Станимир Панайотов – Чарли / Козина

Ивайло Божинов, „Из серията Nevermore“

 

I.

мило дете на беззвездния свод, вече трети ден аз търся
твоята козина из своите дрехи да се успя в нейния гроб
по първи трети и вечни петли не виждам звезди из които
да видя очите на онзи твой обеззвезден взор в който съм

бил втренчен заспал и изстинал в своята малка човешка любов
изтъкана сега от козината на твоите следи: чезна в тях и чистя
завинаги свойта вина търсейки вечно из късчета косми звезда

взорът ми мокър – унил в кутията с твоята прах
и меките стъпки на твоите лапи и аз тичащ след
тях във вечния страх – твоята козина чезне пред
крехкия поглед на моя грохнал свят изтъкан от

звездите очите и чистия крах

 

II.

нос надежда нос влага нос нищо – твоята
чистата прах тича из сухи поляни измислени
от мене само за теб из тревици поляни от смях
и мойте сълзици из тях търсят твоите лапички –

всяка тревица – златен косъм
всяко косъмче – вечна река в
която не съм не съм и не съм
ала пускам по нея мокра ръка

но нищо нищо нека сме течни сега

важното е да преспя, да мине нощта
да мина сам през преспите и просиите
на студа: човешката ми любов към теб
е усмъртяваща жестокост към теб самия

понеже

само в един и същия момент на докосването на ръка и лапа
паузата на една цялост може да се съхрани безрезервно
в погреба на моята вечност без взор без звезди без теб

за тебе

 

списание „Нова социална поезия“, септември 2025, ISSN 2603-543X

 

Петър Пейчев-Щурмана – „Червени устни…“

Ивайло Божинов, „Из серията Nevermore“

 

на Лигея от Бендико, който спи под прозореца

 

“Не виждаме често кораби в пристанището на Тарагона“ – Консуело говори по-добре английски от мен, аз се оправям донякъде със seafarer’s eng. + lingua franca. “Чакаме допълнителен товар от Барселона“ – и тук е по-добре, отколкото да висим на рейда там. “Дойдохте да ни разнообразите?“ Не схващам, но “cheer up“ ми е познато – вдигам чашата си:“cheer’s. Тя се смее: “Amuse“ – „Аха – вдявам най-после – “have fun“ – за вас или за нас?“ “Може би и двете.“

На дансинга Сашо върти туист с Мерцедес. Момичетата са приятно минижупирани – има какво да покажат, особено Консуело. “Кажи на Алекс да не казва “Мерцедèс“, а Мерцèдес – тя не автомобил!“ “Сашо е луд по автомобилите.“

“Да – за няколко часа е направил от съборетина почти нова кола. Свекърът ми е много впечатлен – ако Алекс иска – веднага може да поеме сервиза.“ “Ще говоря с него“ “Той знае – сервизът е на Мерцедес, както гаражът и автосалонът.“ Подсвирвам: “Да имате някое корабче за каботаж?“ “Вие тандем ли сте?“ “Не – аз съм simple, а Сашо като механик – dick.“ “Dick? – недоумява тя – явно монахините от колежа не са й обяснили някои неща.“ “По-добре да не знаеш – аз съм sobito, solo, solitico, segredo“ Y loco – допълва тя и завърта пръст до русото си слепоочие.“ “Луд съм по косата ти, дали е естествен цвят или боя? Всъщност това лесно може да се провери.“ “ДА – тя дръпва ръкава си. Издърпвам моя. “Защо носиш черно?“ “Да не се вижда, че дрехите ми са мръсни.“ Хубаво се смее Консуело. “Сестрите в колежа – и те бяха в черно.“ “Яките и шапките не са ли бели?“ Тя прави гримаса: „Колосани!“ “Колосай ме, бейби – не помня кой го пееше.“ Консуело, без да обръща глава и помръдне устни: “Това лесно може да се провери loco.“

