Владимир Сабоурин – Оловният войник е брат близнак на незнайния поет

by New Social PoetryNo Comments

 

Запознах се с Александър Петров, без да зная че е той, на прескрининга на документалния филм за Гео Милев в офиса на режисьора Костадин Бонев. Не знаех също, че е брат близнак на сценариста на филма Константин Петров, който ни закара с дъщеря ми на предпремиерата в Стара Загора. Не знаех, че мекотата на близнака сценарист е направена някъде в махалата, между „Джовани Горини“, асфалтирания двор на „Антим І“ и читалището „Алеко Константинов“, по времето на моята детска направа там през 70-те.

Поетът Александър Петров, с когото се разминах на ръка разстояние, без да го позная, със странното митологично усещане, задължително при срещите с близнаци и поети, дори когато не знаеш, че са поети и близнаци, е моят идол текстописец на Тангра ІІ от края на 80-те, дълго преди да си въобразя, че съм поет. Александър Петров беше моят пръв Брехт и пръв Далчев на късния соц от махалата на детството и юношеството. Когато четиресет години по-късно случайно срещнах боготворения автор на „Бъди какъвто си“, „Черно-бяла снимка“, „Циркът“, „Жулиета“ и „Оловният войник“, не го познах. Но усетих полъха на непознатото, което обикновено наричаме поезия или свобода.

Отидохме да гледаме с дъщеря ми новия документален филм на Костадин Бонев на втората му премиера в Дома на киното, без да зная, че е кръстен на „Оловният войник“ на Александър Петров и Тангра ІІ. Преди две-три години бяхме гледали заедно на същото място „Изкореняване“, тя едва ли имаше 7, но много й хареса. „Оловният войник“ е също филм за неизкоренимите корени.

Когато излязохме от киното, беше валяло и тя изстреля някакво римувано четиристишие експромт за празни черни локви. Корените на кръвта, свободата и поезията, Господ да пази Ио, се бяха преплели в Рая на намереното, спасено време – дори когато е Ад – на документалистиката. Над София се беше излял някакъв дъжд като пороя над тълпата на концерта на Систъм ъф ъ Даун в Ереван от „Изкореняване“.

Във филма има две любими ми секвенции близначки: нощна дъждовна София някъде пред НДК с неспирното отминаване в подстъпите към синьо-белия небостъргач на КВС и лист обрулен – и дневният дъждовен Далчев град някъде по „Алабин“, който е толкова истински, че разбираш, че е филм едва като бегло мяркаш почти в гръб младия Стефан Данаилов. Тези близначки казват всичко за разбирането на Бонев за киното като истина и документалистиката като кино.

И двете имат за цел намирането на изгубеното време и спасяването в неговата вечност на любимото и любимите, които са ни напуснали. Срещата с тях в тукашната вечност на спасеното време на киното е предвкусване на срещата в оттатъшната, когато времето ще е спряло като в съвършенството на стар филм: босите млади жени в дъжда и жената в черно-бяла документална или неразличима от документалната фикционална лента, излизаща от подлеза на НДК в края на 80-те като от стихотворение на Александър Петров.

Походката й казваше, че ще бъде завинаги утре в пет в белоснежна рокля пред Пети райсъвет.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 40, май, 2023, ISSN 2603-543X

 

Екатерина Костова – „Едно мъжко момиче“ на Марко Видал: флирт с безразличието и обругаване на самотата

by New Social PoetryNo Comments

Сн. БНР

 

Получих тънкия пакет със стихосбирката на Марко Видал от „Български книжици“ в спретната опаковка. Томчето е крехко като графиките в него, а естетският му дизайн (браво, Ваня Вълкова!) е първият досег до света на младия испанец, превел Александър Вутимски на родния си език.

Очаквах упадъчност и вдъхновение – точно така, както звучат много от любимите ми стихове на Вутимски. И точно така, както сам е определил София в посвещението на книгата си Марко – и упадъчна, и вдъхновяваща. Но ме изненада размахът и на упадъчността, и на вдъхновението, които „пръскат“ стиховете му.

Нарочно използвам този глагол. Той се съдържа в едно от стихотворенията му точно в средата на книгата. Той илюстрира и философията на чувствата в нея от първата до последната ѝ страница.

 

Защо пръска кръвта
под тихите чаршафи
в тъмнината
Защо пръска дъждът
по затънтените улици
в полумрака
Защо пръска пикнята ти
когато пикаеш прав
Защо пръска всичко
а пък мене
няма кой
да ме пръска

Аууу, вулгарно, ще кажете. И дори – как може „пикня“ и пикаеш прав“ да са поезия? А още по-бруталните думи и изрази, които ще срещнем в книгата, не взривяват ли поезията отвътре? Липсата на препинателни знаци и в заглавия, и в самите тела на стихотворенията не е ли обиждащо правописа?

Моят отговор е в опита да разбера защо го прави Марко. Докато анализирах стиховете му, приятелката ми във фейсбук Неда Нешева, специалист по съвременна теория на изкуството, публикува известната картина на Мане „Закуска на тревата“ с гола жена в центъра ѝ, седнала между мъже в официални костюми. Голотата ѝ е провокация. Два пъти по-голяма провокация е, че гледа към наблюдаващите картината. И да, голотата е бунт. 

В поезията на Марко Видал голата жена на Мане са думите и изразите от „долницата“ с всички нейни присъщи действия за задоволяване на естествените нужди. Голата жена е темата за хомосексуалността и различното говорене за нея. Поставяйки я до добре облечените господа, чийто „висок“ разговор за поезия не допуска „жената“ въобще, Марко предизвиква читателя да застане до него – на ръба, от двете страни на който са отчаянието и бунта. И да погледне към бездната между тях.

А какво е „долница“ и „горница“ ли? Спомнете си Рабле, който реабилитира „телесната долница“ и я възпява като „горница“. След това се върнете доста по-назад във времето и си припомнете фалическите шествия по време на Дионисиевите празненства в древна Гърция. Поезията на Марко Видал е и фалическо шествие, и интронизиране на „телесната долница“ в „горния свят“. И хуманизъм, и деструктивизъм. И сексизъм, и постсексизъм. Събиране на крайностите в общество, което става все по-резистентно към отчуждението и самотата. И бунт заради това.

Всичко започва така: „в проклетата цивилизация/ където никой не изпитва чувства“. Лицемерието на свят, в който безраличието към бедния, надменността на удобно заелия стола си в държавната администрация, отсъстващите приятели и присъстващите случайно срещнати събуждат бунт. Но той не избухва навън с опит да промени нещо, а е обърнат навътре, в деконструкция на чувствата и тотален отказ от одушевеността: „Напускам. Отивам в изгнание/ Искам да съм плочка храст/ дърво или пепелник в безсмъртието“. 

Желанието за отшелничество в неодушевените предмети обаче ще премине в суицидно влечение и преодоляването му, след което ще стигне до решение за някакво действие. То ще се „спъне“ в градския пейзаж на тази София, чиито „пукнатини ме всмукват“: „тогава реших да стана/ тогава съзрях мизерията/ която ме обкръжаваше“. И ще продължи да ни води през света на лирическия герой, в който болката заради бедността – на старицата, която моли за левче, през лицемерието на набожността, през нагона и хомосексуалността. Всичко това ще се смесва с нежност и споделеност и ще се трансформира в обществена неудовлетвореност:

Фактът че трябва да продавам работна си сила
на капиталистите ме съсипва
Фактът че трябва да продавам работна си сила
на капиталистите ме кара да се чувствам тъпо
Фактът че трябва да продавам работна си сила на
капиталистите не ми дава
Мир

Като че ли „мир“ единствено ще намерим в поемата, посветена на Александър Вутимски – впрочем, първият български поет, който пише на хомосексуална тематика. И не, не е вик за приемане на „различността“ поезията на Марко Видал. Тя е сарказъм срещу приравняването на хомосексуализма с естетика за подражание от „хетеробатките“. 

И още – обругаване на безразличието и флирт със самотата. Безразличието, което може да се усети на всяка крачка в големия град от всеки, който се вглежда в хората, а не в сградите. И самотата, която крачи, яде, спи и сънува с чужденеца далече от родината му. Но не родината в смисъл на рождената му страна, а дома на неговото оформяне като личност и възприемане на света. 

Накрая ще ви върна към глагола „пръскам“. Ако отворите тълковния речник, ще прочетете, че той, освен „разнасям в различни посоки, ръся чрез изтласкване на течност “, означава още „разпилявам, разпилявам се, разделям се, раздробявам се на части“. И още: „изчезвам, пилея, много силно ме боли (глава), разпространявам (слух). Повечето от тези значения и много още ще откриете между редовете на стихосбирката „Едно мъжко момиче“ на Марко Видал – написана с размаха на чувствителността към личното и общото, какъвто само родените поети притежават.

В неговата фамилия коренът „vida” означава „живот“. Такъв корен откривам и в стиховете му, разперени като корона от различни състояния на един чужденец насред София – “и упадъчна, и вдъхновяваща“. Преживяна в сиво в първата му стихосбирка на български език, тя може да е наситена с цветове при следващата му среща с нея. И нямам търпение да отгърна едни нови стихове на Марко, в които вече заявилото се „мъжко момиче“ ще ги открива.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Иво Марков – През септември 1917

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 3. 2008, 120 х 150 cm, маслени бои, платно

 

През септември 1917 г., току-що открил, че е болен от туберкулоза, Франц Кафка си взема почивка от работата в застрахователна компания в Прага и прекарва осем месеца със сестра си Отла в село Цюрау, сега наречено Сирем. Освен това изглежда, че си взема почивка от писането или поне от писането, което е трябвало да прави. Всъщност Кафка пишел писма на приятелите си и записвал размислите си в големи тетрадки. Сред тези записки се срещат изключително интересни парадокси, афоризми, библейски коментари, притчи. Ето един любопитен пример:

„Предложен им е изборът между това да станат крале или куриери на кралете. По подобие на децата всички избират да бъдат куриери. И така има само куриери. Те се втурват из света и тъй като няма крале, си крещят един на друг своите вече безсмислени послания. Те с радост биха сложили край на жалкия си живот, но не смеят заради клетвите си за вярна служба.“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Суверенната фикция (откъс)

by New Social PoetryNo Comments

Слав Недев, 144 буркана йогурт (поглед отгоре ортогонално)

 

