Габриел Гарсия Маркес – Полковникът няма кой да му пише

През прозореца в канцеларията проникваха стенанията на кастрираните животни, смесени с виковете на дон Сабас. „Ако до десет минути не дойде, аз си отивам“, обеща си полковникът след два часа чакане. Но изчака още двайсет минути. Канеше се да си тръгне, когато дон Сабас влезе в канцеларията, следван от група ратаи. Мина няколко пъти покрай полковника, без да го погледне.

Забеляза го едва след като ратаите излязоха.

– Вие мен ли чакате, друже?

– Да, друже – каза полковникът. – Но ако сте много зает, мога да дойда по-късно.

Дон Сабас не го чу от другата страна на вратата.

– Връщам се веднага – каза.

Беше знойно пладне. Канцеларията блестеше с отблясъците от улицата. Замаян от горещината, полковникът неволно затвори очи и веднага му се присъни жена му. Съпругата на дон Сабас влезе на пръсти.

– Не се будете, полковник – каза. – Ще спусна щорите, защото в тази канцелария е ад.

Полковникът я проследи с напълно отсъстващ поглед. Тя го заговори от полумрака, след като затвори прозореца.

– Вие често ли сънувате?

– Понякога – отговори полковникът, засрамен, че е заспал. – Почти винаги сънувам, че се оплитам в паяжини.

– Аз всяка нощ имам кошмари – каза жената. – Сега пък ми се ще да знам кои са непознатите, които човек среща в сънищата си.

Включи електрическия вентилатор. „Миналата седмица някаква жена ми се яви до леглото“, каза. „Събрах сили да я попитам коя е и тя ми отвърна: „Аз съм жената, която преди дванайсет години умря в тази стая.“

– Къщата бе построена едва преди две години – каза полковникът.

– Така е – каза жената. – Това означава, че и умрелите грешат.

Жуженето на електрическия вентилатор сгъсти полумрака. Полковникът губеше търпение, измъчван от сънливост и от каканиженето на жената, която от сънищата бе преминала направо към тайнството на прераждането. Изчакваше някаква пауза, за да се сбогува, когато дон Сабас влезе в канцеларията заедно с надзирателя.

– Четири пъти претоплям супата ти – каза жената.

– Ако искаш, я претопляй и десет пъти – каза дон Сабас. – Но сега не ми играй по нервите.

Отвори огнеупорната каса и връчи на надзирателя навити на руло банкноти заедно с куп указания. Надзирателят повдигна щорите, за да преброи парите. Дон Сабас видя полковника в дъното на помещението, но въобще не реагира. Продължи да разговаря с надзирателя. Полковникът се изправи в мига, в който двамата мъже пак се канеха да напуснат канцеларията. Дон Сабас спря, преди да отвори вратата.

– Какво ще желаете, друже?

Полковникът забеляза, че и надзирателят го гледа.

– Нищо, друже – каза. – Исках да говоря с вас.

– Кажете ми веднага за какво – каза дон Сабас. – Нямам нито минута за губене.

Остана да чака с ръка върху топката на вратата. Полковникът усети как минават най-дългите пет секунди в живота му. Стисна зъби.

– По въпроса за петела – прошепна.

Тогава дон Сабас отвори вратата. „По въпроса за петела“, повтори с усмивка и избута надзирателя в коридора. „Светът се сгромолясва, а моят другар само за петела си мисли.“

После се обърна към полковника:

– Много добре, друже. Веднага се връщам.

Полковникът застана неподвижно в средата на канцеларията, докато чу стъпките на двамата мъже в края на коридора. После излезе да се пошляе из селото, застинало в неделната сиеста. Нямаше никой в шивачницата. Кабинетът на лекаря бе затворен. Никой не наглеждаше стоката, изложена в магазините на сирийците. Реката беше една стоманена лента. Някакъв мъж спеше на пристанището върху четири варела с петрол, с шапка върху лицето, за да го предпазва от слънцето. Полковникът се упъти към дома си, убеден, че е единственото движещо се нещо в селото.

