкана от горделивост и сън
Слизаща от дъното си тиха
Знайте овчари че трябва да ме пазите
И да пазите сънищата и песните й
И празника на вълните
Като радост на горделивостта и красотата й
О небе синьо за царицата на вятъра
О стадо кози и бели коси
Устни на възхвали и руси коси
Животни залутани в очите й
Говорете на скелета който взе решение
В страната на дъното до края на вековете
Туника и скиптър
Разширяване на спомените
Шум на насекоми и пътища
Говорете на местността как океана бяга
О вятърът
Вятърът спира за царицата която излиза от небесата си
Алтазур или пътуването с парашут. Песен ІІ
Жена светът е мебелиран от очите ти
По-високо става небето в твое присъствие
Земята се простира от роза до роза
И въздухът от гълъб до гълъб
Като си тръгваш оставяш на мястото си звезда
Разпръсваш светлините си като преминаващ кораб
Докато те следва омагьосаната ми песен
Като предана и меланхолична змия
И ти обръщащ глава зад някое небесно светило
Що за битка се разиграва в пространството?
Тези копия светлина между планети
Отражение на безпощадни брони
Що за кръвожадна звезда не иска да ти направи път?
Къде си скръбен сомнамбул
Дарителка на безкрай
Преминаваща в гора от сънища
Ето ме тук изгубен сред пустинни морета
Сам като перо което пада от птица в нощта
Ето ме тук в кула от студ
Подслонен от спомена за морските ти устни
От спомена за милостта и косите ти
Сияйна и развихрена като планинска река
Нима си сляпа за тези ръце които Бог ти е дал?
Питам те пак
Лъкът на веждите ти опънат от всеоръжието на очите ти
В крилато настъпление сигурна победителка с горделивост на цвете
Говорят ти от мое име запокитените камъни
Говорят ти от мое име вълните от птици без небе
Говори ти от мое име цветът на пейзажите без вятър
Говори ти от мое име стадото мълчаливи овце
Заспало в паметта ти
Говори ти от мое име откритият поток
Оцелялата трева прикована към приключението
Приключение на светлина и кръв на хоризонт
Без друг подслон освен угасващо цвете
Щом повее вятър
Равнините се губят под крехката ти прелест
Губи се светът под видимите ти стъпки
Защото всичко е изкусност щом ти се появиш
С опасната си светлина
Невинна хармония без умора и забрава
Стихия на сълзите нахлуваща навътре
Съставена от високомерна боязън и тишина
Караш времето да се съмнява
И небето с инстинкт за безкрай
Далече от теб всичко е смъртно
Захвърляш агонията в праха на земята унизена от нощи
Само мислещото в теб има вкус на вечност
Ето я звездата ти която минава
С диханието ти на далечни умори
С жестовете ти и походката ти
С намагнетизираното пространство което те поздравява
Което ни отделя с левги нощ
Въпреки това искам да ти обърна внимание че сме пришити
Към една и съща звезда
Прикрепени сме от същата музика разпростряла се
От един до друг
От същата гигантска сянка разклатена като дърво
Нека бъдем това парче небе
Този отломък в който се случва загадъчното приключение
Приключението на планетата взривяваща се на венчелистчета сън
Напразно ще пробваш да избегнеш гласа ми
И да прескочиш стените на моите възхвали
Съшити сме от същата звезда
Прикована си към славея на луните
С един свещен ритуал в гърлото му
Какво ме е грижа за знаците на нощта
И техния погребален корен и ехо в гръдта ми
Какво ме е грижа за сияйната тайна
Емблемите които осветяват случайността
И тези острови без посока пътуващи през хаоса към очите ми
Какво ме е грижа за този страх на цвете в празното
Какво ме е грижа за името на нищото
Името на безкрайната пустиня
Или на волята или случайността които те представляват
И ако в тази пустиня всяка звезда е желание за оазис
Или флагове на предзнаменование и смърт
В дъха ти притежавам собствена атмосфера
Чудодейната сигурност на погледа ти със съкровени съзвездия
Със собствен език на семка
Сияйното ти чело като пръстен на Бог
По-крепко от всичко в небесната флора
Без вихрушки на вселена изправяща се на задните си крака
Като коси – от въздушната си сянка
Пак те питам
Ще подминеш ли с мълчание че Бог ти даде тези очи?
Гласът ти е защита от всичко за мен
Този глас който избликва от теб с пулсациите на сърцето
Този глас в който пада вечността
И се разбива на парчета от фосфоресциращи сфери
Какво щеше да стане с живота ако не бе се родила?
