Миролюб Влахов-Миролич – Смях

            Никой не очакваше, че старият майстор на велосипеди от работилничката под партера ще остави завещание. Смъртта му изненада обитателите на голямата сива къща с грапава циментова мазилка, каквато вече никъде не се правеше, и ги хвърли в недоумение. Те не бяха чували майстора да има роднини. Той се бе заселил в къщата преди всички други и макар че напоследък някои от апартаментите бяха дадени на изплащане, повечето все още оставаха оборотни и малцина от обитателите им бяха прекарали в къщата повече  от пет-шест години. Всички го познаваха, но почти никой не знаеше нещо повече за него. Това незнание бе съвсем естествено и никой не изпитваше угризение заради него. Никой не проявяваше и някаква особена или преднамерена учтивост към него и не го разпитваше за това-онова – майсторът и без това не можеше да им отговори – беше ням и прекарваше дните си в сумрачното мазе под входа. Единственият му приятел бе момчето от четвъртия етаж, чийто баща не живееше със семейството.

            Момчето се казваше Добрин, скоро бе навършило четиринадесет години и всеки ден се отбиваше в работилницата на Цено Немия. Той го посрещаше с широка усмивка, която – ако не бяха добродушните искри в очите му – би изглеждала наивна и глупава. Обитателите на къщата предполагаха, че момчето се върти край Цено Немия от любопитство и мерак да научи нещо за колелетата, и си казваха, че от това все ще има някаква полза. Повечето съжаляваха момчето Добрин, защото из квартала се носеше мълва, че и то рано или късно ще бъде сполетяно от съдбата на баща му. Майката на момчето беше продавачка в една будка за кинкалерия и парфюмерия под центъра. Преди време тя също бе получила право да закупи апартамента. След години той щеше да остане за сина ѝ.

            Една сутрин намериха Цено Немия паднал до тезгяха в работилницата му. Беше починал със същата оная загадъчна усмивка на лицето, само дето в нея бе припълзяла и смътна болка, или може би едва забележим навей на тъга по нещо недоизказано. Когато домоуправителят отиде да оправя формалностите по погребението в общината, оттам му казаха, че Цено Немия е оставил завещание, но че то се намира в адвокатската кантора отсреща.

            От училище освободиха момчето, за да отиде на погребението и хвърли бучка пръст в гроба на безмълвния си приятел. Бучката изкънтя върху капака на ковчега като неясна закана. Малцината смръщени изпращачи настръхнаха над сухия ронлив ръб на гроба, но не посмяха да сгълчат момчето. Наведоха се и те, сжабиха по шепа топла пръст и я стриха с отмалели пръсти в ямата. После се отправиха към адвокатската кантора. Цено Немия имаше малко роднини, повечето от които се появиха за първи път в дома му в деня на погребението, но те, както и съседите, бяха нетърпеливи да узнаят съдържанието на завещанието. А в него пишеше: „… Ключовете за работилницата, самата работилница, както и всичко, което е в нея, оставям на момчето Добрин…” Тогава погледите на всички се извърнаха към ъгъла, където бледо стърчеше момчето и стискаше в суха длан ключа на работилницата – то чакаше да чуе името на новия стопанин, за да му го предаде…

            По-нататък в завещанието си Цено Немия наставяше всичките му спестявания да бъдат преведени по сметка на училището в квартала и с тях да се купи по един велосипед на всяко малко дете. Той искаше всяко дете да има най-хубавия велосипед на света. Когато чуха завещаната сума, някои въздъхнаха, а служителят от кантората направи дълга пауза. Жилището си Цено Немия даваше на единствения син на сестра си. Мнозина за първи път чуваха, че има сестра и че тя има син, но нямаше защо да се питат как да го открият. Той също бе там.

