Категория: Поезия

поздравителна картичка 2

здравей!

днешният ден е прекалено светъл.
бледи кактуси пристягат
кръгове около врата ми.
слънцето е почти до небцето ми.

(една жена стои в отсрещното време.
ръцете й са слепи. протяга ги.)

пиши, когато можеш,
твоя в.

 

поздравителна картичка 3

здравей,

познавам този хълм.
и празния стол,
със забита слепота в сърцето му.

(истината винаги боде
и отваря рани в очите.)

само вятърът знае как и защо.
а спасението дебне.
хищните му зъби
просветват в тъмнината.

(днес денят е по-светъл от вчера.
върху кожата ми дремят думи.)

пиши, преди раната да заздравее,
твоя в.

 

поздравителна картичка 4

извинявай,

пропуснах рождения ти ден.
поради жегата. но и поради адам.
той има вроден страх от змии.
на този 25-и юли
ми подари златна ябълка.

(черна змия кротко съскаше в ухото ми.
отхапах.) после адам си счупи крака,

затова пропуснах и следващия ден –
не успях да те поздравя,
но ще се реванширам – обещавам,

твоя в.

 

поздравителна картичка 15

здравей!

имам да извървявам едни пътища сега.
когато животът стигне до коленете ми,
ще ти пиша пак.

и картичка ще надробя –
от дим, мъх и пепел.

после ще опъна паяжина в двора ти
и ще изпуша най-дългата си цигара.

(времето кротко ще дреме в скута ми.)

хайде – доскоро,
твоя в.

 

поздравителна картичка 16

здравей,

умората се увива около глезените,
нощта плахо отхапва думите,
които отправям към теб,
в теб, без мисъл
и с ясното съзнание,
че границата е безумно малка,
животът безумно кратък,
а смисълът кръжи напосоки,

като птица, отхапала крилото си
в неистовото желание да прелети хоризонта,

отвъд, където свободата губи очертанията си,
където ръката, с която ти пиша,
се превръща в единствената реалност,
обозрима, кристална и ясна,
като окото на мъртвец, понесъл се нависоко,
като теб, изгубен в моето отсъствие,

като мен, обвита в умората на нощта,
в която ти пиша, без мисъл и с ясното съзнание,
че утрото ще бъде като всички други утра,

заключено между ребрата на деня,
без право на помилване.

пиши, когато постигнеш точните думи,
твоя, в.

 

Из цикъла „Поздравителни картички“

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Мистерия

Тази пролет птиците не се завърнаха от юг.
Не разцъфнаха дърветата.
Само лешояди са накацали по клоните.
Лешояди са накацали –
по балконите на къщите,
по булевардите, по кафенетата,
по пейките, по автомобилите,
по спирките,
по детските площадки, по градините…
Лешояди, лешояди са накацали…
Стоят и чакат.
Чакат и стоят.

Лешояди са накацали…
И само тук-таме,
и само някъде – зад някой ъгъл
или зад открехната врата –
леко се подават
ангелски крила.

 

Черно на бяло

Родината-Майка
все в черно ходи
Черно море й е пред очите
Бяло море – в мечтите

Черни връх побеля
Побеля и лястовицата
свила гнездо
в сърцето на моя баща

Родината-Майка
е забравила своите деца
Над бели листа
баща ми е обронил глава

Бели стихове капят
бавно
и тежко.

 

Мила Родино

Посред битака на битието
политици продават купуват
купуват продават души
(техните отдавна са продадени)

Посред батака на битака
политици с тъмно минало
обещават светло бъдеще
(но изграждат само нов бардак)

Посред битието на бардака
политиците са обладани
от усърдни акуратни бесове
(А аз съм обладан от стихове)

Мила Родино
ти си земен ад

 

Видение

Дълго тъмно шествие. Безизразни лица.
Тайнствен шепот. Мирис на восък, на тамян.
Зловеща церемония. Внезапен писък, после
тишина. Пушеци. И пустеещи руини.
Зад олющена колона гърбав гном брои банкноти
на жените-оплаквачки. Пред вратата на храма
търговец продава кърпички за сълзи.
„Умрял ли е някой, мамо?“ – пита детето.
„Надеждата умря, детето ми. Умря Надеждата
и сега я погребваме в сърцето на света.“
„Лъжа е! Лъжа е!“ – извика детето
и като се отскубна от своята майка, потъна
в злокобната тълпа, превръщайки се в гълъб,
литвайки високо, повтаряйки с човешки глас:
„Надеждата не умира. Надеждата никога
не умира…“

 

Сега

Змия под камък

Вземи този камък
И камъкът ще се превърне в хляб

Хвани змията във ръка (не бой се)
И тя ще се превърне в риба

Не казвай: вече е късно
Не казвай: още е рано

Защото гладно е народното стадо
Защото дълго твърде дълго пастирите
раздаваха камъни вместо хляб
раздаваха змии наместо риба

Вземи вземи този камък
Хвани змията във ръка

Сега

 

Можеш ли да чуеш тишината?

