Добринка Корчева – „Магнитски“ е магистрала, нашето законодателство – обиколки из храсталаците

Магдалена Уанли

 

Замразяване на активи и конфискацията им на Запад.

Това очаква цитираните български имена от списъка „Магнитски“.

А не „става – не става“, както се опитват да ни разфокусират разни гласове на Режима, наричани за удобство „политолози“.

Затова нула „съжаления“ и догадки, умувания и търсения, и наливания от пусто в празно.

България може изобщо да не участва в този процес, а и което не го може, си остава „заварено положение“, заради което тази ситуация не заслужава нито един, нито четвърт дори квази дебат.

Няма политическа драма и всички разсъждения на българска почва са само отвличане на фокуса на вниманието от тази магистрална мярка – замразяване-конфискация.

Криволиченето в храстите гарантира, че процесът на включване на нови корупционери само ще се забави.

Но списъкът „Магнитски“ има едно удивително, природно свойство: да набъбва като някои растения, поставени във вода.

Ледът се е пропукал, господа съдебни заседатели, и никога толкова видимо!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 39, март, 2023, ISSN 2603-543X

 

Левент Халил – Минавам само да оставя това тук

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 7. 2011, 110 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Минавам само да оставя това тук.

Българка от ромски произход има възможност да стане сенатор в щатския сенат на Илинойс след утрешните избори в САЩ.

Деси Андерсън е родена в Каспичан и изоставена от родителите си на улицата. Остава в сиропиталище до 8-годишна възраст, когато е осиновена от американско семейство и заминава за САЩ. Израства в Орегон и завършва университета в Индиана, след което стажува в американския Конгрес.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – Истината в снежните степи на Украйна

Слав Недев, Останки бъдеще ІІ, 1995, Soft Pastel on Paper 50x65cm

 

Професия славослагател

Ние вече говорим и действаме за журналистика на максималното приближаване до реалността, а не за езопов език, спасителен пояс, подаван от редакция на редакция като главен трофей от времето на живковизма.

Старите подпори на постоталитарния свят са сплотени срещу всяка промяна, посрещат я на нож, и то буквално, а физиономиите на старата гвардия са като на изпечени палачи.

И защо журналистите трябва да ги щадят, да им правят вербални и телесни книксени и да очакват от тях пророчества и последни истини, когато фактическата обстановка няма нищо общо с насажданите от тях и славослагателите им симулакри и може да се обобщи със заглавието на една прочута книга на Петър Семерджиев за Тодор Живков – „нищожество в доспехи на величие“.

 

La ceremonie d’adieu

Червените старци разбойници събират подписка за поставянето на Николай Хайтов на челно място в пантеона на заслужилите българи.

Настояват пред президента и парламента те да бъдат изпращани и погребвани с държавни почести.

По тази логика много от заслужилите тази почит и незаслужено и нарочно обричани на забрава българи трябва да бъдат препогребани.

 

Какво кара един човек да търси истината в снежните степи на Украйна? В опустелите къщи? Под дулото на автомата? Сред предателството на колегите, продали перата и душите си на Сталин? В обезумялата пустош, в която подивели от глад деца пеят протяжни песни за „вожда“, „гледащ смръщено Украйна“? Под стражата на никога негубещия бдителността си „голям брат“? До степните вълци, които и те заобикалят човека, потопен в сезона, наречен „гладомор“?

Това е Гарет Джоунс, младият британски журналист, който пръв известява на света за Сталиновия геноцид в Украйна.

“ Има само една истина“, убеден е героят от едноименния шедьовър на Агнйешка Холанд.

Ние отново вървим из снежните преспи и знаем какво ни води.

Не слепи водачи на слепи вождове, а ослепителната светлина на истината, която измива от въздуха, степта и небето виденията, родени от непоносимостта й.

 

Лустранти „по подразбиране“

33 години се опитвахме поне да произнесем без грешки думата „лустрация“.

Само думата!

И когато най-накрая успяхме, отново само думата, установихме с ужас, че всички редови граждани сме всъщност“ лустранти“.