Комета без наметало умираща от студ
Открих те като сълза в забравена книга
С усет за името ти от край време в гърдите ми
Твоето име направено от шум на политащи гълъби
Носиш в себе си спомена на други по-високи съществувания
На един Бог намерен някъде
И на дъното на самата себе си спомняш си че беше ти
Някогашната птица в ключа на поета
Сън потопен в сън
Прибирането на косите сътворява деня
Косите при пробуждане сътворяват нощта
Животът се съзерцава в забравата
Само очите ти живеят в света
Единствената неуморна планетарна система
Ведра кожа закотвена във висините
Чужда на всяка мрежа и стратагема
Със силата си на вглъбена в себе си светлина
Зад теб животът се бои
Защото си глъбината на всяко нещо
Светът се явява величествен когато минаваш
Чуват се капките на небесните сълзи
И изтриваш в унесената душа
Горчивината да си жив
Светът олеква на плещите
Радостта ми е да чувам шума на вятъра в косите ти
(Разпознавам този шум отдалече)
Когато лодките потъват и реката влачи стволове
Ти си лампа от плът в бурята
С коси по вятъра
Косите ти където слънцето търси най-хубавите си сънища
Радостта ми е да те гледам самотна на дивана на света
Като ръката на сънлива принцеса
С очите ти които извикват в сетивата пиано от аромати
Питие от пароксизми
Цвете което спира да излъчва аромат
Очите ти хипнотизират самотата
Като колелото което продължава да се върти след катастрофата
Радостта ми е да те гледам когато се вслушваш
В този лъч светлина поел към дъното на водата
И дълго оставаш недвижна
Толкова звезди прокарани през ситото на морето
Нищо тогава няма такива изживявания
Нито мачта молеща за вятър
Нито сляп ареоплан опипващ безкрая
Нито мършавият гълъб заспал върху оплакване
Нито небесната дъга със запечатани криле
По-красива от параболата на стих
Параболата простряна от душа до душа като нощен мост
Родена на всички места където спират очите ми
С изправена глава
И цялата коса по вятъра
По-красива си от цвиленето на кон в планината
От сирената на кораб изпускащ цялата си душа
От фар в мъглата търсещ кого да спаси
По-красива си от лястовицата пронизана от вятъра
Ти си шумът на морето през лятото
Ти си шумът на изпълнена с възхищение многолюдна улица
Моят рай е в твоите очи
Облечен във великолепието на очите ти и на вътрешния им блясък
Приседнал съм в най-чувствителното ъгълче на твоя поглед
Под екстатичната тишина на замрели мигли
От дъното на очите ти изхожда предзнаменование
И океански вятър полюшва твоите зеници
Нищо не е сравнимо с легендата за семена оставена от присъствието ти
С този глас търсещ умряло небесно тяло което да съживи
Гласът ти създава империя в пространството
И тази ръка която в теб се повдига сякаш за да окачва във въздуха слънца
И този поглед който изписва светове в безкрая
И тази глава накланяща се за да чуе шумоленето на вечността
И този крак който е празненството на окованите пътища
И тези клепачи където идат да заседнат искрици на етера
И тази целувка заравяща в морето носа на кораба на устните ти
И тази усмивка като бойно знаме начело на живота ти
И тази тайна управляваща приливите и отливите на гръдта ти
Заспала в сянката на гърдите ти
Ако ти умреш
Звездите макар и със запалените си лампи
Ще изгубят пътя
Какво ще стане тогава с вселената?
Поезията е небесен атентат
Аз отсъствам но вдън това отсъствие
Има очакване на самия себе си
И това очакване е друг начин на присъствие
Очакването на заръщането ми
Аз съм в други предмети
На път съм давам малко от живота си
На някои дървета и някои камъни
Чакали ме много години
Умориха се да ме чакат и седнаха
Аз не съм и съм
Отсъстващ съм и съм присъстващ в състояние на очакване
Те биха искали езика ми за да се изкажат
Аз пък бих исках техния за да ги изкажа
Това е недоразумението лошата двусмисленост
Тревожен до плачевност
Навлизам в тези растения
Оставям една по една дрехите си
Месата ми постепенно опадат
И скелетът ми се облича в кора
Ставам дърво Колко пъти съм се превръщал в други неща…
Мъчително е и изпълнено с нежност
Бих могъл да изкрещя но това би сепнало транссубстанциацията
Трябва да се запази тишина Да се чака тихо
Братя
Човек на моя език и на всички езици
Човекът винаги нещастен
Който почита небето и обработва земята
Ляга си и става
Говори смее се и плаче
Опитомява коне и различни метали
Покрива тялото си с дрехи
Строи къщи и пътища
Изучава звездите
Основава нации и съзерцава идеи
Отива и се връща, връща се и отива
И не разбира нищо. Нищо не знае
Човек с винаги стеснено сърце.
Човекът от тези места и от всички други
Който хвърля семена
Който гледа животни за продан
Който свири на музикални инструменти
Който жадува популярност
Войнът който брои раните си
И повествува за кървави неща
Който пие силни вина и сънува прохладни устни
Който търси жени
И слуша чувствителните им думи
Който сяда да гледа дърветата
Или да слуша големите реки
Който обича да го опръска дъжда
Който иска да знае тайни и основания
Който иска да има много деца.
Който кръщава местности
И нещата влизащи в употреба
Който управлява волски впрягове в гъстата кал
Който под евкалипта прегръща любимата си
Който препуска на коня си с жива грива
Който запокитва пророчества от някоя скала
Който води стада
Който поглъща лакомо книги
Който слиза от блестяща кола и чука на вратата на двореца
Който пеейки се отдалечава
Отива и се връща. Успокоява се и се вълнува
Става, ляга си
Говори, плаче, смее се, плаче, говори
И не знае нищо
Нищо не знае
Ако за миг спре и погледне душата си
Дави се от самота, хлипа от нищета
Чувства се нещо от пустиня.
