Людмила Калоянова – Обичах те в Аляска

Мъжете, които обичам

Мъжете, които обичам,
са вече деца – не говорят,
а плачат.

Мъжете, които обичам,
търсят биле
за болката,
разкъсващата,
страшната…

Загърбили надежда,
разговарят мълчаливо
с гарвани от
други светове,
питат за своята
Ленора.

Мъжете, които обичам,
плачат като деца в
тишината.

Мостът на ангелите

В Рим носех рокля на точки
и те целунах до Фонтан ди Треви.
Бе целувка с вкус на карчиофи
и тартуфо, тартуфо Тре Скалини.

Изваяни върху небето като
изящни скулптури на любовта,
пиниите на Рим протягаха
приветливо ръцете си.
Сърцето ми, замряло от сияние
на светлина и мрамор, звънеше
със камбаните на Сан Клементе.
Тук, в града на светлосенките
и на щастливата обреченост,
Савел ще стане Павел,
а един художник, обявен
извън закона, ще избяга в Неапол
за да не се върне никога във Рим.

Мъртвите листа по Тибър
ни отвеждат към замъка
Sant’Аngelo. Помниш ли
Ангелския мост и гларусите,
накацали по статуите на Бернини,
Испанските стъпала, където
в здрача ядохме джелато,
крилата на замръкнал ангел
в сумракa на вила Боргезе,
застинала в потайната прегръдка
на безвремието…

Когато те целунах до Фонтан
ди Треви, бях с любимата ти рокля:
– Ще се върнем ли някога в Рим?
– Не знам, попитай пиниите и
мъртвите листа по Тибър.

Лилит

Бях ти приятел,
бях твое дете,
бях ти майка, понякога
бях ти жена.
Бях Ева, но по-често
бях твоята Лилит.

Обичах те в Аляска,
(като дива сьомга)
обичах те в Сибир,
(там гальовно ме наричаше
„моята пантера тигрис“)
обичах те на Санторини
(там бях твоят угаснал вулкан)
и още повече на Серенгети –
галех бивните ти,
не исках да зная за накити
от слонова кост
(тях ги оставих за
ловците-любители на сафари).

Знам, любовта ми бе стръмна,
но аз съм твоята Лилит,
владетелка на нощта.
Лишена от грях, живях и
обичах до дъно – без страх.

Синя икона

Вече нямам тяло,
а само лице –
вкочанена мостра
на самата себе си,
синя икона, по която
рисуваш поетични образи
на лудостта.

Преди не знаех как
ще ме убиеш –
сега разбрах – докато
ме пиеш бавно,
върху тялото ми
ще изпишеш голямата
поема на страха, маестро,
и дори твоят Овидий
не би дръзнал да те спре.

Мен отдавна ме няма.
Върху ми си изографисал
строфите на своя гений.
Аз съм само посиняла икона –
твоето най-велико творение.