На връщане по стръмните улички към пристанището казвам на Сашо: “Чуй ме, соцкакавидо – ако приемеш офертата – след време ще се излюпиш като разкошна синя пеперуда. “Ква пеперуда – репчи се той – аз съм мъж!“ “Добре де – пеперуд!“ “Що син?“ “Това е цветът на Фалангата.“ „Фаланга?!“ – “Тукашното БКП.“ “А-а – гледай сега – казва Сашо – сервиз, гараж, автосалон – това е цяло предприятие.“ “Много мангизи.“ “Много мангизи, ама яко бачкане, а аз не обичам да работя.“ “Че кой обича да работи?“ “Друго си е да оправиш някоя стара бракма и да прибереш сухото, пък Алиса има апартамент на “Червеноармейска…“ “Знам – късен сталински барок.“ “Да, ама 150 квадрата.“ “Значи залагаш на червено.“ Сашо кимва. “Знаеш ли как нарича зълва си Мерцедес – Консумело.“ “Ако иска да ме консумира, веднага ше я заведа на плажа.“ “Много е каменист“ “Ако си кавалер – лягаш на камъните и дамата е отгоре.“ “Ако си пич – мадамата е на камъните, а ти си отгоре“ – допълва той. На Кабакум – пясък в задника…“ “Важното е да не е в твоя – отбелязва Сашо

Вечерта в “Лас Палмерас“ момичетата ни подаряват две кутийки – неговата червена, моята – синя – “Отворете ги в открито море.“ Отплавахме за Малага, Севиля, после за ремонт във Варна, мен ме очакваше друг кораб – стар трамп – към Индия и по-нататък – Суец е затворен – ще пътуваме около Африка. В кутията имаше кастанети. След години пуделицата ми Мери опитваше младите си зъби – гризеше всичко което и попадне видях, че от вътрешната страна на кастанетите бе пирографирано MI AMOR. Разрових плочите и намерих песента на Ари Лешников “Червени устни и винò“ от Тарагона.

 

списание „Нова социална поезия“, август 2025, ISSN 2603-543X

 

Дора Радева – Не се страхувай – няма да се върна

Ивайло Божинов, „Из серията Nevermore“

 

Не се страхувай – няма да се върна.
Мъждукат дни в неискрен дъх на люляк.
Оттичат нощи в празно, не във топло.
Изсъхва троскот, ритмите заглъхват.
Невъзмутимо няма да излъже
житейското жестоко огледало,
в чието дъно образ вял се гърчи.
Повтаря името. Жестоко. Многократно.
Кълне се в теб. Но няма да се върне.

 

списание „Нова социална поезия“, май 2025, ISSN 2603-543X

 

Уилям Карлос Уилямс – Април е най-тъжният месец

Калоян Богданов

 

Там те се бяха
заклещили,
куче и кучка,
в пълна безизходица

После, когато лаят му
ги раздели, о
как игрива

стана тя
палава,
танцуваща и
колко безутешен

той пое нанякъде
с увесена глава
от нея следван
в храсталаците

 

Превод от английски Венци Арнаудов

 

списание „Нова социална поезия“, март 2025, ISSN 2603-543X

 

Николай Заболоцки – Есенни знаци

Павел Филонов, Без заглавие (Три фигури), 1912–1913

***

През прозорците на старата пушалня,
Дето паркетът пращи излъскан,
Погледни площада грохнал –
Там още не падат сградите,
Там още не роптаят скитите,
Опулили сини очи.
Там след влак от коли
Едвам препуска на сива кранта
Мирликиецът жълт и зъл.
Кретат след него скитите
И сополиво момченце лови
Малиновочервения епитрахил.
На прозореца на старата пушалня
Разпален се хили Арий
И чака мършави шамари.

<1920>

 

Гаснат знаците на зодиака

Гаснат знаците на зодиака
над полята и градче,
спи животно Котарака,
дреме птицата Врабче.
Пищногъзите русалки
литват право в небесата –
и ръцете здрави като палки,
и гърдите кръгли като ряпа.
Седналата връз триножник
вещица превръща се на дим
и покойникът танцува множко
с горската нечиста сила.
Подир тях със бледен хор
вещери ловят Мухата,
и стои над стръмен склон
с неподвижен лик луната.

Гаснат знаците на зодиака
над постройките на селото,
спи животно Котарака,
дреме рибата Дебелата.
Чук-чук-чук клепало –
спи животно с име Паяка,
спи Телето и Мухата спи,
над поля луна виси.
Над земята цяла купа
преобърнати води.
Вади горски дух греда
от косматата брада,
иззад облака сирена
малък крак провеси,
людоед на джентълмена
неприличното отнесе.
Всичко смесено във танца
и летят в посоки вси
павиани и британци,
вещици, бълхи и мъртъвци.

