Шейхмус Дагтекин – Да излезем от пропастта. Манифест

by New Social PoetryNo Comments

Атанас Тотляков, Редуциране на украсата, солопърформанс в град Велико Търново

 

 

Всичко започва с пирамидите и дори преди тях.
Продължава с арените, колизеите, замъците.
Продължава със заводите, небостъргачите, бомбите и вариациите, ракетите и експлозиите. Най-мощните машини, най-големите кораби.
Продължава по земите, по моретата, във въздуха – най-бързо, най-далече. Защото човек винаги търси себе си другаде, далеч от себе си. И много малко в себе си.
Поезията и творчеството дават възможност да се сложи край на това необуздано търсене на собственото ставане извън себе си, да се пресече тази жажда за мощ. Мощ, която може да бъде само относителна и която е подвластна на най-малката свръхмощ, била тя илюзорна. Защото на всеки завой пред мощния може да изникне по-голяма сила и да го оспори, да го обърне в бягство.

Направете от живота си шедьовър – съветваше един мислител. Да съзнаваш, че животът намира своята мяра в самия себе си, че може да се превърне в шедьовър и че не се нуждае нито от камъните на Етиопия, нито от хилядите роби и трупове, за да си построи гробници и паметници, да си въобрази величие и вечност. Че може да се въздига със собствените си ресурси. И че тази способност е по силите на всички.
Поезията, творчеството са отстояване на потенциала за въздигане на всеки.

Не да доминираш другия, да го смазваш със силата и величието си, а да не го оставяш да придобие власт над теб. Поезията, творчеството, това е установяване на съотношение на равенство с другия, на обмен и откриване, за да излезеш от логиката на властта, основана върху завладяването и подчиняването.

Властта не приема равенството. Я се пробвайте да кажете на онези, които се смятат за господари, че сте им равен! Те дори няма да ви се изсмеят в лицето, дори няма да ви забележат. Нямат никакво желание някой да им отнеме блясъка. Ужасяват се от мисълта, че някой може да се изравни с тях. Логиката им е различна. Властта има потребност да съществува посредством своите храмове и постройки. Има нужда от роби и обожатели. Иска да бъде обслужвана и възхвалявана. Върхът на пирамидата търпи само един камък, а властта и нейните носители искат да бъдат този камък, Камъкът, единственият, върхът. И не биха търпели всеки да се чувства способен да стане връх или камъните да се разпръснат и да няма повече пирамиди. Всеки камък да се самообяви за пирамида, да се самопровъзгласи за отделен свят. Властта и властниците не искат да се губят сред множеството от камъни, а да ги владеят сами. Или да ги държат в ръце, за да могат камъните да се одушевяват само според волята и интересите им.

Поезията, творчеството, това е да вдъхваш тази енергия на камъните, каквито сме. Всеки камък може да намери начин да стане пирамида, да се превърне в отделна вселена. Той съществува не защото се поставя над другите или ги смазва. А като застава до другите. В съседство с другите. В традицията се казва, че Авраам е бил нация сам по себе си. Поезията, творчеството, това е да приканваш всеки да осъществи тази пълнота в своя живот и в своята личност.

Не се ли казва в светите писания и че човекът е създаден по божий образ и подобие? Поезията се състои в това, да отстояваме тази прилика за всяко същество, да преоткрием това предвечно равенство пред образа и да не го губим повече по пътя.

И смисълът от съществуването на поета, на твореца не е да казва: „Вижте ме! Възхищавайте се от мен! Аз съм крадецът на огън!“. Тогава бихме го объркали с гурута от най-лошия вид. Напротив – той се бори, за да накара всеки да се осъзнае, да разшири възможностите си и да може да лети самостоятелно, задвижван от собствения си огън.

Когато древните говореха за алхимия, смятаха за вулгарно да се прави злато от кал. Според тях истинската алхимия трябва да се извърши у човека, който, бидейки направен от кал, може да стане равен на боговете. Следователно борбата трябва да е насочена срещу този стремеж, срещу причиненото от него широкомащабно оскотяване. И всеки човек се е устремил на своето си равнище към златото, богатствата, властта, които са примамки за търсещия и пропасти за живота на другите.