            Повече от месец момчето Добрин не отвори работилницата. Страхуваше се да влезе в нея, а пред очите му все изплуваше сребристия капак на ковчега и буците пръст, които кънтяха отгоре му и отскачаха в мълчанието на изпращачите като спъната реч. Това бяха единствените слова, които някой някога бе чул от неговия приятел. Сега те всяка нощ продължаваха да кънтят в ушите на момчето и го караха отново и отново да си спомня за него. Но, без само да забележи как, чертите на Цено Немия се стопяваха и от неговото лице извираше друго. Момчето не го познаваше, но знаеше, че това е лицето на баща му. То никога не беше виждало баща си, въпреки че никой не криеше истината за него. А тя не му позволяваше да вижда баща си – поне това твърдяха всички, но без да обясняват защо.

            Така измина лятото и отново дойде есента. В апартамента на Цено Немия се пресели семейството на племенника му. Една сутрин пред легналите върху тротоара прозорци на работилницата момчето Добрин видя русо момиче. Свилени скуфоли обграждаха лицето му и караха момчето да не откъсва очи от него. Момичето заслони очи и се опита да надникне през запрашените стъкла на работилницата. Когато чу стъпките на момчето Добрин зад гърба си, то се извърна, отстъпи крачка назад и изтича край него към входа на голямата сива къща. Момчето също погледна през прозорците, но нищо не видя, защото под дебелия слой прах паяците на свой ред бяха разстлали гъсти мрежи, които улавяха всяко любопитно око. Момчето мушна ръка под ризата си, където на здрав канап висеше ключът на работилницата. То го извади, върна се във входа и я отключи. От този ден момчето Добрин отново започна да остава с часове в работилницата – винаги само.

            Момичето с русите скуфоли беше дъщеря на племенника на Цено Немия. Случи се така, че двамата с момчето Добрин се озоваха в един клас на един чин. Преди да дойде момичето, никой не искаше да сяда с момчето Добрин, защото това значеше  да забрави, че може да говори. Момчето Добрин със сигурност бе най-мълчаливото момче в  града. След смъртта на стария си приятел, то замлъкна съвсем. Освен това всички от класа знаеха, че рано или късно и то ще стане като баща си. Това беше още една причина да нямат особено желание да делят един чин с него. Дори учителите се затрудняваха да го накарат да говори. Когато въведоха момичето, само на чина на момчето Добрин имаше свободно място. То пристъпи без да откъсва очи от неговите, седна мълчаливо и подреди учебниците и тетрадките си между себе си и момчето.

            Момичето с русите скуфоли бързо се сприятели с целия клас с изключение на момчето Добрин. То разказваше как момчето Добрин направило така, че баща му да бъде ограбен пред очите на целия квартал. Единственото добро в момчето всъщност било името му, всичко останало било лошо. Но и името му някой ден щяло да стане лошо и тогава момчето щяло да си получи заслуженото, както незаслужено било получило работилницата на Цено Немия. Така говореше момичето и скуфолите трепкаха около лицето му, от което момчето Добрин не откъсваше очи. Но момичето все по-често му обръщаше гръб. И стана така, че макар цял ден да седяха на един чин, те не се поглеждаха един друг. И когато оставаше само, момчето Добрин не можеше да си спомни лицето на момичето.

            Една вечер момчето Добрин остана до късно в работилницата. Отначало то чуваше само познатия грохот на буците пръст в гроба на стария си приятел, после думите на момичето, което повтаряше с изтъняващ до скърцане на изхабена пила глас: „Ти си лош! Ти си лош!”. Но после и гласът на момичето се стопи и момчето остана само с потъмнялата от прахоляк и паяжини работилница. Тогава то взе кофа с вода и парцал и старателно изми всичко. Работилницата светна с меката усмивка на Цено Немия. Но момчето не посмя да почисти прозорците – не искаше момичето с русите скуфоли да наднича в душата ѝ.

            На другия ден момчето Добрин чакаше пред входа на голямата сива къща и когато момичето излезе на път за училище, го спря.

            – Защо казваш на всички, че съм лош? – попита момчето, но не гледаше момичето в очите, защото се страхуваше да не открие, че там всъщност няма нищо. То гледаше в къдриците, които трепкаха край това кълбо от нещо.

            – Защото си лош. Ти просто си лош. Всички знаят, че си лош – засмя се момичето. –  Толкова ли не можеш да го разбереш?

            И то изтича напред като размахваше чантата си.