Кандидат на минали столетия,
пълководещ нови дни,
Разум мой! А тез изчадия вовеки
иди ги разбери.
На тържище тясно на природата,
в кал, лишения и прахоляк
що се гърчиш, царю на свобòдата,
неспокоен земен прах?

Ето високата земна обител.
Късно, късно е. За сън е час.
Разум, беден мой воител,
да бе заспал до сутринта.
Що за съмнения, тревоги?
Мина се денят и ей ни на –
звяр наполовина, наполовина бог е –
заспиваме на прага
на новия трудов живот.

Чук-чук-чук клепало,
спи животно с име Паяка,
спи Телето и Мухата спи,
над поля луна виси.
Над земята цяла купа
преобърнати води.
Спи растение Картоф.
Скоро ще заспиш и ти!

1929

 

Есенни знаци

Когато отминава ден и освещението
природата не ще сама да избере,
на есенни гори просторни помещения
издигат се във въздуха, тъй чисти домове.
В тях ястреби живеят, враните нощуват,
и облаците призрачно отгоре чергаруват.

Листата есенни, съсухреното вещество
Постла земята. Недалеч видение:
на четри крака и голямо същество
върви, мучейки, към мъгливото селение.
Бик, бик! Нима не си ти вече цар?
На клена листът ни напомня кехлибар.

Дух на есента, перото да владея дай ми сила!
На въздуха в строежа – присъствието на елмаз.
Бикът зад ъгъл свърна, скри се
и слънчевата маса
като кълбо мъгла над нас виси
и крайчецът, трептейки, й кърви.

Въртейки под клепача кръглата зеница
Долу в низкото лети голяма птица.
В движенията й се чувства отдалеч човек.
Най-малкото се той таи
в зародиш насред широките криле.
Между листата бръмбарът от къщичката ще се подаде.

Архитектурата на есента. Разположението в нея
на въздушното пространство, реката и горичка,
разположението на животни и човеци,
когато полетят във въздуха и пръстени, и гривнички,
къдрички от листа и особената светлина –
това ще изберем сред всички други знаци.

Бръмбар къщичката си между листата приотвори,
подал рогца, навън поглежда,
бръмбарът събрал е коренчета
и в купчинка ги подрежда,
и затръбява после в малкото си рогче,
и скрива се отново сред листата като богче.

Но ето иде вятър. Всичко, дето бе дотук тъй чисто,
И пространствено, и светещо, и сухо –
то става рязко, неприятно и небистро,
неразличимо. Вятърът подгонва димен дух,
върти из въздуха, поваля купища листа,
като с барут взривява вцепенената земя.

И цялата природа леденее.
На клена листът сякаш е от мед
звънти, ударил се във малко клонче.
И трябва да го разберем: това е малък знак –
природата издава звънък тон,
за да премине в друг сезон.

1932

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, февруари 2025, ISSN 2603-543X

 

Иво Балев – Песъка не е ухо!

бул. Мадрид № 53

 

Ушев отиде в Редута,
Песъка в Дружба избяга,
Ушев отиде до Дружба,
Песъка литна в Калкута.

Ушев по същите стъпки
лута се, лута в Калкута.
Песъка с мускулни тръпки
тича обратно в Редута.

Бродя сам
с параноичните сенки
на този тревожен квартал.
Някога, много отдавна,
аз също тук съм живял.

Песъка не е ухо,
варка, помпа, йо-хо-хо!
Песъка не е ухо,
кило ракия, йо-хо-хо!

Ушев разпитваше Песъка,
Песъка нищо не каза.
Песъка нищо не знаеше,
Песъка само повтаряше:

Махай се, Сифилис Ушев!
Не знам за кого ме разпитваш.
Аз
не умея
да пея.
Майка си мъртва гримирам,
какво ме питаш – не те разбирам.

Сам по тревожните стъпки
на този ужасен квартал.
Някога, много отдавна,
аз също тук съм живял.

Ушев отряза ухото на Песъка.
Дори простаците се потресоха.
Ван Гог смаяно гледа.
С уважение гледа съседа.

Жив е той, не умира –
майка си мъртва гримира.
Бутилка ром, йо-хо-хо –
Песъка не е ухо!