Джоан Копджек твърди, че лаканианската етика “тръгва от предложението, че битието не е всичко или че няма Цяло на битието”. Размишлявайки върху позицията на субекта спрямо света, Копджек пише: “Ако субектът е в състояние да си представи това свръхчовешко място в света, това е така, защото той открива в света празно място, място, заето точно от нищо. Излишъкът на субекта се нуждае от този дефицит на света, който (свят) именно поради тази си непълнота се оказва неспособен да се реализира сам”.
По подобен начин в разсъжденията си за “слабата природа” Адриан Джонстън идентифицира “късния Лакан на несъществуващия голям Друг . . . психоаналитичния мислител на не-всичко . . . и на детотализираното Реално” като онтологично вдъхновение зад един истински съвременен материализъм.
В работата си Дерида твърди, че привилегията, която се дава на “присъствието”, е резултат от изначална репресия/изтласкване на произхода, който може да бъде мислен само като структура на разлика и отлагане/забавяне. Това означава, че същите характеристики, които винаги са дискредитирали писането, се оказва, че обитават “присъствието”. Писането тук се преосмисля – то не само обозначава писането в общоприетия му вид, но сега се отнася и до състоянието на самото “присъствие”. Присъствието се различава от самото себе си, което е същото да се каже, че настоящето никога не присъства само за себе си, то не присъства. Преди да има”присъствие”, има писане, архе-писане, защото нищо не предшества това “начало”, което не е строго погледнато произход, защото произходът винаги е предполагал абсолютно настояще, сега дискредитирано.
Но същото може да се отнесе и до произхода на суверенното.
Идеята за книгата е идеята за тоталност (крайна или безкрайна) на означаващото; тази тоталност на означаващото не може да бъде тоталност, освен ако тоталността, образувана от означаваното, не го предшества, не контролира неговите надписи и знаци и не зависи от него в своята идеалност. Идеята за суверенна конституция на книгата, която винаги се отнася до една природна тоталност, е дълбоко чужда на смисъла на писането. Това е енциклопедична защита на теологията и логоцентризма срещу разрива, внасян от книгата (disruption of writing), срещу неговата афористична енергия и […] срещу различието изобщо.
Разрив, смущение, нарушаване, причинени от писането.
Разрив между означавано съдържание и означаващ запис на суверенното – този лингвистичен механизъм е непознат за Карл Шмит.
Една прекъснатост в самата непрекъснатост и невъзмутимо присъствие на суверенното го компрометира в илюзията за произход. Защо Мойсей троши плочките – защото са незаслужен превод на божия авторитет или защото незаявената тълпа на неговите поданици не ги заслужава, нарушила ги е още преди да са известени като тотално и пълно послание?
Защо Мойсей е пелтек и трябва да делегира посланието чрез брат си Аарон в нещо като медиация на медиацията, в удвояване?
Оттук и суверенните капризи и превратни решения, които сякаш са нарушаване на несъкрушимото и безусловно суверенно в отсъстващата му нормативност. Трансгресивният субект на суверена е способен само на погрешно саморазпознаване и на дефектни актове. Като поддръжка на произволна контингентна история.
Ако историята не е хазартна, поредно хвърляне на зарове, което не премахва шанса при вечни обстоятелства, това не би било история.
ХВЪРЛЯНЕТО НА ЗАРОВЕТЕ НИКОГА НЯМА ДА ПРЕМАХНЕ ШАНСА, ДОРИ И ДА БЪДЕ ПУСНАТО ПРИ ВЕЧНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.
Езикът на литературата за Бланшо е търсенето на този момент, който предшества литературата, сингулярната “истина”, преди да е започнала работата на смисъла.
Но това може да се поднесе само литературно.
Същото за суверенното, то може да се поднесе само несуверенно като своята узурпация.
Ако щете, друг лингвистичен разрив между заявител и отпадащото от думите му заявление. Анонси на блъфиращи играчи на бридж, където играта диктува да се преструваш сякаш си извън нея, извън света, което е най-големият блъф.
Суверенът е психотик, запазвайки специфично отношение към означаващото, към всички регалии, с които се окичва като предпазна стена. Изолиран от света, той не е загубил света, по-скоро обитава в отварянето на битието, маркирано като възвишен обект и остатък на първично изтласкване – Мойсей и запаления горящ храст.
За Лакан светът по никакъв начин не е реален; от самото начало идеята за света е обезценена, отхвърлена като илюзорна въображаема тотализация.
Суверенното трябва да бъде отхвърлено за сметка на съшите квалификации и предикати.
И марксизмът подобно на Дерида приема света за опосредстван (vermittelt). Светът е верига от дискурсивни замествания и субститути, на дъното окончаваща с differance, друго нелегитимно име за собствената си лишеност от свят, предхождаща всеки свят.
Докато безсветността (worldlessness) е единственото защитимо онтологично предположение, призракът трябва все пак да се появи като хонтология.
Мисълта за différance едновременно утвърждава безсветността/ worldlessness на Битието и светността/worldliness на явяването по такъв начин, че двете постоянно се замърсяват взаимно. Онтологията като “hauntology”/ “призрачност” ни показва, че радикалната неопределеност на самото Битие функционира като самото условие за самоовъншняването/самоизявата на Битието в явяването. Но според логиката на същата необходимост, това условие е и условие за невъзможност, доколкото полето на явяването никога няма да може да получи последователността/consistency на затворен ред (доколкото и трансценденталното Аз, и феноменалната форма на света са по същество призрачни, “спектрални”). Това обобщено състояние на безсвят е преследвано от призрачната възможност на свят.
Това което за Дерида е différance, Жижек сигурно ще го нарече шорткът между детотализации, дереализации и всичко останало в онтологическото вертиго.
Но същата генеалогия важи и за суверенното, макар с понижен онтичен статут – същата бъркотия на извеждане от негативното, трансгресиране без позитивна норма.
За Маларме казват, че е непреводим дори на френски. Но за Целан не може да се каже дори и това. Той пише на немски, това не е родният му език, а миноритарен в смисъла на Дельоз. Поезия на чистия идиом, който пронизва света, за да го отмени.
Философите анонсират неприсвоими места и термини, тоест извън света. Неасигнирани места, които ползваме на асигнация с известно чувство за виновност. Например, идиоматичният изказ на Хайдегер е толкова прочут, че няма как да не се превърне в обект н подигравки.
Но от него идва вдъхновението за не-свят, което няма как да преведа – несветност, несветовност… weltlos.
И при всичките му термини същият блъф на етимологично разклещване.
Няма да се спирам на личните отношения между Хайдегер и Целан, неразбирателството между тях е огромно и са му посветени книги.
Тук ще се спра на едно изследване на Roland Végső (Worldlessness After Heidegger), където е анализиран прочут стих от поезията на Пол Целан: “Die Welt is fort, ich muss dich tragen”. Ето превода на Дерида:
Светът е изчезнал, трябва да те нося.
Дерида настоява, че предвид неоспоримия факт на безсветност, за нас съществуват две и само две взаимно изключващи се възможности: едната е безусловното утвърждаване на тази безсветност с всички нейни последици; другата е безусловното утвърждаване на фикцията за света под формата на “сякаш” (as if). Първото ни осигурява минималната общност на негативното знание за несъществуването на света, но не оставя място за нищо друго. То е равносилно на съжителство в пустота, където “нищо няма да ни се случи, нито ще ни посрещне някога на някой остров или на някой бряг” (Дерида). В този случай етическият дълг по отношение на другия се състои отчасти в това да пренесе другия в безсвета (worldlessness), да му донесе това негативно знание и да го поддържа колкото е възможно повече в пустотата (the void ).
Вторият вариант е описан значително по-подробно от Дерида и следователно представлява по-сложен набор от възможности. Етическият дълг тук е противоположен на това, което видяхме в първия: “там, където няма свят… това, което трябва да направя, с теб и носейки те, е да направя така, че да има точно свят, само свят, ако не и справедлив свят, или да направя нещата така, сякаш има само свят” (Derrida). Но структурата на този етически императив вече е различна от предишната: дори и да знам много добре, че светът не съществува, аз все още имам потенциала да създам фикцията на света за другия. Това е поетичният дар на света за другия, който мога да направя. И на свой ред този дар за другия е онова, което уж прави собствения ми живот възможен и поносим. Аз нося своя живот, както нося другия. Но движението на този дар е вписано в логиката на следата: Аз оставям изчезваща следа в света, която сама по себе си е в процес на изчезване, тъй като самата тя не е нищо друго освен следа. Светът като фикция е структуриран като следа: “свят, който завинаги е щял да си тръгне и току-що си е тръгнал, тръгвайки си без следа, и следата става следа само благодарение на това, че е в състояние да изтрие себе си” (Дерида). Нито абсолютно светски (worldly), нито абсолютно безсветен (worldless), светът е постоянно изчезваща следа.
Коя от двете възможности избира Дерида в крайна сметка? Макар че в текста на семинара му няма пряк отговор на този въпрос, според общоприетото тълкуване е ясно, че той би предпочел втория вариант. Това тълкуване се подкрепя от контекста, в който ни се очертават двата варианта, тъй като останалата част от последната сесия на семинара е посветена най-вече на инсценирането на конфронтация между хайдегерианското “като такова” (als-Struktur) и кантианското “като че ли” (това, което Дерида сега ще нарече Als-ob-struktur). При този прочит самата възможност за феноменологично “като такова”, която гарантира специалния достъп на Dasein до света за разлика от камъка и животното, претърпява процес на фикционализация. Следвайки тази логика, бихме могли да кажем, че онова, което Хайдегер не е видял в анализите си на онтологичната разлика като Unter-Schied и Austrag, е, че насилието на прекомерната суверенност на Walten, която властва над всичко в Битието и открива самата възможност за “като такова”, е замърсено от обикновения фантазъм на света (простият призрак на света). Именно този извод, поддържан от изкушението на Дерида да действа така, сякаш няма възражения срещу Кантовото “като че ли” показва предпочитанието му към втората възможност.
Казано по друг начин, Дерида открива в Хайдегеровата тематика на Walten мощна фигура на безсветността (на практика твърди, че според самия Хайдегер Битието е изначално безсветно, тъй като physis не е нищо друго освен изначалната сила на възникването, която предхожда всеки свят), но след това веднага обвързва това откритие с тезата за абсолютната необходимост на фикцията на света.
Изборът на Дерида винаги ще остане опасно близък до структурата на перверзия и обявява перверзна етика, която обаче остава единствената възможна етика, която е достъпна за нас. Това е логиката на фетишизирането на света: “Аз знам много добре, че светът не съществува, но въпреки това решавам да действам така, сякаш той съществува. Дори кафкианското изместване (“има надежда, но не за нас”) на този кантиански принцип в “има свят, но не за нас, а само за другия” не стига достатъчно далеч, тъй като то остава жертвено по своята същност. Азът носи другия чрез жертва на собственото си отношение към възможностите на безсветното. Етическият патос на това решение се състои в допускане на тежкото бреме на безсветност в мястото на другия (of worldlessness in place of the other).
Необходимият свят е само фикция, чиято невъзможност винаги може да бъде доказана и следователно процесът на фетишизиране винаги може да бъде прекъснат. Но като фикция светът все пак е реален и необходим. Не съществува “като такъв” свят, но неговото “като че ли” ни се налага със силата на неизбежна съдба. В края на краищата именно тази необходимост осигурява на деконструкцията изход от апорията на света. Тази недеконструируема необходимост на фикцията на света (която в крайна сметка е необходимостта от явяване) ни осигурява опора в безсветността на différance: сега е възможно да се предизвика една етика, чието основание е трагичната необходимост на света. В най-добрия случай това ще бъде двустранна етика, която едновременно изисква от нас да спасяваме и да жертваме света, когато възникне необходимост. Безкрайният труд по създаването и разрушаването на света ще се превърне в диалектика без край.