            Майката на момчето свикна с неговото оставане до късно в работилницата. Тя знаеше, че синът ѝ обича да майстори разни работи. Дори му позволи да си стъкми долу легло и понякога момчето Добрин оставаше да спи там. Така никой не забеляза как една нощ то уви в тъмна празна торба инструменти, напъха ги под ризата си и се измъкна безшумно от работилницата. Върна се призори, а торбата бе пълна. След няколко дни го забелязаха да стои след часовете до оградата на училището. Бе необичайно, защото момчето Добрин никога не се навърташе около другите деца, но повечето решиха, че причината е във велосипедите. То наблюдаваше как децата се гонеха лудо с велосипедите, купени от завещанието на неговия приятел. Те се смееха като щури и момчето Добрин нямаше желание да се откъсне от оградата, върху която като плодове висяха разноцветните чанти на децата. Може би много му се искаше да поиска велосипед и за себе си, но се стесняваше.

            На следното утро, още преди да удари звънецът за първия час, училището се потопи в смях. Смехът преливаше отвсякъде, защото децата прииждаха от всички посоки – пълзеше едър и ситен, бърз и тромав, задъхан и величествен. Сред цялата тая какафония възторжено щъкаха хлапаци и хлапачки и размахваха  малки черни кутийки. Когато какафонията за момент отслабваше, над нея надделяваше детският смях и от това ставаше ясно, че той е много важна част от цялата шумотевица. Отначало учениците от горните класове се стъписаха, но после се втурнаха да гонят хлапаците, за да им отнемат машинките за смях. Само момчето Добрин стоеше отстрани и гледаше на всичко това с усмивка. За пръв път от дълго време то се усмихваше, но никой като че ли не забелязваше това. Може би само момичето с русите скуфоли все пак бе видяло нещо. Много наблюдателно беше това момиче с руси скуфоли. То се приближи иззад момчето и запита:

            – Защо стоиш! Не можеш ли и ти да си заграбиш машинка за смях, или се страхуваш от хлапаците? Те и без това знаят, че си лош.

            Момчето понечи да си тръгне, но момичето го дръпна за ръкава.

            –  Говори се, че твоят баща се е превърнал в машина за смях и че някога и ти ще станеш като него. Затова ли не смееш да вземаш нищо от хлапаците? Страхливец! 

            След часовете момчето Добрин пак остана да гледа как децата се гонят с велосипедите, а на утрото училището отново бе удавено от кикота на машинките за смях, този път още по-мощен и вече смесен с възторга на огорчените от предния ден хлапаци и хлапачки. Сега големите ученици не ги преследваха, за да им отнемат скъпоценните машинки, защото в джобовете на повечето от тях също хихикаха такива, които бяха плячка от вчерашния ден.

            Оттогава момчето Добрин често мислеше за думите на момичето с русите скуфоли и един ден поиска от майка си да го заведе при баща му. Тя бе уморена, но не го отблъсна, а го притегли към себе си, прегърна го и го погали по косата.

         – Нали знаеш, че не бива. Моля те, не искай това…

            Тя продължи да го гали по косата и момчето усети топлите капки на майчините сълзи. То знаеше, че някога родителите на баща му били неми и завършили живота  си  в клиника, поразени от тежка наследствена болест и че с баща му всичко било наред до момента, когато се родило момчето Добрин. Баща му много се страхувал за момчето – малцина вярвали, че то ще оцелее, дори лекарите се съмнявали в това. Но момчето оцеляло. Баща му бил скрил от майка му истината за своите родители – страхувал се, че тя ще избяга, а толкова много му се искало да има син. Когато обаче момчето проплакало при раждането си, баща му отстъпил съкрушен и смален  и от този ден нататък ставал все по-мълчалив. А когато след година се оказало, че с момчето Добрин все пак наистина всичко е наред, баща му вече не искал да вярва в това и да си прости измамата и страха. Но един ден го чули да се смее. Така, малко по малко, смехът станал единственото, което чували от него. После в някакъв смръщен понеделник дошли и го отвели. По това време момчето Добрин вече прохождало и казвало „мамо”.

