Калоян Богданов, На портрета отзад 3
Внезапно заслепен от аристократичния блясък
на съществуващи само в картините на старите майстори
порцеланова кожа и бухнали руси къдрици,
които мракът бе таил като руда в недрата си,
внезапно прозрял, че вечерната й разходка в парка
е обред, изобразяващ залязващото слънце на възможното,
чието начало аз всеки път заблудено съм пропускал,
за миг пожелах да бъда благородният ездач,
отглеждал с добре планираната стратегия на появите си
в едно ретро-време със скоростта на търпението
любовния си триумф в синия поглед на дамата-каро.
Но бях боязливият колоездач, престрашил се
под алибито на неучастващ в пешеходното движение
да извърти към нея очи на изиграл се потребител
на продуктите в универмага на универсума,
а тя се заливаше в един изцяло визуален смях
като земна двойничка на германското слънце,
която вселената е изпращала насреща ми по алеята,
зацикляйки в отговор на непризнатите ми молитви
на един и същи кадър през последните три лета,
който аз тълкувах като вероятното начало
на провинциално ограничена по място и време трагедия,
пред чието съдбовно предопределение свървах
като пред връхлитащ тир в холивудски екшън
в обгърнати от пелените на храсти странични алеи.
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X