Суверенното решение е със същата модална структура на “като че ли”. Ние трябва да приемем тази фетишистка фикция поради липса на алтернатива.
Безсветността на differаnce, the worldlessness of differаnce.
Differаnce на Дерида е задължено на Nihilation/Nichtung, неологизъм превеждан като нищостене, което е отчасти подвеждащо, защото е получено от Vernichtung/ анихилация чрез изваждане на префикса.
Цялата битийна инсталация е изградена върху nichtigen, оттам и прочутия израз nichtiger Grund des nichtigen Entwurfs, нищостната основа на нищостния проект. Преводът е безсмислен без да се проследи цялата инсталация.
nichtigen като неологизъм за очевидно метафизичното “нищо” е първостепенният и най-висш дар на битието [Seyn], който заедно със себе си и като себе си дарява битието като събитие до изчистването на произхода [Ursprung] като бездна [Ab-grund]”. Ето защо за Хайдегер битието никога не анихилира, не унищожава, а само властта и насилието могат да анихилират. Nichtigen, нихилацията на битието бележи обхвата на крайността и най-нерелационната възможност на самия Dasein: смъртта.
Преосмислена по този начин, нихилацията е най-висшият дар в смисъл, че тя позволява на играта на време-пространството да се инстанцира всеки път като единично, като еднократно време, и позволява мисленето да я преживее по този начин. Това преживяване на нихилацията дава/позволява да бъде, и рязко се различава от анихилацията като лишаване от битие. Каквото може да бъде унищожено, е именно крайността като опит на нихилацията, характерен за Dasein. Нещо повече, именно Nichten, нихилиращото, е присъщо на битието, което за Хайдегер освобождава от властта и насилието, а не ги проявява.
С други думи, нихилирането е векторът, обозначен със суфикса -los във фразите като macht-los и gewalt-los. Като отнето от нищото и унищожение,
нихилацията “работи” като възможност за свободното от власт.
Тук ще направя само грубата забележка за произхода на импотенциалност на Агамбен – където Хайдегер отнема префикса от а-нихилация, за да създаде загадъчното си нихилене, Агамбен прибавя към потенциалност префикса im(potentiality) като не по-малко загадъчен термин на онтологическо априори.
Трансформацията във walten инициирана от Хайдегер, го отдалечава от Gewalt (власт, насилие, управление), и, променяйки тоналността му чрез lassen, дава възможност за различна модалност на връзката: нежното обвързване (milde Bindung), освободено от властта. Тук имаме значителна, дори радикална промяна от Gewalt/Walten към Lassen/Walten, промяна, която подчертава значението на трансформацията (Wandlung), която Хайдегер си поставя за цел да инициира във властта (Macht) и нейното разгръщане чрез Gewalt и Herrschaft/суверенност.
Важно е да се отбележи, че при Хайдегер има съществена разлика между операциите на Macht и Gewalt като Vernichtung, унищожение, и macht-los Erreignis/събитието на битието като nichtend: нихилиране.
Нихиленето е пораждащата игра на време-пространство, във всяко време само веднъж сингулярно дадена, което ще рече винаги вече нихилирана, отворена към бъдещ проект. Накратко, нихиленето е мълчаливата сила на възможното.
Нихиленето сингуляризира, позволяващо това, което е – битието, да бъде винаги само еднократно дадено във времето einmalig, уникално.
Ако приемем, че все пак схващаме нещо от тази виртуозна инсталация, смайващото е, че Хайдегер изобщо не споменава за свят. Такива са и подозренията на Дерида, че битието е безсвят по начало, weltlos. Свят, светът доколкото го има като фикция е отнесен към грубата сила на властване и унищожение, а не на нихилене/нищостене.
И Хайдегер също ще признае, че не разбира смисъла на понятието за свят.
Но и събитието на Бадиу също е worldless, weltlos.
Несъмнено тази теоретизация на събитието е достигнала една от най-високите си точки във философията на Ален Бадиу. Можем да кажем без преувеличение, че “Битие и събитие” (1988) е едно от най-последователните усилия на нашето време за изработване на систематична онтология на безсветност. Както е добре известно, тази изрично антихайдегерианска книга ни предлага онтология, която схваща битието като чиста множественост, която няма друга граница на своята безкрайност освен пустотата, от която е изтъкана. С други думи, не съществува външна тоталност на битието под формата на затворен свят, а само вътрешна граница на неговото безкрайно разпространение/dissemination, която математически може да бъде схваната като празно множество. Безсветността на битието тук означава, че “Едното не е” (Бадиу). Но тази пропозиция не означава, че битието е просто хаос, тъй като Едното се запазва от Бадиу под формата на операция: броене-като-едно. Ето защо онтологията може да схване структурите на битието под формата на “ситуации”. Следователно “Битие и събитие” предлага строг начин за преминаване от празното множество през несъгласуваната неконзистентна множественост (битието като множественост на множественостите) към структурата на ситуацията (представянето като броене за едно) и накрая към състоянието на ситуацията (представянето като метаструктура на ситуацията, която брои самото броене). Веригата от тези аргументи подсказва, че можем да преминем от празното множество (онтологичното име на безсветността) към ситуацията (която е ранният термин на Бадиу за това, което по-късно ще бъде наречено “свят”) по такъв начин, че безсветността да остане истината на тази последователност. И все пак безсветността на битието не означава, че битието е лишено от структуриращ принцип. Всъщност за Бадиу именно безсветността на битието обяснява възможността за онтологично структуриране на битието. В този контекст функцията на събитието е да разкрие истината за ситуацията, а именно, че самото битие на ситуацията е чиста непоследователност/pure inconsistency. По този начин събитието разкрива пустотата/празнотата на самата ситуация: в своето битие ситуацията (светът) е безсветна. Ако битието е чиста множественост, събитието няма друг онтологичен статус освен прекъсването на структурата на ситуацията. Тогава бихме могли да кажем, че събитието е безсветно.
Това означава, че събитието, разбира се, е множествено (както всичко останало за Бадиу), но то не се брои за нищо в дадената ситуация: “Събитието всъщност не е вътрешно за аналитиката на множественото.” (Бадиу). Въпреки че винаги може да бъде локализирано в рамките на представянето, то не е представено като такова, нито пък е представимо. То е – небитийно – свръхнормативно (it is – not being – supernumerary’). По този начин събитието винаги се проявява като потенциална разруха на един свят. По подобен начин субектът, който декларира вярност към едно нерешимо събитие, интензифицира неговото съществуване именно като излиза извън обичайния свят. Субектът не е обикновен индивид за Бадиу точно в степента, в която вече не принадлежи на света, който е бил конституиран от състоянието на дадена ситуация. Той е субект на събитие без свят.
Това обаче означава, че и битието, и събитието са безсветни за Бадиу. С други думи, математиката като онтология не може да ни даде свят. Теоретичната безизходица на “Битие и събитие” е именно тази обобщена онтологична безсветност, която включва както битието (което може да бъде описано формално от онтологията), така и събитието (което в известен смисъл избягва онтологията). Следователно Бадиу все още трябва да обясни света: той се нуждае от категорията “свят”, за да може да формулира отношението между тези две различни форми на безсвят. Безсветността на събитието се нуждае от място, в което да се прояви като различна от безсветността на битието. Това означава, че между безсветното битие и безсветното събитие (worldless being and the worldless event) е трябвало да се отвори друго пространство, в което да заеме място, да се осъществи истината. Истината се нуждае от свят, за да може да се разгърне под формата на субективизирано тяло.
Ето защо в продължението на „Битие и събитие” фокусът се измества от онтологията на безсветното към логиката на световостта. На фона на чистата множественост на битието „Логиките на световете” (2006) на Бадиу се занимават с необходимата поява на световете. Както обяснява Бадиу, в тази втора книга ние преминаваме от анализа на онто-логията на чистото битие (битие-qua-битие, множественост без Едно), която по същество е математика на битието, към онто-логията на битието-там (being-there, Dasein), т.е. към “феноменология” на явяването (Бадиу). Прибягването до термина “феноменология” обаче остава донякъде подвеждащо, тъй като в основата на проекта на Бадиу е преосмислянето на отношението между онтология и феноменология. Въпреки това можем да кажем, на език, който не е на Бадиу, че основната цел на този проект е да се съгласува една последователна (consistent) онтология на безсветността с една необходима феноменология на световост (worldliness).
Онова, което Бадиу описва като логическа необходимост на появата (appearance) като система за трансцендентално индексиране, може да се разглежда като ефективно описание на самата безсветност (worldlessness). Някои форми на трансцендентално индексиране могат да ни изглеждат като светове, но в действителност това, което Бадиу описва като поява (appearance), е пряко следствие от неговата онтология на безсветността, която просто продължава този онтологичен аргумент в областта на феноменологията. С други думи, при Бадиу бихме могли да открием и очертанията на една силна феноменология на безсветността: появата е необходима в рамките на безсветността на битието и тази поява ни доказва, че безсветността не е неорганизиран хаос, а самопораждаща се система от диференциални отношения. Ето защо решаващата част от този аргумент се отнася до неговия “атомизъм”: връзката, която той иска да установи между онтологията и феноменологията. Тази връзка е ключът към общата безсветност: има само атоми без космос както в битието, така и в явлението. По същия начин, по който няма тоталност на биващите на онтологично ниво (на езика на Бадиу няма “вселена”), логиката сама по себе си не може да ни даде тоталното единство на трансценденталното индексиране. Като мрежа от диференциални отношения самото явяване не може да направи така, че да се появи тоталността на мрежата. Казано по друг начин, в рамките на една конкретна система на трансцендентално индексиране тоталността на това индексиране остава без индекс (цит. по Roland Végső).
Контекстът е много сложен. Всъщност по горната логика контекстът е неовладяем.
За Кантор чистата неконзистентност се получава ретроактивно след формирането на конзистентни множества.
Събитието наподобява différance, но остава неясно как се минава от статичния свят на Парменид в този на Хераклит. Бадиу говори за прелетни множества в една лекция.
Обвиняван в кантиански дуализъм, той търси не само логически светове вместо онтология на изгубения свят, но и пренася събитието в по-широката акватория на промяната.
Забележими са и шмитианските нотки. Примерно, суверенното не подлежи на нормативизиране. Или е нормативизирана пустота на екстра-легално решение.
Но все пак към чистия хаос не може да се приложи правило, съответно към différance-събитието.
Трябва да има някаква следа, трансцендентална индексация, празно множество и т. н.
Не може да се каже кои са суверените на безсветност.
Суверените са разпознаваеми в една локална ситуация или свят, и все пак в тях има нещо извънбройно, излишък, екстра-легалност.
Суверенностите са аксиоми приемани като безспорни, но аксиомите са плод на човешко решение. Както би казал Хъмпти-Дъмпти, всичко зависи от това кой е господарят. Само че не може да има суверен на суверените.
Суверенните решения и аксиоми в крайна сметка са симптоми, както ги схваща психоанализата, симптоми на концептуален стрес.
Мръсен трансфер спрямо висшестоящи сили, колкото и да са неусвоими и анонимни.
Настоявайки на факта, че психотичното не е просто извън езика (а представлява специфично отношение към означаващото, което се формира още в рамките на символния ред), Жижек твърди: “Казано с термините на Хайдегер, психотикът не е welt-los, лишен от света: той вече живее в отварянето на Битието”.
По свидетелство на Борис Гройс, когато попитали какво следва след отварянето/Offenheit Хайдегер отговорил – нейното закриване, следователно и закриването на самия Жижек в случая.
Не ни остава друго, освен да се укоряваме в липса на философска издръжливост, необходима, за да се доведат аксиомите на етиката/етос до крайния им завършек.