Да бъдеш или не – това е въпросът, нали? Тогава бъдете по такъв начин, че да не могат да покриват и прикриват съществуването ви с обикновена димна завеса, с три красиви картинки, с три разнородни гроша. Бъдете по такъв начин, че да не могат да ви отричат правото на съществуване. Бъдете по такъв начин, че да не могат да ви унищожат властите и властниците. Да не може повече едни да презират други. Да не може никой да бъде заличен от по-силния от него. Югът да не бъде тормозен от Севера, Изтокът – от Запада, и обратно. Черният да не бъде презиран от белия, жената да не бъде унижавана от мъжа. Скромният чиновник да не може да бъде тъпкан от свръхдоминиращия богаташ. Ограничените ни мозъци да не бъдат мачкани от огромни машини за затъпяване… Разбира се, че това е утопия. Но само защото това е утопия, да оставим ли нашия живот, нашето бъдеще в ръцете на властта и на властниците, които ще си служат и злоупотребяват с тях, докато не срещнат съпротива? Това е утопия, но ние можем поне да препречим пътя им, да пресечем ненаситния им апетит, да ги спънем, щом не можем да ги спрем. Утопия ли е това?

Но за мен поезията е тази утопия, тази упоритост да не се примиряваш с несправедливостта, да не абдикираш пред властта. Да казваш, че трябва да бъде възможен друг начин на живеене, друг начин на съществуване-заедно. Не поезия в бялото поле, в периферията, а поезия в сърцевината на нещата, в сърцата на съществата. Да отстояваш и да приемаш централното място на поезията, на творчеството в живота на хората, за да могат те на свой ред да оценят мащаба на възможностите, които поезията и творчеството предлагат за пълно обновяване на техния живот.

Като служим за пример едни на други, като преживяваме в плътта си това, което казваме на другия.

Една майка се безпокои заради особената булимия на сина си – непрекъснато му се яде мед и тя вече не знае какво да прави. Оскъдното ѝ богатство е погълнато от този скъпоструващ апетит. Тъй като предупрежденията и съветите ѝ не дават резултат и тя се чуди как да постъпи, решава да заведе сина си при един мъдрец, който живее в оня край, и да го помоли за помощ. След като изслушал оплакванията на майката, мъдрецът ѝ казал да се прибере вкъщи и да дойде пак при него след четиридесет дни. Когато двамата със сина ѝ се връщат при него след изтичането на този срок, мъдрецът казва на момчето да седне пред него и го помолва просто да спре да яде мед. Майката се съмнява в ефекта на тези думи и си тръгва мълчаливо със сина си. Минават дни и за нейно най-голямо учудване у сина ѝ вече няма и следа от апетита, заради който едва не са се разорили. Тя решава да отиде пак при мъдреца и да научи тайната на тези думи, които тогава не е осъзнала и които са преобразили сина ѝ. „Когато ви дадох четиридесетдневен срок – отвърнал мъдрецът, – исках да подложа на изпитание чрез лишение собственото си желание да ям мед, което дотогава не успявах да потисна. През този срок не консумирах мед и когато се върнахте, можах да кажа на сина ви с по-голяма увереност да не посяга повече към меда.“

Да излезем от позите на привидността и да казваме, да даваме на другия само това, което сме изпитали в собственото си същество. Поезията като начин, като състояние да бъдеш, дадена като нещо споделено, за да се отърсим както от вътрешните си, така и от наложените ни отвън робства.

Най-голямото добро, което можем да направим на могъщите, е да им попречим да упражняват господството си над нас, независимо дали сме индивид, група или малцинство. И ако не успеем да им попречим – поне да избягаме от тях, да си изковем оръжия в бягството, както казваше един друг мислител. Но никога да не отстъпваме пред каквото и да било.

Да бъдем – нито повече, нито по-малко. Да бъдем просто, но фундаментално, за да може другият да не си играе с нашето съществуване, другият, който, играейки си с нашето съществуване, излага своето на опасност. Не да ставаме куче с кучето, тиранин с тиранина, а да пречим на кучето да ни хапе и на тиранина – да упражнява тиранията си върху нас. Заставайки на неговата височина, установявайки съотношение на равенство, което би го разубедило да прави всякакъв рискован опит. Защото съотношение на равенство означава и равна способност за вреда. А могъщият, колкото и да могъщ, и кучето, колкото и да е куче, се страхуват да не ги ухапем и ние.

Поезията е тази сила за съпротива, която всеки може, всеки трябва да противопостави на потисничеството, за да се постигне съществуване без потисничество между живите. За да може алчността, ненаситността на едни да не се превръщат в бездна, в гроб за всички. За да може едно съотношение на внимание и любов да замести съотношението на презрение и сила, което продължава да управлява нашето настояще.

