Звездобройци
Така прекарахме един живот
в пиене на бира
и гледане към звездите.
Небосклона
си бе все същия
все така непреклонен
пред Човешките същности.
В кората на времето
стоеше есенцията
тихия стон
на всяко движение.
Играехме шах
играехме жоменка
после играехме
на кванти и вектори.
Стояхме загубени
нищожни частици
прашинки във времето
без ясен смисъл
но пък не спирахме.
Макар и без път
и без посока
без изконенния смисъл
на електроните в атома
без установеността
на Слънцето в космоса
и на космоса в клетката.
Макар и далеч
от голямото нищо
ние не спирахме
да гледаме към звездите.
Макар и обречени
съзнаващи пустотата
ние не спряхме
да се обичаме.
И с халби бира
и жадни погледи
макар за миг
ние бяхме живи.
Изоставен храм
Бавно и непринудено
се еманципирам от всички,
дори и от себе си.
Пренасям тежестта
на съседната ос.
Светът се отдръпва,
спускат се стени от коприна
и той започва да се превръща
в палат на едно умриращо време.
Преливам всички спомени
– небесносини, тюркоазени, жълти –
в диамантени епруветки
и грижливо ги подреждам по рафтовете.
Полагам чувствата
в копринена кърпа
увивам ги хубаво
и ги завързвам с панделка.
Сантименталността,
мека и топла
като каучук,
омесвам на топка
и оставям под леглото.
Тръпката по нея,
онази полу-забравена симфония,
заключвам в клетка,
а ключът
скривам от себе си
под възглавницата.
Всичко е готово –
добре опаковано,
сортирано,
подредено.
Готов съм да заключа
и да си тръгна завинаги.
Храма на моето същество,
така обширен и празен,
сега ме гледа
през призрачни прозорци.
И когато последният спомен
от моето съществуване
се разпилее по вятъра
стените ще се срутят
и всичко ще потъне в земята.
Звезда в небето
Изначало беше слънцето –
ярко, необхватно, безпристрастно.
Стоеше там на стъкления купол
и с мъртъв поглед гледаше надолу.
Ние също го гледахме обратно.
Голямата огнена топка,
забита в центъра на простора
поставена там
от самия Ра.
С времето Ра стана Юпитер.
Юпитер се превърна в Зевс.
Зевс стана Тангра.
И някъде там
от прогнилите кокали на Тангра
се извиси тъмната сянка
на съвременния Христос.
Хората продължаваха
да гледат слънцето –
магическата буца сирене в небето
даваща живот
на целия пулсиращ под нея свят.
Дойдоха телескопите.
Бездиханните,
бездушни очи,
гледащи вместо нас в небето.
Те намират там не Юпитер или Атлас,
а единствено смразяваща празнота.
И нищо повече.
Какво по-нататък от нищото?
Какво по далечно
от самата мъртва утроба
на изначалното сътворение?
Студът обвива всичко
като ледена ръкавица.
Телата се сковават.
Зениците замръзват.
Умът се запечатва.
Остава сам във себе си
и се завръща
в началното си състояние.
Нещата се обръщат
и празнотата превзема всичко.
Хората се херметизират
и Ра отново се възкачва на небето.
Време за изгниване
Едно поколение
Подвластно на празните погледи
Общество
От черупки
Пълни с разлагащи се принципи
Презирам и самия себе си
Всеобхватното си безсилие
Една прашинка
опиянена от идеи
Тихият бунт в сърцето
Расте
Разгаря се, клокочи
Като адски казан
Пълен с кипяща кръв.
Невъзможността
За революция
Залива съзнанието
Черна тиня
Само смърт и разруха
Това остава
Желанието за край
Пораждащ ново начало
И докато
Чакам апокалипсиса
Паля цигара
И си отварям пакет пуканки.
Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018
списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018