Калоян Богданов, Портрет на художник 1
Странна среща
Изглежда, от битката, избягах
През някакъв дълбок и глух тунел, отдавна издълбан
В гранита, от титаничните войни.
Но също там угнетени спящи стенеха,
Твърде бързи в мисъл или в смърт, да се изправят.
Тогава, докато ги съзерцавах, един от тях изправи се и в мен се вгледа
Със жалък осъзнаващ поглед вперен,
И с вдигнати, благословящи сякаш, безпомощни ръце.
И по усмивката му аз познах това ужасно място,
По мъртвешката му усмивка, разбрах, че сме в Ада.
Със хиляди страхове лицето на това привидение беше пропито,
Но нямаше я кръвта от горния свят
Нито оръжия гърмяха, нито се чуваха каньоните да стенат.
„Приятелю странен“, изрекох, „Тук няма причина за скръб.“
„Никаква“, отвърна ми той, „Освен годините, които изгубихме,
Отчаянието. Каквато и надежда да си имал ти,
Тя беше също и моя. Аз тръгнах бясно да ловувам
Най-дивната красота на света,
Която не почива спокойна в очите или в сплетената коса,
А се присмива на неизменния бяг на времето.
И ако скърби, скърби по-пищно тук от нас.
Защото по моята радост, много биха се радвали
А от моите сълзи все нещо е останало
и трябва да умре сега – неизказаната истина,
Жалостта на войната, жалката дестилирана война.
Сега ще са доволни със това, което разрушихме ние.
Или пък недоволни, гневът им кървав ще заври, ще се изсипе.
Ще бъдат бързи, с бързината на тигрица,
Никой не ще изпадне от редиците, макар народите да загърбват прогреса.
Куражът мой, той беше тайнство;
С мъдростта си аз бях майстор;
Да пропусна хода на отстъпващия свят
Към суетни цитадели без стени
Тогава, когато кръвта задръсти колелата
Бих се качил да ги измия с вода от сладки кладенци,
Дори със истини, които не можеш да изкорениш
Бих дал духа си без да се скъпя
Но без да наранявам; не с цената на война.
Чела кървяли са и без да има рани.
Аз съм врага, когото ти уби, приятел.
Познах те в този мрак, по твоята намръщеност
Вчера мен докато удряше и убиваше.
Аз те задържах, но ръцете ми бяха немощни студени.
Нека спим сега…“
Dulce et Decorum Est
Прегънати на две, като вехти дрипави просяци,
с подгънати колена, кашляхме като стари вещици, псувахме през калта.
Докато загърбили призрачните огньове,
Отправяхме се кретайки към далечния отдих.
Мъжете спейки вървяха. Много от тях бяха загубили своите ботуши,
Но продължаваха куцукайки, обути в кръв. Всички бяха инвалиди, всички слепи;
Опиянени от умора; глухи дори за свистенето
На химическите бомби падащи меко зад тях.
Газ! ГАЗ! Бързо, момчета! –Екстаз в непохватното
Наместване на каските точно навреме,
Но някой още викаше отзад и се препъваше
И ръкомахаше сякаш е в пламъци или във вар. –
Мъгла зад опушени стъкла и гъста зелена светлина,
Сякаш в зелена вода, видях го да се дави.
Във всички мои сънища пред безпомощния ми поглед,
Той потъва, хрипти, задушава се, дави се.
Ако можеше и ти да имаш такива сънища, да вървиш
След количката, в която го хвърлихме
И да гледаш белите му очи как се въртят,
И лицето му как провисва, като на дявол премалял от грехове;
Ако можеше да чуеш, на всеки тръс, как кръвта
Клокочи в пълните с пяна дробове,
Зловеща като болест рак, горчива като слуз
От гнусни, нелечими язви по невинните езици, –
Приятелю, нямаше да казваш тогава с такова въодушевление
На децата жадни за някаква отчаяна слава,
Старата Лъжа: „Dulce et decorum est
Pro patria mori.“
„Сладко и достойно е да умреш за родината.“
Оръжията и Момчето
Дайте на момчето да пробва байонета
Колко е студен металът и как жаден е за кръв;
Посинял от злоба като непредсказуем луд;
И обезумял от глад за плът.
Оставете го да погали слепите кръгли патрони,
Които си мечтаят да се сгушат в младите сърца,
Или му дайте пълнител с тънки цинкови зъби
Остри като мъката и смъртта.
Че неговите само служат край ябълка да се усмихват.
Не дебнат остри нокти на стройните му пръсти;
И Бог не ще му сложи такива на краката,
Нито рога на гъстите му къдри.
Превод от английски Катя Герова
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X