Жената го чакаше с пълен обяд.

– Взех на кредит с обещанието да платя утре рано – обясни.

По време на обяда полковникът ѝ разказа случките от последните три часа. Тя го изслуша с нетърпение.

– Работата е там, че на теб не ти достига характер – каза после. – Държиш се така, сякаш си отишъл да просиш милостиня, докато би трябвало да влезеш с вдигната глава, да дръпнеш дон Сабас настрани и да му кажеш: „Друже, решил съм да ви продам петела.“

– Колко било лесно – каза полковникът.

Тя зае войнствена поза. Същата сутрин бе разтребила къщата и бе облечена необичайно, със старите обувки на мъжа си, с мушамена престилка и с кърпа на главата, завързана с два въ­зела над ушите. „Нямаш никакъв усет за сделки“, каза. „Когато продаваш нещо, трябва да изглежда така, като че ли ще купуваш.“

Полковникът откри във вида ѝ нещо забавно.

– Остани си така – прекъсна я той. – Съвсем същата си като човечето от овесените ядки „Квакер“.

Тя смъкна кърпата от главата си.

– Говоря ти сериозно – каза. – Ей сега ще отнеса петела на дон Сабас и се обзалагам на каквото искаш, че след половин час ще съм тук с деветстотин песо.

– Нулите са ти замаяли главата – каза полковникът. – Вече започваш да залагаш парите от пе­тела.

Не му беше лесно да я разубеди. Бе посветила сутринта да състави наум тригодишна програма, но без агонията в петъците. Бе подредила къщата, за да посрещне деветстотинте песо. Бе направила списък с основните неща, от които се нуждаеха, като не бе забравила и чифт нови обувки за полковника. Бе определила мястото за огледало в спалнята. Мигновеният провал на плановете ѝ я изпълни със смесено чувство на срам и негодувание.

Легна си за кратка сиеста. Когато стана, полковникът седеше в двора.

– А сега какво правиш – попита тя.

– Мисля – каза полковникът.

– Значи въпросът е решен. Ще можем да разчитаме на тези пари след петдесет години.

Но всъщност полковникът бе решил да продаде петела още същия следобед. Помисли си за дон Сабас, сам срещу електрическия вентилатор в канцеларията, и как се приготвя за всекидневната инжекция. Предвиждаше отговорите му.

– Занеси му петела – посъветва го жена му на излизане. – Чудото става, когато видиш лика на светеца.

Полковникът се възпротиви. Тя го преследва до външната врата с отчайващо нетърпение.

– Ако ще и войската да е в канцеларията – каза. – Хващаш го за ръката и не го пускаш, докато не ти даде деветстотинте песо.

– Ще си помислят, че подготвяме атентат.

Тя не му обърна внимание.

– Помни, че ти си стопанинът на петела – настояваше. – Помни, че ти му правиш услуга.

– Добре.

Дон Сабас беше в спалнята с лекаря. „Възползвайте се сега, полковник“, му каза жената. „Докторът го подготвя за пътуването му до чифлика и няма да се върне до четвъртък.“ Полковникът бе разкъсван от две противоположни сили: въпреки решението си да продаде петела, искаше му се да бе дошъл един час по-късно, за да не завари дон Сабас.

– Мога да почакам – каза.

Но жената настоя. Отведе го в спалнята, където мъжът ѝ седеше по гащи в кралското си ложе, втренчил в лекаря безцветните си очи. Полковникът изчака, докато лекарят затопли епруветката с урината на пациента, подуши изпаренията и направи одобрителен жест към дон Сабас.

– Ще трябва да го застреляме – обърна се лекарят към полковника. – Диабетът е прекалено бавен, за да довърши богаташите.

