Марко Видал – Въпроси за Ботев

RASSIM®, Sea Black, 2015. От серията СОЛ, 2020-2009. морска вода върху хартия, 70 х 100 см.

#1 Петър Симеонов: „Никой няма интерес да пропагандира в училище идеи против властта“

Христо Ботев бил ли е анархист? Или по-скоро политически близо до това политическо движение? Каква е била връзката на Ботев с анархизма?

Петър Симеонов: Не е правилно да го наричаме анархист, защото по неговото време самите анархистите не са се наричали така. Но изглежда Ботев е бил близък не само с идеите, но дори и с личностите на анархизма от своето време. Документирани са връзките му с Нечаев, споделя идеите на Бакунин, цитира Прудон… Колко по-близък до анархизма би могъл да бъде може би най-будният младеж от България по него време?

Според вас може ли да определим Христо Ботев като националист? Какво различава националноосвободителното движение през XIX век от сегашния български национализъм?

П. С.: Както по отношение на анархизма, така и по отношение на национализма е трудно да мерим с днешния аршин. По времето на Ботев огромната част от Европа и света принадлежи на една или друга империя. Под влиянието на доминиращата буржоазна класа, еманципацията на народите приема формата на национална държава – без това непременно да е била целта на борците за свобода. Една част от тях несъмнено са били националисти във всеки съвременен смисъл на думата. Например един Стамболов, близък приятел на Ботев в определен момент, се нарежда сред най-жестоките диктатори на „свободна“ България. Същевременно можем доста убедено да твърдим, че тази България няма почти нищо общо със свободата, за която се бори Ботев, че и, ако щете, Левски например.

Така нареченото националноосвободително движение всъщност не се е наричало така. БРЦК не е „националноосвободителен“, а „революционен“ комитет. Тези хора са се имали преди всичко за революционери, а не за националисти. Днес огромната част от българите ги припознават като националисти, защото живеят с илюзията, че върховната цел и крайният успех на делото им е създаването на България. И докато за целта може все пак да се спори, то за резултатът от делото им няма съмнение, че е един, меко казано, неуспешен опит за борба. А България, в която се кълнат днешните националисти, е създадена от най-жестоките империи на времето си, начело с Русия. Ако Ботев и другарите му бяха успели в делото си, вероятно същите тези империи биха се съюзили, за да помогнат на Османската да ги смаже, както е ставало неведнъж в историята.

Тук може да говорите и за идеята за Балканската федерация. Нали се представя това движение като чисто българско националистическо, а всъщност е имало различни течения, сред които беше и течението за една всеобща социалистическа балканска федерация. Какво отношение към това е имал Ботев?

П. С.: Имало е различни тенденции и, вероятно, различни позиции от едни и същи хора по различно време. Със сигурност поне Каравелов в определен момент проповядва идеята за Балканска федерация. Със същата сигурност, по него време хората вече са се делели, ако не на нации, то на народи. Но изглежда добре са съзнавали безсилието на отделния народ пред мащабите на подтисналата го империя и нуждата от обединение на народите. Но аз нямам основания, вероятно защото не съм добре запознат, да твърдя, че Ботев е пропагандирал открито идеята за федерация на Балканите. Това не е и в негов стил – точно както анархистите не пропагандират непрекъснато идеята за световна конфедерация. Напротив, Ботев изобличава тежкото положение на българите и сочи виновниците за него. Това е неговата рецепта за решаване на проблемите. А народ, който успее да си реши тези проблеми, сам ще прецени дали е най-добре да прави федерация или в нещо друго. За съжаление и тук изглежда е прав. Вече близо век и половина нашият народ уж е приключил с въпроса за федерацията, има си „своя“ държава, но не успява да излезе от тежкото положение – явно това е по-сериозният проблем.

Какво чувствате като видите лика на Ботев придържан от фашистки хулигани, разни патрЕоти и попове?

П. С.: Ботев не е икона, та да го пазим „чист и неопетнен“. Така че не чувствам нищо, когато някой си го нарисува на… каквото намери за добре. Не може да се обръща внимание на всеки глупак или мръсник. Хората правят много по-лоши неща, от това да си татуират известни личности по нецензурни места. Бих предпочел хулиганите да не бият и изнасилват, патриотите да не продават и майките си, а поповете да не лъготят хората. Пък ликът на Ботев да си го носят със здраве.

Логично ли е една неолиберална държава като сегашна България да си присвоява лика на революционер като Ботев и да го превърне в национален герой? Сега във Франция се обсъжда дали да превърнат Рембо в национален герой и има разпален дебат по темата, тъй като той е защитавал комуната на времето. Подобен случай ли е Ботев?

П. С.: За съжаление не познавам случаят Рембо, но съм доста уверен, че това, което се случва с Ботев, Левски, Капитан Петко и други „национални герои“ е правило, а не изключение. На властта е най-удобно борците за свобода да бъдат превърнати в борци за държавността. Примерно Ботев, който е демонстрирал пълно презрение към всякаква власт, собственост и държавност, днес е ограбен от собствените си думи, обезличен до „високо чело“ и „мила ми Венето“ и… обесен на стената на всяко училище.

Как се преподава Ботев в българските училища? Не съм израсъл в България, но си представям, че фигурата му се преподава на децата все едно той е бог, пред който всеки истински българин трябва да се прекланя. Така ли е?

П. С.: Бог не е точната дума. Заради огромният му талант и неоспоримото му място в българската литература, Ботев не може да бъде подминат. Но начинът, по който се изучава (както, впрочем, и всеки друг автор), успешно кастрира словото му. От една страна учебният материал е подбран върху по-патриотичните стихотворения и статии. Но от по-важната, друга страна, Ботев в дете на своето време и своята среда и не може да бъде добре разбран извън тях. Няма как да разбереш идеите на някого чрез думите му, без да знаеш на кого говори и да познаваш духа и делата на времето. За съжаление цялата нескопосаност на образованието в България силно помага за замъгляването на Ботевото слово. Би могло да бъде иначе, но никой няма интерес да пропагандира в училище идеи против властта.

Според вас хората четат ли Ботевата поезия критически или като псалом или молитва, която трябва да се научи наизуст и да се повтаря, без да се замислят върху думите на поета?

П. С.: Дори четени като псалом, думите на поета са силни и си заслужава да бъдат запомнени. Но много по-полезно за душата (а и за народа) би било, ако се четат с разбиране. За съжаление това изисква познания, далеч надхвърлящи гимназиалния образователен курс – на мен самия не ми достигат много от тях. Те биха могли да бъдат преподавани заедно с Ботевото творчество, но по понятни причини това не се случва. Другият начин би бил човек да търси алтернативни източници и анализи на творчеството на поета, но такива много трудно се намират и още по-малко хора, като че ли, биха ги потърсили.

#2 Владимир Сабоурин: „Сегашният БГ национализъм е платен от руския империализъм, спрямо който Ботев ясно се е отграничил“

Христо Ботев бил ли е анархист? Или по-скоро политически близо до това политическо движение? Каква е била връзката на Ботев с анархизма?

Владимир Сабоурин: Моите отговори са по-скоро на поет, отколкото на българист: за мен поезията на Ботев е анархистка, каквато е поезията на Рембо или ранния Хуго Бал.