Карл Шмит се опитва да разреши напреженията между политическа форма и конституираща сила, или между норма и изключение. Нито божията воля, нито народната воля могат да бъдат сведени до позитивни статути, нито да говорят директно – непосредственото е непостижимо както за хората, така и за боговете (Хьолдерлин). Те изискват оторизирани представителства, способни на екстра-легални политически решения.
Също като в безкрайно кантианско съждение, понякога диктатурата е единственият проводник на пряка демокрация. Или монархията, ако послушаме Новалис.
Решенията се протакат и отговорността се прехвърля между институции, пустотата на абстрактни норми и вакуумът на легитимност стават явни. От само себе си не може да се постигне баланс между неозначени сили и слаби означения в метастабилен еквилибриум.
Нито историята, нито пазарът, нито политическите режими търпят равновесие.
Либералният образ на самоорганизиращо се общество се компрометира.
Демокрацията като че ли служи на много господари и по никакъв начин няма ясна субстанциална цел освен отказ от есенциализирането си, тоест отказ от фундираност и собствен свят, ето защо в нея узнаваме най-добре онтологическата си бездомност.
Демокрацията е истерия на споделени (не)лоялности.
Диктатурата всъщност се е превърнала в по-популярен и по-пряк източник на демократична идентификация, отколкото парламентарните процедури.
“В сравнение с демокрацията, която е пряка, не само в технически смисъл, но и в житейски смисъл, парламентът изглежда изкуствена машина, създадена чрез либерални разсъждения, докато диктаторските и цезаро-папистките методи не само могат да произвеждат акламацията на народа, но могат да бъдат и пряк израз на демократичната същност и власт.” (Карл Шмит).
Акламация е процедура за вземане на решение въз основа на реакцията на участниците, изразена пряко (емоции, аплодисменти).
Всички доктрини на управление са анархистки. Те не се забъркват с някакъв принцип. Те не предполагат ред, те го произвеждат. Този свят не е унифициран априори посредством фантазмени истини, универсална норма или принцип, които да бъдат положени или наложени. Светът е унифициран апостериори, по един прагматичен начин, локално. Навсякъде е организирано материалното, символно, логистично репресивно условие на едно „като че ли”. Навсякъде, във всяка локалност всичко протича така, „като че ли” животът се подчинява на този принцип, на тази норма съвместима с други локалности.
Но това hos me или “като че ли” е заложено и в месианистичните визии на свети Павел, потъмнени от църквата. Да си тук, все едно не си. И да бъдеш все едно небиващ.
Меонтология, отвеждаща към Павел. В Първо послание към коринтяните – Бог избра несъществуващите неща, за да сведе до нищо нещата, които са. Ta me onta – това няма да го срещнете в българския превод на Библията. Твърде онтологическо е.
Ta me onta – същото, което Бадиу формулира като екзистенция на неекзистентното. In-existent – според самите признания на Бадиу в този труден термин той черпи от differаnce на Дерида.
Бенджамин Робинсън пише:
Ако Павел ни освобождава от законите на природата и законите на бащата, тогава какво ни дава той? На пръв поглед това изглежда нищожно компенсиране – “слабост, глупост и небитие”. Това тристранно разположение обаче не е провал на правилното изобилие, а нагласа за изваждане от конституирания ред на различията, от Космоса на различията, коренящ се в единството на властта и затворен за свободата на благодатта – затворена, тоест, за възможността на едно събитие, на генерична/родова, неизброима и безкрайна множественост, като например когато универсалната истина се появява в момента на своето обявяване. Слабост и глупост се отнасят към небитието, както изваждането на всемогъществото и всезнанието/omniscient като предикати на съвършеното единство на Бога – без тези атрибути Бог не е Един. Като не-едно, Божието небитие е това на чистото множествено. Под този знак на множественост Павел се превръща в Павел, без оглед на ограничените възможности за избор, които му се предлагат – евреин или грък, роб или свободен, мъж или жена…
Месианистичната оферта на Павел под знака на множественото като свобода на благодатта, генерична, непреброима и безкрайна… Привидно това няма употреба в политически аспект и води до етическа импотентност – да не пропуснеш нищо плащаш с цената да не преживееш нищо.
Свети Павел се обвързва с първото производство на суверенна истина – истина, извадена от държавата, което означава извън числото, отвъд предикация, неподлежаща на контрол. Истината извадена от хватката на общественото, било то народ, град, територия, империя или социална класа.
Истината (с главно И) “сама по себе си е пуста, недействителна”, тя “действа, но не презентира/представя нищо” и като такава, като оперативна пустота тя улеснява събирането или съпоставимостта/compossibility на локални истини. Следователно философията не създава истини, а конструира процедури за “улавяне на истини.
Събитието на Христовото Възкресение идва да се промъкне неопосредено и без правно оправдание в ситуация, направена от безкрайно вариращи множества – гръцки, еврейски, римски – с уговорката, че това събитие остава неразпознато и безсъщностно почти за всички, принадлежащи към ситуацията.
Едно събитие маркира точката, в която самата мисъл се изважда от държавата, вписвайки това изваждане в биващото. Именно тяхната събитийна локализация спасява истините от софистическата тирания на езика.
Бадиу, за когото този субтрактивен модел е програма за мислене, съзнава, че една последна субтракция е невъзможна. Недетерминираното от нищо събитие и недетерминираните истини, които инициира, фактически са недостъпни за разума.
Истината като същностно непосредствена получава откровението си чрез елиминация на всичко посредническо. Сякаш не всеки може да свидетелства за нея, освен от посветени. Крайният демократизъм на Бадиу се преобръща в елитизъм.
Сякаш става въпрос не за субтрактивни, а за дизинтегративни понятия – недетерминация, например, неекзистенция, неестетики, In-determination, in-existent, in-esthetic –на английски става по-ясен проблемът с това in.
Както при inhuman става въпрос за нещо външно, което е вътре, екстимност. Става въпрос за предлог като агент на посредничество.
Само на Откровението ли трябва да се разчита, на една лаицизирана благодат, както я преправя Бадиу? Ами ако и то е със структурата на Offenheit?
Има и други много пошли начини за недетерминация. Всяка детерминация е станала смешна в средата на универсална стокова еквивалентност, пишат анонимните от Тикун.
Благодатта на разменната стойност, свободата на благодатта по-добре се реализира в изваждането си от държавна намеса. Благодатта като едно от имената на контингентното, на случайното, което ни сполетява и докосва – contingere. Но отвързането на контингентното от човешкия дял сигурно е истинският абсолют и суверен, абсолвент.
При Павел контингентното и субтракцията се крепят на името Христово, един inhuman агент.
Сигурно си заслужава изграждането на християнската констелация по безусловен и ненатрапчив начин. В едно изваждане от детерминация, което не е деституиране, а изваждане на показ на суверенното в пълния му блясък и пълнота, plenum. Един вътрешен гарнизон на месианистична конспирация посред вражеско обкръжение.
Ницше безпогрешно е разпознал, че Павел е истинският основател на християнството, този Ленин на древността, и точно срещу него е насочил своята злост.
Можем ли да си представим Христовото царство като безукорна субтракционистка империя с месианистичната модалност на hos me – империя, сякаш не е империя?
Универсална империя на сингуляризирани непредицирани множества? Антонио Негри и Майкъл Харт не се ли опитват да ни пробутат точно такава утопия с тяхната посткапиталистическа Империя? Главният проблем там е как да се композират сингулярни множества в полето на общото, на common? Регулирани множества, все едно не са. Сингулярности на щастливи срещи, вместо насилствена детерминация и масовизиране.
На езика на Агамбен – сингуляризирани форми на принадлежност под образа на напуснатост, abandonment. Една империя на абандоници.
Но тази възвишено-динамична визия от визии съдържа заплахата за есхатологическа парализа. Светът ще свърши, ако се реализира в регулативната идея за себе си.
Но само това ли е опасността? Трябва ли да грешим онтически, за да поддържаме онтологическото в чистата истина за него? Но дали то се нуждае от поддръжка? Или от нашата изоставеност като абандоници?
Ако истините са онтологически, връзката им с човешкото са незадължителни.
Питър Холуърд като първият добър интерпретатор на Бадиу, пише, че истините са едновременно резултат-множество на сингулярна процедура, както и дупка или субтракция в полето на именуемото. Получава се микс – първото очевидно е човешка намеса, процедура, докато второто е онтологическо вмешателство.
Истините са събитийни и противопоказни на лингвистиката. Може би трябва да се разчита на математа? Но за Лакан математа е знание, не и истина. Тук ли Бадиу изневерява на своя учител? Блъфирането му с теорията на множествата като единствено възможен онтологически изказ не е ли задължен повече на подозренията на неговите противници, останалите играчи на философски бридж? Дори преди време е бил нает цял екип математици с цел да го опровергаят.
Но всъщност той следва Лакан в неговата страст по Реалното, страст по не-свят, извънсвят. Единствените възможни произнасяния относно онтологията са на езика на теорията на множествата, на математиката. Така Бадиу се стреми да избегне софистичните блъфове, като се набутва в поредния от тях в една онтология на изгубения свят.
Докато за Лакан онтологическото е обект на подигравки – онтологизира се за сметка на нереализирано маскулинно наслаждение.
Мейясу ще радикализира Бадиу – няма причина нещата да са такива, а не другояче. Деабсолютизирането на абсолюти е единственият абсолют.
Контингентното е господарят и само в частност наш господар.
Бадиу определя събитието като саморефлексивно сингулярно множество, което самό решава относно своята неекзистенция и неотносимост. Фактическо именно това събитие на абсолютна анти-корелация би харесало на Мейясу.
Но други ще обвинят Бадиу в кантиански дуализъм на събитие и битие. И той ще се постарае да корелира събитието със ситуацията, в която има събитийна част, непринадлежаща, но с потенциал да се прояви.
И ще класира поне четири вида модификации на събитийност.
Но кой е казал, че събитието е предназначено за нас и само за нас? Един космически нарцисизъм, чиято обратна страна е космическо унижение, на което сме подложени. Сякаш Ницше много добре е знаел какво казва с командата си: Бъди космически!
Събитието е несвоевременно и външно, което означава, че опразва хотела, където нощуват нашите призраци и мъртъвци във ваканция. Може би само в една хотелска стая можем да изпитаме нереалността на означения свят. Същото усещане, което Хайдегер казва, че е получил на гарата. Или Лакан в хотела в Детройт, докато регистрира събуждането на един чужд град. Несъзнаваното е нереализираното. Нима най-искреното ни желание не е ли този свят да бъде прекратен?
Свят е неразбираема дума за Хайдегер. Може би недостатъчно онтологична. Но не важи ли същото за днешната пънк-култура – светът е гаден. И какви са всичките тези глупости за свят, вселена, космос – това са цветя на реторика, степенувани контингентности, трансфинитни множества, булеанови воини.
Какво е свят? Припознаваме го по предчувстията за края му. Кошмарът на есхатологическа парализа е сценарий на catechon, отлагане на края на света. И ние приемаме това отлагане с облекчение, независимо от не по-малко кошмарните му въплъщение от фигурата на Анти-Христа до един капитализъм на контингентното или актуалната в момента идиотска фигура на Путин.
Глобализирането на контингентното, което ни сингуляризира, днес намира израз в чистата размяна на деривативи и фючърси, една флуидност без референт и опора се превръща във вид чист излишък на смърт, летално излишество на некро-политики.
Деривативите, смятани за токсични и летални, сякаш си служат с определението на Дерида за месианство без месианизъм. Ние ще видим, че глобалните финанси бележат постмодерната цезура, новият catechon. Те диктуват метаморфозите на печалбата в глобална рента и нейното преразпределение, диктуват производството на абстрактна стойност в привидно хаотични форми на стойност, докато самата стойност не съществува.
Светът не си струва. Има само суспендирани стойности, суспендирани светове и суверени.
И когато Алиса пита – защо толкова много значения за една дума, защо толкова неприсвоими места и идиоми на вътрешни апокалипсиси, отговорът на Хъмпти-Дъмпти е: всичко зависи от това кой е господарят.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Occam’s  raZor

