Is Зографски – Полет в безсъзнание

Магдалена Уанли

 

„Дуни Усми“

Искам да говоря,
но не във думи,
мойте устни искам да загубя.

Устни в устни,
тоз език сложен,
и от хората отдавна загърбен.

Устните в целувки да дърдорят,
и в допир да заглъхват.
Ах, как ми се говори,
но с думи всеки иска да ми отговори…

 

Полет в безсъзнание

Искам да имах река,
толкова дълга,
че да се науча да летя.
Искам да можех да дишам,
толко дълбоко,
че да не трябва да крещя,
за да върна рефлекса на живота.

Искам да можех да зная,
а не мога,
и когато узная да не се лутам
измежду
Да
и
Не
на знанието, което силно желая
да отхвърля когато узная.

Исках да можех,
преди да се сетя,
че вече летя.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – Арт проект на съботния ден

Магдалена Уанли

 

Арт проект на съботния ден,
гимназист с цигара зад ухо,
инсталация зад-ушница,
брутализъм в старата мазилка,
фасове санират по програма социализма,
последна дръпка за усмихнатите некролози.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ivied – Докато чакам тя да се обади

Магдалена Уанли

 

на Б.П.

***
докато чакам тя да се обади
не чакам
всичко което ще си кажем
казано е
тя го знае
знаеш го и ти
и се усмихвате
~
понякога е дума
понякога музика
отключва вратата
навсякъде си
там е всичко
винаги
да го разкажеш
и да търсиш нещо
смешно е
виждаш
ти си
и малките неща и големите
малките са толкова красиви
няма куфар
който да ги пренесе
музика са
капка и жажда
и косъма на камилата
и самата камила
песъчинката под копитото ѝ
и мухата която каца на нея
~
телевизорите са включени
всички хора мълчат
а ти ги чуваш
~
написаното се изтрива
изтритото е написано
загубеното е там
намереното и притежанията
унес
в който конкретиката
е на водопада
ти си всяка капка
трева
мравка
дърво
Бог
и планета
от куп на куп
сякаш мелба
от сладкарницата на Господ
и ти ги е сервирал всичките
какъв глад
каква жажда
каква красота
ето го Башо
пак мост си е намерил
все там се разхожда
между земята и небето
тече вечната река
там е Майлс
пак мълчи щото кво да каже
Ван Гого се държи за ухото
и се подсмихва
и ти с него
какво да му кажеш
вече го нарисува
какви цени бе
кви милиони
хартийки на земята
там милиони са звездите
и сте на всичките
и сте всичките
~
после търсиш Бог
и всички се умихвате
няма го
вие сте

забравих
всички стъпки на сълзите
радостта
ще дойде тиха като дъжд
накрая
ще полетят звезди във нас
както и било е
добре дошли в отвъдното
слънца

*

нежност на тъгата
прости ни
че забравихме
и се забавихме
но сега

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Живка Балтаджиева – Реалността

Магдалена Уанли

 

LA REALIDAD/ РЕАЛНОСТТА

Él es también de aquí.
Un pequeño
robot, un grillo
de materiales muy especiales,
artificiales y caros. Como en su casa está
sobre la verde hoja, bajo la luz natural del sol,
cuya caricia no sabemos si puede sentir o no.
Si podrá algún día sentir. Un grillo parece. ¿Pero
quién es él? ¿Un investigador científico,
un espía, un médico, un soldado artificial,
armado de alta tecnología y muerte falaz?
¿El Salvador que libera el jardín
de malos bichos?
¿Еl último amor? ¿Quién es él?
¿Quién es él?
¿Quién soy yo?