Според вас може ли да определим Христо Ботев като националист? Какво различава националноосвободителното движение през XIX век от сегашния български национализъм?

В. С.: За да има национализъм, трябва да е налице национална държава, каквато няма по времето на Ботев. Той НЕ е и няма как да е националист. Сегашният БГ национализъм е платен от руския империализъм, спрямо който Ботев ясно се е отграничил.

Тук може да говорите и за идеята за Балканската федерация. Нали се представя това движение като чисто българско националистическо, а всъщност е имало различни течения, сред които беше и течението за една всеобща социалистическа балканска федерация. Какво отношение към това е имал Ботев?

В. С.: Ботев е поддръжник на Парижката комуна и на нейните идеи, мислил е освободителното движение като социално, а не националистическо.

Какво чувствате като видите лика на Ботев придържан от фашистки хулигани, разни патрЕоти и попове?

В. С.: Повръща ми се, боли ме, страх ме е.

Логично ли е една неолиберална държава като сегашна България да си присвоява лика на революционер като Ботев и да го превърне в национален герой? Сега във Франция се обсъжда дали да превърнат Рембо в национален герой и има разпален дебат по темата, тъй като той е защитавал комуната на времето. Подобен случай ли е Ботев?

В. С.: Ботев е доста сходен с Рембо. Превръщането на Ботев в централна фигура на националната идеология е насилие срещу поета и социалния революционер.

Как се преподава Ботев в българските училища? Не съм израсъл в България, но си представям, че фигурата му се преподава на децата все едно той е бог, пред който всеки истински българин трябва да се прекланя. Така ли е?

В. С.: Не съм учил в БГ училище, не знам. Въпросът е резонен, от това реално зависи как се чете Ботев.

Според вас хората четат ли Ботевата поезия критически или като псалом или молитва, която трябва да се научи наизуст и да се повтаря, без да се замислят върху думите на поета?

В. С.: Поне достъпът до елитните гимназии и университетите през „темите“ по литература прави поезията на Ботев трудна за свободно четене, четене, независимо от държавната национална идеология.

списание „Нова социална поезия“, бр. 25, ноември, 2020, ISSN 2603-543X

Златомир Златанов – Докато наблюдаващият офицер спеше

Хубен Черкелов, 2000 тайвански долара, Чан Кайшъ, 2020

 

 

Влечението към смъртта въплъщава енергията на повторението.
Целта на това абстрактно влечение е постоянно пропускане на целта, оттам и травматичното наслаждение, този протагонист на истината.
Влечение като чиста негативност или радикална крайност, априорно условие – тази tabula rasa на всички фантазии, която разчиства основата за всеки истински етически или политически акт. Има ли обаче такъв акт?
Всяка нормалност е вторична нормализация на това изначално разместване на влечението към смъртта. Само чрез стресиращия опит за върховната пустота на всеки позитивен ред на нормалност се отваря пространство за събитие.
Светът е обърнатото лице на един ад, нещо като остров Санторини, кацнал върху вулканичен разлом.
Но ние сме забравили, че сме войници на космоса, всячески се стараем да забравим бога на забравата.
Страда Йов, защото му е отнето всичко, но страда и Проповедника на Соломон поради твърде многото дадено.
Периодическите кризи и сътресения са болестни симптоми, но и ускорена симплификация на една много по-дълбока травма, твърде древна при това.
Днешните протести дистрибутират енергията на безславни реминисценции в тяхното раз-архивиране на разсеяни хетерогенности.
Модерната държава трябва да защитава както субективните права и избори, базирани на собствена индивидуална воля и частна собственост, така и идеята за социална справедливост, което само по себе си е парадокс.
Държавата е вътрешно разцепена между легалност и не-легалност, но така раздвоени са и самите индивиди.
Модерната визия за законност включва незаконното, законите са едновременно валидни и невалидни.
Днес не се управлява чрез подчинение, а като се вземат под внимание субективните права, които са вътрешно раздвоени, това е управляемостта на модела Фуко – защо?
Формата на субективни права е насочена срещу самата себе си, една форма анулира това, което е създала друга, при това на същия принцип, субективно самоволение. Субектът на собствена воля се превръща в обект на безкрайна управленска активност, в която трябва да бъдат съчинявани все нови и нови права, за да премахнат ефектите, вредни за свободата, на други по-стари права.
Това е логиката на буржоазната governmentality по Фуко. Понеже това е управление чрез права, то управлява субектите, като усилва свободата им. Свободата на собствена воля прави субекта управляем, той не е оттеглен от управление, а във висша степен изложен пред него като субект, който съществува чрез управление.
И резултатът е противоречив както за управляващите, така и за управляемите носители на права.
Кой кого управлява – това ли е истината за протестите?
Истината е, че точно властимащите са с орязани граждански права.
Правата в модерния смисъл са контра-права, права на протестиращи и контра-протестиращи, плажуващи и контра-плажуващи, както видяхме на плажа Росенец.
Нещо се е променило във визиите за управление, политики и правосъдие, и ние не сме способни да го схванем, освен несъзнавано, несъзнаваното като нереализирана интелигентност.
Ние залагаме повече на несъзнаваното, отколкото на интелигентност, чието друго име е страст по невежество.
Това управление е корумпирано и авторитарно – но тези предикати само затлачват един по начало сгрешен модел, тоест липса на такъв.
Демокрацията е аморфна, единствения политически режим, който съзнателно се опълчва срещу своя евентуален фундамент, приемайки го за заплаха.
Демокрацията открито признава идиотския си транзитивизъм – избори на всеки четири години, въртележка на властовите идиоти.
Слугинажът като антропологическа истина за човешкия вид няма да бъде премахнат така, но може да се приведе в поносим вид.
Днес се управлява чрез неуправление, постига се стабилност чрез нестабилност, законност чрез съобразяване с гражданските права като легално защитени частни интереси на универсализирана себичност, тоест незаконност.
Всяко генерализиране на права и закони води до импотентно овъншняване, което прикрива нереализирания им вътрешен антагонизъм.
Това се видя с джиросването на акциите на футболния отбор Левски. В закона имало пропуск. Не, напротив, самият закон е легализиране на пропуски, случаен набор от цитати на собствената си разцепена структура и трансгресия.
Права имат и тези, които не обитават в правото, дори в повече права от правоверните блюстители на закона. Престараването на едните е компенсирано със свръх-имунитет на другите.
Имаш правото да участваш, но и правото ти на неучастие трябва да бъде взето под внимание, съобразено (considered).
Кой ще арбитрира? Всички символни авторитети днес са в упадък; частните желания, интереси, воли, претенции, самоограничавайки се едни други, не извеждат до общ хоризонт.
Демокрацията е аморфна по начало, където аморфното изисква аморфност, политиките и правните пледоарии са неопределени и демагогски.
Френската революция отпуши идеята за равенство и еднакви права, за да бъде всичко това опошлено в ресентимента на дребните съсловия и в идеологизираните аспирации на самовстрастяващи се фашизми и тоталитаризми.
Тоталитаризмът е равенство без свобода.
Либерализмът е свобода без равенство.
Тоталитаризмът е трибунал, либерализмът – кастинг.
Тези аксиоми са като щипки на омар, произвеждащи вътрешно разцепени индивиди, агенти на дифузни текучествени групи, заместили синтетиката на предишните аналогови класи.