Паметник на морето
Мир над пеещото съзвездие на водите
Блъскащи се като раменете в навалица
Мир в морето на вълните с добра воля
Мир над надгробната плоча на корабокрушенията
Мир над барабаните на горделивостта и мъгливите зеници
И ако аз съм преводачът на вълните
Мир също над мен
Ето я формата осеяна с пукнатините на съдбата
Калъпът на мъстта
С гневливите си фрази отронващи се от побелели устни
Ето я формата изпълнена с прелест
Когато си благ и застинал там хипнотизиран от звездите
Ето я смъртта неизчерпаема от зачатъка на света
Защото един ден никой не ще се разхожда из времето
Никой по протежение на времето павирано с планети покойници
Това е морето
Морето със собствените си вълни
Със сетивата си само негови
Морето опитващо да счупи оковите си
Искащо да подражава на вечността
Искащо да е белият дроб или мъглицата на страдащи птици
Или градината на звездите тегнещи в небето
Над мрака който влачим
Или може би ни влачи
Щом изведнъж политнат всички лунни гълъби
И стане по-тъмно отколкото по кръстовищата на смъртта
Морето се качва в каляската на нощта
И поема към тайнството на дълбоките си обиталища
Дочува се само шумът от колелата
И крилото на звездите терзаещи се в небето
Това е морето
Поздравяващо нейде далече вечността
Поздравяващо забравените светила
И познатите звезди
Това е морето което се пробужда като хлипането на дете
Морето отварящо очи и търсещо слънцето с малките си треперещи ръце
Морето тласкащо вълните
Вълните си които разбъркват картите на съдбите
Надигни се и поздрави любовта на човеците
Чуй нашия смях и нашия плач също
Чуй стъпките на милиони същества в робство
Чуй неспирния протест
На тази мъка наречена човек
Чуй хилядолетната болка на гръдта от плът
И надеждата която се възражда всеки ден от пепелищата си
Ние също те чуваме
Как преживяш толкова звезди уловени в твоите мрежи
Как вечно преживяш вековете претърпели корабокрушение
Ние също те чуваме
Когато се мяташ в ложето си от болка
Когато гладиаторите ти връхлитат един върху друг
Когато гневът ти кара да избухнат меридианите
Или пък когато се полюшваш като голям пазар в празничен ден
Или пък когато проклинаш човеците
Или се правиш на заспало
Тръпнещо в огромната си паяжина в очакване на плячката
Плачеш без да знаеш защо плачеш
И ние плачем вярвайки че знаем защо плачем
Страдаш страдаш както страдат хората
Нека чуя да скърцат зъбите ти в нощта
И да се въртиш в ложето си
Безсъницата да не те оставя да успокоиш болките си
Децата да замерят с камъни прозорците ти
Да ти скубят косите
Бухай бухай разкъсай до кръв дробовете си
Да ръждясат пружините ти
И да се видиш тъпкан като надгробна морава
Но аз съм скитник и се боя да не ме чуеш
Страх ме е от твоята мъст
Забрави проклятията ми и нека пеем заедно тази нощ
Хайде стани човек както понякога аз ставам море
Забрави злокобните поличби
Забрави изригването на моите ливади
Протягам ти ръцете си като цветя
Хайде нека сключим мир
Ти си най-могъщият
Нека стисна ръцете ти в моите
И да бъде мир между нас
До сърцето си те усещам
Когато чуя стенанието на твоите цигулки
Когато си проснат пред мен като плача на дете
Когато потънеш в мисли лице в лице с небето
Когато се мъчиш забил глава във възглавниците
Когато усетя че плачеш зад стъклата на прозореца ми
Когато безпричинно плачем както плачеш ти
Ето го морето
Морето в което се разбива миризмата на градовете
Със скута си пълен с лодки риби и други радостни неща
Тези лодки дето хвърлят мрежи на брега на небето
Тези риби дето се вслушват във всеки лъч светлина
Тези водорасли със столетни съновидения
И тази вълна която пее по-хубаво от другите
Ето го морето
Морето което протяга членове и се вкопчва в бреговете си
Морето което обгръща звездите във вълните си
Морето с кожата си подлагана на мъчения
И внезапното пулсиране на вените си
Със своите дни на мир и нощи на истерия
И от другата страна какво има от другата страна
Какво криеш море от другата страна
Началото на живота дълго като змия
Или началото на смъртта по-дълбока от самото теб
И по-висока от всички планини
Издигащи се от другата страна
Хилядолетната воля за направа на форма и ритъм
Или вечната вихрушка от прекършени венчелистчета
Ето го там морето
Морето отворено широко
Ето го там морето изведнъж разломено
За да види око началото на света
Ето го там морето
От една вълна до друга времето на живота
От вълните му до очите ми отстоянието на смъртта
Превод от испански Владимир Сабоурин
по изданието Vicente Huidobro, Poesía y creación, Madrid: Fundación Banco Santander, 2012.
списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017
