Камелия Щерена, пирография
Птици в небето
От
желязната челюст на
Господ
те излитат
като библейска чума.
Умът им е един-летящ гняв,
кой може да ги спре
в това царство отгоре?
Невидима воля им заповядва
оплетени в сияйното платно на небето
да секат студените течения с крилете си.
Плават горе опънати, като голямо черно съзвездие,
а писъците им са силни, като на вещица.
Две от тях се отделят от ятото вкопчени в борба.
Пики в небето, клюновете им търсят нерв, кост, плът.
Да унищожат другия е единствената цел.
Убийството е изкуство,
като всичко друго
особено толкова високо над земята.
И всичко е тяхно, горе и долу
летят бавно поглеждайки децата.
Кръвта им която се движела в тунелите си
сега се смесва с калта на земята
Само Мълчание
От борбата остават няколко пера,
те отминават.
Псалм
Какво е Бог?
Смеейки се той коси
издигналите се макове
в градината.
Босите му пети
не ги щипе
снега, нито пък калта.
Той е в откъснатото цвете
и късите крака на заека
в своя горски бяг.
В носа на нещо
долавящо бълбукаща кръв.
Той е тръпката
по кожата на 14 годишното момиче,
усещащо
тялото си за пръв път
през лятото
далече от дома.
Слънцето подскача
в ръцете й
като топка
тя не знае че
вселената се крепи
на нейния танц.
Той връща дълго пътувалите,
вкъщи.
Той е в плода,
който ти захапа като малко момче
сокът му
спускащ се по ъгълчетата на устата ти.
Сладък и пълен
Той е в бурята, чиято
могъща песен
плаши кучетата
и те се крият като първородни.
Стоящ на двора
сълзите му
се пенят под краката ти, като забравено море.
Да изчезнеш напълно
Врабчетата върху жиците
над старата полицейска сграда
са вече само две
любимите им отлетели
в синьото око на небето.
Къде са строителите на покрива,
сега промушен
от пиките на времето,
отворените му рани
събрали дъждовна вода.
Ръцете им силни и ахейски
стоварват чуковете
върху раменете на сградата.
Трошейки, чупейки, смазвайки
последното обиталище
на стари котки, скитници
и призраци.
Жените им долу
смугли като финикийски танцьорки,
клюкарят и пускат
децата със ореолите им в игра.
Къде са те сега?
Къде са децата без пастирите си,
самите те превърнали се в такива.
С дрехи, които не пасват вече,
бижута предадени на съпруги.
Как изчезнаха толкова напълно?
С бавно обръщане
на големия часовник,
а животите им –
– магическия прах в него.
Сега има нови строители
с бронзови ръце
и деца диви като сатири.
И те направени
от звезден прах,
дали са същите?
Ехото на чуковете им е.
Жълто и Синьо
Дъждовните капки падат
върху ламарината на покрива
сякаш са оловни топчета.
Табелата пред мен:
Онкологичен център.
Отвъд жълтите му стени
представям си
са залите на мъртвите.
Напрягам слух,
като старо куче
за да чуя следа
от страданията им
Нищо…
Стените удушават
всеки звук
нечестива бариера
между два свята.
И ето, сякаш
стават по жълти,
напомнят ми за отвратителен календар
подарен преди 12 години.
И моментално изплува
образа на стаята отвъд,
малкото царство на мрака,
където като ранени елени
лежат отдадените на тишината.
И само тръбите на системите
пулсират
сякаш със същото
отвратително жълто,
вкарвайки отрова в сенките.
А навън сияйно синьото небе
поглежда без да мига към мен.
Дъждът спира
и аз си тръгвам
А там в мрака
нечий очи искат
да виждат
това
което аз виждам.
Сън
Кажи ми виждаш ли
как вадим блестящите тела
от водите на езерото?
Как меката им плът,
лепне по върховете
на пръстите ни
Кажи ми поглеждаш ли
към луната,
виждайки в млечната й сфера
собствената си душа,
плуваща
като голяма бяла риба.
Прозрачните й перки
улавящи светлината на звездите
и всеки идеален мускул
в спазъм със музиката на вселената
списание „Нова социална поезия“, бр. 22, май, 2020, ISSN 2603-543X