by New Social PoetryNo Comments

Калоян Богданов, На портрета отзад 4

 

“Това е прокси марионетна война с Русия, независимо дали  го казваме или не”, Леон Панета по Bloomberg tv: 17 март 2022 г.

Въпросът към него е:

Трябва ли да се тревожим, че може да отидем твърде далеч и да провокираме Русия?

Панета:

„Малко е трудно да се опитваш да внимаваш и да не отвръщаш, когато някой те пребива от бой. Точно това става. Ние участваме в конфликт. Това е прокси война с Русия, независимо дали го признаваме или не. Реално точно това се случва… И по тази причина, ние трябва да гарантираме предоставянето на толкова въоръжаване, колкото е възможно, за да дадем на украинците способността да продължат тази много смела борба. Те са заложили живота си, сражават се толкова добре…”

Прокси война?  Това е все едно вместо доблестни офицери на честта да накараш да се дуелират техните секунданти.

Това което знам от психоанализата е, че колкото по-смислени интерпретациите, толкова  по-безсмислени. Интерпретациите са боклук.

Прокси войната е сляпото петно в неизявяващото се истинско лице на войната.  Става по-ясно казаното от Дельоз защо войната днес се води  срещу неспецифициран враг в неспецифицирано   обкръжение.

Войните се водят в името на справедливост.

Прокси войните  са самата подлост на режисиран реалити  формат.

Води се перманентна глобална гражданска война. Тази война няма наполеоновското величие на регулярни войни между две големи човешки армии или между две антагонистични класи.  Поради асиметрията в конфронтацията войната не е толкова между актуални сили, колкото върху самата дефиниция на войната.

Още Кромуел нарича англичани и испанци провиденциални врагове.

Щатите и  Русия под същото изкривено   прокси  Провидение отдавна не крият, че са врагове. Колко отдавна?  Може би по делението на Хабермас между две дати – 1945 и 1989.  При първата поне е имало договори, дори и на сталинска салфетка. При втората – незастрахован триумфализъм  на еднополюсен свят.

Провидението  размито в какви ли не постмодерни профили – от гледане накриво, аспектна слепота или може би паралакс, хипер-симулация  или големия Филтър  на акселерационистите.

Сякаш светът се е оставил на своята контингентност, случаен свят на самоизпълняващо се Провидение, където капиталът е автоматичен субект.

По зла пародия неолибералните фикции на Фуко (държавите като модалност на пазара, с конкуренция сменила  размяната) доведоха до пренатягане на отношенията между тях, както конкуренцията се изразява в пренатегнатост на пазара за отделните капиталисти.

При липса на ограничения една унилатерална империя на неолиберален глобализъм  и  агресивен пазар е по-добре да се разглежда като експлозия.

Как ще свърши светът на акселератския Капитал, подчинил дори своя не-свят на пълно изличаване? Дали ускорението на Капитала е управляемо или взривоопасно?  Дали „техономичното”, както сбито го нарича Ник Ланд,  ускорение е ядрена бомба или потребителска експанзия на комодифициран свят?

При липса на ограничения всеки положителен цикъл на обратна връзка  е по-добре да се разглежда като експлозия.

Може би инициирането на техономичното ускорение е като реакция на делене, която обрича всяко напреднало общество на изчезване. Следователно техономичното ускорение би било един от кандидатите за така наречения Голям филтър, причината, поради която не наблюдаваме други  развити  общества във Вселената (цит. по Джъстин Мърфи).

Докато очакваме имплозията на Руската империя  в запечатания съд на нейния психотизъм, акселератската бомба на хипер-модерната  империя на Щатите е друг кандидат за провиденциален Филтър.

Империята не е субектът фронтално срещу мен, а едно враждебно обкръжение.

Карл Шмит е смятал империите за светска версия на теологичния катехон, Katechon се счита за “поддържаща сила”, действаща в историята, способна да преодолее хаоса, макар и под формата на различна от тази на технологичния контрол над света.

Katechon е понятие, което дава възможност да се мисли за сила, която действа в историята по съзидателен, но непрогресивен начин, сила, способна да установи ред, който обаче е уязвим.

Желязната завеса бе катехон, както и взаимно осигурената деструкция на ядрен шантаж.

О мои врагове, няма врагове – с тази реверсивност Дерида искаше да се опълчи в „Политики на приятелството” срещу Карл Шмит, ужасния юрист на нацисткия Райх.

Какво казва Шмит? Врагът е условие за автентичност на човешкото съществуване. Чрез своето присъствие той “предпазва” индивидите “от самозаблудата [Selbstbetrug]”, която се появява в един чисто индивидуалистичен свят. Врагът е “инструментът, който върховната власт използва, за да ни постави в едно обективно събитие, … такова, в което сме изправени пред “собствения си въпрос” и трябва да “отговорим,  действайки”. “

Моят враг е приелият форма мой  собствен въпрос.

Страхът от имперски саморазпад  накара кликата на Путин да загърби отговора, даден още от Ленин в началото  на Първата световна война:

„Никой не може да бъде обвиняван за това, че е роден като роб; но роб, който не само избягва стремежа към свобода, но и оправдава и възхвалява своето робство (например, нарича задушаването на Полша и Украйна и т.н. “защита на родината” на великите руснаци) – такъв роб е лизач и простак, който предизвиква законно чувство на възмущение, презрение и отвращение.”   (Ленин, 1914 г.).

Ленин, който напада своите, следователно подкрепя враговете, това е причината  да е толкова презиран и до днес заради истинските въпроси/врагове.

Дистинкцията приятел/враг тук не работи дори и с превратностите, с  които я нищи Дерида. 

Но не и при тези, които не могат да се нарекат наследници на Ленин, и актуализират  неоцаристкия  тормоз над малките държави.

Войната важи за  маргинална Украйна,  а катехоничният страх от изчезване е за провиденциалните империи.

Колкото по-могъщо Провидението,  толкова по-изкривено.

Но и до днес не са ли са се запазили  въпросителните на (само)щадяши се империи,  водещи  нерегламентирани прокси войни, докато тероризмът не се обърна срещу самите тях и те получиха своите врагове?

Мирът винаги е бил  мир  на щадящи войни с колатерални жертви.

Има  само толкова кастрация, колкото можеш да понесеш – това ли е щаденето в психоаналитически формат? Тоест в случая на Украйна да се доставят ракети с щадящ радиус, да не се стига  твърде далеч  и т. н.

Самощадящите се империи предпочитат махленския бой, империи на  воайористки  запалянковци, където българската агитка разбира играта, но единствено отстрани.

Сега Украйна е войникът на Европа и има реален враг. Това ли е провиденциалната  съдба  на Украйна? Да воюва вместо нас? Да воюва със собствения си въпрос?