Zhivka Baltadzhieva, “ Fuga a lo real / Бягство в реалността“, 2ª edición, Amarord, Madrid, 2013

 

РЕАЛНОСТТА

Той e също от тук.
Мъничък, миниатюрен
робот. Щурче,
произведено от най-специални материали,
изкуствено придобити и скъпи. Като у дома си
се чувства върху зеления стрък трева, под естествена
слънчева светлина, чиято милувка не знаем
чувства ли той или не. Ще я чувства ли
някой ден? Щурче на пръв поглед изглежда, но кой ли е,
кой ли е той? Изследовател, прехласнат в науката,
шпионин, лекар от другаде, кибернетичен войник
въоръжен с най-високите технологии произвеждащи
най-долна смърт? Спасителят? Който освобождава градината
от безсмислени буболечки вредители?
Последна любов? На кого? Кой е той?
Кой е той?
Кой съм аз?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Емили Дикинсън – Надеждата е туй пернато нещо

Магдалена Уанли

 

Без изненада явно
На всяко цветенце щастливо —
Случайно мраз отсича му главата —
докато с него си играе
Убиецът блондин си тръгва —
А слънцето пълзи нехайно
Докато мери следващия ден —
Пред Бог – невъзмутимия

 

Дяволът – ако бе честен
Щеше да е най-добър приятел —
Защото е способен —
Но дяволът непоправим е —
Коварството е дарба
Която трябва да отхвърли
А без въпросите си дяволът
Би бил съвсем божествен

 

Бърка в душата ти тъй
Както музикант пробва клавишите
За да измъкне пълния звук –
Той те замайва малко по малко –
Готви твоята крехка натура
За ефирния полъх
По-плахите звуци – отдалече се носят –
После близки — след това толкова тихи
Дъхът ти има време – да се издигне —
Мозъкът – да фантазира прохлада —
Сътворява — една — царствена — гръмотевица —
Тогава скалпира душата оголена —
Щом вятърът в лапи сграбчи горите –
Вселената – стихва —

Превод от английски Лилия Заякова

 

Надеждата е туй пернато нещо
което в душата напира
и песничка без думи пее
без въобще да спира –

A песента най-сладко в бурята ечи
и само хала страшна
ще прогони туй птиче
що стопля ни сърцата

Чувам го и в ледени земи –
и в разгневените морета –
но и в най-голямата беда
от мене нивга не поиска и троха.

Превод от английски Христина Керанова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Едуард Хърш – Огромното небе

Магдалена Уанли

 

Вървя по плажа и съм толкова малък
в нощта под огромното небе.
Влажният пясък се раздвижва под краката ми
а вълните шумно се разбиват в брега.

Отдалечавам се от дървената алея
с колоните ѝ от развеселени хора
и хотелите с проблясващите светлини.
От стотици мили разстояние въздиша вятърът.

Изчезвам така далеч в тъмнината
че съм станал невидим.
Аз съм мъничка мида
на брега донесена тайно

и понесла звука на океана
който бушува в телцето ѝ.
Толкова съм малък сега, че не ме съзира никой.
Как е възможно да съм изпълнен с такава огромна любов?

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Кристияна Светославова – бабо дойдох си

Магдалена Уанли

 

още си спомням
ръцете ти бабо
набръчкани
и вечно студени

още си спомням
как надничаше
всяка неделя
през прозореца в малката стаичка
и чакаше да видиш
че колата ни приближава
за да се скриеш зад пердето
и да не те видим
че ни чакаш

още си спомняме бабо
и още си идваме
но няма
кой да се скрие
и да ни каже

не ви видях
кога
пристигнахте

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Май Ван Фан – Това каза една коза

Магдалена Уанли

 

ТОВА КАЗА ЕДНА КОЗА

Отворете вратата
Хвърлете ножовете
И оставете ме да си ида в планината

 

НЕВИННОСТ

В съня душата се отделя от тялото
След това мога да летя над цветята
Да бродя като в старите времена когато майка ми си отиде
Да забравям това мълчаливо и страдащо тяло

Така мога да се възхищавам на праха
Вятърът все още пее зелен във високото
Слънцето лее обилно своите дъждове
Животът е тяло, което боли

Злото спи в короните на цветята
Но в крайна сметка земята е здрава и чиста
Душата ми в капките слънце блести като перла
Лее се в безконечното поле