Превод от френски Красимир Кавалджиев

 

Шейхмус Дагтекин е роден през 1964 година в Харун – кюрдско село в Югоизточна Турция. Учи аудиовизуално изкуство в Анкара. Живее в Париж от 1987 година и пише на френски. Носител на Международната награда за френскоезична поезия „Иван Гол“ (2000), на наградата „Теофил Готие“ и наградата „Маларме“ (2007), както и на наградата „Бенжамен Фондан“ (2013).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 18, септември, 2019, ISSN 2603-543X

 

Иво Балев – Моканина ми замириса

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Портрет на Фори, 120х90см.

 

Моканина ми умря завалията,
реших да се беся, не мога повече –
увих си го значи около шията
и се обадих на Лаура Кьовеши.

Викам ѝ – Лаура миличка, аз умирам,
животът отлита от мене без време.
Обещай ми за Цацата една секира,
а после и Дявола да го вземе.

Лаура ми вика – заеби ти Цацата,
ела ми подай на меко Моканина.
Той само спи и ми търси цаката –
на твое място – приемам поканата!

Представих си Кьовеши гологърда,
погалих Моканина по глАвата
и стана чудо – Моканина се размърда!
Моканина пак си припомни славата.

Жив е той, жив е – той не умира.
Той може отново да удиви Всемира.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Владимир Сабоурин – Към едно In Memoriam

by New Social PoetryNo Comments
НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

Този текст е предизвикан от некролога на Владимир Трендафилов, публикуван във в. „Капитал“ от 15 май 2019 г., чийто автор е Бойко Пенчев.

Нямам отношение към покойния Владимир Трендафилов, доколкото пътищата ни не се пресякоха в литературното поле нито веднъж през сравнително дългото ни съзнателно съвременничество.

Странно е наистина, че това не се случи през горещите ’90, когато всички пътища се пресичаха във в. „Литературен вестник“, където и двамата публикувахме. Но е факт, че не се срещнахме никъде в литературата или литературния бит, без да има причина да се избягваме.

Трендафилов не е бил мой преподавател, не съм имал пресечни точки нито с академичните му и литературнокритически занимания, нито с преводите му на поезия. Особено последното е конфузна празнина.

Правя този каталог на собствените си липси и празнини, следвайки литературноисторическата изчерпателност на некролога, който не се задоволява с жанровия екзистенц-минимум на траурното слово.

На фона на тази изчерпателност с поглед към литературната история назад и напред странно впечатление правят две оставени празни места.

Първото е ролята на Трендафилов като основен вътрешноакадемичен критик на „четворката“ в „Литературен вестник“, към която спада авторът на некролога. В. Трендафилов пръв атакува персонално лицата, които години по-късно потвърдиха ранната му диагноза. Едно от тези лица е авторът на некролога.

Второто празно място е въпросът за агентурната принадлежност, чието спестяване не е само въпрос на жанрова конвенция, а касае много по-дълбинни структури на историческия компромис, наречен Мирен преход.

Да се прехвърлят помирителни ръце над гробовете на Мирния преход е проява на лош вкус. Да се използва думата „вечност“ за литературноисторически манипулации под формата на траурно слово също.

16.05.2019
София

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Златомир Златанов – Как да разсъждаваме за Освобождението 1878?

by New Social PoetryNo Comments

Борислав Янев, Кон, 160х110см.

 

Травмата на едно събитие, което почти ни е изличило като народ – първична репресия
Освобождението ни връща като демос-остатък, като подчинени, subaltern – вторична репресия
Травмата не е запомнена, незапомнима по начало
Не искаме да помним Освобождението поради неговата изкуственост
за третиране на неизличимото
Или неговото представяне е форма на забравяне
Освободителите са само supposed предположително такива, освобождаваните – също: това е илюзията на трансфера
Връщането към травмата е невъзможно, а връщането към освобождението е неприятно, защото напомня за травмата в задънени хоризонти
Колко жертви – за нищо
Колко печеливши – за смях
Не размерът има значение, а фетишът на размера
Истеричната мизерия се подменя с всекидневно нещастие
Освободен е един непълноценен остатък, историческа руина – оттам и освобождението е непълноценно, като причината за тази непълноценност се премества навън, към освободителите – негативен пренос или трансфер – а не в интериора, откъдето може да произтече истинска свобода
Дори трансферът е под формата на заробване – оттам негативната реакция на неблагодарност
Но всеки трансфер е форма на имагинерен слугинаж
Историческата памет е открита зона за игри на забравяне
Има нещо абсолютно забравено
Литературата е сембланс на незабравимост
Няма такова Реално или травма, което да не бъде уличено в сембланс
И все пак Вазов е прав – не само Македонски, всички е трябвало да измрем при Гредетин. Което всъщност е (не)възможно– винаги ще сме мъртви за свободата и освобождението винаги ще е заробване
Дискурсът на невъзможното е модерно изобретение, наистина ли?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