            Докато гледаше как децата се гонят в морето от смях, момчето все по-ясно разбираше, че трябва да открие баща си. То беше сигурно, че баща му още продължава да го обича, но че просто още не може да си прости измамата. А щом то, момчето Добрин, продължава да е здраво и не е нямо, значи измама не е имало. Но баща му и това не знаеше. Момчето трябваше да събере пари и да намери баща си. То не знаеше къде да го търси, но вярваше, че ще го открие.

            Постепенно машинките за смях заляха не само коридорите, стаите и двора на училището, но и улиците на квартала. Когато положението стана нетърпимо, възрастните решиха да започнат война срещу тях. Но още в първите дни претърпяха неуспех. Машинките изобщо не намаляваха, напротив, множаха се като паразити и ставаха все повече и повече. Тогава възмутените граждани решиха да се оплачат на управата на града, че да може тя, от своя страна, да нареди на търговците да спрат да продават машинките. Управата се постара да изпълни това искане, но търговците само вдигаха рамене – машинките не бяха тяхна работа и те тайно съжаляваха за това. Из квартала фучаха активисти, главно педантични пенсионери и строги учители. Бавно минаваше и полицейска кола, макар някои да се питаха за какво всъщност се е появила тя. Възмутени граждани често спираха полицейската кола и под секрет казваха каква е работата. „Така ли!” – запитваха полицаите и се споглеждаха. После обясняваха: „Ама ние тук сме по друга работа, кражба разследваме”. „Каква кражба? Какви крадци?” – питаха на свой ред възмутените граждани. „Ами такива на, дето шарят и  тарашат наляво и надясно, пък после изведнъж изчезват без следа. То това апаши като апашите ли са – да си зарязват работата  по средата.” Но възмутените граждани настояваха да им разкажат своята версия каква всъщност е работата и все завръщаха приказката към мистериозното пълзене на машинките за смях из улиците, домовете и обществените сгради. И всички се споглеждаха и възкликваха: „Става нещо тука!” А около тях продължаваше да се носи мощен смях и беше трудно да се различи дали е само смях на машинките, или и на децата, които ги разнасяха и тайно, и явно.

            Една нощ, десетина минути след като момчето се прибра отново с пълна торба, в двора на голямата къща спря полицейска кола. Полицаите слязоха и смълчано заоглеждаха наоколо. Някъде над и встрани от тях в нощта се чуваше как тихичко работят машинките за смях.

   –  Ама че работа – каза единият.                                                                                 

   –  Дяволска работа – съгласи се другият.

   –  Смешна работа – каза първият.

   –  Наистина смешна – потвърди вторият.

            И те се качиха в колата и отпътуваха в нощта.

            На другия ден момичето с русите скуфоли сложи на чина пред момчето машинка за смях и го погледна в очите.

            –  Не се ли радваш, че всички деца вече имат машинки за смях?

   –  Радвам се – каза момчето.

            –  А ти защо нямаш? – попита момичето. – Още ли се страхуваш?

            –  Но аз имам – отвърна момчето – Имам най-голямата машинка за смях.

            –  Къде е тя? – не му повярва момичето. – Покажи я.

            Но момчето Добрин не отвърна, а му обърна гръб. И вечерта отново отиде при своята уморена майка.

            –  Мамо, сега навсякъде всички се смеят. Дори и пенсионерите и учителите се превиват вече от смях. Защо не пишеш на татко за това. Нека се върне.

            –  Добре, момчето ми – каза майката. – Добре е, че се смеят, но татко ти не бива да се връща повече тук.

            –  Но защо! Сега на никого няма да направи впечатление, че все се смее. Сега всички се смеят.

            Както момчето си бе тръгнало от разговора с момичето със скуфолите, така сега и майка му стана и мълчаливо излезе от стаята. Тя не беше приказлива майка. Момчето Добрин остана до прозореца, загледано към двора, където децата се гонеха с велосипеди и размахваха машинки за смях. По улиците пъплеха достолепни господа и чисти бабички с торбички кисело мляко – всички с машинки за смях. Мъже и жени се срещаха и разминаваха с усмивки, а после усилваха машинките за смях, които стискаха в джобовете си.