 

списание „Нова социална поезия“, януари 2025, ISSN 2603-543X

 

Валери Вергилов – Трета световна война

Калоян Богданов, ффф

 

Ecce Homo Technologicus

Ето човекът:
господар на мечтите
впрегнал в иго вселенските сили
себебог
всемогъщ и всезнаещ
политнал.

Ето човекът:
клета малигнена клетка
в тъканта на земята
градовете му – гнойните тумори
в земната гниеща плът.

А мечтите… може би ще останат
но какво е мечтата
ако няма да има кой да я има
в непрозримата вечност на космоса?

 

Материализъм

дали по вещите
наследниците на земята ще научат
как физиката става химия
как химията – биология
как биологията – мисъл
креативност
вещи
от нужда и принуда:
чук, чекмедже, ченгел, чувал;
в стихията на порива към нови светове:
семафорът – 1926-а
скафандерът – 1931-а
и така нататък
не са ли вещите
вещественото доказателство
за странното присъствие на човека във вселената
за краткия му танц с духа и веществата
чадъри, чанти, чайници, часовници, чалми –
човек и
дъжд, товар, вода и време и религия…
от първия издялан камък
до сателита и компютъра
до балистичната ракета с ядрени заряди
не са ли вещите
усилието на човека
да надмогне себе си
и боговете
да се изпепели

но в пепелта на мъртвата планета
сякаш старателно положени
като във саркофаг
за пътя към отвъдното
ще чакат своя откривател вещите
за да свидетелстват
как физиката се е разроила в химия
как в химията се е зародила биолоия
как в биологията е възникнало
животното човек
и с него –
мисъл
и стремеж
и гибел

 

Трета световна война

където е преминала последната вълна
и труповете непотребно втасват
където данъците на смъртта
се плащат от ембрлиобласти
където бъдещето е завинаги дошло
и миналото е завинаги изтрито
кой ще погледне в Божето око
да се удави в кладенеца на сълзите Му
кой дух ще слезе да се облече
в доспехите на отмъстената материя
и нови божества да създаде
върху боклука от човешките химери

 

списание „Нова социална поезия“, ноември 2024, ISSN 2603-543X

 

Мартин Димитров – Няма много какво да си кажем

Калоян Богданов

 

Няма много какво да си кажем –
не умея да мразя,
откровено се дразня
на повърхностни страсти.
Нещо подобно
чух в една песен
и така ми залепна,
че реших да го вметна,
за да зрее за после.
Ще си спомня и нощем,
когато минавам
през най-силния стадий
на лично вълнение
предвещаващо знаем какво
още на идния ден.
И в тая следваща сутрин
няма да съм изкуствен.
Още няма да мразя,
но не ще и понасям
неестествена близост.
И изобщо защо се морим
с усилия безвъзмездни?
Скъсано не се държи
на една нишка любезност.
А е толкова лесно,
без слова, безболезнено
без вина и… естествено.
По средата на деня ми,
не точно в 12,
излизам от кутията
на всички почиващи
трудоваци,
на случайни безделници,
минувачи,
на новини и реклами
в сайтове и радиостанции,
на двигатели и мигачи
цъкащи без език
по кръстовища и клетки,
в бяло маркирани,
без решетки
и капаци.
Сещам се за онези кошмари
от неделя срещу понеделник,
които не разказах,
и които дойдоха отново,
само че с различни герои
на различни места
в различен развой.
Сега е малко след 4 следобед,
надявам се да сте сити,
следващи своите задачи.
Не се разсейвате с мисли
дали не сте неудачни
в поне едно
от всичките си начинания.
А някъде там
сам, някой се мести
от едната
в другата половина
на средата.

 

списание „Нова социална поезия“, септември 2024, ISSN 2603-543X

 

Велина Караиванова – Широкопола шапка на бели точки върху главата на едноръката жена

Калоян Богданов

 

Широкопола шапка на бели точки върху главата на едноръката жена
се открояваше в жегата
Чуканчето се движеше свободно
в лятната рокля над токчетата
равномерно и успоредно на булеварда,
на едва дишащите коли
командвани от светофара
Липсващата ръка като помпа
за аквариум
като кислороден маяк
пречистваше болезнения въздух

 

списание „Нова социална поезия“, август 2024, ISSN 2603-543X