 

 

Златомир Златанов – Относно несъотносимото

by New Social PoetryNo Comments

 

Виждам, че Т. Ушев е упражнил стандартната критика срещу българските интелектуалци, че не упражняват полагащата им се критика срещу властта, без да се усъмни дали е полагаща се и дали изобщо има интелектуалци, в смисъл че първата работа на интелектуалеца е да се усъмни в своята интелектуалност.
Защото графично, какъвто му е занаятът на Ушев, това би изглеждало така – има един кошер на интелектуалци, кръжащи в орбита на невъзможност към импотентност, а резултатът е неекологична визия, упражнявана и от местните сатрапи.
Нека да му помогнем с марксистката критика спрямо разделението на труда, което трябва да бъде премахнато, и няма как ушевци да не са алергични към тази претенция.
Но това е лява визия. Тогава да му напомним консервативната визия, на такива като Бентам и Мандевил, където няма добър кошер от интелектуални пчели, който да е ефективен, защото това са постоянно разкайващи се крадци, и станат ли наистина добросъвестни, всичко се проваля.
Нормалността на живота е правилно избраната и контролирана порочност.
Ако и това му се струва неубедително, да му припомним визията на безукорния от расата на върколаците, Артюр Рембо, за който Хенри Милър, не чак толкова блестящ интелектуалец, във Времето на убийците казва следното:
Срещу анабазиса на младостта Рембо опозиционира катабазиса на сенилност. Няма междинно положение, с изключение на фалшивата зрелост на цивилизования човек.
И това е проблемът и досега на Европа с гнил парапет и гнили интелектуалци – да се мисли за изключение – докато ти, Ушев, като отдаден космополит терминираш abject-българското.
Една от любимите игри днес е развенчаването на фалшиви претенции и фалшиви звезди на успеха, но всъщност това е глорификация на фалшив проблем. Защото капитализмът се е научил да профитира от дисфункцията и кризите на собствения си неуспех. И затова обществото на спектакъла процъфтява.
Интелектуализмът, също както меланхолията на средновековните суверени, се изражда в демократизирана депресия. Суверенното бреме да бъдеш самия себе си, това което Дерида нарича ipseite, може да бъде разтоварено само в контра-трансфер – има там едни нещастни българи, защо да не ги сръчкам? Врагът като гещалт на собствения ми въпрос.
И Ушев предусеща отговора преди въпроса, в който се е обезличил.
Изводът е само един – Ушев има само въобразени врагове, които още такива като Макиавели са презирали.
Има тук една (не)българка, която пише за бунт, револт, револвиране, но и за надървяне и какво ли не, а се оказа, че чудесно пасва на буржазния начин на живот, жената анти-Рембо, един контратрансфер, който никога не прилага към самата себе си
Ушев, ти се изживяваш като защитен свидетел спрямо българското, без дори да се усъмниш в протекционизма на собствената си свобода.
Имаше един такъв, Георги Марков, който се усъмни и в съмнението относно съмнението не въпроизведе хегелианската врътка, а остави нещастници като нас да донаждаме неизводимото.
Ти можеш да илюстрираш посредствени разкази, но не и разказа „Кръв от къртица” и ще ти кажа защо. Този разказ се крепи на отчайващо несъкрушим виц – истината е, че нищо на този свят не може да ни помогне. И пациентите са неразличими от лечителите – фармакон. И кръвта, всичката кръв на света, е възвишен обект, който запълва което сам е издълбал.
Няма как да го изографисаш, тук става въпрос за инкорпореалност, за невъзпроизведим жест също както женски оргазъм.
Разбира се, че е неполитически некоректно да се нахвърлям срещу такива като теб, които критикуват abroad.
Въпросната българка ще преформира abroad като бордерлайн ситуация, но самите французи ще се питат – какво й е на тази жена, толкова е добре уредена тук и т. н.
Нека да бъдем справедливи, сигурно става въпрос за страдание, за носталгия, ностос.
Но България, нейното страдание, не е нейното, нито пък твоето, Ушев, от което страдание ти си имигрирал.
Казано лаканезе, наистина не е страдание, а наслаждение. Да ти го изписвам ли на френски? Нашите провали извайват тялото на наслаждението, което не принадлежи на никого. Но има едно принадено наслаждение, което може да се усвои и много прилича на принадена стойност, което автоматически те прави капиталист.
Да ти е сладко, Ушев. Както да й е сладко и на Кръстева, докато си въобразява, че страда. Въобразеното отношение към реалните условия на екзистенция е идеология.
Но ако на теб ти е простено да не знаеш Лакан или Алтюсер, на нея не е.
Затова ти казвам съвсем политкоректно като партиен секретар – майната ти, Ушев, ти никога няма да получиш своя Рембо, а само своя институционален Сорос, зад който екзистенциалният Сорос няма да е щастлив от соросоидните ти упражнения.