„Войник, заобиколен от врагове, ако иска да си проправи път навън, трябва да съчетае силното си желание за живот със странно безгрижие към смъртта. Той не трябва просто да се придържа към живота, защото тогава той ще бъде страхливец и няма да успее да избяга. Той не трябва  само да чака смъртта, защото тогава той ще бъде самоубиец и няма да може да избяга. Той трябва да търси живота си в дух на яростна индиферентност към всичко това. Той  трябва да желае живота като вода и да пие смъртта като вино” (Честъртън).

Войната не е желана от никого, но тя е обект-причината на всяко желание и закон. Номосът на земята се свежда само до това – придобиване на територии и на ресурси. Невъзможен закон на бедствие, макар и неотвратим като смъртта.

В юридическата  пустиня на Украйна сега eдинственият изгубен обект на желание  е бръсначът на Окам,  Occam’s raZor, и дори храбрият войник Швейк не подозира, че го държи, докато изскача от окопите и започва да крещи:  Не стреляйте, тук има хора!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Ивайло Божинов – Медиатор

by New Social PoetryNo Comments

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Когато се събуждаш от сън, за кратко стъпваш на тънка граница между две реалности. Разликата между тях е толкова малка, че преминаваш през нея за секунди. След това световете се разделят и единия забравя за другия. Понякога ти се иска да спреш времето и да запомниш какво се случва, защото чувството е вълнуващо, но не можеш. 

Там някъде, по средата, лъжи и истини не съществуват. Остават само голи, тичащи към своя свят емоции. Някои бързат да скрият лицата си, като актьори, излезли от роля. Други флиртуват с теб и остават в съзнанието ти, когато се събудиш. Пространството също липсва. Понякога чувстваш, че падаш и когато се стреснеш, очаквайки удара, изненадан отваряш очи. 

Като дете много силно исках да премина тази граница. Съзнателно да вляза в съня. Често заспивах, мислейки съсредоточено за това, което искам да сънувам. Отначало нямах никакъв успех. След това започнах лека-полека да усещам кога съм стъпил на предела, докато една нощ се получи. Влязох в съня с будно съзнание. 

Спомням си го много добре. Беше кошмар. В средата на пълна с хора поляна ме гонеше лъв. Аз се обърнах и го накарах да спре. Чувството беше невероятно. След това започнах да експериментирам. Обличах хората по различен начин, извиквах слънцето, летях … 

След време загубих способността да направлявам сънищата си, но продължих да усещам границите. Когато излизам от киносалон, или когато затварям книга. Ако реалността, която ми предлагат ме е докоснала, все още мога да усетя предела. Да го разгледам, да остана в него, да запомням и забравям нарочно. 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Комплексът Прометей

by New Social PoetryNo Comments

Антоан Божинов, Августовски пуч, Москва, 1991

 

Според “Теогония” на Хезиод Прометей не се подчинява, открадва огъня, бива наказан и накрая освободен от Херакъл. Но подробностите за тази последна част са оцелели само във фрагменти и са достатъчно неясни, за да вдъхновят твърде много поетични варианти на събитията.

Франц Кафка коментира противоречивия край на великия мит за Прометей, като твърди, че колкото повече човек мисли за него, толкова по-малко грандиозност открива в действията на този титан. Къде е например създателят на човечеството от гледна точка на дълбоката история, ако “предателството му (кражбата на огъня) е било забравено в течение на хиляди години, забравено от боговете, орлите, забравено от самия него”?

В крайна сметка, внушава Кафка, “всички се умориха от безсмисления панаир. Боговете се умориха, орлите се умориха, раната се затвори уморено”.

И той приключва разсъжденията си, като посочва наличието на фосила на Реалното  в сърцевината на комплекса на Прометей: “Остава необяснимата скална маса. Легендата се опитва да обясни необяснимото. Тъй като тя дойде от субстрата на истината, трябваше на свой ред да завърши в необяснимото “.

Истинската грандиозност в дълбокото време принадлежи на бавния минерален живот на нещата. Кой е Прометей или който и да е от нас в  присъствието на този  минерален живот?

Само че легендата или митът като картина на репресирани означаващи не идва от субстрата на истината, а от несъзнаваното. Кафка ползва своя херменевтичен алгоритъм, както други писатели ще ползват друг, примерно Бернар Стиглер ще съсредоточи внимание върху брата на Прометей Епитемей.

Необяснимата скална маса – онова, което е отблъскващо, прекомерно или, по Лакан, Реално,  – е противопоставено на алегорията за Прометей.

В този разрив между референция (скална маса) и алегория (прикования към скалата Прометей) оперира литературният език, но не във винаги вече задействан алегоричен момент, а акцентът се прехвърля върху тази разривна, безсмислена, материална сила на Реалното.

В синхронността на тези три измерения: материалност, лимит на символизация и антагонизъм – е резонансът на литературата с Реалното, уловен от малкото истински писатели като Кафка.

Реалното не са дори тези морфизмени  фосили на вкаменелости от прекратена флора и фауна, а противоречието на настоятелна неекзистенция (insistence and inexistence), в което се крие негативността на безизходицата, неконцептуализацията, неразрешимостта, антагонизма, дедлокът на формализация.

Реалното, което винаги се връща на своето място, напълно присъстващото, което като такова никога не може да бъде присъствашо и затова само представлявано.

В своите копнежи по непосредственото литературата обслужва всяка форма на посредничество само като изкривяване, като извращение на “Реалното” или ” действителното”. Непосредственото (das Unmittelbare) е недостъпно както за хората, така и за боговете (Хьолдерлин).

Литературата е перверзия, част от западната метафизика или нормалния нихилизъм като абсолютизиране на субективността на субекта, на човешкия субект, на Антропоцена – тя полага ценности, превръща бог в ценност, тоест в едно биващо сред други биващи.

Субектът е белязан от липсата, или manque-à-être, която не само поражда желание, но и отразява (пред)онтологичния статус на самото битие, конституирано от “празнината на несъзнаваното”. Бог е несъзнаваното.

Субектът е разпънат между идеализация на Реалното като липса и материализма на Реалното като антагонистично отрицание (включително отрицание на опозиции като негативно/позитивно, форма/субстанция, трансцендентност/имманентност, пустота/цялостност (“в Реалното няма отсъствие”).

И все пак има нещо винтидж  в алгоритъма на Кафка, както и в някои неща при Борхес, струва ми се…

Да, камъкът е  празен откъм свят (weltleer), животното – бедно откъм свят (weltarm), докато човекът е светотворящ (weltschaffend). Но дори и класацията на Хайдегер се  е променила относно човека. Сега той е свето-унищожаващ с адския огън на ядрените си бомби. Способен е на пълното си самоунищожение.

Ако Кафка е подценил Прометей от гледна точка на дълбоката история, това е защото не е могъл да предвиди дълбочината, другото Реално на историята.

… И сега той се връща в тази запустяла селска къща, изличена от всякакво присъствие, освен каменните руини, и с хленченето на чакалите вечер в подивелите покрайнини.

Връща се като семантичната катастрофа на  напълно излишна литературност, където има само тревога, болка,  безмълвно хлипане, стон.

Прикован към тези фосили, реални и имагинерни, на комплекса Прометей, сигурно се е надявал да се измъкне с  фалшификацията  на литературно подвизаване, и едва сега забелязва Реалното на смъртта, всъщност едно сляпо петно, което не може да се разбие с поглед и думи, защото е било винаги тук, пред-онтологическо и пред-дискурсивно, настоятелната пустота, празнината на несъзнаваното.

Смъртта, бъдещето на липса на бъдеще, разрив в екстимното Реално извън реалността.

Тома Аквински малко преди смъртта си  доверява на приятеля си Риналдус: “Краят на моето писане наближава, защото сега ми се разкриха неща, които правят всичко, което съм писал и учил, да изглежда глупаво, и затова се надявам, че с края на ученето скоро ще дойде и краят на живота. “

И вкопчен в смъртта, която го превръща във фикция, това литературно животно човекът не заслужава друго, освен литературна смърт.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X

 

Златомир Златанов – Одисей анализант

by New Social PoetryNo Comments

Ивайло Божинов, Hitchcock

 

Горе на палубата се подвизава Одисей, преследван от песента на Сирените.

Гребците в трюма нямат тази грижа, те не подлежат на съблазън в негативната самоотнесеност на своя труд, намиращ смисъл само през визията на  капитана (господарско означаващо, форма на стойност, акумулация на капитал).

Но гледката с Одисей, привързан на мачтата, съдържа парадокс. Изглежда тъй, сякаш е заради омайващата песен на Сирените, но всъщност Одисей симулира, за да скрие липсата на сигурен курс и цел,  тоест липсата на визия и светоглед (Anschauung).

Той се преструва, че се преструва на запленен, защото знае, че принадената стойност/наслаждение се произвежда от безропотния мах на греблата.

Самоотнасящата се негативност на субстанцията (труд на гребците) остава спекулативно идентична със самоотнасящата се негативност на субекта (Одисей, капитала).

Иначе казано, гребците ненавиждат приведеното си положениена на наемна работна сила, както на свой ред Одисей ненавижда наложената му роля на господар-измамник.

И кой е по-истински тук – кръстът в розата на палубата (Одисей) или бленуващите за друга визия гребци в мрака на трюма?

Тишината (импотенциалност, импотентност) влудява гребците с акузматичен революционен глас, докато привързаният на мачтата господар симулира суверенната фикция под  формата на ступорна реакционност и консерватизъм.

Кой е за жалене тук и кой за превъзнасяне? В спекулативното единство на антагонизиращи сили си проправя път не авантюрата на Одисей и неговия кораб, а Aufhebung  на понятието като превъзмогване чрез запазване без да постигне своя лимит.

А какво за песента на Сирените? Кафка твърди, че те никога не са пяли. Сирените са в режим на неекзистенция, означаващо без корелат, което поддържа митичния разказ и доставя смисъл чрез своето изчезване.

Белият шум на Сирените, в търсене на когото Фридрих Китлер ще организира цяла експедиция, е заместителският симптом на експлозивна истина, пърформанс на изчезване, флашмоб.

Белият шум (онтологическата неопределеност, наслаждението на Реалното, симптомът) е празната причина (empty cause) за преминаващите светове в не-светове.

Защото къде е гръцкият свят като причина за философското ни желание?

Неистовото движение на кораба, произвеждано от гребците на Одисей, осъдени на неподвижност и ступор, диалектиката в застой – и маскираното влечение за ненаситно натрупване, приключения и колонизация на Одисей  с маскирана в него липса на фундиращ принцип.

Влечението колонизира света в не-свят като имитация на прогрес и в опустишителната си страст е безразлично към всички обекти –  дрогирано само от собственото си кръжене и помайване около тях, омайване с негативното, с белия шум.

