Когато минеш четиридесетте, една нощ ей тъй се събуждаш и сетне дълго не можеш да заспиш. Гледаш стаята в тъмнината. Полека се размисляш за туй-онуй. Лежиш с отворени очи, както след време в гроба. Сега животът ти тръгва по нов път. Учудваш се, че си живял между земята и звездите. Присещаш се за нещо незначително. Позалъжеш се с него. Доскучава ти и го забравяш. Понякога дочуваш по някой шум от улицата. Знаеш какво значи всеки един шум. Дори не си и тъжен. А само трезв, внимателен. Почти спокоен. Внезапно въздъхваш. Обръщаш се към стената. Отново заспиваш.
Превод от унгарски Николай Бойков
списание „Нова социална поезия“, бр. 31, ноември, 2021, ISSN 2603-543X