 

Ваня Вълкова, Target

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Неолиберализмът е структуриран от противоречието

by New Social PoetryNo Comments

 

Неолиберализмът е структуриран от противоречието, което комбинира заедно демократично равенство и капиталистическа конкуренция. Съгласно тази идеология всеки има равни възможности да надделее над всеки друг. Проблемът обаче е, че победителите в състезанието непрекъснато пренаписват правилата така, че да им се гарантира, че ще продължат да побеждават, докато по този начин те произвеждат класата на лузърите, които се превръщат в мишена на несъзнаваното им презрение.
Очевидно цялото изкуство се състои в дозирането на този истеричен коктейл.
Но кой е дозаторът? Би трябвало да е държавата.
Но усилията на един Фуко, например, винаги са били насочени не само към суспендиране на стария тип държавност и суверенност, но изобщо на държавата.
В твърдението, че няма държава зад управлението Фуко се пита провокативно:
Не е ли държавата нищо друго, освен изкуство и начин на управление, тип governmentality? Държавата не е този вид студенокръвно чудовище, което не престава да расте и да се развива като вид заплашителен организъм над цивилното общество.
Управлението не е инструмент на държавата.
На друго място Фуко твърди, че държавата не е универсалия и автономен източник на сила сами по себе си. Държавата не е нищо друго освен въздействието, профилът, подвижният разрез на постоянно формиране, на безкрайни трансакции, които променят, разместват, провалят или позволяват да се промъкват тайно финансовите източници, инвестиционните модалности, центровете за решения, формите и видове на контрол, отношенията между локалните власти и централния авторитет
Държавата не е нищо друго, освен подвижният ефект на една система от дузина управления.
Внушението е, че държавата трябва да бъде положена на пазарен модел. Пазарни държави в контекста на глобален пазар. Толкова ли е страшна пазарната конкуренция? Още Карл Шмит е знаел, че конкурентите не са врагове в екзистенциален план. Можеш да фалираш, но не и да бъдеш унищожен.
По-важното и смущаващо е нещо друго. Пазарната конкуренция като една от подвидовите съставки на въпросния неолиберален коктейл фактически се прехвърля или трансцендира в мястото на рода, genus, дозатора.
Тогава излиза, че пазарът под формата на капиталистическа конкуренция е собствения си самоарбитраж, дозатор, по-точно, собствения си самосаботаж. Нали такива като Аяче твърдят, че пазарът е само цени и тяхното самосаботиране.
Неолиберален пазар не толкова с поведение на подпийнал барман, колкото зловещо алгоритмично зомби, което крие страшната истина, че един алгоритъм на всички алгоритми липсва.
Пазарът като върховен медиум на контингентното. Тук няма абсолютни означаващи. Тяхното деабсолютизиране е единственият абсолют.
Какво забравихме? Може би независимата съдебна система. Тя ли е абсолютното означаващо? Но юридическият мир също е на конкурентна основа – различни инстанции, различен тип съдилища, различни съдебни власти.
Какъв е алгоритъмът на закона? Законът е цитат на определен набор случайности, тоест постоянно разискван и поправян. Също както цените, има само закони като случайни претенции, записани на хартия, и тяхното самосаботиране. Законът е навсякъде и никъде още за героите на Кафка.
Но тогава кой взема решение? Решението е избор на перманентно избиране с оглед на ужсяващия призрак на „окончателното решение”. Демократичното решение е постоянното си самосаботиране и самоарбитриране.
Но нали не може да няма нещо като крепки основи на живота, нещо като таблетите на Мойсей? Нали по пътя към Обетованата земя евреите са се отбили при планината Мория, където Мойсей се качва, за да вземе въпросните таблети? По обратния път ги троши, виждайки, че неговите хора вече са се заиграли с Телеца, и се връща за нови. На всичко отгоре Мойсей е с обрязани устни, тоест пелтек, и брат му Аарон по неволя е негов пиар.
Ето какво означава законът като цитат на определен набор инциденти, за да докара безпрецедентното.
Има ли такъв абсолютен документ с абсолютни означаващи?
Тук стигаме до парадокса на Русо – как да бъде написана Конституция от хора, които не са възпитани в нейния дух? Как се произвеждат безукорни бащи на нацията? Как се извлича безпрецедентното от определен набор случайности?
В прекосяването си импотентните фантазии винаги стигат до една логическа невъзможност.
В онтологически план, до събитийната страница като иманентна на една ситуация, без нито един от елементите й да присъства вътре.
В математически план, до една матема вън от математическото като Реалното на една структура.
В биологически план, до безразборно самокопиране на клетки в ракови образувания или автоимунна агресия.
В социологически план, до асоциална социалност на една общност в дифузията на собствената й невъзможност, общност на не-всичко, общност без общност.
В логически план, до кантианска форма на безкрайно съждение, както при Новалис – монархията е висша форма на република, кралят е невъзможен без република и републиката без крал.
Капитализмът е диспозитив за извличане на принадена стойност.
Бардакът на демокрацията е диспозитив за извличане на принадено наслаждение.
Стойността е хибрид на (не)еквивалентности.
Аналният стандарт на принадена стойност-наслаждение ни пресява в космически боклук, какъвто винаги сме били.

