Никола Галчев – Баба Мецо

***

– Баба Мецо,
ела и ме изяж,
ела и ме изпий,
задето повече не искам да живея,
но не притежавам смелостта
(подобно Петя)
със сънотворните на майка си да се нагълтам,
(както стори Павел)
през терасата да скоча,
(по примера на Ачо)
със сизал да се обеся
или (като Виктор)
с бащината пушка
мозъка си да разпръсна.
Баба Мецо,
ела и ме изяж,
ела и ме изпий,
задето повече не искам да живея,
но не притежавам смелостта
на собствения си живот
(жалък, скучен и безсмислен,
възникнал в този пренеудоволствен свят)
веднъж завинаги да сложа край –
извикал младият човек
и легнал върху калната земя,
покрита с пожълтяла шума. –
Тук дойдох,
в гората,
в твоя дом,
за да те нахраня с тялото си,
да те напоя с кръвта си
и радостно да пукна
без надежда за възкръсване!
Ела при мене, Баба Мецо,
и с виното във вените ми се опияни,
зъбите си впий в плътта ми
и с месата ми си напълни стомаха,
сетне в тлъстини ги преобразувай сладко,
и бавно-бавно ги изгаряй,
докато през идващата зима
ти си в състояние на хибернация.
Младият човек замлъкнал
и започнал да се поослушва,
ала неполучил отговор,
той извикал с цяло гърло:
– Баба Мецо,
къде си се покрила,
защо не идваш тук при мене,
нима не чуваш моя зов?
– Идеално чувам те, човеко,
гюрултия вдигаш до небето –
Баба Меца най-накрая се обадила
и със страшния си глас младежа смаяла. –
Казваш, че си недоволен от живота,
ала ако трябва честно да говоря –
смятам, че смъртта медец горчащ е
и ако от нeго ти си хапнеш
моментално ще изпиташ съжаление,
затова се вслушай в мойто предложение:
изправи се и се връщай бързо в своя град!
На човека често раят му се струва ад
и, наместо кръв, сърцето му изпомва сълзи,
ала знай – единственият рай е този свят!

списание „Нова социална поезия“, бр. 21, март, 2020, ISSN 2603-543X