Свобода и равенство репрезентират това, което Адорно наричаше “контекст на свобода”.  Апелира се към тях, без да се разпознае, че принадлежат към сферата на циркулация, снабдяването с дребнобуржоазни блага, а не към антагонизма на труд и капитал, в което и се състои вътрешната връзка между свобода и несвобода в модерните общества.

И тогава какви политики, след като марксистката “база” е отречена като остаряла?

И досега не се схваща, че либерална демокрация е оксиморон. Норберто Бобио е цитиран да твърди, че борбата между либерализъм и демокрация е борба между хегемонията на  свободата над равенството, от една страна,  и на равенство над свобода, от друга.

Свобода и равенство са антитетични стойности, в смисъл че никое от тях може да бъде напълно реализирано, освен с цената на другото. Либералното laissez-faire общество е неизбежно неегалитарно и егалитарното общество е неизбежно нелиберално

Има само една форма на равенство – равенство в правото на свобода, – не само съвместима, но и изискуема от самия либерализъм

Проблемът пред хибрида либерална демокрация е фактът, че тъкмо защото  имаш право на равенство не означава, че имаш ресурса да се наслаждаваш на конкретно упражняване на това право, и тази празнина трябва да се запълни с процедурно тяло от правила.

Постоянно сменящите се демократични процедури, понякога плод на искрени усилия да се придаде мощ на социалното тяло от тела, усилват подозрението, че това са лицемерни, формални и дефектни мерки, хвърлящи в отчаяние.

Свободата означава гражданство, правото и задължението да участваш директно в политическите решения. Свободата означава интегриране в общността.

И тук пътищата се разделят – либерализмът изисква частника-индивид в изолация, студената калкулация, чистия икономически интерес, който неподкрепен от политическа отговорност, се превръща в бедствие

И тук това бедствие се състоя в най-лошия вариант на мафиотска безскрупулност, вулгарност и цинизъм.

Ако актуалните олигарси бъдат неутрализирани, какво ще се промени?

Ако това правителство подаде оставка,  неолибералният модел ще се смени ли, след като вече се е наложил повсеместно по целия свят още от времето на Татчър?

Несъзнаваното недоволство на масите ще реализира ли своята интелигентност?

Още Дельоз знаеше, че фашизмът е процес без цел и обект.  Фашизмът  се провали в морбидното си влечение към смъртта,  но угрозата му не изчезна, по-ужасяваща от призрака на комунизма.