Ако изброим съдържанието и обхвата на тази „дума празна“ в условията на страните от постсъветския свят, ще се убедим в своето социално битие: Режимът ли не знае какво е лустрация, след като я прилага ежечасно, за да не се бори на живот и смърт с нея!

Лустрацията, нека не си кривим думите и душите, е частично и временно обезправяване.

В Русия и България смисълът на перестройката се състоеше в преминаването от пълно обезправяване – пълна лустрация, към частично, с обещание и за временно.

Нищо от това обаче не бе отлято в закон/и.

Бъдещата истинска лустрация ще бъде отлята в законова форма. И тук е колосалната разлика между стария или отиващ си Режим и реалната демокрация: в юридическата видимост, а не в

„подразбирането“ – квитесенция на бандитската идеология, налагана като „национална доктрина“ и „свръхсмисъл“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

 

 

Добринка Корчева – Преди няколко години, всъщност, вече преди много години, в началото на 90-те

Калоян Богданов, На портрета отзад 2

 

Преди няколко години, всъщност, вече преди много години, в началото на 90-те, един главен редактор на голямо издание, в което работех тогава, ми даде снимки.

Нямаше повод, затова известно време се борех с изненадата.

За моите малко над 20 години сюжетът на снимките беше кошмарен: хора във военни униформи изследват огромна яма, пълна с човешки останки.

Измина поне час, докато разбера, че това е: Катин!

Какво още ми предстоеше да разбера, в прекалено дългите години, в които вървях насън и наяве по последния им маршрут?

Не знаех това, което незнайно как е узнал главният редактор: за моя прадядо, Болеслав Лешчински, потомък на стар полски род от Лвув-Львив, чиито следи се губят в „голямото преселение“, в движението на огромни маси хора в Първата световна война, в октомврийски преврати, чудовищни злодеяния на ВЧК, гладомори, окупации, анексии…

Следите на бившия адютант на генерал губернатора на Одеса, морския офицер Болеслав Лешчински, отвеждат там, към братската могила край Катин.

Останало е много малко, недокоснато от тлен: няколко снимки, удивително непожълтели, часовник и последното писмо до децата.

Един кортик, който не може да се открие в „Двамата капитани“ на Вениамин Каверин.

С гравиран надпис, то се знае – „Одеса“.

Днес, когато погледът и нозете вече са пресекли мислено всички мислими и немислими пътеки, вече не се сърдя на онзи човек, оставил пред мен без коментар снимките.

Много години исках да издълбая с кортик всички земи и да намеря поне онова копче от полска военна униформа, което героят на Вайда във филма му за Катин получава.

Това е всичко, останало от баща му.

Ръка над пръстта, която е израз на вика, опит за дишане над черната угар на историята като непомерно злодеяние.

Над Ирпен утре, над Буча…, ще стоят на колене други деца и внуци и те ще искат само едно: възкресение чрез възмездие.

За да има Пантеон, е необходим Трибунал.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

„Именно това се нарича отмяна на руската култура“

Калоян Богданов, Невидимо. Профил 6

 

Пушкин заточиха;
Лермонтов заточиха;
Достоевски осъдиха на смърт, после го съжалиха и заточиха;
Толстой отлъчиха от църквата;
Радищев осъдиха на смърт, после го съжалиха и заточиха;
Херцен заточиха, изтласкаха го от страната;
Огарьов арестуваха, изтласкаха го от страната;
Чаадаев подложиха на гонения, обявиха го за луд;
Гумильов разстреляха;
Есенин убиха и дълги години представяха убийството за самоубийство;
Манделщам заточиха и убиха;
Цветаева заточиха и докараха до самоубийство;
Хармс умориха от глад в лудницата;
Пастернак подложиха на гонения и не го публикуваха;
Бабел изтезаваха и разстреляха;
Пастернак подложиха на гонения и не го публикуваха;
Маяковски бе съден три пъти, лежа в затвора;
Ахматова подложиха на гонения, вкараха в затвора сина й, убиха мъжа й;
200 от най-умните граждани, цветът на нацията, изселиха от страната („философският параход“);
Бродски заточиха и изтласкаха от страната;
Шаламов два пъти вкарваха в затвора;
Аксьонов изселиха от страната;
Войнович подложиха на гонения (в буквалния смисъл на думата), изселиха от страната;
Коржавин заточиха, изтласкаха го от страната;
Солженицин подложиха на гонения, заточиха и изтласкаха от страната;
Ернст Неизвестни подложиха на гонения и изтласкаха от страната;
Биков подложиха на гонения (в буквалния смисъл на думата);
Шендерович изтласкаха от страната;
Акунин, Глуховски, Улицка, Шишкин бяха принудени за емигрират.