„Вече направихте всичко възможно с проклетите си инжекции с инсулин“, каза дон Сабас и подскочи на отпуснатия си задник. „Но аз съм костелив орех.“ А после към полковника:

– Давайте, друже. Когато ви потърсих по обед, дори шапката ви не открих.

– Не нося шапка, за да не ми се налага да я свалям пред никого.

Дон Сабас започна да се облича. Лекарят пъхна в джоба на сакото си епруветката с кръвна проба. После подреди чантата. Полковникът помисли, че се кани да се сбогува.

– На ваше място бих изпратил на този другар сметка за сто хиляди песо – каза. – Така няма да сте толкова зает.

– Вече съм му предложил сделката, но за един милион – каза лекарят. – Бедността е най-доброто лекарство за диабета.

„Благодаря за рецептата“, каза дон Сабас, като се мъчеше да напъха дебелия си корем в панталоните за езда. „Но не я приемам и така ще ви спестя нещастието да станете богат.“ Лекарят видя зъбите си, отразени в никелираната закопчалка на чантата. Погледна си часовника без приз­наци на нетърпение. В момента, в който си нахлузваше ботушите, дон Сабас неочаквано се обърна към полковника.

– Добре, друже, какво става с петела?

Полковникът видя, че и лекарят очаква отговора му. Стисна зъби.

– Нищо, друже – измънка. – Ами дошъл съм да ви го продам.

Дон Сабас си дообу ботушите.

– Много добре, друже – каза равнодушно. – Това е най-разумното нещо, което можеше да ви хрумне.

– Вече съм много стар за тези мъчнотии – оправда се полковникът пред непроницаемото изражение на лекаря. – Ако бях с двайсет години по-млад, друго щеше да е.

– Вие винаги ще сте с двайсет години по-млад – възрази лекарят.

Полковникът си пое дъх. Почака дон Сабас да каже още нещо, но той не го стори. Облече кожено яке с цип и се приготви да излезе от спалнята.

– Ако искате, ще говорим идната седмица, друже – каза полковникът.

– И аз това щях да ви кажа – каза дон Сабас. – Имам клиент, който може би ще ви даде четиристотин песо. Но трябва да изчакаме до четвъртък.

– Колко? – попита лекарят.

– Четиристотин песо.

– Бях чул, че струва много повече – каза лекарят.

– Бяхте ми казал деветстотин песо – каза полковникът, окуражен от смайването на доктора. – Това е най-добрият петел в целия департамент.

Дон Сабас отговори на лекаря.

„В друго време всеки би дал и хиляда“, обясни. „Но сега никой не смее да пусне добър петел. Винаги има опасност да те изнесат от арената, надупчен от куршуми.“ Обърна се към полковника с подчертано прискърбие:

– Това исках да ви кажа, друже.

Полковникът кимна с глава.

– Добре – каза.

Последва го по коридора. Лекарят остана в гостната, задържан от жената на дон Сабас, която му поиска лек „за ония неща, дето човек изведнъж ги получава, ама не се знае от какво са“. Полковникът го изчака в канцеларията. Дон Сабас отвори огнеупорната каса, напъха пари по всичките си джобове и подаде четири банкноти на полковника.

– Ето ви шейсет песо, друже – каза. – Когато се продаде петелът, ще уредим сметките.

Полковникът придружи лекаря покрай магазинчетата на пристанището, които започваха да се оживяват с привечерната прохлада. Шлеп, натоварен със захарна тръстика, се спускаше по течението на реката. Полковникът забеляза, че лекарят е необичайно сдържан.

– А вие, докторе, как сте?

Лекарят сви рамене.

– Горе-долу – каза. – Мисля, че имам нужда от лекар.

– От зимата е – каза полковникът. – На мен ми се разстройват червата.

Лекарят му хвърли поглед, напълно лишен от професионален интерес. Поздрави последо­вателно сирийците, седнали пред вратите на магазините. Пред вратата на кабинета полковникът изложи решението си за продажбата на петела.