И на разсъмване
Във всяка капка зора
Душата и тялото ми се намират отново
Може да съм аз и не друг
Който плаче като новородено

 

ГОРЧИВОТО ЛЕКАРСТВО

На Нгок Трам

Треската те стопява в огън
Също би могло и аз да съм пепелта
Горчивото лекарство не може да чака повече
Вземам ръката ти
и го вливам
С болка оставям да падне опаковката с…

Моята дъщеря. Росата пада капка по капка
Процеждана от студената тежка нощ
И нежните цветни листенца
Разгласяват аромати благодарение на корените

Мазолите се образуват от потта
Наливам пролетта в горчивата чаша
Сълзи на моята възраст в тишина в тишина
Истината плаче в неустановена посока

Какво пиеш в съня си?
Оставям чашата на прозореца
Когато стигнеш моята възраст
На дъното на чашата все още ще има циклони

 

НАПИСАНО ЗА ФЛЕЙТА

Духам в тъмното сърце на флейтата на бездната, за да намеря седемте пътя към небето: до, ре, ми, фа, сол, ла, си.
Всяка тоналност отлита далече, кръжи към светлината от седем блестящи цвята та другата сянка също да приеме формата на флейта и да диша в моята агония устните на флейтата.
Ниският тон се изоставя, звукът се извисява, а после пропада в нощта със своята гама от тонове. Чува се ехо на твърди стъпки в сянката, чийто тон е все по-висок.
Унилата вселена се носи в нощта. Кротките вълни успокояват отворените там рани, за да се види в зори другия бряг.
Всяко кътче мрак в мен извлича звука като от гърда, а устата ми разбулва светлина, която ритмично прониква.

 

КЪРМИШ ДЪЩЕРЯ НИ

Този следобед ти кърмиш дъщеря ни. Навън всяко краче на мравка нанякъде заминава, всяка пчела размахва крилце. Мястото, в което живея, е синият квадрат на твоите усмихнати очи. Единственото ни щастие е да сме заедно, както когато лягаме на ситния пясък в подножието на дигата. Целунах гърдите ти уханни като следобед и щъркелите с устните ми нежно кацнаха в душата ти. Нашата стая няма стени, които да я ограничават, времето и пространството стават свещени, когато се възхищавам на гърдите ти като морски вълни, удобно настанили се в устата на бебето…

Чувам гласовете на гущерите, които маркират ритъма, или падането на капки вода в резервоара на нашата къща.

 

РИТЪМЪТ НА ЕСЕНТА

Есента пуска хиляди малки лодки
Звукът на водата която кръжи се диша ритмично
На раменете ми има някакви закачалки като невидими ръце
Стихват двата бряга изнервени

Дъждовни капки се стичат от мечтите за лято
Тревата се надига колебливо и приветства всяка една
От останките на листа душите им се стичат към връхчето
Синьото нахлува в очните кухини без да ги замъгли

От тук до брега е изненадващо близо
И все пак цяла есен се колебаят
Какво тъгува в цветовете на пасифлората
И кара другата лодка да се върне да го търси

 

БРАТ СЕСТРА…

От сутринта на писалището. Отварям календара. Ръката ти откъм гърба на страницата хваща писалката ми и здраво я стиска. Треперлив щрих

И двамата плувайки като риби ми каза ти:
– Стаята ти е твърде тясна
―…
– Компактна, но топла.

Всички сферични обекти се въртят. Козирки на лампи, преспапиета, животни, чаши, термоси, телевизори, стенни часовници, вентилатори… И ме учат как да дишам дълбоко с целия гръден кош, притискайки всички предмети с крака… Това прави да възприемам различно.