Именно това се нарича отмяна на руската култура.

 

Via Город Глуповъ
Превод от руски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – Едни такива, но не единствени такива

Ивайло Божинов

 

Генезисът на „Възраждане“ може да се проследи: това е изцяло кремълски червено-кафяв проект, който е заченат в Русия, отрепетиран и пренесен в България.

Случил се е в средата на 90-те, когато Елцин, макар и с малко, възкръсва и печели изборите, а присъдружните Зюганов и Жириновски „терпят фиаско“.

Тогава най-реакционните и мракобесни „здрави сили“ в Русия търсят бг маргинали, защото крупните политически фигури и партии у нас не се отклоняват съществено от равнис по Борис Елцин.

Който търси, намира.

Така откриват отец Георги Гелеменов, скандален свещеник, племенник на Александър Гелеменов, шеф на катедрата по криминалистика в „ковачницата за кадри“ на ДС – школата в Симеоново, който се позиционира като православен неофашист.

След обучение в секретна база край руския град Звенигород Гелеменов се връща в България, където регистрира „крайно дясното движение“ „Възраждане“.

То обаче почти не развива дейност през времето след регистрацията си – 1996 г., не е пререгистрирано и, съответно, остава само лого, „празно квадратче“ без реално съдържание.

Много години по-късно тази куха структура е извадена от политическия нафталин и напълнена с модернизиран нацизъм – черносотнически микс от отровни доктрини, които могат да се определят лаконично като разпасан колониален рашизъм.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Похабяване на бала

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

В кандидат-гимназиалния жаргон има едно понятие, което гласи „похабяване на бала“ и означава ученик с висок бал да се запише в не толкова престижно училище. Това понятие е частно проявление на цялостен жизнен принцип. Например, ако въплъщаваш осреднената европоцентрична норма за красота, т.е. ако си стройна, русолява и с правилни черти, ти си длъжна да експонираш този даващ ти аристократична видност дар на природата в съответстващия му контекст. Длъжна си да страниш от хора, дейности и места, които биха похабили „бала“ ти, дори и те да са все по-скритият за теб самата избор на сърцето ти. Ако има опасност жена с по-лоши стартови позиции да те застигне или изпревари благодарение на упоритостта си, ти трябва да запазиш предимството си, дори и на цената на крайно себеотрицание. Ако тя отслабне чрез диета, ти трябва да тръгнеш на фитнес или поне да се хвалиш с джинса си. Ако тя се изруси, ти трябва да се изрусиш още по-светло или поне да изтъкваш автентичността на естествения цвят. Ако тя се премести в София, ти трябва да се преместиш в чужбина или поне да псуваш селяните. А ако тя се изравни с теб или те надмине благодарение на това, че в сетивния свят „всичко тече, всичко се променя“, не ти остава нищо друго освен да фетишизираш извисилото те начало, макар и то да е не по-малко случайно от снизилото те настояще.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Стефан Кисьов – Аз, Стефан Кисьов, писател и гражданин

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Аз, Стефан Кисьов, писател и гражданин, съзнавайки последствията, до които би могло да доведе изгонването на 70-те руски дипломатически служители от България, бих искал да заявя официално: Подкрепям напълно действията на българския министър-председател и правителство. Възразявам категорично срещу евентуална промяна в българската позиция по този въпрос. Тя би означавала нечувано национално унижение пред целия свят, който в момента следи с внимание всяка българска стъпка по този въпрос. Добро или лошо, правилно или не, жребият е хвърлен. След унизителния ултиматум на руската посланичка, въпросът вече не е дали да бъдат върнати дипломатите обратно, а дали България ще бъде унизена или ще запази достойнството си. Което при едно подобно отстъпление, бихме загубили пред целия свят. Има действия, след които не можеш да се върнеш назад, каквото и да ти струва това. Достойнството на един народ струва повече от едно посолство. А срамът при една подобна постъпка ще е вечен! Вън руските слуги на Митрофанова!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Блъфът ще бъде нобел