 

Сергей Рожин, Пяна на деня, прозорец, стар вестник, пяна, акрил; 37 х 50 см, 2015

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Владимир Сабоурин – Ченгетата ни. Индивидуални актове на познание и разбиране

by New Social PoetryNo Comments

 

Този текст коментира присъствието на името на Юлия Кръстева в редакционното каре на в. „Литературен вестник” след обявяването й на 27 март 2018 г. за агент на Държавна сигурност.

След оповестяването на принадлежността на Кръстева към ДС името й продължава да фигурира в редакционното каре на ЛВ вече в два броя: брой 12 от 28.03-3.04.2018 г. (водещ броя А. Бурова) и брой 13 от 4-10.04.2018 г. (водещ броя А. Личева). Ако при първия брой след официалното оповестяване на агентурното минало на Кръстева може да се допусне, че редакционното му приключване е станало преди новината, при втория вече са изминали две седмици от публикацията на Комисията по досиетата. Във втория брой присъства освен това редакционен коментар по случая Кръстева, подписан с „ЛВ”, и водещ броя е гл. редактор на изданието.

В този смисъл можем да считаме за окончателно решението на ЛВ да остави „Юлия Кръстева (Париж)” на челно място в редакционното си каре. След това решение шестчленното редакционно каре на ЛВ се оглавява от двама агенти на ДС.

Ако съдим по редакционния коментар в брой 13, това решение не е било лесно. Текстът представлява сложна еквилибристика, сложен танц сред яйца, който да остави непокътнати всички властови ресурси, на които ЛВ разчита в качеството си на академично-литературна корпорация.

Първият – и най-важен – властови ресурс, без който би бил застрашен контролът на ЛВ върху интерпретацията на близкото минало и настоящето, както и кариерното израстване на ключови фигури в редколегията, е Комисията по досиетата. Първият реверанс в редакционния коментар е съответно към нея: „Литературен вестник“ трябваше да изпълни задължението си по т.нар. Закон за досиетата и предостави на Комисията по досиетата имената на собствениците, на членовете на редакционния съвет, на редактори и водещи на рубрики във вестника през годините. Още повече, че за нас възможно най-пълното осветляване на миналото чрез разсекретяване на всички налични архиви е постоянна кауза. Ето защо приемаме решението на Комисията по досиетата като напълно легитимно, взето в съответствие със закона. Приемаме го такова каквото е.”

Ключовият ресурс на достъпа до досиетата, който захранва едновременно академичната и поетическата кариера на редактори на ЛВ, включваща незаконното изнасяне на информация под алибито на поезия, принуждава – „трябваше!” – към „приемането” на оповестеното от Комисията, което Кръстева отхвърля като лъжа (и заплашва със съд всеки, разпространяващ тази лъжа). Г-жа Кръстева ще трябва да се задоволи с поднесеното от ЛВ извинение, че е „трябвало” да защитят бъдещия си достъп до досиетата на ДС.

И с оставането в редакционния съвет на вестника като другия господар.

Т.е. големият западен друг. Без него академично-литературната корпорация също не може: Семинарът, Преводът и Др.

Служейки на двама господари – Комисията по досиетата и Кръстева – на ЛВ не му остава друго освен да прибегне за умилостивяване на пострадалия втори към лесното елитарно възмущение от „медиите и социалните мрежи”, в които – медиите – същевременно се дефилира, капитализирайки черния пиар на казуса, обяснявайки, че е трябвало да бъдеш секси, за да бъдеш забелязан от ДС.

Кръстева е била секси. Социалните мрежи са отвратителни.