Пътят се оказва че са крайниците
След като листата паднат в листа
Лунната светлина се успокоява
Пътеката се лепва
Издига се с копитата на коня

Обнови ме като сянката на дърветата
Косата ти като стари корени
Вертикален ствол който се издига
Който иска да расте
В разликата в атмосфери
В стартовете
Иска да предизвиква телесната топлина
Оттласването от земята
Издън дълбоко заспалото и натрупвайки енергия
В подкрепа на цялостта
Приливането откъм теб
Извличано от самата теб
Която съществуваш
И не съществуваш
От висотата на водопада пада лудо
Гласът на водата или вой стонове писъци
Пяната се надига и бяга
И се отразява в дъга

Да идем сами при морето.
Носталгията, вплетена в дълбинните корени на косите.
Тялото ти срещу морето лети.

Лицата се смесват. Плъпват невъобразими щуротии. Застани в празнотата, духай пръстите на краката си, проблясвай сякаш космическо тяло. Започваме дихателните движения. Краката ти се лепват на раменете ми. Потта блести по тъмното гърло. Служи си с гъвкавия език провиснал от мен.

Беше устата ми ароматният плод и чаят, който изпи. Тортата с канелен сладолед. Още я помня. Столът излезе твърде голям. Тогава когато изрязаните от филе цветя и устните ми се запалиха от свещената лампа в тъмния ъгъл. Цветята бяха сякаш само малък отдих въздишка на подземното. Земята почваше да се тресе, когато цветето стихваше.

Светлината сълзи. Сутрин е. Обезпокоително е да виждаш, че изглеждаме като риби с разширени диви очи. Хвърляш по мен деформациите на образите на цветето. Лесно е да се разстроиш ако живееш в астигматичен свят. Не гласът все още остава. Една сричка следва друга и се явява една истина Истината трансформира обичайните споразумения

Отиваме в предградията да търсим място да се успокоим. Взираме се в точка зелена земя. Бих искал да бъда като облаците, да летя и да се сбирам. Изведнъж дъхът ти се издига издън корените на тревите. Проливните дъждове снощи бяха тук. Циклоните, беззвучните светкавици… Чаках те от много преди това.

Обичайте се един друг. Това са ритуалите на небето и земята. Сега е пролет. Аз съм метал, а ти си огън. От огъня се прави земя, дърво, вода. Земята се тресе. Реката тече. Хиляди семеделни листенца в тялото внезапно се разпукват.

 

БЕЗСМЪРТНАТА УСТА

Със сигурност тази плаваща уста е тази на починалия
Опитайте се да достигнете висотата
опитайте се да стигнете земята

Скелетът на тази уста сега се топи в прахта
Ярко жълт?
Или матово черен върху керамичния корпус?

Но въпреки това устата се движи енергично
Ту се затваря светкавично
Ту се усмихва мило

Влагам в устата фонетиката
Как се въвежда текст в полето за търсене на уебсайт
Резултатът е поразителен
Изгубен лисъм в засада?
Софтуерът ли е заразен?
Или горящ въглен падна върху айсберга?

Устата не издава ни звук
Току-що завърши немият филм
Вмъкнах звуците на пръчици
Звучи команда заповед
Нечий глас
И хорът

Устата следва своя курс нататък
Това е просто идеята че някой се проектира в мисълта ти

 

Стихове на виетнамския поет Май Ван Фан от антологичната му книга “Това каза една коза” в превод на Живка Балтаджиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Тихата песен на тревата

Магдалена Уанли

 

Природата на законите
Законите на природата

Не газете тревата
Мамка ви стара
Че ви счупим главата
От тротоара

Чува се бълбукане
На евтина мобилна игра
С включени в приложението
Продажби

 

Тихата песен на тревата

Лудницата беше идеална
Единият приличаше на Господ
Прекалено огромна е силата
Ти нали усещаш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Мигел Ернандес – Тъжни битки

Магдалена Уанли

 

*

Tristes guerras
si no es amor la empresa.

Tristes. Tristes.

Tristes armas

si no son las palabras.

Tristes. Tristes.

Tristes hombres
si no de amor mueren.

Tristes. Tristes.

*

Tъжни битки,
щом не любовта ги води.

Tъжни, тъжни.

Tъжни оръжия,
щом не са думи.

Tъжни, тъжни.

Tъжни мъже,
щом не от любов умират.