Това е първият разказ за капиталистическа акумулация и акумулирано принадено наслаждение (surplus-jouissance) и последният, от който е невъзможно да се изплъзнем,  гребци и  набеден водач, клонинги на Реалното, еднакво заблудени от носталгия по роден дом (nostos) пленници на корелата.

Но само Реалното е нещото без/извън принцип и корелат, изначалната контингентност, която винаги се завръща в  своето място.

DAS SCHWEIGEN DER SIRENEN
(МЪЛЧАНИЕТО НА СИРЕНИТЕ)

И ще ни срещнат Сирените с мълчание,
Но как да го приемем със затапени уши
С неясната обект-причина на желания
И  поетически прилепчиви души?
Не се е пяло никога в дома на Битието
И никой тук не ни е позовал.
Нерелигиозно и бездънно е над нас небето
Сред неподвижни вселени от печал.
Не  ще оставим разкази на епос внятен,
Пристанище не ни е никой бряг томим.
Не се надяваме в часа превратен
Обратно мъртвите да възкресим.
Не пеят птици в цветните градини
И няма да превземем високия превал.
От глухота умишлена направо ще се сринем
Към бездната на абсолютния провал.
И в самоотнесеност на негативи
Заклещени гребците и водач
Край тях Сирените на несъзнавани мотиви
И на принаденото наслаждение мълчат.
От себе си да извлечеш  константа
Сред хаоса на бедстващи звезди
И с ключ за суверенните пространства
Блуждае корабът сред ничии води.
Това е хитростта на чезнещия разум
Под знака на неразпоредим битиен зов.
Не-световете да превръщат във фантазъм
Чеда на далнините с отказана любов.
Съзират ли гребците долу в трюма
Сирените на пролетарските гребла?
На мачтата привързан някой се преструва
На капитан aнализант със  заслепени сетива.
Загиващ гръцки свят ще се разсее
В примамката вменявана на външен звук.
И никога Сирените не запеят
За никой Одисей или за някой друг.

1997 – 2022 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 35, май, 2022, ISSN 2603-543X

 

 

Мая Горчева – Обречени на успех. Бягствата през границите на социалистическата държава (6)

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, The Birth of a Nation, object, dried pork, mesing, various sizes, 2018.
Installatioin view Sofia City Art Gallery / “Раждането на нация”, обект с вариращи размери, сурово свинско месо, месинг, 2018

 

Безопасните бягства

Най-силно и неприкрито говорели за желанието си да емигрират младежите от солидни семейства в стария режим. За това колко широко обсъждана е била темата за бягствата можем да съдим от диалозите в романа „Безразличният“ – тя е източник на постоянни шеги и намеци; старите си спомнят пътувания в западни страни зад Желязната завеса, младите планират свои бягства. Дори е повод за мошеничества и надиграване между „вражески елементи“, доносници и агенти…

Тъкмо тази среда възстановява Драгомир Загорски в мемоарната си книга „През лабиринта. Във и извън България“. Роден през 1925 г. в семейството на бивш офицер, филателист с международни контакти и предприемчив издател на техническа литература, Загорски завършва гимназия и изкарва военната си служба в края на 40-те години. Изключен е от СНМ (Съюз на народната младеж, праобраз на комсомолската организация), смятат го за „суинг“ – име на американски модерен танц, очевидно смятан за проводник на вредни упадъчни вражески занимания. Сам „суингът“ Драгомир обяснява значението на думата „суинг“ в книгата си: „В преносен смисъл – празноскитащ, добре облечен младеж без доказани доходи“. В спомените си дава примери за още типове, изпаднали в казармения социализъм, сякаш от друго време и с друга класа на поведение, като например Крепиев – производител и търговец на радиоапарати, „много пострадал от комунистите“: „Ходеше елегантно и спретнато облечен. Слушаше всички чужди радиостанции и даваше големи надежди на колегите си“.

Странни на фона на колективното опростачване са и запалените колекционери на марки. Оказва се, марките са едно занимание, над което новият комунистически режим не може да наложи пълен контрол, макар Държавна сигурност да го държи под око и да има своя картотека. Марките свободно преминават границите: „В онези години марки с чужбина се разменяха свободно и можеше да се правят малки търговии, но Столичната митница налагаше високи такси“. Драгомир става член на френския клуб за размяна на марки. Младият български филателист предлага на партньорите си, които му привеждат някакви суми – „обикновено дребни“, – да ги внасят в търговска къща в Цюрих. Или да правят замяна срещу други марки или стоки. Така се сдобива с елегантен италиански велосипед, втора употреба, за който обаче трябва да дава изтощителни показания и да попълва формуляри, а за капак – и да плати разорително мито (заради което дори му се налага да продаде велосипеда).

Друг от обкръжението на Загорски говори за „огромните възможности в свободния свят“, както се говори и в компанията на Керемедчиев от романа „Безразличният“. Драгомир заговорничи за бягство с двамата си приятели Мишо Василев и „дон Педро“, който има роднини в Каракас, Венецуела: „Тримата ежедневно споделяхме планове за едно нелегално преминаване на границата“. Дон Педро се нагърбва да направи оглед на граничните застави. Драгомир му дава пистолета си за кураж, но уви, Педро е арестуван при опит за бягство. Когато научават какво го е сполетяло, другите двама дори „нямат кураж“ да минат покрай къщата му. Загорски съобщава също, че към Запада гледат и децата на партийните функционери и не крият нетърпението си да напуснат страната, снабдени, разбира се, с редовен паспорт.

Драгомир не спира да крои планове за излизане „навън“. Първо, скоро след идването на новия режим получава съвет да замине при роднини в чужбина от фабриканта левичар Кирил Славов, чичо на по-сетнешния емигрант Атанас Славов, който от своя страна го споменава в биографичната си книга „С трева обрасли“ (впрочем за пръв път есетата от тази книга прозвучават през 1980-те в емисии на Радио „Свободна Европа“, отново в програмата „Контакти“, водена от Димитър Бочев); мисли за бягство по време на походите към турската граница в казармата (служи в Елхово). Но не се доверява никому освен на брат си, който му донася втори пистолет.

По-късно се оказва възможно да замине с легално издаден паспорт, с който се сдобива благодарение на упорството си. Първоначално получава отказ да му издадат паспорт, но това не го спира. Среща се дори с министъра на вътрешните работи, който лично дава разрешение да напусне страната за месец. Заминава първо до Скопие, откъдето е родът на съпругата му, и Белград.

Получава височайшото позволение, защото като автор на занимателни задачи, ребуси и кръстословици иска да проучи материалите в областта. Благодарение на този мотив се сдобива и с тримесечен паспорт до Австрия, където пристига на 31 декември 1961 г. Престоя си посвещава не толкова на „трупане на опит“, колкото на проучване на пазара с пощенски марки. Завръща се, но се възползва максимално от отпуснатия паспорт и още два пъти си издейства виза. При третото пътуване не се завръща. Основите на благополучното му установяване в новата родина са поставени тъкмо от успешните сделки с продажба на пощенски марки.

Пример за излизане от границата с паспорт и без каквато и да е конфронтация с органите на държавата е заминаването на Цветан Тодоров през 1961 г. В интервютата с Катрин Портвен (по-долу в интервюто отбелязваме въпросите ѝ с инициалите К.П.) известният френски интелектуалец разказва как е било организирано това пътуване. Споделя и мотивите си, а те са били именно младежкото любопитство да попадне в центъра на бляскавата модерна култура – и да предизвика завистта на приятелите си:

Тази възможност изцяло дължа на семейството ми. Баща ми имаше сестра, която през 1945 г. се оказа в Австрия, където бе живяла през войната. Там тя беше чужденка, а в този момент попитаха всички чужденци къде искат да отидат; значи възможността за леля ми беше да се върне в България или да отиде в „трета страна“. Тя мъдро избра второто решение. Спомням си, че ѝ бяха предложили: Австралия, Аржентина или Канада. Това бяха трите страни, които приемаха бежанци, защото страдаха от недостиг на население. Нови страни. За нас, в София, представяте ли си каква екзотика! Питахме се какво бихме направили на нейно място. Леля ми избра Канада. Тя беше аптекарка по професия, работи две години като милосърдна сестра в Далечния север, след това се настани в Торонто, където се захвана с професията си и можа да скъта малко пари. Тъй като тя не беше омъжена, писа на всичките си братя и сестри, останали в България, че е готова да издържа всяко от децата им за една година в някоя чужда страна по техен избор.

К.П.: – Това е било щедро предложение!

Много щедра леля, прекрасна леля! Дължа ѝ вечна признателност. Виждам в това хубав пример за семейна солидарност, която се предава от поколение на поколение. Или пример за уважение към учението, което съществуваше сред „добрите“ български семейства – накратко, „ценности“ на определено общество. Ето една традиция, която има смисъл! Тъй като леля ми – както и баща ми, както и брат им – е била изпратена от баща си за една година в чужбина (в „Европа“!), и тя искаше да предложи същия шанс на следващото поколение. Аз единствен се възползвах от това предложение, макар че ние бяхме шест братовчеди. Бях най-младият, другите вече бяха ангажирани и житейски, и в кариерата си. Аз тъкмо излизах от университета и да замина за една година значеше много за мен!

След това изборът се конкретизира. Най-напред мястото. Нито миг колебание: Париж. Но би било напълно погрешно да се помисли, че съм бил привлечен там от структурализма, Ролан Барт или Жан-Пол Сартър. Не: не знаех нищо за това. Париж будеше у мен мисълта за картините на импресионистите, за някои филми, песни. Боготворях Едит Пиаф, не Ролан Барт!

Мотивите на младия Цветан Тодоров и примамливият Париж не са по-различни от очакванията, които населяват представите на неговите софийски съвременници. Ще ги видим и в онази представа за изкушенията на далечното място, която има Николай Стоименов, героят на романа „Безразличният“ (1959) от Цветан Марангозов, цитиран по-горе: „Може би ще замине за Париж? Париж… Нотр Дам дьо Пари… Версайл… Лувр… картините на Делакроа, Домие, Дега, Ван Гог, Сезан… Имена, имена, които носят очарованието на един желан и недостижим свят“. Двамата Цветановци, произхождащи от софийската интелектуална аристокрация, дават сходни „свидетелства“ за настроенията на своето поколение и на своето време. Те са кръстосвали съвсем буквално една и съща софийска среда. Общият манталитет е останал записан и в текстовете, идващи от различно време и предаващи едно и също световъзприемане.