– Не можех да сторя друго – обясни. – Това животно се храни с човешко месо.

– Единственото животно, което се храни с човешко месо, е дон Сабас – каза лекарят. – Сигурен съм, че ще препродаде петела за деветстотин песо.

– Мислите ли?

– Сигурен съм – каза лекарят. – Ще направи същата изгодна сделка като прочутото му патриотично споразумение с кмета.

Полковникът не искаше да повярва. „Другарят ми сключи това споразумение, за да отърве кожата“, каза. „Така можа да остане в селото.“

„И така можа да купи на половин цена имотите на собствените си другари по партия, които кметът прогони от селото“, възрази лекарят. Почука на вратата, защото не намери ключовете в джобовете си. После извърна лице към недоумението на полковника.

– Не бъдете наивен – каза. – Парите интересуват дон Сабас много повече от собствената му кожа.

Тази вечер съпругата на полковника излезе да пазарува. Той я придружи до магазините на сирийците, като предъвкваше разобличенията на лекаря.

– Потърси веднага момчетата и им кажи, че петелът е продаден – каза му тя. – Не бива да ги оставяме да си мечтаят.

– Петелът не е продаден, докато не се върне дон Сабас – отвърна полковникът.

Завари Алваро да играе на рулетката в салона за билярд. Заведението кипеше в неделната вечер. Горещината изглеждаше по-плътна поради вибрациите от радиото, пуснато с пълна сила. Полковникът се загледа в ярко изрисуваните числа върху дългата покривка от черна мушама; осветяваше ги газен фенер върху кутия в средата на масата. Алваро се бе заинатил да губи на двайсет и три. Докато следеше играта над рамото му, полковникът забеляза, че при девет завъртания четири пъти се падна единайсет.

– Заложи на единайсет – прошепна в ухото на Алваро. – Най-често излиза.

Алваро впери очи в мушамата. При следващото завъртане не заложи. Извади пари от джоба на панталона, а с тях и лист хартия. Подаде го на полковника под масата.

– От Агустин – каза.

Полковникът прибра листовката в джоба си. Алваро заложи голяма сума на единайсет.

– Започни с малко – каза полковникът.

„Може да се окаже добро предчувствие“, възрази Алваро. Няколко съседни играчи оттеглиха залозите си от другите номера и заложиха на единайсет, когато огромното многоцветно колело вече се бе завъртяло. Полковникът се притесни. За пръв път изпитваше опиянението, страха и горчивината от хазарта.

Излезе петицата.

– Съжалявам – каза полковникът засрамен и с непреодолимо чувство за вина проследи дървената лопатка, която изгреба парите на Алваро. – Така е, като се бъркам в неща, дето не ме засягат.

Алваро се усмихна, без да го погледне.

– Не се безпокойте, полковник. Опитайте в любовта.

Внезапно тромпетите на мамбото замлъкнаха. Играчите се пръснаха с вдигнати ръце. Полковникът чу зад гърба си сухото, рязко и студено изщракване от зареждане на пушка. Разбра, че е попаднал в полицейска хайка с нелегалния позив в джоба. Извърна се наполовина, без да вдига ръце. И тогава видя отблизо, за пръв път в живота си, мъжа, който бе стрелял срещу сина му. Стоеше точно пред него, а дулото на пушката бе насочено в корема му. Беше дребен, с индиански черти, обветрена кожа и излъчваше неприятна детска миризма. Полковникът стисна зъби и леко, с края на пръстите си, отмести дулото на пушката.

– Разрешете – каза.

Изпречи се срещу малки кръгли очи на прилеп. За миг се почувства погълнат от тези очи, сдъвкан, смлян и незабавно изхвърлен.

– Минете, полковник.

Габриел Гарсия Маркес, „Полковникът няма кой да му пише“
Превод от испански Емилия Юлзари
„Лъчезар Минчев“, София, 2022 г.

списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X