Tъжни, тъжни.

 

CANCIÓN PRIMERA

Se ha retirado el campo
al ver abalanzarse
crispádamente al hombre.

¡Qué abismo entre el olivo
y el hombre se descubre!

El animal que canta,
el animal que puede
llorar y echar raíces,
rememoró sus garras.

Garras que revestía
de suavidad y flores,
pero que, al fin, desnuda
en toda su crueldad.

Crepitan en mis manos.
Aparta de ellas, hijo.
Estoy dispuesto a hundirlas,
dispuesto a proyectarlas
sobre tu carne leve.

He regresado al tigre.
Aparta, o te destrozo.

Hoy el amor es muerte,
y el hombre acecha al hombre.

ПЕСЕН ПЪРВА

Отдръпна се даже полето,
видяло как се нахвърля
човек на човек конвулсивно.
.
Между маслината и човека
каква пропаст се разкрива!

Звярът, способен да пее,
звярът, способен да плаче,
способен корен да пуща,
припомни си хищните нокти.

Припомни си своите лапи
сред цветя и милувки прикривани,
лапи, които оголват
цялата своя жестокост.

В ръцете ми, чувам, пропукват.
Далеч от тях, сине, пази се!
Способен съм аз да ги впия,
способен съм да ги изстрелям
в телцето ти, тъй наранимо.

В тигъра се завърнах.
Пази се, ще те разкъсам!

Днес любовта е смърт
и човекът дебне човека.

 

CANCIÓN ÚLTIMA

Pintada, no vacía,
pintada está mi casa
del color de las grandes
pasiones y desgracias.
Regresará del llanto
adonde fue llevada
con su desierta mesa
con su ruidosa cama.
Florecerán los besos
sobre las almohadas.
Y en torno de los cuerpos
elevará la sábana
su intensa enredadera
nocturna, perfumada.
El odio se amortigua
detrás de la ventana.

Será la garra suave.

Dejadme la esperanza.

ПОСЛЕДНА ПЕСЕН

Цяла в цвят, съвсем не празна,
грее в цвят моята къща,
цвета на големите страсти,
на нещастията безмерни.
От плача ще се завърне,
където беше отвяна,
със своята празна маса,
с леглото, скърцащо шумно.
Ще разцъфтят целувки
над всички възглавки бели.
Чаршафите ще издигнат
гъст, растителен плет край телата,
нощен и благоухаен.
Омразата агонизира
отвъд прозореца, стихва.

Нежна ще бъде лапата.

Надеждата ми оставете

 

NANAS DE LA CEBOLLA

La cebolla es escarcha
cerrada y pobre:
escarcha de tus días
y de mis noches.
Hambre y cebolla:
hielo negro y escarcha
grande y redonda.

En la cuna del hambre
mi niño estaba.
Con sangre de cebolla
se amamantaba.
Pero tu sangre,
escarchada de azúcar,
cebolla y hambre.

Una mujer morena,
esbelta en luna,
se derrama hilo a hilo
sobre la cuna.
Ríete, niño,
que te tragas la luna
cuando es preciso.

Alondra de mi casa,
ríete mucho.
Es tu risa en los ojos
la luz del mundo.
Ríete tanto
que en el alma al oírte,
bata el espacio.

Tu risa me hace libre,
me pone alas.
Soledades me quita,
cárcel me arranca.
Boca que vuela,
corazón que en tus labios
relampaguea.

Es tu risa la espada
más victoriosa.
Vencedor de las flores
y las alondras.
Rival del sol.
Porvenir de mis huesos
y de mi amor.

La carne aleteante,
súbito el párpado,
el vivir como nunca
coloreado.
¡Cuánto jilguero
se remonta, aletea,
desde tu cuerpo!

Ser de vuelo tan alto,
tan extendido,
que tu carne parece
cielo cernido.
¡Si yo pudiera
remontarme al origen
de tu carrera!