Политиките днес се декорират с фашизиран естетизъм, управляващите поддържат дрескод на артисти, амплоа на смешници, една Мона Лиза с мустаци.
Универсалното неразбирателство е дистрибутивната решетка, която позволява на всеки да се конформира, и това действа много по-ефективно от тоталитарната уравниловка.
Някога те бяха външно съгласни, за да са несъгласни вътрешно в симпатизантско дисидентство, днес е обратното, но ефектът е същият – днес биваме държани в подчинение чрез собственото си неподчинение, управлявани чрез собствената си фриволна неуправляемост.
Опустошението е пълно. Обект-причината на желанията, това илюзорно богатство, agalma, се харчи заедно с пустотата (void, ouden). Сократ е знаел добре това при отношенията си с Алкивиад.
Няма удовлетворени желания, има само желания за желаене.
Универсалното неразбиране позволява на всеки да е съгласен с несъгласието на другите.
Ако можеха да се разбират, хората щяха наистина да са несъгласни, както е в любовта, както е при Сократ с Алкивиад.
Пълната некомуникабелност е благодатна почва за комуникация, от която всеядните медии профитират.
Задачата на държавата е да поддържа поносимо неравенство, като поощрява субективните права, основани на самоинтерес и избор, но с парадоксалния резултат да деполитизира техните носители.
Изолационизмът на големи политики ражда авторитарни чудовища. Обратно, популистките политики доставят фетишистки разцепения субект на безпринципност и корупция.
Какво искат те ли? Морално чисти диктатори или корумпиращ терор на вежливост?
Проблемът е в самата им раздвоеност. Съвместяват социално участие и частен избор като коалиционни партньори на самите себе си и се превръщат в саморазпадащи се коалиции, заради което се самопрезират и проектират това презрение и върху институциите.
Да решаваш екзистенциалните си терзания със социална демагогия е гадно, да заместваш тези терзания с идеологически пълнежи – също.
Днес липсата на идеология е идеология в чист вид, както пледира Жижек.
Ето защо гражданското общество е толкова презирано, защото е носител на един деидеологизиран конфликт на импотентност и пасивност. Ницше ги е презирал, а сега го правят тези, които се смятат за държавници и истински мъжкари, способни да налагат волята си, да създават ценности и закони, докато не се проумее, че става въпрос за други импотентни смешници.
Разбира се, трийсет години те прехвърлят собствените си дефекти върху дефектите на тоталитарния режим, съответно на демокрацията, без да забележат своята зависимост от самоналожените трансферентни отношения на гравитиращи тела.
Е, вече го осъзнаха и мигновено го комерсиализираха в търговия с влияние – кой неповлиян би я изобличил?
Само до корупция и грабежи ли продължава да се свежда всичко? Не станаха ли твърде много оплаквачите на социални тъги и неволи, нещо което се е струвало подозрително още на Пенчо Славейков?
Йов или Соломон? Къде се корени потресната социопатия на човешкото общежитие?
Защо не измислят нещо ново? Няма го робският морал на Ницше, но защо приемат анонимната корпоративна рамка, политико-юридическата машина на държавата, работеща на празен ход, в която призракът на робския морал тържествува?
Корупцията е навсякъде и на всички нива – звучи твърде опортюнистично, нали?
Тогава доведете Сталин или неговите пародии, както се видя при нахлуването на прокурорски екипи в президентството.
Ако ще е половинчато правосъдие, по-добре никакво, както е в света на кафкианските герои.
Щеше да е хубаво светът да е по-добър и стабилен, корумпираната по начало човешка природа да бъде поправена.
Но това е невъзможно и всички го знаят в просветения си фетишизъм.
Протестите са сведени до деполитизиран фитнес. Страхът от радикални решения и промени е толкова повсеместен, че дори не се забелязва.
Това е по-скоро екзорсизъм на зомбирани духове, докато култовото божество на капитала остава непокътнато.
Френската революция отключи гражданско общество като чезнещ посредник на политическото, но това цивилно общество на права и свободи самото е политически конструкт поради скрити себични причини.
Егоистичните волунтаризми се нуждаят от държавна санкция и протекция. Това е парадокс, какъвто е залегнал и в основата на модерната държава – да прави възможно социалното участие, както и да позволява частни индивидуални избори.
Всички са ощетени и всъщност никой не е. Универсалното продължава да се разминава с партикулярното.
Какво ни казва модерният господар?
Аз не експлоатирам директно никого, аз го принуждавам да приеме форма удобна за експлоатиране.
Претенцията ни е да бъдем нормално експлоатирани, след като несъзнаваните корени на труд, език и наслаждение са недостъпни, освен в евтини демагогии.
Оставени на себе си, слугите упражняват собствената си воля (Eigenwille) фриволно като лакеите на Гогол.
Масите протестират с цел да бъдат избавени от върховна непоносима цел, примерно комунистическата хипотеза. Така работи влечението към смъртта на празен ход, измиране неспособно да изконсумира смъртта.
Вулгарното превъзходство на десните неолиберали репликира виктимизираното изтощение на низшите съсловия.
Само силните ли са в състояние да налагат стойности и ценности? Защо простолюдието е свързвано неизменно с пасивност и безволевост?
Още Дейвид Хюм се е чудил как малцина могат да управляват мнозинството.
Политиките днес запълват с фетиши структурната празнина, конституираща невъзможната истина за себе си.
Липсваща причина ли?
Повече се тревожат за отсъстващи стоки, отколкото за отсъстващия смисъл.
Отдушникът е консуматорската стихия, която всъщност е капан за доброволно самопожертване, фетишистка форма на влечението към смъртта.
Когато липсва класовата борба, нейният заместител са спортът и политиките като спорт в една анонимна корпоративна среда на злобна конкуренция.
Днешните спортисти са корпоративни агенти, днес всички спортуват, treiben Sport, но Trieb е името на влечението.
И наистина протестите дегенерират на фенска база. Фенските маси искат треньора да бъде сменен, но не и играта, защото не познават друга игра, освен тази на капитализъм.
Експлоатацията е нещо повече от извличане на принадена стойност, съответно принадено наслаждение. Експлоатацията разкрива радикалната неконзистентност на липсващата причина, тоест самоотнасящата се негативност на труда, доколкото този труд е поместен в нарешетената структура на несъзнаваното – където ти виждаш Изход, аз виждам празнина.
Смисълът е перфорация на невъзможни истини – където ти виждаш връзка, аз виждам разнищване.
Радикалната неконзистентност на липсващата причина, в случая самоотнасящата се негативност на труда, е поместена в пробитата структура на несъзнаваното.
Дори да не е така, тук третират трудът като благо, което някой ограбва. Реалната експлоатация е предшествана от нещо, някаква безизходица, дала повод на такива като Лиотар да заявят, че ние самите искаме да бъдем експлоатирани, както го желае жената, която не съществува, за да се измъкне от своята аморфност. Твърде цинично, с което Лиотар си е заслужил презрението на левичарите.
Ние се привеждаме в екзистенция чрез експлоатация, неолибералният трик се състои в това да го приемем като самоексплоатация, само-мениджмънт на гадния език на юпитата, които още Дельоз е презирал.
Забравете Аристотел, общото благо и общият интерес не съществуват. Стремежът към щастие е стремеж към вулгарност на дребнобуржоазните съсловия, както много добре е знаел Флобер. Светът днес е на световна дребна буржоазия, свят на унилатерално различие, на еднопосочна вулгарност.
Всеки ден се натъквам на нещастни физиономии като моята и опитът ми подсказва – те са нещастни, не защото са бедни, а защото не са богати.
Да, те са безсилни и изтощени, и веднага услужливо ще им пробутат още права, втора и трета употреба, втора или трета пресност. Права, които виктимизират и обезоръжават, дори за да не помислиш за революционен възкресенски субект, защото, нали, как ще изкарат зимата, как ще изкарат кризата, всичките кризи на капиталистическия свят.
С революциите е приключено, по-добре либерален консенсус на взаимно самоощетяване и саботаж, нали така функционира пазарът – днес държавата е заместена от пазар.
Протестите са вулгарни и без послание, нерефлектирани спазми на влечението към смъртта, обезопасен кондомен фашизъм от сингуляризирани фашизми, шоу, маскарад, процесия на нарцистични селфита.
Властта днес е толкова произволно нещо, че може да бъде оправдавана със същите аргументи, с които я заклеймяват. Представете си това като саморазплитащи се Боромееви възли – където ти виждаш снадки, аз виждам разрив.
Интелигентният дизайн се оказа поредната фетишистка заблуда на модерните общества.
Ако бе по-цинична, властта щеше да каже – но за какво протестирате, вие управлявате и сте управляеми чрез правата си, ние само ви разчистваме терени за тази цел.
Днешните войни, размирици и протести са подли и вулгарни в същия стил, сублимация на корпоративни ценности, налагане на ценности, които никой не е искал.
Колективното несъзнавано е другото име на господарски дискурс.
Общият интерес днес се състои в това да отричат, че имат общ интерес.
Тоталната дума на Маларме е отсъстваща виртуална точка на референция, чистата нереалност и структура, която тегне над нас.
Разбира се, структурите не маршируват по улиците, но те са причината хората да го правят.
Кои структури, след като съдържат неусвоим и неозначен елемент?
Ние първо трябваше да кажем Не на корпоративните структури, макар и децата вече да знаят, че това е невъзможно, защото в един превратен смисъл това е същинският смисъл на технологично обрамчване (Gestell) и окабеляване на мозъци, от които не знаем какво ще произлезе, не го знаят Мъск, Безос, Гейтс, Зукърбърг, за дерибействащите български олигарси да не говорим.
Днес писането е подведено под софтуер като функционален аналог на идеология – ние трябваше да кажем Не на това писане, но всъщност сме се превърнали в негови машинални агенти.
Принцът на Макиавели е заместен с Принц на тълпите и въпросът е за тълпите, а не за принца.
Утопията на Антонио Негри за сингуляризирани множества на колективен крауд-сорсинг, както е при социалните мрежи, бе компрометирана – войната, мафията и тероризмът се пренесоха в мрежите. Продуктивните прото-комунистически множества се оказаха безпомощни под корпоративния гнет. Оставени на себе си, ние сме анонимни фашисти и партизани на автономното.
В съня на Джем, както го описва Андрич, той иска да обитава между свободни и анонимни хора, което за псевдо-етническия Доган би било кошмар. Докато наблюдаващият му офицер спи, този анти-Джем отглежда домати.
А какво за останалите заложници на суверенното, докато се надцакват с евтини номера и с лакейско презрение един към друг?
Или светът ще постигне суверенност без узурпация, или ще си остане все същото царство на Злото.
Тоталитарната команда е разпознаваема и когато бе отменена, правният мир рухна, тъй като не познаваше друго начало. Законите бяха деконструирани и оплетени в разнопосочни сигнали.
Либералният флирт със законите ни излезе през носа – можеш да съдиш всекиго без да осъдиш никого.
Социалното и политическото бяха умишлено разграничени под предлог създаване на цивилно общество, за да се получи обратният ефект на социално разслоение и перманентна гражданска война.
Под предлог, че се дава предимство на можещите като меритократско съсловие, това всъщност бе легализиране на грубата сила и вулгарността.
Класите са изчезнали, но делението е останало, и ако между поколенията е сключен таен завет, той е завет на беззаветност като криза на наследяване без наследство.
Сен Жюст е бил прав: когато няма революция, нито добродетел, тогава корупцията управлява върховно. Наслаждавайте се!
Командата на суверена като понятие на закона се е оттеглила и сега наистина си играем със законите като с детски играчки, осъществили месианизма на Агамбен avant la lettre.
Няма позитивен закон, структурната негативност на закона трябва да бъде разучена и усвоена като в психоаналитичен сеанс.
Съдът днес е повече психоаналитичен фарс, отколкото правораздаване.
Правният мир е в спекулативно единство с присъщата си негативност (пословичните дупки в закона) като негова исторически разгърната онтологизирана същност, самоотнасяща се негативност, каквато се разкрива в произходите на труда и езика, политиките, навсякъде.
Юридическото е де-юридизирано.
Политическото е деполитизирано в името на неясен обществен интерес, съставeн от частни себичности.
Законът е станал терапевтичен, свързан непризнавано с перверзно наслаждение като политически фактор, ето защо перверзният ще върши това, за което невротиците могат само да мечтаят.
Това е един нов отвратителен свят.
Няма специфичен суверен, който да се идентифицира като автор на правилата и законите на Европейския съюз, оттам и цялата неразбория и комизъм.
И тогава националните суверени се залавят за работа, както си знаят.
Законите са шиболети с минимално съдържание и максимум амбивалентни интерпретации.
Юридическите термини са латинизирана вакханалия с цел да неутрализира отворената текстура на обичайния език. Самодоволството на експертно знание прелива в собствената си некомпетентност.
Психоанализата е анти-откровение, правните закони – също.
Суверенността е Нищото (Батай). Ще е жалко да бъркаме това нищо с вулгарните си изпълнения и все пак вършим точно това, дори когато знаем какво вършим.
В нищото на суверенността е положено яйцето на лебед, от което няма да произлезе полет.
Но не е ли същото нищо капитализмът, съвпадащ със собствената си акселерация, която само ако стагнира за момент, този капитализъм ще изчезне – онтологията на неговото възпроизводство е положена върху нищото.
Както картезианското когито изключва съмнението, като се полага на бог, така трудът изключва своята негативност като се полага на капитала, който пък трансформира фикцията на труда в квантифицираното му видоизменяне като работна сила.
В това ретроактивно полагане на предпоставки (Setzung der Voraussetzungen, positing the presuppositions) светът колабира, движейки се напред, но всъщност на обратен ход – симптомите идват от бъдещето.
Симптомът е опората на твоя живот – премахнеш ли го, загиваш и ти.
Където ти виждаш бъдеще, аз виждам овкусени симптоми.
В това е проблемът – в неразрешимия антагонизъм между труд и капитал, между влечението към смъртта и некро-политиките, произвеждащи живи мъртъвци.
Това е мъртвешкият танц, на който са се хванали не само жалките олигарси.
Но на нас ни се внушава друго – демокрация и капитализъм в щастлива колаборация.
Фитнес-протестите разкриват комичната си подоснова – протестира се срещу самия протест, възмущение срещу самото възмущение, недоволство срещу самото недоволство.
Ние вече не сме предишните идиоти, ние сме идиоти prim, рефлексивни превзети идиоти на капиталистически отношения.
Нека бъдем справедливи. Ако не можем да разрушим света, можем да го поставим в скоби. Но заскобеният ентусиазъм на протеста е друга мъртва хватка.
Историята е анти-Откровение, тя не се изповядва, и тези, които смятат обратното, са най-измамени.
Да говориш истината означава да приемеш неконзистентното.
Където ти виждаш цветя, аз виждам въглеродни вериги.
Където виждаш суверенни тела, аз виждам минералната пълнота на небула.
Където виждаш своя живот, аз виждам алиенацията, причинена от фетишизма на означаващото.
Където ти виждаш светло бъдеще, аз виждам целувката, превърнала монахинята в скелет.