Социалните мрежи „прибързано и неинформирано” приеха, че Кръстева е ченге. Академичното изследване на казуса постепенно и информирано ще доведе до професури и релативизация на ченгето в Кръстева и в Прехода като цяло.

Академичното изследване на ченгето в Кръстева трябва да е „акт на познание и разбиране”, „индивидуален акт, споделен в откритото пространство на толерантния дебат”.

Оставянето на „Юлия Кръстева (Париж)” начело на редакционното каре на ЛВ е първата естествена стъпка по този добре познат от Мирния преход път в откритото пространство на толерантния дебат от Кръглата маса до предстоящия Семинар за агентурното минало на Кръстева.

Лустрация?

Не, индивидуален акт на познание и разбиране.

11.04.2018
София

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Златомир Златанов – Събитие и руини

by New Social PoetryNo Comments

 

Събитието и човекът в асиметрията на едно място на загуба, откъдето извличаме Едното на идеята, чието друго име е правдоподобна невъзможност.

Идеите са проблематични множества, оттам и Едното на актуализация, което винаги е едностранчиво, унилатерално.

Но събитието винаги е ултра-Едно.

В случая с Освободителната война 1878 събитието е истината на Двете между формално освобождение и истинска свобода.

Ако едно събитие не надвишава емпиричната очевидност на случващото се, ако последствията не превишват причините, това не е събитие, а бюрократична процедура за преправяне на държавния акаунт или имперска рамка.

Ако събитийният потенциал остава нереализиран,  ако един трансцендентен излишък се оказва зачеркнат, ситуацията увисва в нова есхатологическа парализа, в репрезентацията на ново имперско означаващо или в кастратския диспозитив на т. н. Трето българско царство

Ако Освободителната война е външно събитие, какъв е прокълнатият български дял освен заместване на един исторически срам и позор с други страстни недоразумения и обвързаности  под фалшивата максима на идентичностни политики – чиста раса, чист език и цялостна територия…

Голямото изключено липсващо е чистото различие като безосновна основа на месианистична генерична общност, на еманципаторни политики – такъв е сънят на Възраждането, сънят на Русо може би, или сънят на османския Джем при Андрич да обитава между свободни и анонимни хора.

Но това са само сънища, фундаментални фантазии, тъмни прекурсори – неразличими и несъществуващи в една ситуация  на неотстъпчива фактичност.

Тогава остава валидно царството – да му се свети царството небесно! – мизерното трансцендентално индексиране и карцериране с обичайните фетишистки атрибути. Ако не са еполетите и пушките, ще са теологическите мистерии на стоките и реакционните новости на чалгата. Алелуя, бейби!

Оставаме с тъжната истина, че произшествието на събитието е конфронтирано с порядъка на репрезентацията му, последната разбирана като инвестиране в категориите на идентичност, аналогия, подобие и противопоставяне, което разбива всяко усилие да се мисли множественото и различието.

Третото царство е нормативната пустота на една идея, на чийто бекграунд останалите идеи изглеждат перверзно, например комунистическата идея, възрожденската идея, изобщо идеята за демокрация Но всъщност тази „естествено” самоналожила се нормативност е перверзия на перверзията. В асиметрията на едно място на загуба загубата постоянно заема място.

Но и сега не е ли така? Какво се случи с истината-събитие на демокрацията? Какво прозира зад идеята за президентска република, например? Или зад държавата-апартейд, некомпрометирана от имиграция?

Правдоподобната  невъзможност да се удържи чистия залог на събитието се разгръща в сериални предателства и замърсяващи номинации.

Да си разчистиш сметките с историята – и тоталитарната машина на едно друго псевдо-царство не само забуксува в пресяването на руини, но и окончателно се пресели в тях.

Събитието дотолкова дава хляб на историята, доколкото й го отнема – това означава хайдегерианското Ereignis

Руините са обратната страна на събитието.

Само Ангелът на революцията безпогрешно преобръща топологията на гнездене в събитийна страница  на Откровението.

Една историческа реалност е криза между две събитийни начала. Историята не съществува, освен като масов артикул на случващото се без идеи.