Desperté de ser niño.
Nunca despiertes.
Triste llevo la boca.
Ríete siempre.
Siempre en la cuna,
defendiendo la risa
pluma por pluma.

Al octavo mes ríes
con cinco azahares.
Con cinco diminutas
ferocidades.
Con cinco dientes
como cinco jazmines
adolescentes.

Frontera de los besos
serán mañana,
cuando en la dentadura
sientas un arma.
Sientas un fuego
correr dientes abajo
buscando el centro.

Vuela niño en la doble
luna del pecho.
Él, triste de cebolla.
Tú, satisfecho.
No te derrumbes.
No sepas lo que pasa
ni lo que ocurre.

ЛУЧЕНА ЛЮЛЧЕНА ПЕСЕН

Скреж и лук, скреж,
сбит в себе си, беден:
скреж на твоите дни,
скреж на моите нощи.
Глад и лук,
черен лед,
скреж безмерен и объл.

Люлката на глада
детенцето ми люлее.
Лучена кръв
то бозае.
Твойта кръв,
скреж захаросан,
кръв от лук и от глад.

Жена, мургава, млада,
луна надвесена,
струйка след струйка
над люлката се изцежда.
Смей се, детенце,
луната поглъщай,
щом тъй е нужно.

На моя дом чучулига,
смей се ти много,
смехът в очите ти
светлина на света е.
Смей се толкова, толкова,
че в звука ти душата
да надмогне пространствата.

Свобода е смехът ти,
крилат ме прави.
Самотите отмахва,
рухва затворът.
Устни излитнали,
в тях сърцето
просветва.

Твоят смях, той е шпагата
най-победна.
Покорява цветята
и чучулигите.
Със слънцето мери се.
Бъдност на моите бедни кости
и на любовта ми.

Тръпне плътта,
клепачът излита ,
цветен животът,
като никога.
Щиглеци колко идат,
колко излитат
откъм телцето ти!

Бях разбуден от детството.
Ти, недей се пробужда.
Мойте устни са тъжни.
Ти, бъди все усмивка.
Все във своята люлка,
защитавай смеха
перце по перце.

Същество тъй единствено,
тъй високо летящо,
тъй във всичко присъстващо,
че телцето ти всъщност е
небето най-чисто.
Ако можех и аз там да се върна,
в извора бликащ на твойто начало.

Осеммесечен само ти се усмихваш
с пет цветчета разцъфнали, портокалови.
пет хищника дребни,
все още подрастващи.
Пет зъбчета ситни,
пет цветчета жасминови,
пет цветчета невръстни.

Те утре ще бъдат ръба на целувката,
ще ги чувстваш оръжие,
не някаква челюст.
Огън ще чувстваш
как тече все надолу
как центъра търси.

Лети, сине мой, лети
между двете луни на гръдта й,
те от лук просълзени,
ти, заситен и тих.
Недей се предава.
Не искай да знаеш
какво тук става,
какво тук става.

 

NO, NO HAY CARCEL PARA EL HOMBRE

No, no hay cárcel para el hombre.
No podrán atarme, no.
Este mundo de cadenas
me es pequeño y exterior.
¿Quién encierra una sonrisa?
¿Quién amuralla una voz?
A lo lejos tú,
mas sola que la muerte, la una y yo.
A lo lejos tú,
sintiendo en tus brazos mi prisión,
en tus brazos donde late
la libertad de los dos.
Libre soy, siénteme libre.
Sólo por amor.

НE, НЕ МОЖЕ ЗАТВОР ДА ЗАТВОРИ ЧОВЕКА

Не, не може затвор да затвори човека.
Мене не ще ме овържат, не.
Този свят на вериги
ми е малък и външен.
Кой ще затвори усмивката?
Кой крепостен зид за гласа ще издигне?
Далече там, ти,
по-сама от смъртта, тя и аз.
Далече там, ти,
затвора ми чувстваща в свойте обятия,
в твойте обятия, където пулсира
свободата на двама ни.
Свободен, свободен съм, свободен ме чувствай.
От любов само, от любов.

 

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X