Вече не е ясно искейпистките линии на изплъзване (геополитически – газовите  и нефтените потоци)  ли се внедриха в гражданските протести или обратното?

Наблюдаващите офицери са се събудили и реалността изглежда по-ужасяваща от кошмар.

Дипломатическите посолства ще се окажат последните суверенни места на света.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 24, септември, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Сгрешена корупция

Свилен Стефанов, Прасетата обичат диалектиката, м.б., пл.,  95/210 см, 2018

 

 

Корупцията е гигантската хетеротопия, която поглъща публичния живот без да е в състояние да го изплюе обратно. А трябва. Абсолютната корупция е абсолютна липса на стил.
Това ни тормози, естетическата й неиздържаност, неестетиката на корупцията.
Това се получава, когато се надвишат 20 процента – какво? Спомняме си как започна, от мистър 10 процента.
Ескалацията не е изгодна на никого. Това е корумпиране на самата корупция.
От невнесените 700 милиона на хазартния бос се разбра, че 67 от тях са отишли където трябва. Това е 20 процента. Очевидно е било поискано още и инсталацията е гръмнала.
Двойно – да, но не и тройно, казваше Марангозов на тези, които му строяха къщата. Все пак той е западен човек.
В нормалната корупционна държава процентът не се надхвърля. Нито се премахва, защото би настъпил пълен ред, тоест ентропия.
Тук прекаляват. Дори подхвърлят гадни подмятания за обратната страна на тези проценти – 80 процента боклук, лош материал, мизерия и страдание, без да схванат пропорцията за спазване, която се знае още от първия кмет на Атина Анит до Ницше и Парето.
Можеха да седнат, които и да са те, и да се разберат за нещо като неписан закон, нали всичките им са такива – не повече от 20 процента.
А те се кълнат, че не са взели нищо и това е извънредното на наглостта.
Извънредното положение е точно това – хидрената корупция – но те я търсят на друго място.
Извънредното положение е етническият Доган, но те го търсят другаде.
Извънредното положение са всички тези интерпретации, които се състоят от интерпретации, оттам перспективизъм без перспектива.
Сега за тези милиарди европейска помощ, които пристигат като месианизъм без да са дошли. Вземете си точния процент, гадове, ако трябва извикайте Мария Габриел да го изчисли. Дайте шанс на корупцията да получи стил.
Казват, че ние сме били пасивни. Напротив, в това е нашата сила да издържим мръсотията на света, да не влезем в мръсните игри, за които няма изнамерен правилен алгоритъм.
Ако за една интерпретация се разбере как действа, тя вече не е интерпретация.
Ако бог бъде разбран, той вече не е бог.
Ако алгоритъмът на корупция се схване, тя вече не е корупция, а тривиална кражба, 20 процента извънредност.
Но като всички идиоти те гонят стоте процента аутизъм.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Пандемия и пиар

Камелия Щерева, пирография

 

 

Този текст е коментар към началото на горещата фаза на промоцията на новия роман на Г. Господинов, поставено с обявяването на заглавието, изненадващо скоро след новината, че то, както обикновено, ще се пази в тайна. Обичайните протяжни срокове на очакването и времето между подаваните на публиката порции съспенс прогресивно се скъсяват. Има видимо бързане.

Моята интерпретация на случващото се изхожда от допускането, че вътрешната логика на пиар продукта, създаден през 1999-та, предполага подобно забързване, независимо от контекста, в който се случва. Това вътрешно генерирано ускорение по необходимост произтича от прогресивното изконсумиране на литературната субстанция в динамиката на похватите за нейната пазарна дистрибуция. Простичко казано, когато дистрибуцията стане абсолютен господар на литературното произвеждане, тя повлича неудържимо и с нарастваща скорост остатъците автономност на акта на писане.

При нормално положение тази вътрешна логика работи до голяма степен невидимо и добре опаковано в медийния разказ за бавното, десетилетно износване на отделните творби. Публичната в литературните среди тайна за преките зависимости между грантове и издателско подбутване при създаването на достолепно забавяните произведения си е вътрешна информация, която не касае широката публика. Тъй или иначе, при нормалното протичане на литературно-пазарния бизнес аз южуъл медийният разказ за бавните шедьоври успешно можеше да опакова издателско-грантовата припряна реалност на производството им.