            Момчето опита да си представи своя баща с машинка за смях, но не  успя. Затова твърдо реши да изпълни намерението си, да събере пари и да го открие. И един ден се озова на пазара, нае маса и разтвори торбата. Тя бе пълна с машинки за смях  и още преди момчето да отвори уста, за да похвали стоката си, около него се събра тълпа, която на мига ги разграби. Момчето Добрин остана изумено и втренчено в празната торба. Когато вдигна очи, видя, че към него идват двамата полицаи. Те също бяха с празни ръце. По издутите им джобове обаче можеше да се предположи, че просто се срамуват да извадят машинките си за смях, може би защото бяха на служба. Полицаите се спряха пред момчето и го запитаха:

            –  Ти ли правиш тия бели из града?

            Момчето Добрин наведе глава. То бе благодарно, че не го обвиниха веднага, а само го питаха, просто така, но се чувстваше неловко. И малко страшно му бе пред полицаите и хората, които ги бяха наобиколили. Повечето от тях изобщо не можеха да разберат какво си говорят полицаите и момчето, защото бяха надули до дупка машинките си за смях, току-що заграбени от момчето. Те си мислеха, че полицаите на свой ред уговарят момчето Добрин да измъкне отнякъде по една машинка и за тях.

            –  Аз – призна момчето. – Но всичко ще върна.

            –  Вече не можеш – казаха полицаите.

            –  Исках да върна татко – продължи момчето.

            – Кой е твоят татко ? – попитаха полицаите, но момчето премълча.

            Тогава те се спогледаха. По-възрастният сложи меко ръка върху острото рамо на момчето Добрин.

            –  Никой не може да върне баща си, момче.

            – Но не може ли поне да опита? – запита момчето.

            –   Не бива – каза полицаят.

            Момчето Добрин не възрази. То си мислеше за работилницата на Цено Немия и за неговите първи и последни слова, за скуфолите на русото момиче от неговия чин и за велосипедите на хлапаците от училището, за касетофоните, които нощем ловко смъкваше от колите, както и за машинките за смях, които правеше от тях. Спомняше си онзи  ден, когато докато наблюдаваше децата и велосипедите, тайничко бе поставило  първите машинки за смях до чантите им. И като се усмихна странно, то тръгна между двамата мъже. А те продължиха да се споглеждат над главата му и не знаеха какво да правят. Защото след появата на машинките за смях пострадалите собственици на коли масово бяха започнали за изтеглят жалбите си. Така че, всъщност, сега полицаите нямаше кого да търсят. Освен това, нямаше защо да го търсят, пък и не искаха. Когато излязоха от пазара, по-младият каза:

            –  Довиждане, момче.

           А по-възрастният добави:

           –  Ще пратя внучката  в работилницата. Счупи ѝ се велосипедът и много плаче. Може би ще може да се измисли нещо, а?

           Момчето Добрин кимна: „Бива”. И те се разделиха всеки по своя път.

           Тогава децата започнаха да карат повредените си велосипеди в работилницата на момчето Добрин. Междувременно машинките за смях започнаха да се чупят една по една – направо се скапваха тия машинки за смях, но никъде не се намери майстор за тях, въпреки че иначе бяха проста работа. Машинките за смях просто отказваха да се смеят.

           Така дойде денят, в който замлъкна и последната машинка за смях. А тя беше на момичето с русите скуфоли. То влезе в работилницата, пристъпи сред оставените за ремонт велосипеди и я подаде на момчето: „Счупи се. Поправи я!”. „Не мога” – каза момчето. „Зная, че можеш. Нали имаш най-голямата машинка за смях. Поправи моята!” – помоли още веднъж момичето. „Няма такава машинка – отвърна момчето Добрин. –   И не бива да има.“ „Сигурно е така“ – каза момичето с русите скуфоли и се усмихна.“ „Така е“ – отвърна сериозно момчето Добрин.

списание „Нова социална поезия“, бр. 29, юли, 2021, ISSN 2603-543X