Слухът ти е отворен за света:
нахлуват многобройни звуци
катадневен шум
от свистене на коли
грохот на трамваи
писък на аларми
натрапчиви комюникета
и речитативи на партийните диджеи
от политическия роден рап
нахлуват медийни реклами
нахлуват гласове
и гласове и гласове

Слухът ти е отворен за света
Но можеш ли да чуеш тишината?
Можеш ли да различиш във тъмнината
стъпките на едва проходило дете
от стъпките на грохнал старец?
И можеш ли да различиш
стъпките на ученика
от тези на учителя?
О можеш ли да доловиш
откъде долита тази славеева песен –
от цъфнало дърво
или от клетка?

 

Убежище

И никой не оплаква славея

И малцина се замислят:
Защо мълчи?
Къде е песента?…
Някои допускат че е отлетял
във по-добри във по-красиви
и ухайни приказни градини
Други предполагат че
тихомълком е издъхнал

Но никой не оплаква славея

И никой не иска да знае
че славеят е жив
че той е тук
и никъде не е отлитал
освен във своето мълчание –
убежище на песента му

И никой не узна че всъщност
славеят сред тях живее –
скрит в листата
и във изгнанието на едно
свещено омерзение
от глухотата
на апатичните души

 

Око за око…

Мечта за мечта –
Дух за дух

Човек за човека е облак
Ангел за ангела – дъжд

Утрото е чирак на деня
Хлябът е по-мъдър от глада

Предизвестието предсказва

 

Вестителят

Вестителят се появи

Той носеше два облака
под една мишница
и имаше прозирно-бистро
изворно лице
с водни кръгове около очите

Изрече ято птици
Вещаеше потопни дъждове
и нови светове

След това се изпари
На неговото място
израсна в миг дърво
И вместо със листа
то ненадейно се покри
с уста

 

Апокалипсис

Черно море е във траур –
оплаква Мъртво море
Бяло море пребледня

 

В кадър

Минават черните жени.
Минават черните херолди.

Минават лудите поети,
немите пророци, мъртвите певци.

Минават невръстните диктатори,
гневните апостоли, гладните тълпи.

Морето бълва ноеви ковчези.
Небето праща мълнии и манни.

Минава Илия с огнената колесница.
Минава Ангелът с огнения меч.

Стоп!
Достатъчно.

 

Пустиня в гласа

Всеки ден
малкият невидим оазис
скрит дълбоко в душата
е засипван жестоко
със жежкия пясък
на пустинята
във Гласа
умножен хилядократно
от медийните реклами
на Новия Вавилон

 

Съвест – Вест

Сега е царството на мрака
Образи от ада насилват сетивата
Огнен студ в душата
Съвестта е омерзена
Със вестта на Демона
си играят привидения
Един и същи Глас
а различна тъмнина
Във зеницата на Ангела
спи Съдбата
Зад вратата на Съня
Поезията ражда старци
Във сърцето на света
децата пророкуват
Различни гласове
а една и съща Светлина
На седмото небе –
глъч и суетня
Няколко светкавици се готвят
да бъдат шаферки
на Сватбата на Словото

 

Последен вик

…и ветрове се вмъкват във сърцата
сменят се лица и маски
въздушни кули се издигат далеч от вавилон
и е последно времето ала животът
въобще не е последен въпреки апокалипсиса
в душата където властва друга троица –
рицарят смъртта и дяволът
и древни митове пристигат предрешени
като последен вик на модата
а модерният човек крещи със вик
зад зъбите и търси нов едвард мунк*
и медийната чума все върлува
и пирува заедно с отрочетата на лъжата
които хвърлят прах в очите на съдбата
мрак опложда тъмнината и така
на бял свят се появяват мъртъвците
и тъжно е лицето на земята
а човечеството е самотно но човекът
не е забравен единствено във светлината
в края на тунела

______
*Едвард Мунк (1863 – 1944), норвежки художник.
Неговата най-известна картина е озаглавена „Вик“
и е считана за икона на екзистенциалното страдание.

