Ивайло Божинов, Из „Хората от Малашевци“, 2022
Светът е шибан и фалшив,
суетен и лековерен, злобен
и агресивен, арогантен и прост,
тълпа, която повтаря едно и също до втръсване,
всички се усмихват широко, сипят хубави думи като отровен дъжд, а, всъщност, не могат никак да се понасят, съскат като змии срещу когото не трябва, мълчат пред силните на деня и им се подмазват, забиват нож в сърцето на справедливостта.
Фалшив кораб е този свят, сърцето му е отдавна е катастрофирало в собственото му лицемерие, дъното му прокапва, по стените му се стичат лъжите, гнусни като лиги.
Боже, как ми се гади, от жалки измамници, от хора за дребни услуги на сърцето,
от думите им, опасни като въжета за бесене.
Нежността се търкаля в калта и кърви, но на кой му пука,
точно сега некадърниците получават поредния приз за поезия, вятърът удря гневно челото си в прозореца, улиците се задъхват и тънат в тинята на словата, избълвани от мизерни стихоплетци.
Никой няма собствено мнение, черното е толкова бяло…
Този свят не заслужава дори да повърна върху фалшивото му лице, всичко е лъжа, истината се дави в противната помия, любовта е илюзия за наивници, греховете едреят като гнойни пъпки по лицето на смотан тинейджър,
дори не ми се пие вече, лежа проснат на мръсния килим и завиждам на оная висока звезда в пазвите на небето, самотата е привилегия, която спасява от досадници.
Гневен съм на всички страхливци с лъскави животчета, защото воюват с Поезията, убиват я, насилват я, изопачават я.
Жестоки, мръсни, извратени копелета,
тъпият живот ще оглозга тленните ви кокали,
вие не знаете нищо за безсмъртието!
Превод от английски Евелина Иванова
списание „Нова социална поезия“, бр. 36, септември, 2022, ISSN 2603-543X