Извънредното положение застигна и този бизнес напълно неподготвен. Реакцията на Г. Господинов не е принципно различна от реакциите на Д. Пеевски, Б. Борисов, Р. Радев или Ив. Гешев – повече или по-малко умело десперадо търсене на дивиденти от извънредното, все едно шоуто и бизнесът зад него трябва просто да продължи при по-хазартни залози. Духът на неолибералния капитализъм е същностно хазартен и няма как да направи качествена разлика между нормално и извънредно. За него извънредното е просто количествено – извънредно – голям и рисков залог.

Логиката на медийния разказ за бавните шедьоври от Естествен роман насетне би предполагала внимателно да се изчака развитието на събитията най-малкото до наличието на някаква яснота за сроковете на извънредното положение. Главоломното бързане в пиар кампанията за новия продукт обаче навежда на мисълта, че решението за публикуване е взето не с оглед на неясния край на извънредното положение, а на директна бърза комерсиализация преди неговия край. Залогът са продажби в рамките на проточващо се извънредно положение, в което потенциалните читатели да са добре затворени и четящи красиво или заразено.

При този сценарий динамиката на вътрешно генерираното ускорение на все по-чистия пиар продукт експлозивно съвпада със свръхрисковите залози на един пазар и политикономия на извънредното положение. Започвайки с Д. Пеевски и завършвайки с Г. Господинов, всички играчи искат да бъдат лечители и спасители, дарявайки респиратори на терминални или продавайки романи на затворени за неопределено време читатели. Предстои да видим дали този пандемиен пиар и маркетинг ще се окаже печеливш за политикономическата класа и народния писател, които действат по сходен начин. Поне в случая на Г. Господинов става все по-видимо пандемийното измерение на едноименния пиар продукт, което тепърва предстои да бъде медийно и пазарно нормализирано като обичайна практика.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Росица Бакалова – Тази вечер сънувах кошмар

Камелия Щерева, пирография

 

 

Тази вечер сънувах кошмар. Най-накрая 12 клас отива на матура, но от МОН идват и точно на моите ученици им дават автор, който дори не е в учебната програма. Някакъв тайнствен автор. Уведомяват ме, че е експеримент и точна моите дванадесети класове са влезли в този експеримент. Аз рева с глас в съня си и се карам с един особено нагъл елемент от МОН, който изглежда около 25-годишен с идеално костюмче. Накрая аз, учениците и родителите завеждаме дело в съда. Една учителка ми казва, че заради нашето дело на всички други ученици в България ще им анулират матурите. Събудих се във войнствено настроение.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Владимир Раденков – Предестинацията на презапасяването

Камелия Щрева, пирография

 

 

Откакто преди две-три години имах неблагоразумието да прочета в Интернет за особеностите на някои вируси, започнах да заобикалям разливите на телесни течности по тротоарите, да избягвам докосването на публични повърхности като дръжки, парапети и т.н. или да ползвам дезинфекционни средства, ако това се е случило, изобщо разработих априорно и овладях до съвършенство целия рецептурник от мерки срещу коронавируса. Със свободното ми движение в пространството бе свършено, превърнах се в истински предтеча на човека от сегашните апокалиптични времена. Но сега, когато би трябвало да бъда „мейнстрийма“, актуалното Се, излиза, че не мога да практикувам онзи начин на битие, чийто първопроходник съм именно аз – дезинфекционните гелове и кърпички неизменно изчезват от магазините преди моята поява там. Вярвах в тяхното присъствие по рафтовете поради това, че е настъпил пазарният им кайрос, но очевидно техническите мощности, извеждащи ги на бял свят, са нищожни в сравнение с мощта на едно мотивирано от масова паника потребление. Остават ми утехата, че отново се отличавам аристократично от масата, и шансът да съзерцавам неподправено феномена „тълпа“. Сигурен съм, че всички онези, които изкупуват скъпоценните флакончета с кашони, съвсем доскоро са имали и скоро, надявам се, отново ще имат несравнимо по-голямо доверие в света от мен – поначало един Атлас на своето битие-в-света. Настоящият им страх не е техен собствен, а на изприказващото се по медиите Се-себе-си, от което е било погълнато, под чиято власт е попаднало в случая Себе-си-то на всеки от тях. И именно като обзети от Се-то-себе-си, представляващо онази „интерсубективност“, в която се споделя един съдържателно идентичен свят, в която има „реципрочност на перспективите“, по необходимост те са всеки за себе си – вместо да оставят гелове и кърпички за ближния, те мислят единствено за собственото си спасение, подготвят се за едно „отсяване на зърното от плявата“, в което избраните ще бъдат най-добре запасените. Предполагам, че скоро ще свърши и сапунът, който е крайъгълният камък на моята хипохондрична аскеза, но съпротивата ми срещу представата за един еснафски апокалипсис, с която асоциирам презапасяването, ме възпира да се съпричастя към него, надвивайки дори страха ми от възможните последици.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Антон Марлов – Суетен ли си?

Камелия Щерева, пирография

 

 

Суетен ли си? Имаш ли много гел по косата? А купувал ли си журналисти да ти правят PR интервюта? Взе ли на безценица държавни предприятия като даде под масата? Изгони ли десетки хиляди работници от тях? Плачеш ли сега за работна ръка? Искаш ли внос на работници от чужбина? Приятел ли си на тиквата? Направи ли си стадион и отбор и изгони ли треньорите които създадоха отбора? Ако всички отговори са ДА, то ти си мистър Бийн.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X

 

Тома Пикети и Колектив – Доклад за неравенството в света. Резюме

Бел. ред. Поради технически причини не можем да възпроизведем графиките в текста. Качваме цялата публикация преди текста в .jpg файлове. Извиняваме се за неудобството.

 

Част II : Какви са новите ни констатации относно неравенството на доходите в света?

Показваме, че неравенството в доходите се е увеличило в почти всички региони на света през последните десетилетия, но с различна скорост. Това, че нивата на неравенство са толкова различни, дори когато страните споделят сходни темпове на развитие, подчертава важната роля, която националните политики и институции играят за формирането на неравенството.

Неравенството в доходите варира значително в различните региони на света. То е най-ниско в Европа и най-високо в Близкия изток.

  • Неравенството в рамките на регионите варира значително. През 2016 г. делът на тези 10% от хората с най-високи доходи в общия национален доход е бил 37% в Европа, 41% в Китай, 46% в Русия, 47% в САЩ-Канада и около 55% в Субсахарска Африка, Бразилия и Индия. В Близкия изток, регионът в света с най-голямо неравенство според нашите оценки, доходите на най-високоплатените 10% представляват 61% от националния доход (фиг. Е1).

През последните десетилетия неравенството в доходите се е увеличило в почти всички страни, но с различна скорост, което предполага, че институциите и политиките играят роля при формирането на неравенството.