 

Мястото на поетите
(Думи на Арион към млад поет)

Старият поет повдигна беловласата си глава –
излъчваща мека светлина – и рече:
– Светът прилича на голям претъпкан ресторант
Някои маси изобилстват със деликатеси
ордьоври печени ястия красиви десерти
отлежали вина… Други имат мръсни
покривки със мазни петна върху които
се виждат само трохи плесенен хляб
Някъде там – в едно странично тъмно сепаре –
се намира Масата на Бъдещето
Тя е единствената незаета маса – с чиста
бяла покривка и надпис Reserve
Около нея се тълпят и напират да седнат
всевъзможни особи със влажни погледи и
потни ръце: политици монарси търговци
шоумени мегазвезди слепи духовни пастири
на заблудени овце…
Ала странен оберкелнер с каменно
безизразно лице и огнен поглед
постоянно ги отпраща с думите:
„Съжалявам но това е
Мястото на поетите!“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

***

Изкъпах едно тяло в банята.
Докосвах го, галих го –
не беше моето
толкова младо
по-младо
от младост
Кожата – гладка
косата – копринена,
дълга
лицето –
толкова правилно
гърдите – стегнати
коремът и ръцете – топли
Краката – не, не са извървели
целия този път
И душата –
на мястото й
без рани

 

Градът на избитите

Уж го зная къде е
и със стиснати зъби
си повтарям името му
но при всяко затваряне на очите
той изменя местоположението си
и с други имена го наричат

При един от атентатите
и трите глави на ламята
отхвръкнаха високо

Днес като минавах оттам
гледам златната ябълка паднала
търкаля се до килнатата ограда
и никаква ръка не се протяга
да я вземе

 

Малка и голяма Богородица

Една тигрица ходи по начупените стъкла
и не вижда раните,
които разцъфват по тялото ѝ
ежеминутно, като димящи цветя.
Е, къде е порасла?
И пак отива,
спира под кръста с Висящия
и Му говори гальовно:
Слез, Сине, да ти разквася устата…

 

***
Едно черно лице
ляга в ръката ми
(докато тялото се чуди
дали да живее
или да изтръпне)
Не ме пускай, казва с очи,
не ме пускай, че още не знам
как се отива отвъд
без спомен за топлина

 

***
Да направим ремонт, любими.
Виж тази къща –
все по-често отеснява
от нашите налудничавости.
Върху стените,
зацапани от любовни стенания
да залепим нови тапети –
модни и стилни ще бъдат
ярките щампи
на твоите съмнения.
И да зазидаме таванските прозорци,
през които често излизахме
когато никой не гледаше.
Ще стане по-топло,
всички така казват.
По-топло ще стане
на стените.

 

Стихотворенията са от стихосбирката на Иглика Дионисиева „Захранване на нощта”, излязла преди дни от Издателство „Жанет 45”.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Поезията е

Поезията
е детска лудост
течаща
между решетки от
железни решения
и свобода от неразбрани желания

Поезията
не би била
само светлина
или само тъмнина
нещо несъществуващо, неосъществимо

Поезията е тук
на първата смачкана страница която не можем да изгладим

 

Хората са книги

Хората са книги
някои са учебници по история
други книжки за оцветяване
трети музицират песни за възрастни

всички обичат да ги подаряват
и най-вече да ги четат и препрочитат

 

25-ти кадър

Милвам лилиите зад теб
рисувам те до зори
а ме е страх да ти направя кафе

не е порок да съм честен
просто забравям
за себе си когато съм с теб

обличам само завесите
последно гледаше тях
последно слушаше далече от тях

връщам се
и вдишвам
където е спиран дъха

мигам мигам бързо и нервно
долавям
двайсет и петия кадър си ти
навсякъде подсъзнателно ти

 

Смътно опиянен, смъртно

всяка вечер смъртта идва
пие от своето вино и разказва
за души
сутрин не помня нищо
тази вечер няма достатъчно вино
и аз разказвам на смъртта
за моята душа
сутрин помня
че се качвам на кораб
и пътувам през коси
преливащи грозде в ръцете ми
и се протягам
протягам
докато не омекна
във чаша с форма на тяло

 

Горим

няколко съм
в различни обувки
през напукани монокали
засмукващи петнисти заключения
със уши пърхащи като пеперуда
прелитаща от Сфинкса до Еверест
излюпена от ефект
не съм тук
имам всичко
но всичко се свива
отлитам от пасаж русалки и нептуни
и се връщам като дъжд
чист
със белези от тризъбец
разтрепервам се от истината
и запалвам цигулка със Дяволски тригери на Паганини
замервам публиката със балони от дим
възвисявам се
долу танцува пепелта
мъдра и завършена
горим
а корените на свещите бълбукат
преглъщат звездобройци и извайват могили
над тях е светло
вечно лято на разопаковащо се подписано лице