Изброените от Цветан Тодоров културни топоси изникват и в съновиденията на героя Николай в нощта, преди да поеме към границата (по-долу даваме откъса тъкмо по изданието на романа „Безразличният“ от 1959 г., за да синхронизираме в едно и също историческо време биографичния с фикционалния разказ за целта на заминаването). Мотивите при двамата фикционални неуспели емигранти Буди и Николай Стоименов – Безразличният и същевременно при реалния бъдещ емигрант Цветан Тодоров са сходни, ако не и еднакви:

[…] Приятната топлина на стаята унасяше. Защо напускам всичко това? Какво търся? Не, връщане нямаше! На другата вечер щях да изляза в гората. Гората… Ако мина… Разбира се, ще мина! Ще стрелям, но ще мина! След туй… Париж. Лувъра. Но първо щях да се запиша в Парижката политехника, да довърша образованието си. Да, а после – Лувъра. Тържественото мълчание на залите, безшумните стъпки… Познатите от албумите картини на Греко, Гоя, Домие, Енгр… „Салът на медузата“. Спирам се. Често бях мислил за тази картина. Нашата земя прилича на този сал. Зелените надвесени вълни и корабокрушенците върху няколко греди… Голи тела и очи, пълни с безнадеждност… […]

Още едно такова съвпадение между биографичния разказ на Цветан Тодоров и фикционалния в романа „Безразличният“ е фигурата на адвоката, който жадува за света оттатък границата. Една величава останка от културата на старото време преди налагането на соцрежима, спомен и упование, че обществото може да се гради на други опори. Интерпретацията на този човешки тип в двата случая обаче е съвсем различна. Ето как оживява тази фигура в интервютата на Цветан Тодоров:

[…] желанието за Париж бе подхранвано по други начини, на първо място от един приятел, десет години по-възрастен от мен, починал по-късно при самолетна катастрофа. Този провинциален адвокат с прякор Карата бе един от най-блестящите умове, които съм срещал, и в същото време беше дълбоко отчаян. Обаче, макар и въобще да не бе излизал от родината си, той забележително добре познаваше френската култура и парижкия живот, включително и географията на града (над бюрото му бе окачен план на метрото). За него Париж олицетворяваше свободата, културата, апогея на европейския дух.

Да добавим, че сред близките си софийски приятелства Цветан Тодоров посочва известния с възхищението си от френската столица художник Николай Ников – Ничето, когото наричали „един парижанин в София“, защото познавал на пръсти Париж.

Съвсем различна е оценката, която получава адвокатът Керемидчиев в романа „Безразличният“: той е привързан към материалните удобства, чужбината за него е възможност да се възползва от семейното наследство и да си осигури по-луксозен живот, но същевременно се бои да си рискува относителното си благополучие и при соцрежима:

Адвокатът Керемидчиев имаше добро име и многобройна клиентела и живееше общо взето добре. Мнозина му завиждаха и го смятаха щастлив. Той бе последният потомък на една чорбаджийска фамилия, която от три поколения се израждаше като по предварително начертан план. Керемидчиев беше дребен, безформен и грозен като Квазимодо, но притежаваше ум. А може би и добро сърце. Кой знае? Живееше сам, в малък, но богато обзаведен с модерна мебел апартамент, бе един от малкото притежатели на лека кола и на многобройна дискотека от класическа и джазова музика. Сам имаше таланти: свиреше на пиано, рисуваше, пишеше нелоши статии върху правни проблеми и накрая, имаше „дар слово“. Не случайно бе известен като красноречив и способен адвокат. Изпъкналото му гладко чело и две спокойни интелигентни очи, въоръжени със златни очила, му придаваха тежест и респектираха съдиите. Ала въпреки изумителната му ловкост да борави с параграфите, алинеите и членовете на законите, от няколко години той правеше напразни усилия да получи паспорт с изходна виза за Швейцария, дето го теглеше с властна сила солидна сума пари, оставени на негово име от „добрия стар папа“, който почина преди войната.

Не обичах адвоката. Не обичах на първо място неговата неизтощима охота да ораторства. […]

Колкото за ораторстването, именно на Керемидчиев принадлежат едни от най-блестящите формулировки в романа за съществуващата поквара на изконни принципи в условията на новия режим, изречени още в края на 1950-те, срв.: „Но, господа, комунизмът е епидемично явление. Той е болест на мисленето“; „Комунизмът представлява една верига от самоопровергавания, господа“ и т.н. Младият Стоименов злослови срещу адвоката, но адвокатът дава формулировки за собствените му убеждения. Очевидно с пренебрежението си героят разказвач се опитва да минимализира достойнствата му. Нарича го по-долу също с амбивалентната квалификация „истински космополит“: ако по днешните мерки това е сертификат за духовна разкрепостеност, според клишето на 1950-те това е заклеймяваща оценка. Факт е, че този адвокат все пак не събира смелост да се присъедини към замисляното прекосяване на границата и да излезе от границите на сигурността.

Пресичането на границите с паспорт от своя страна има свое литературно съответствие в романа „Изключителната биография на Буди Будев“ (1969) от Цветан Стоянов. Така изневиделица получава шанс да замине приятелят Гаро, като подигравка за трескавите замисли и усилия на Буди и приятелите му да емигрират. В този епизод от романа очевидно личи и връзката на фабулата с прототипа на Цветан-Тодоровото заминаване:

[…] и двамата излязоха да се поразходят в дъжда. Не бяха вървели дълго, когато срещу тях се появи Гаро – той току-що бе пристигнал от София.

– Здравейте – спря ги Гаро. – Да ви се похваля: заминавам за Париж!

– Какво?

– За Париж, за Париж! На специализация. Леля ми реши да се пресели в Париж и ме взема със себе си. Другия месец тръгваме.

– Е, чудесно! – успя само да каже Буди. – Чудесно!

Освен че „беше обидно“, Буди трябва докрай да изпие горчивата чаша и в продължението на епизода да понесе още един удар – да научи, че до любимата Анче плътно върви „нисък широкоплещест офицер“, който на всичко отгоре ще се окаже „капитан от граничните“, сякаш пак да му натяква, че трябва да минава граница.

А ето как е протекла за Цветан Тодоров подготовката за заминаването, след като веднъж е бил решен проблемът с финансирането на престоя в Париж:

След това трябваше да намерим някой от Франция, който да ми изпрати покана, за да направя постъпки за виза. Това вече беше работа на баща ми: той имаше познат френски професор, който беше идвал в България. Оставаше накрая и най-сериозната пречка: получаването на паспорт. Да имаш паспорт беше привилегия във всички тоталитарни страни, а и не само там…

К. П.: – Вие сте имали паспорт за Москва и Варшава…

Да отидеш в „братските страни“ беше лесно. За Франция обаче това не ставаше така! Но аз самонадеяно си казах: ще опитам все пак. Подавам молбата си: дълго време нямам отговор; пак питам, пристига отрицателен отговор. Други хора бяха много по-решителни от мене: Христо, художникът, например, ми разказа как е пресякъл границата скрит в един влак [става дума за художника Христо Явашев – Кристо – б.м. МГ]. Той твърдо бе решил да замине, толкова мразеше България – включително средата, с която общувах, за него това бяха хора на компромиса, покорни подлизурковци. Неговият характер е по-бунтарски от моя. Аз не бях от хората, които тайно биха пресекли границата. Тогава отидох в Министерството на вътрешните работи и поисках среща с министъра.

К.П.: – Това толкова просто ли беше?

Не беше много трудно. Да можеш да се срещнеш с министър беше останало от един щедър проект, като този за равенството между мъжете и жените – което позволяваше жените да правят пътища или да работят в мините… – или като безплатното образование и медицинско обслужване. Така министърът имаше приемни часове. Човек се записваше и чакаше. Няколко седмици по-късно ме повикаха. Влизам в една чакалня, настанявам се сред другите хора, най-вече жени с изопнати лица. В България възрастните жени, особено от селата, изглеждат забулени. Те носят забрадки, което им придава доста тягостен вид: голяма черна кърпа, измъчени лица. Сигурно идваха да молят техният брат, мъж, син да бъдат освободени от лагерите, които бяха широко разпространени по това време в България. Идва моят ред и аз влизам при един облечен цивилно генерал, който не ме впечатлява особено (не зная защо, но никога не се притеснявам от хората). Излагам му моя случай. Нашата среща трае не повече от три минути, защото той веднага ми отговаря: „Много е просто: отказва ви се, защото искате частно пътуване. Необходимо е искането да бъде отправено от институция, например от университета“. Толкоз. Излизам, а три седмици по-късно получих паспорта си.

 Така с минимално усилие пътуването става възможно. Неколкократно Цветан Тодоров повтаря, че никакви планове за напускане не е имал, тъй като се е чувствал силно привързан към софийската си среда. Но споделя честно, че сред мотивите за заминаването се е спотайвала и немалка доза суетно перчене: „Реших се единствено защото всички ми завиждаха“. Е да, така и става: литературното съответствие на тези приятели в лицето на Цветан-Стояновия Буди Будев дори не може да прикрие огорчението си…

Колкото успешен е този легален начин за излизане зад граница, толкова неуспешен е опитът на „безразличния“ Стоименов за бягство – впрочем, неуспешен и този на младия Марангозов, докато не намери легалното средство – паспорта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X

 

Владимир Сабоурин – Бедни, бедни читателю

by New Social PoetryNo Comments

Антон Терзиев, Nobody Is Going To Love You More Than Us, oil on canvas, 100×80 cm, 2020, based on Ryan Held’s image after he won the Gold for the 4×100 meter freestyle at the 2016 Summer Olympics. From No Time For Losers seria (2019-)

 

Столичната библиотека раздава годишни награди. Церемонията по връчването ще се състои в Американския център на библиотеката, съобщават организаторите.

Изборът на най-четените съвременни автори на българска литература се прави от читателската аудитория на Столичната библиотека въз основа на статистика от електронния каталог.

Най-четен автор на художествена литература е Членкореспондента.

Най-четен поет (нова категория) е недялко й.

Обществените заемни библиотеки стоят в началото на демократизацията на литературата. Бедността на четящите в края.

Бедность не порок. Но нищета, милостивый государь, нищета – порок-с.

Читателят е затворен в гетото на реалното и символно обедняване, за което заемането на рекламираната книга, която не може да си купи, е някакъв изход. Гетото решава изборите, въпреки машинното гласуване.

Четенето, което трябва да е изход, затваря в гетото. Олигарсите даряват респиратори и книги.

Бедни, бедни читателю. Защо не умря при първия локдаун.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 33, март, 2022, ISSN 2603-543X