Категория: Поезия

***
Дръпнах си от твоята цигара.
Дълбоко и пронизващо.
А ти взе много повече от мен.
Без да оставяш и следа,
че си ме имал.

***
Под мекото одеяло.
Се крие.
Моето щастие.

Завих те.
Не се буди.
За да не се изгубиш.
Из деня ми.

***
Листата на розата окапват бавно.
Едно по едно.
Побързай.
Ще си останеш звяр завинаги.
Ако не ме целунеш.

***
Гледам през прозореца.
Времето е простряло
новите моменти.
Ще изсъхнат.
Ще ги сложим на гърба си.
И ти ще бъдеш някъде там
под копринената риза,
с която бях на последната ни среща.

***
Самотата е учител.
Преподава ни уроци.
Дори и да не сме сами.
Възприемаме ги по-трудно.
Точно тогава.
Защото ставаме повече ученици.

***
Иска ми се да те познавах толкова добре,
колкото бих могла да те познавам.
Ако познатите неща не ги познавахме,
а ти познаваше мен.

***
Ненавиждам дните, в които сме скарани.
Не си говорим с часове.
Губим време от нашето бъдеще.

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

*
котка на покрив
под извития й гръб
новолуние

*
На ръката ми –
пеперуда. По-голяма
от облак над града.

*
Песъчинките
прегърнати изграждат
върхове, била.

*
Качваме се по
стъпала от стихове.
Чак до смисъла.

*
Светулка в нощта
на прозореца свети.
Поздрав от мама.

*
нова година
мама ми подарява
първо кокиче

*
невидими петли
разбуждат хоризонта
година на петела

*

На рози и крин
долината ухае.
Бог благославя

*
пиша ти писма
по листенца от вишня
вятър ги носи

*
Търся пулса на
сърцето на Земята.
И чувам моя.

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

*
пустинни треви
в озарения поглед
на туарега

*
светкавица бях
лъчезарна прегръдка
автограф на Бог

*
девствени земи
влюбени корморани
отлитнал айсберг

*
най-дългият ден
приласка с дъх на билки
най-късата нощ

*
пролетни мисли
бадеми и праскови
в пъстра целувка

*
водни кончета
въздушни колесници
шеметно звънтят

*
метеорити
митични послания
от Атлантида

*
пеперуден миг
над синята планета
слънчеви криле

*
аеролити
алхимически опус
на светлината

*
мост от светлина
сбъднати видения
между два свята

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

***
Искам да емигрирам.
В себе си.
С теб.

***
Тази вечер няма да говорим.
Тази вечер ще мълчим.
Двама – за едно и също нещо.

***
Когато отговорите са узрели
и истините –
отдавна намерени,
ела
и изяж една ябълка с мен.

***
В онзи странен миг
на яснота,
прозрял до болка
истината,
ти вече знаеш –
от красота
боли.

***
„Затвори очите си
и ме виж…“ –
каза тя.
И го събуди.

***
На таралеж
ще се превърна,
да не ме докосваш
и с поглед.

***
Кактус си.
В безводието на този ден
ще понесеш ли
сушата
да ме няма?

Според възможностите

Някои жени пърхат с мигли,
други – с криле.

***
Най-много
си тук,
когато ми липсваш.
Парадоксите са естествени.

***
Знаеш ли какво е фантомна болка –
да ти липсва нещо твое,
което вече нямаш.

Боля ли те?

***
Дали бисерът знае
как го създава
мидата…
И боли ли го
от това познание…

***
Хайде да помълчим още малко.
Вкусът на мълчанията ни
е различен
сутрин – когато се обичаме,
денем – далече във всичко,
и в нощите –
когато тишините ни
се намират,
и излишните думи умират,
обесени на въжето от смисъл.

Хайде още малко да помълчим.
И да сме близки. Наистина.

Признание

Когато ти казах, че ми липсваш,
те излъгах.
Няма ме
без теб.

Липсвам си.

***
Ще си ме носиш навсякъде –
като белег
от накриво зараснала рана.
На лявата длан.
Точно там, където
линиите на живота и на сърцето
се пресичат.

***
В красивите думи от вчера
не те намерих.
Там тебе те няма.
Днес
ще те търся в мълчанието.
За двама.

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

***
никой
не е длъжен
да вярва
в себе си

***

прекалената красота
в думите
и богу
не е драга

***

там
където
някой не влага нищо
аз слагам
всичко

***
валя десет пъти
все едно някой плаче
за нещо
за едно и също
нещо

***
ако птица ви мине път
не спирайте

***
летене
два пръста над земята
сън
в който
бързах

***
само в мислите ти
летя
не ме оставяй там
завинаги
все пак трябва да поспра
и вода да пия
от стъпките на сърна
която някога е минала
през таз гора
и приказка

***
някога
е като никога
но прелива
от ш…н
оптимизъм

***
един ден ще направя
с живота си
каквото си поискам
и обстоятелствата
да ги духа
вятърът

***
средата
е на разстояние еднакво
от началото
и края
но аз
и всички видове изчисления
не сме
в добри отношения
от моето раждане
до моето заминаване
и затова
не зная
в средата ли съм
или в края

***
душата ми
е на рафта
за детски играчки
моля след съприкосновение
да бъде оставена
отново там

внимателно

когато тя си тръгна
нищо не спря да цъфти
никакви пътища
не се прекършиха
вени и реки
не се препълниха
влакове не спряха
очи не преляха
светът
си остана
осъмна
и издъхна
същия

***
към надеждата:
– Остави ме на мира!
или ми дай
каквото Там
е предвидено

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017