 

Плашило

Задушаващи стъпки
вървят срещу мен
от всички страни

моите стъпки

опашките
мътят мрака
опитват се да уловят врата

моето бесило за моят врат

очите мечтаят да светнат
да разбъркат кървавите котли

моите очи моите засмукано хлътнали очи

мисълта
изтупа сърцето над мършоядните дрехи
прах
прах в хармониката на вятъра

моята персона – плашило от града на плашилата

 

Изгубени в превода

Превеждам лъжи
на моя език
те значат страх
а на твоя спасение
не вярвам на никой от нас
пускам завесата
и се прибирам
да зашия
ръка за рамо
мен за теб
деня за нощта
и отново да се усмихнем
през прозрачната рамка
зад която се крием

 

Знам три неща

тялото е лучена люспа
животът е камъче което чака да го ритнеш
и има нещо което ме кара да облека спокойствието на изгубен багаж

Моля, преведете!

От ден на ден
нов ден
а животът се крие пред мен
зелен и студен
вечен, последен
всяка секунда крещи непреведен

 

Не съм сам особено когато вали

вали
слагам
ръка на плачещия прозорец
и
възкръснал клон очертава пръстите ми
не съм сам

 

Поетите лъжат

Пият кръв от предсмъртни писма
късат струни на китара със сълзи
палят цигара от опашка на залез
чакат любов от отражения в чаша вино

И защо?
Кой ще повярва?

Мозъкът се надървя, празни и заспива върху абоката на дете?
Син умира в ръцете на майка
свири брат му на китара с изтъркани от тухли пръсти
залезът напомня, че медицинската сестра трябва да смени банка глюкоза
любовта държи в ръцете си едно семейство, дори смъртта няма да я убие

Клише?
Нима животът не е клише?

Споменът замразява чувствата, поетът ги размразява със букви?
На лов за амброзия! Но първо да забием игла във поезията
нека тя полежи в болница, нека тя да брои капките дух вместо нас,
нека тя заспи срещу бялата стена, мечтаеща за черен саркофаг?

 

***
Препoдреждам
историята
но не откривам
сянката на съня
още в началото
я губя
когато е хубаво
прясно
буквите още лепнат
избирам характер
в който да се влюбя
и го преследвам
и той ме преследва
поглъщаме се
а не сме
разменили
дума прегръдка
дори поглед
случайност
чупи целия ребус
и отново сянката
е зад мен
а сънят я краде
без да остави реалност
с която да се завия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

*
безпаричие
портфейлът ми
пълен с амулети

 

*
старо палто
най-новите пътища
на молците

 

*
баница с късмети
дояждаме аз
и котката

 

*
мъжът от съня
ми продава
розов роман

 

*
селфи в парка
с изкуствени усмивки
майката и детето

 

*
панерче с конци…
баба плете и разплита
дъгата

 

*
синьо небе…
жужат всички цветчета
на вишната

 

*
цъфнало дърво –
в очите на крадлата
зрели череши

 

*
верижна катастрофа –
на пътя на мравките
паднала ябълка

 

*
човек никога
не е сам…
откога ли вървя
с това листо
върху обувката

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Кланица

Аз видях я истината, мамо,
истината, цялата, в очите.

Има тя огромен чук,
с тежък удар те поваля.

После с бляскаво рогце
търси, търси в теб сърцето.

Дава воля на кръвта
с хрипове да те напусне.

Аз видях я истината, мамо,
в стъкления поглед на колача.

 

Люспи

В апокалипсиса на тялото,
където клетките умират и се раждат,
ти – все по-друг,
все по-различен
и все по-чужд родител
и гробар на себе си.

Остатъците са навсякъде:
по снимките,
предметите
и хората.

Ветрееш се – на късове, прозирен –
като олющената кожа на змия.

 

Есен

На Марин Бодаков

Тръгнала е, тръгнала е
армията за нахлуване.

Гонят зайци из стърнищата
танковете на октомври.

Цветни взривове отекват
в камуфлажа на дърветата.

Падат първите откоси
върху вярата в зеленото.

Дезертират в суматохата
най-добрите генерали.

И размахват оцелелите
бели знамена в косите.

Бъдещето е декември –
с наказателната рота,

със снежинката в сърцето…
Зимата не взима пленници.

 

Триптих в три следобед

1.