  • От 1980 г. насам неравенството в доходите се увеличава бързо в Северна Америка, Китай, Индия и Русия. Неравенството в Европа се е увеличило умерено (фиг. Е2а). От по-широка историческа перспектива това увеличение на неравенството бележи края на следвоенен режим на егалитарност, който е приемал различни форми в тези региони.
  • Има изключения от общия модел. В Близкия изток, Субсахарска Африка и Бразилия неравенството в доходите остава относително стабилно на изключително високи нива (фиг. Е2b). След като никога не са преминавали през следвоенния егалитарен режим, тези региони задават световната “граница на неравенството”.
  • Разнообразието от тенденции, наблюдавани в различните страни от 1980 г. насам, показва, че динамиката на неравенството в доходите се формира от различни национални, институционални и политически контексти.
  • Това се илюстрира от различните траектории, следвани от бившите комунистически или силно регулирани страни, Китай, Индия и Русия (Фигура Е2а и b). Нарастването на неравенството е особено рязко в Русия, умерено в Китай и относително постепенно в Индия и това отразява различните видове дерегулация и политики на икономическо отваряне към света, прилагани през последните десетилетия в тези страни.
  • Различията в равнищата на неравенство са особено видими при сравнение между Западна Европа и Съединените щати, които през 1980 г. са със сходни нива на неравенство, но днес са в коренно различни ситуации. Докато делът на първите 1% по доходи е близо 10% от националния доход през 1980 г. и в двата региона, той се е увеличил само леко до около 12% в Западна Европа, докато в Съединените щати се покачва рязко до 20%. Междувременно в Съединените щати делът на тези 50% с най-ниски доходи в националния доход е намалял от над 20% през 1980 г. до 13% през 2016 г. (фиг. Е3).
  • Траекторията на неравенството в доходите, наблюдавана в Съединените щати, се дължи до голяма степен на големи образователни неравенства, съчетани със система на подоходно облагане, при която данъците нарастват по-малко прогресивно, въпреки ръста на високите трудовите възнаграждения, започнал през 80-те години, и на капиталовите доходи от първите години на милениума. Междувременно континентална Европа отбелязва по-малко забавяне в темповете на  прогресивното подоходно облагане, докато неравенството в заплащането е смекчавано от образователни политики и политики за доходите, които са сравнително по-благоприятни за групите с ниски и средни доходи. И в двата региона неравенството по отношение на доходите между мъжете и жените е намаляло, но остава особено силно във високите нива на разпределение на доходите.

Как е нараснало неравенството през последните десетилетия в света? Ние предоставяме първите преценки за това как растежът на световния доход от 1980 г. насам е разпределен в мащаба на света. Най-добре платените 1% взимат от този растеж два пъти повече, отколкото тези, които съставят 50% с най-ниски доходи. Въпреки това тези 50% се радват на значими темпове на растеж. Световната средна класа (в която се включват и 90% от тези с най-ниски доходи в ЕС и САЩ) е притисната.

На световно равнище, неравенството се е увеличило рязко от 1980 г. насам, въпреки силния икономически растеж в Китай.

  • За бедната половина от населението на света доходите нарастват значително благодарение на високия растеж в Азия (особено в Китай и Индия). Въпреки това, поради високото и нарастващо неравенство вътре в страните, най-богатите 1% в света взимат два пъти повече от ръста на доходите след 1980 г. сравнено с бедните 50% (фиг. Е4). Ръстът на доходите е незадоволителна или дори нула за хората с доходи между тези 50% с най-ниски доходи и най-богатите 1%. В тази група хора се включват всички с нисък и среден доход в Северна Америка и Европа.
  • Нарастването на глобалното неравенство не е постоянно. Докато делът на най-богатите 1% в световния доход се е увеличил от 16% през 1980 г. на 22% през 2000 г., след това леко намалява до 20%. Делът на доходите на тези 50% от долната част на скалата се колебае около 9% от 1980 г. насам (фиг. Е5). Тенденцията след 2000 г. се дължи на намаляване на неравенството на средните доходи между отделните държави, докато неравенството вътре в страните продължава да се увеличава.

 

Бележка на преводача:

“Доклад за неравенството в света” от 2018 е изготвен от екипa поддържащ Базата данни за неравенството в света (The World Inequality Database, виж WID.world). Базата данни за неравенството в света първоначално е създадена като База данни за най-високите доходи в света (WTID) през януари 2011 г.

Базата данни за неравенството в света се развива и поддържа чрез повече от сто изследователи, които събират данни за над седемдесет държави.

Усилването на икономическото неравенство до голяма степен се дължи на нарастването на доходите и богатството, натрупани от групите в горната част на статистическото разпределение. Опитите да се представят тези тенденции обичайно се свързват с данни, отнасящи се до доходите на домакинствата, които обаче няма как да отразяват адекватно тези промени. Проучванията за  доходите на домакинствата предоставят частично релевантна информация и имат добро географско покритие, но не съдържат подходяща информация за нивата на доходите и богатството на най-богатите.

Базата данни за неравенството в света разчита на комбинирането на различни източници на данни: национални сметки, финансови данни и данни за данъци върху доходите, класации за богатство и др. Така е възможно да се проследи по-точно еволюцията на всички нива на доход или богатство при всички статистически обособени групи. Други разлики спрямо обичайните изследвания на неравенството са дългите периоди за наблюдение на данните, както и предпочитанието към концепцията за Национален доход за сметка на тази за Брутен вътрешен продукт (Национален доход = Брутен вътрешен продукт минус потреблението на основния капитал (обезценяването на активите и капиталовите инвестиции) плюс нетния чуждестранен доход).

Картина на неравенството в България (източник: Базата данни за неравенството в света)

  1. За периода 1988-2016 делът на доходите на най-богатите 1% в националния доход нараства от 1.8% на 8.4%. Най-високата стойност е от 1998: 9.4%

За Европа промяната е от 8% на 10.4%.

За Русия промяната е от 4.8% на 20.2%.

  1. За периода 1988-2016 делът на доходите на най-богатите 10% в националния доход нараства от 15.2% на 31.8%. Най-високата стойност е от

За Европа промяната е 29.9% на 37.0%.

За Русия промяната е от22.4% на 46.0%.

  1. За периода 1987 (когато е с най-висока стойност за последните 40 години) -2016 делът на доходите на бедните 50% в националния доход намалява от 35.4% на 22.5%. Най-ниската стойност е от

За Европа промяната е от 24% на 21.4%.

За Русия промяната е от 31.0% на 16.8%.

  1. За периода 1988 (когато е с най-висока стойност за последните 40 години) -2016 делът на доходите на тези между най-богатите 10% и бедните 50% (40%) в националния доход намалява от 50.1% на 45.7%. Най-ниската стойност е от 1998: 8%.

За Европа промяната е 46.3% на 44.8%.

За Русия промяната е от 46.7% на 37.5%.