 

Златомир Златанов

 

Б. а.  Текстът е написан без институционален или грантов съпорт

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Златомир Златанов – Събитието и човекът в асиметрията на едно място на загуба

by New Social PoetryNo Comments

 

Събитието и човекът в асиметрията на едно място на загуба, откъдето извличаме Едното на идеята, чието друго име е правдоподобна невъзможност.
Идеите са проблематични множества, оттам и Едното на актуализация.
Ако Осводителната война е външно събитие, какъв е прокълнатият български дял?
Присвояване на събитието под императива на една идея – коя? Национална държава, протекторат, православие, геополитически пактове?
Ще номинирам идеята като Трето българско царство, под чиято сигнатура се случват нещата през първите няколко десетилетия на миналото и по-миналото столетие.
Трето царство в историцистката рефлексия на датиране няма нищо общо с възрожденската идея за нация-държава
Третото царство е нормативна идея, на чийто бекграунд останалите идеи изглеждат перверзно, например комунистическата идея, възрожденската идея, изобщо идеята за демокрация.
Но всъщност тази наложила се нормативност е перверзия на перверзията. В асиметрията на едно място на загуба загубата постоянно заема място.
Но и сега е така. Какво прозира зад идеята за президентска република, например? Или за държавата-апартейд, некомпрометирана от имиграция?
Правдоподобната невъзможност да се удържи чистия залог на събитието се разгръща в сериални предателства и замърсяващи номинации.
Една историческа реалност е криза между две събитийни начала. Историята не съществува, освен като масов артикул на случващото се без идеи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Росица Бакалова – Конвенцията е сексуално опипване

by New Social Poetry2 Comments

 

Генезисът на драмата в постмодерното общество се състои и във факта, че посредством дълбочината на езика откровено грозни и перверзни доктрини се крият зад научна лексика и терминология.  А от друга страна човеците биват лъгани, че в словото всичко е ясно и никой никого не иска да излъже. Само краен илитерат би се вързал и на двете дълбоко неверни изкушения. Последният публичен обществен взрив бе несъстоялият се разговор, но пък състоялите се декларации по повод един документ,който вече масово наричаме Истанбулска конвенция. Примитивен бе опитът този текст да се сведе до спор между хора, които си бият жените и хора, които не го правят. Над сто университетски преподаватели се подписаха в подкрепа на Конвенцията, но други, също така университетски преподаватели, критично и аргументирано застанаха срещу нея. От това не следна елементарният извод, че едните професори бият а другите не.

Истината е, че Конвенцията е опипване на почвата, от едни хора, на които за това им се плаща. Те трябва да преценят колко неолиберализъм ще мине, с какво обществото не е склонно да се съгласи. В този ред на мисли Конвенцията е тест, тя проверява има ли все още имунна система обществото, или всички защитни бариери са рухнали. Изненадата бе двойна, защото Църквата също реагира. За ужас на онези, които бяха отпразнували вечния секуларизъм. Но и атеистите не харесаха ИК.

За продажния ни  мейнстрийм „елит“ Конвенцията  е просто още един начин да покаже своята вярност в лакейството към господарите на света. Елитът ни не е автентичен и поради това той не артикулира идеи, не ги обговаря, те дълбоко не го интересуват, а и са непосилни за интелектуалния му багаж, който е колкото да побереш маратонките и екипа от фитнес залата. Обслужващият персонал се познава по това, че той няма идеи, защото слугите никога нямат свои идеи.Те са виртуози в интригата на налагане на господарските интереси.  Всяка идентичност ще бъде и е атакувана. Националните държави, Бог, семейство, пол. Ето само няколко възможни подводни течения в Конвенцията. Първо – тя дава право на дискриминация по пол, защото защитава жени, деца, мигранти и ЛГБТ, но не и ВСИЧКИ граждани, както би трябвало да прави всеки нормален закон. Нагло даже се твърди, че дискриминация нямало. Второ – въвежда се  джендър образование, чрез практики за разчупване на стереотипните роли на пола. Но кой се е допитал до родителите на децата? Никой. Какво е джендър, още не е уточнено в българските семантични предели на дефиницията. Ами тогава какво правим с правото??? Трето – съсипване на семейства – това идва от възможността всеки да подаде сигнал за домашно насилие и този сигнал се разследва, дори когато „жертвата“ не е съгласна или  отрече такова насилие. Завръщане в сладките времена на доносите. Четвърто – ЛЮБИМО! Финансов рог на изобилието – държавата ще дава на НПО организации пари, с които те да ОТВОРЯТ КУТИЯТА НА ПАНДОРА. Пето – тотална загуба на частично останалия ни суверенитет, защото тази ИК се поставя над Конституцията на Република България и се позволява  на един вездесъщ орган, контролиран от НПО организации, да се произнася като последна инстанция и да посяга с гнусни пръсти към деца, семейство и идентичност.

 

Бел. ред.: Редакцията на сп. „Нова социална поезия“ предоставя възможност за дебат по темата. Отговорността за изказаните твърдения е изцяло на авторите. Заглавието е на авторката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018