Слав Недев, Останки бъдеще ІІ, 1995, Soft Pastel on Paper 50x65cm
Професия славослагател
Ние вече говорим и действаме за журналистика на максималното приближаване до реалността, а не за езопов език, спасителен пояс, подаван от редакция на редакция като главен трофей от времето на живковизма.
Старите подпори на постоталитарния свят са сплотени срещу всяка промяна, посрещат я на нож, и то буквално, а физиономиите на старата гвардия са като на изпечени палачи.
И защо журналистите трябва да ги щадят, да им правят вербални и телесни книксени и да очакват от тях пророчества и последни истини, когато фактическата обстановка няма нищо общо с насажданите от тях и славослагателите им симулакри и може да се обобщи със заглавието на една прочута книга на Петър Семерджиев за Тодор Живков – „нищожество в доспехи на величие“.
La ceremonie d’adieu
Червените старци разбойници събират подписка за поставянето на Николай Хайтов на челно място в пантеона на заслужилите българи.
Настояват пред президента и парламента те да бъдат изпращани и погребвани с държавни почести.
По тази логика много от заслужилите тази почит и незаслужено и нарочно обричани на забрава българи трябва да бъдат препогребани.
Какво кара един човек да търси истината в снежните степи на Украйна? В опустелите къщи? Под дулото на автомата? Сред предателството на колегите, продали перата и душите си на Сталин? В обезумялата пустош, в която подивели от глад деца пеят протяжни песни за „вожда“, „гледащ смръщено Украйна“? Под стражата на никога негубещия бдителността си „голям брат“? До степните вълци, които и те заобикалят човека, потопен в сезона, наречен „гладомор“?
Това е Гарет Джоунс, младият британски журналист, който пръв известява на света за Сталиновия геноцид в Украйна.
“ Има само една истина“, убеден е героят от едноименния шедьовър на Агнйешка Холанд.
Ние отново вървим из снежните преспи и знаем какво ни води.
Не слепи водачи на слепи вождове, а ослепителната светлина на истината, която измива от въздуха, степта и небето виденията, родени от непоносимостта й.
Лустранти „по подразбиране“
33 години се опитвахме поне да произнесем без грешки думата „лустрация“.
Само думата!
И когато най-накрая успяхме, отново само думата, установихме с ужас, че всички редови граждани сме всъщност“ лустранти“.
Ако изброим съдържанието и обхвата на тази „дума празна“ в условията на страните от постсъветския свят, ще се убедим в своето социално битие: Режимът ли не знае какво е лустрация, след като я прилага ежечасно, за да не се бори на живот и смърт с нея!
Лустрацията, нека не си кривим думите и душите, е частично и временно обезправяване.
В Русия и България смисълът на перестройката се състоеше в преминаването от пълно обезправяване – пълна лустрация, към частично, с обещание и за временно.
Нищо от това обаче не бе отлято в закон/и.
Бъдещата истинска лустрация ще бъде отлята в законова форма. И тук е колосалната разлика между стария или отиващ си Режим и реалната демокрация: в юридическата видимост, а не в
„подразбирането“ – квитесенция на бандитската идеология, налагана като „национална доктрина“ и „свръхсмисъл“.
списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X