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

От доста години смятам, че проектът народен писател е нобелов проект на един народ. Спомням си усмивките първия път, когато го вербализирах сред приятели, на маса. Очевидно бях казал нещо идиосинкразно, което прекрачваше консенсуса на кръга от радикално настроени съмишленици. Затвърдих тази неприемлива идиосинкразия, когато после публично заявявах същото вече в контекста на обичайното народопсихологическо подозрение в завист на един народ на историческите неудачи и митопоетическите неудачници.

От първото гламурно представяне на проекта в сп. „Егоист“ през 1999 до добре организираната първоаприлска шега през 2021 г. той минаваше за обикновен ПР блъф на комсомолец кариерист, епически репрезентант на Мирния преход, хващащ се за зеленото нейде около коледния и пролетния базари на книгата. Вдигаха се продажбите с ясното споделено съзнание на агенти и контрагенти, че нобелитирането е базарен блъф, адекватно отговарящ на ПР симулацията народен писател. Да се твърди в прав текст и сериозно, че блъфът не е блъф, а сваляне на картите на един народ продължаваше да е неконсенсусна дори в тяснорадикални кръгове идиосинкразия и презумпция за виновност в завист в широконародни такива.

Оставям на въображаемия радикално настроен докторант от имагинерна българска академия на науките на една въображаема България на блажените литературноисторическото изследване и установяване на момента, в който базарният блъф узря до новина за предложение за номинация или простичко казано номинация някъде в синхронизираната реалност на правилните медии.

Лично аз държа да констатирам и призная грешката си, изхождаща от допускането, че проектът народен писател като нобелов проект на един толкова сериозен в неудачите си народ не е шорткът към удачните предбазарни блъфове на писателя на един народ.

Или формулирано във високия митопоетически регистър на неудачата: блъфът ще бъде нобел.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Блъфът ще бъде нобел

Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022

 

От доста години смятам, че проектът народен писател е нобелов проект на един народ. Спомням си усмивките първия път, когато го вербализирах сред приятели, на маса. Очевидно бях казал нещо идиосинкразно, което прекрачваше консенсуса на кръга от радикално настроени съмишленици. Затвърдих тази неприемлива идиосинкразия, когато после публично заявявах същото вече в контекста на обичайното народопсихологическо подозрение в завист на един народ на историческите неудачи и митопоетическите неудачници.

От първото гламурно представяне на проекта в сп. „Егоист“ през 1999 до добре организираната първоаприлска шега през 2021 г. той минаваше за обикновен ПР блъф на комсомолец кариерист, епически репрезентант на Мирния преход, хващащ се за зеленето нейде около коледния и пролетния базари на книгата. Вдигаха се продажбите с ясното споделено съзнание на агенти и контрагенти, че нобелитирането е базарен блъф, адекватно отговарящ на ПР симулацията народен писател. Да се твърди в прав текст и сериозно, че блъфът не е блъф, а сваляне на картите на един народ продължаваше да е неконсенсусна дори в тяснорадикални кръгове идиосинкразия и презумпция за виновност в завист в широконародни такива.

Оставям на въображаемия радикално настроен докторант от имагинерната българска академия на една въображаема България на блажените литературноисторическото изследване и установяване на момента, в който базарният блъф узря до новина за предложение за номинация или простичко казано номинация някъде в синхронизираната реалност на правилните медии.

Лично аз държа да констатирам и призная грешката си, изхождаща от допускането, че проектът народен писател като нобелов проект на един толкова сериозен в неудачите си народ не е шорткът към удачните предбазарни блъфове на писателя на един народ.

Или формулирано във високия митопоетически регистър на неудачата: блъфът ще бъде нобел.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X