Боже, колко е красива
кацналата пеперуда!

Сякаш на ръце я носят
мравките в мравуняка.

2.

Соло в лятната сюита на гората –
богомолка дъвче тяло на щурец.

3.

На есента
разрязаната диня,

внезапна дума на езика –

оса.

 

Интензивно

Предметите са слънчеви часовници,
а пулсът ти е звуков секундарник.

Туп-туп,
тик-так,
туп-так,
тик-туп.

Събират се на сенките стрелките
и в тъмното – мълчание на кукувица.

 

Регата

I am sailing, stormy waters,
To be near you, to be free.
Rod Steward

В слънчевата жажда на водата –
хлъзгавите палуби на думите.
И поети – флаг, платно и котва.

Ти си флаг
и очароваш вятъра.

Той платно е
и лови посоката.

Аз съм котва –
морският обесник.

Мрачно ровя дъното и чакам
как ще секне скерцото на кораба
със звука на скъсана верига.

 

Фотон

О, пищният барок на думите!
Пищят амурчета в словесния ковьор.

А зад фасадата – килия на монах
и вместо требник – плочите на Флойд.

Пространствен мирис на тамян звучи,
създава вкус към светлина, която липсва.

Компресия на мрак до просено зърно – .
Надежда, вяра, първият фотон…

 

Триъгълник

Черното мляко на болката –
твоята болка.

Блясъкът – тъмното в тъмното –
твоето тъмно.

В поглед на нещо грабливо –
твоят проблясък.

И се завърта триъгълно
зла геометрия.

Ситият ъгъл е център
в чужда окръжност.

Кръгло до пръсване става
нощното слънце –

колко ъгли обезсмислени
светят в лъчите му!

 

Шепот в пепелта

Кажи им за мечтания Византион, за джайъра на
Йеитс, за Второто пришествие, за розата е роза
(и) е роза, (и) е роза, (и) е роза на Гъртруд
Стайн, за очилата й, които не са очила, макар и
да са очила – и те като червените й боровинки,
кажи за охлювчето на стената и за Улф, която
вие, вие мисълта като пътека по брега на Оуз,
кажи за Елиът, кажи за гласовете на мъртвите
поети сред пустинята, където Фишер, кралят, в
карта на Созострис, е предрешен като удавник-
финикиец и търси, търси своята потентност, за
цъфналия труп кажи, за кучето в градината, за
смисъла в безсмисленото питане на влюбения
Пруфрок, за единството между vers libre и
фрагменти от сонет, кажи за Лорънс с мъжките
кокошки и женските петли на двайсетте, за
Езра Паунд, когото мислят за жена с объркан
пол и недвусмислен имидж, а и за братята
Ортега и Гасет кажи – да се посмеем в кошера
на егото като след бляскава епифания, а после
и за Джойс, за Господа му – уличният вик, за
По и поетичните му постулати – също, за
смисъл в тиретата на Дикинсън, за Уилямс със
зеница – обектив, и за плътта в стиха на
Уитмън им кажи, кажи им… И ще те размажат.

 

След поета

Онези мигове след катастрофата,
когато звъни джиесемът на загиналия.

И гилотината на тишината, изпод която
ужасът невидимо прокървява.

А след поета,
о, след поета!

Ще бъде ритъм – и фалшива музика
ще пълни с блясък празните пространства…

Спестени вувузелите на присъствието,
фанфари на внезапна липса, тихо!

 

Тихо

Откриваш камъка.
Разбиваш камъка.
Разбираш камъка.
Повтаряш камъка.

Защото камъкамъкамъкамъка…

Взривът на тишината –
светъл
стих…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

*
светкавици
Всемирът ни показва
среден пръст

 

*
жена на бара
в очите на мъжете
жажда

 

*
любовно
в последна четвърт
извива рог луна

 

*
непознати
дали си се целувала
някога с него

 

*
самотно дърво
спуска завеса дъждът
между теб и мен

 

*
тропот на градушка
пастирът завръща
стадо облаци

 

*
градски пейзаж
дете рисува с носле
по стъклото

 

*
очите ти зелени
устата ти хубава
крастава жаба

 

*
братска делба
доволно се облизва
кучето

 

*

прошка
цял ден мълчи
телефонът

 

*
Великден
край кофите за боклук
Сиромах Лазар

 

*
след потопа
в рибарска мрежа
лодка

 

*
ранно утро
в трамвая мирис
на вехти дрехи

 

*
свечеряване
в очите на кучето
червен пламък

 

*
залез
нито живи нито мъртви
победителите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017