Ния Якимова, Бях ледник, 2017 г., 130/100 см, маслени бои, платно
Признай, че точно професията ми
те тревожи.
Това е причината рядко да ме канят на вечеря,
въпреки че, Бог ми е свидетел, последното което се стремя е да плаша.
Нося разумно скроени рокли,
в спокойни бежови нюанси,
ухая на лавандула и ходя на фризьор,
така че да не плаша младите с грива от змии
като на пророчица.
Ако въртя очи и мърморя,
aко се държа за сърцето и крещя от ужас
като треторазрядна актриса, предъвкваща сцена на лудост,
го правя сама и никой не вижда,
освен огледалото в банята.
По принцип бих се съгласила с теб,
че жени не трябва да мислят за война,
не трябва хладнокръвно да претеглят тактики
като отбягват думата „враг“,
и преценяват всяка от страните без никого да порицават.
Жените трябва да маршируват за мир,
да подаряват бели пера- да вдъхват смелост,
да плюят на байонетите,
да защитават бебетата си,
преди така или иначе черепите им да бъдат пръснати,
или пък, след многократни изнасилвания,
да се бесят със собствените си коси.
Функции, с които като цяло сме спокойни.
И плетенето на чорапи за войниците,
и, донякъде, моралната подкрепа.
Също- оплакване на мъртъвците.
Синове, любовници и тъй нататък.
Всички убити деца.
Вместо това ще се изкажа,
с надежда да мине за истина,
прямо и грубо, не приятно.
Истината рядко е добре дошла,
особено на вечеря,
макар да съм добра в това което правя.
Моят занаят са храбростта и зверствата.
Изследвам ги, без да съдя.
Описвам нещата, както са се случили,
и дотам докъдето паметта позволява.
Не питам защо- причината обикновено е една и съща.
Войните стават, защото онези които ги започват,
мислят че могат да победят.
На сън виждам блясък.
Викинги напускат нивите си
всяка година за по няколко месеца убийства и плячкосване,
като момчета тръгнали да ловуват.
В истинския живот те били фермери.
Връщат се натоварени с великолепие.
Араби яздят срещу кръстоносци
с ятагани, които могат да разрежат
коприна във въздуха.
Един бърз разрез на врата на коня
и цяла една купчина броня се срива
като кула. Огън срещу метал.
Поет би казал- романтика срещу баналност.
Когато съм будна обаче, нямам илюзии.
Въпреки пропагандата, чудовища няма,
не и такива които веднъж завинаги да погребеш.
Ако довършиш някое, обстоятелствата
и радиото създават друго.
Повярвай ми, цели армии са се молили горещо
на Бог по цели нощи, най-искрено,
и пак са били колени.
Бруталността често печели,
а често важните последици са произтичали от
механични изобретения, примерно радара.
Вярно е че храбростта понякога има значение,
като при Термопилите. Именно понякога-
но в крайна сметка и по взаимно споразумение,
благодетелите ги претеглят победителите.
Понякога мъжете се хвърлят върху гранати
и се пръскат като хартиени торби с черва
за да спасят другарите си.
Признавам че това е възхитително.
Но плъховете и холерата са спечелили много войни.
Те и картофите,
по точно липсата им.
Няма смисъл да се кичат толкова медали
на гърдите на умрели.
Внушително е, но аз знам прекалено много.
Велики подвизи само ме депресират.
В името на науката
съм обходила множество бойни полета,
които някога били са течни от размазани
тела на мъже и обсипани с избухнали
снаряди и разпръснати кости.
Всички те отново бяха вече се раззеленили
когато и да стигах до тях.
Всяко бе принесло по няколко цитата навремето си.
Тъжни мраморни ангели, витаещи като квачки
над тревни гнезда, в които нищо не се люпи.
(Ангелите могат да бъдат описани и като вулгарни
или безмилостни, в зависимост от ъгъла на камерата.)
Думата „слава“ често може да бъде видяна над входовете.
Разбира се, набирам си по някое цветче
от всяко и ги притискам между страниците на хотелската си библия
за сувенир.
Човек съм, също като теб.
Но няма смисъл да искаш от мен заключения.
Както казах, занимавам се с тактика.
Както и статистика:
за всяка мирна година, е имало четиристотин
години война.
Превод от английски Георги Петков
списание „Нова социална поезия“, бр. 30, септември, 2021, ISSN 2603-543X