Превод от английски Венцислав Арнаудов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Мигранти

Камен Старчев, Без звук 7, 90х325

 

 

Българите с тяхната противна топология на гнездене сега отблъскват мигрантите. Щели да ни залеят, да ни смачкат. При това се казва от хора, които се окайват, че не сме никаква нация, че сме корумпирана държава.
Истеричният дискурс, който държим, е отправен към един Друг който не съществува (а тук в буквалния смисъл, тъй като дори мигрантите ни заобикалят като чумави), и само от мястото на Другия бихме получили някакъв отговор на собствената си истерия кои сме ние.
Но аз няма да говоря за патриотичната психоанализа, която се упражнява в момента, с илюзията на незасегнат или предположително знаещ.
Съблазнително е да се подведеш от глобалистки абстракции за гостоприемство, космополитизъм, анти-едиповщина и т. н., но още по-лесно е да се затвориш във вонящите парохиални локализми на свое и чуждо. Изборът да избираш ни злепоставя постоянно, защото е положен върху бекграунда на по-скоро онтологическа неопределеност, отколкото човешка несигурност – няма вселени, те са раздалечаващи и саморазрушаващи се, в един Космос, който ще свърши.
С изобретяването на парния двигател фактически откриваме втория закон на термодинамиката, ентропията, топлинната смърт.
А мигрирането какво ни говори? От стабилен парменидов свят в радикално непостоянния хераклитически свят – между тях шорткът на прелетни неконзистентни множества в изчезващата точка на ефимерни събития.
Историческата трайност е толкова дебилна, колкото и онтологическата неопределеност като друго име на бъдеще.
Но ние сме в модалността на „шяло е да бъде така”. Тоест каквото проблематично решение вземем с по-късна дата, тоест винаги закъснели във future anterior.
Но решението е винаги същата схизма, от която произхожда етимологически – дисизиционистка схизма на суверена някой да оцелее по-дълго за сметка на останалите в един загиващ космос, на ръба на една изстиваща звезда.
Воля за надмощие посред радикалното изличаване и изчезване (extinction).
Проектът за вечния мир е смокиновия лист на Просвещението. Вечният мир означава днешния свят да е напълно деинституционализиран, тоест да се самоотмени, което ще е по-страшно за него от космическо измиране.
И този свят прави някакви жалки опити в това отношение, например, смъртта на бог мимикрира ентропийната дисипация.
Или капиталистическото турбо-несъзнавано акселерирано до дупка, тоест преусвоявайки влечението към смъртта.
Дори квантовият вакуум е населен с призраци, които вече минават през брандиране.
Космополисът е танатополис.
И сега тези бежанци, които някои вземат за симптом на виталистки импулс. Но веднага в тях се инсталира парохиалното – има наши мигранти и бежанци, окайвани още от Яворов, както сигурно щеше да го направи и с палестинците.
Но от тъмните ядра на Изтока и на Африка извират още неустановени прелетни множества – те наши ли са или чужди?
Не трябва ли преди всичко да се напомни, че те първи са минали през колониално брандиране на щели са да са това, което са, защото такова е било решението на колонизаторите и политиците, на които и българите са яли попарата относно „восточния” въпрос.
И сега милосърдието и гостоприемството са досадни абстрактни императиви, така ли? Когато варварите са пред портата?
Европа, тази поредна римска империя, при това от същите две части, щяла да загине от тези, които се е опитала да унижи и изличи?
От гръцки Европа означава ясна визия, противно на този изплашен поглед.
Европа първо трябва да се деинституционализира извън сегашната си противна бюрократичност, трябва да изчисти визията си от неизличимия имперско-капиталистически остатък, ако иска да обгърне просветлена и просветена света, Европа да бъде светът.
Щяла е да бъде такава Европа, но кой да вземе решение там, където Ноевият ковчег и Троянския кон са неотличими един от друг?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X

 

Милен Пенев – Следновогодишна приказка за демокрацията

Валентина Янчева

 

Изразените в публикацията тези и позиции са на техните автори.
Сп. Нова социална поезия не поема отговорност за коректността им (бел. ред.).

 

Едно време неканени гости дошли в Афганистан, почнали да притесняват хората, да ги избиват и да ги тормозят. Демокрацията се загрижила за афганистанците, пратила им оръжие и ги обучила как да стрелят с ракети и да режат глави.  Така неканените гости се  принудили да си отидат, и същевременно се родило прекрасното дете на демокрацията, наречено Ал-Кайда.

Долу-горе по същото време две държави, Иран и Ирак воювали. Демокрацията подкрепяла официално Ирак, а неофициално продавала оръжие на Иран чрез прословутата сделка Иран-контри. Някой би определил това като брутално лицемерие, но нищо не може да опетни имиджа на демокрацията. Малко по-късно Ирак се възгордели и решили да нападнат Кувейт. Тогава изведнъж демокрацията гръмко обявила, че ръководителят на Ирак – Саддам, когото до сега подкрепяла, е всъщност най-големият световен злодей и почнала война срещу него. Стотици хиляди зли иракчани били избити от демократичните самолети и ракети, но демокрацията решила да спре да си почине.

След десетина години демокрацията решила да продължи започнатото.  Прекрасното й дете Ал-Кайда изведнъж се оказало поредният голям злодей и демокрацията тръгнала да освобождава Афганистан. След поредните избити жертви в Афганистан се възцарила демокрацията. Едни муджахидини заменили други муджахидини, жените продължили да ходят да ходят като пингвини и да са лишени от всякакви права, а момченцата продължили да ги изнасилват масово като културна особеност. В същото време се увеличил многократно добивът на хероин, което само свидетелства за икономическите успехи на демокрацията.

Демокрацията обаче продължила нататък, тя искала да възцари над целия свят. Довършила работата си в Ирак, унищожила държавата и обесила Саддам, който безспорно бил идиот и диктатор.  При идиотът Саддам обаче ислямистите били държани под контрол и по-голямата част от населението живеела прилично, поне преди налагането на демократичните санкции. При демокрацията държавата вече не съществувала, хората се избивали и тероризмът процъфтявал.  Част от иракските жени и мъже били затваряни в демократични центрове от типа на Абу-Гариб, където били демократично убивани, изтезавани и изнасилвани. В интерес на справедливостта демокрацията много се притеснила от станалото в Абу-Гариб и след като го отричала няколко години, накрая осъдила цели 7-8 човека на огромни присъди от по няколко месеца затвор.

Демокрацията не се спирала, организирала демократични пролети в няколко арабски държави, при които чудно защо в крайна сметка на власт все идвали ислямисти. После демокрацията се задействала в Либия, държавата била унищожена като при Ирак и Либия се върнала на нивото на племенната общност. Идиотът и диктатор Кадафи били публично линчуван. При идиотът Кадафи обаче либийците имали много приличен жизнен стандарт и функционираща държава, и ислямистите също били мачкани и държани под контрол, както при другия диктатор, Саддам.

След унищожаването на държавите Либия и Ирак под нежните грижи на демокрацията се родило ново нейно прекрасно дете – ИДИЛ. Демократите от ИДИЛ заедно с други още по-демократични умерени патриоти тръгнали да установяват демокрация в Сирия и да я водят по пътя на Либия и Ирак. Засега установяването на демокрацията в Сирия се отлага поради пристигането на гости, този път канени за разлика от случая в Афганистан. Но за последните години прекрасното дете ИДИЛ и неговите умерени братчета и сестричета успели да унищожат стотици хиляди сирийци и почти да заличат лошите християни в Сирия в името на демокрацията.

Демокрацията продължава своето шествие, сега се е устремила към Иран. Няколко милиона нови жертви не са нищо в името на демокрацията. Когато някои държави водят политика, невписваща се в генералната демократична рамка,  и/или са натрупали природни богатства, които съвсем егоистично не искат да споделят с демократичния свят, демокрацията идва и балансира тези отклонения от демократичното статукво.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 20, януари, 2020, ISSN 2603-543X