Стефан Кисьов – Лов на диви прасета

– Не знаете ли? – учуди се Нели Рангелова. Певицата. – В събота сме на рожден ден на Георги Христов!
Казах, че не знам. Наскоро ме бяха изритали от един вестник с обвинението, че свалям главната редакторка. Така че в момента се подвизавах като журналист на свободна практика и опитвах да докопам някоя сензация. Но и това – рожден ден на поп-звезда – не беше за изхвърляне. Затова се обадих на Георги Христов.
– Купонът ще бъде в Ямбол – обясни ми певецът. – В една бивша резиденция на Тодор Живков. „Бакаджиците“.
– Може ли да дойда?
– Няма да има журналисти. Мразя да ме снимат. Пък и вие после си измисляте какво ли не!
– Няма да има такива работи! И ще снимам, когато ми разрешите! – заувещавах го аз.
– Ще дойда с влак… Само ми дайте адреса!
Така се озовах в „Бакаджиците“. С влак, а после с едно раздрънкано такси от времето на Дванадесетия конгрес на БКП, което ме закара пред входа на резиденцията. Сив бетонен куб с прозорци и балкончета, кацнал на върха на гол и заснежен баир над Ямбол. Около таксито наскачаха няколко охранени немски овчарки, които залаяха кръвожадно. За малко да сгризят бронята на таксито. Платих, но не посмях да мръдна от мястото си. Жив щяха да ме изядат По едно време отвътре излязоха някакви типове, които ги разкараха. Измъкнах се от таксито и влязох в резиденцията.
– Вие за рождения ден ли сте? – изръмжа единият от типовете, които бяха махнали глутницата. Имаха вид на главорези.
– Да – отвърнах. – Аз съм журналист.
– Журналист ли? – подскочи той.
Едва не ме метна обратно на кучетата.
– Чакайте! – викнах. – Георги Христов ми разреши.
– Да не ме будалкаш?
– Само го питайте! – проплаках аз.
Оня вдигна рамене.
– Ако лъжеш, лошо ти се пише! Нищо, че си журналист!
Виж, в това не се и съмнявах. Двамата спряха да ми обръщат внимание. Тоя с който се бях поговорил си извади пищова. Взе да го разглобява и сглобява, и да щрака с него.
– Чу ли, бе? Гръмнали Боата! – рече му другият.
– Да, бе! Аз му викам да не се вре в работите на Виетнамеца, ама не слуша!
– Аз знам кой направи постановката.
– Кой?
– Кой!… Кой!… Кой! – горилата щракна три пъти с пистолета. – Мен да ми дойдат! Само да ми дойдат!
Той щракна още два пъти затвора на патлака като се целеше в някаква въображаема цел.
После се обърна към мен.
– Значи – журналистче, а? – ухили се той.
– Ъхъ.
– Като оня, Евгени Минчев?
– Не – засегнах се.
– Той хубаво пише! – замечта се горилата. – Тъй да се научиш! Като него!
Пред входа на резиденцията спряха две лъскави, черни лимузини. Кучетата пак наскачаха и залаяха, а мутрите отидоха да ги усмиряват. От колите в резиденцията се изсипаха накуп доста хора. Все изтупани баровци от двата пола начело с Георги Христов.
– Жоре, тоя бил журналист! – посочи ме една от мутрите.
Погледите на новодошлите се насочиха към мен. За миг във фоайето стана тихо. Певецът ме изгледа вниметелно. Станах от фотьойла и му се усмихнах колкото можех по-сърдечно. Искрено. Приятелски.
– Сега нямам време – сведе очи той и изчезна в коридора.
Пак седнах във фотойла, а мутрите край мен заобсъждаха проблемите си. Все едно ме нямаше. Откарахме така двайсетина минути. Накрая единият пак се присети за мен.
– Ей! Ти да внимаваш какво пишеш! Няма къде да се скриеш!
– Само хубави неща – уверих го аз.
Из фоаето се мяркаха познати физиономии. Светската птица Миодраг Иванов, певицата Нели Рангелова, журналиста Петър Андонов от „Плюс-минус“, засуканите танцьорки от балет „Веда“. Бизнесмени. Разни други приятели на Георги Христов. До мен изскочи един наперен мъж с мустаци.
– Ти ли си журналистът?
Признах си.
– Внимавай какво пишеш после! – закани се мустакатият. – И ти забранявам да снимаш без мое съгласие! Особено мен! Забранявам ти да ме снимаш с Нела! Чуваш ли?
Казах, че да. Слязохме в една празнично украсена зала на долния етаж, където щеше да бъде купонът. Отидох при Петър Андонов и се разбъбрихме. Чувствах го някак близък. Събрат по перо.
– Кой е тоя с мустаците? – попитах боязливо.
– Христо Порточанов.
Някакъв футболен шеф.
Нощта беше дълга и незабравима. Георги Христов – кажи речи през цялото време – пя, а танцьорките на „Веда“ се кълчиха като обезумели край него. Разголени като Ева в Райската градина. Но не чак с толкова невинни изражения като нея. Яденето и пиенето бяха на корем. Щурите танци не спряха до сутринта. Поднесоха и грамадна торта със запалени свещички. Сигурно 30 на брой. На толкова години ставаше певецът, който ги издуха до една. Все пак не съм сигурен. Не ги броих. Вместо това си хапвах и пийвах. От всичко по малко. Изкарах си чудесно. Бях доволен, че съм дошъл. Запознах се с всички. Правех им снимки. Преди това ходех до Христо Порточанов да искам разрешение. В повечето случаи той даваше. Изщраках целия филм. Към седем сутринта повечето гости си легнаха. Аз, Георги Христов и мутрите, които ме бяха посрещнали, се озовахме нагъсто насядали един до друг около масичка, отрупана с бутилки, чинийки и чаши. Певецът, който по време на нощта беше сменил десетина официални тоалета, сега – вече по анцуг, се обърна към мен и ми рече: „Наздраве“.
Попита ме и откога работя като журналист.
Най-после ме беше забелязъл.
Аз му отвърнах малко смутено, че съм отскоро такъв. А и всъщност само временно. Колкото да натрупам опит в занаята. А всъщност съм писател, автор на разкази и романи. А освен това съм писал и стихове. Той не попита дали имам някакви издадени книги. Слава богу. Защото нямах.
– Трябва да ми дадеш твоите стихове да ги прочета – каза той. – Аз обичам да чета стихове на неизвестни автори. Ако ми хареса някое твое стихотворение, ще направя по текста му песен.
Казах, че съм съгласен. След това се изкашлях.
– Е, аз трябва да тръгвам – промърморих след това към Георги Христов. Мислех си, че ако имам късмет щях да се добера до вечерта в София.
– Не – рече неочаквано той. – Оставаш. Ще се наспим и отиваме на лов за диви прасета!
– Не мога – рекох. – Въпреки, че ми звучи страхотно. Да отидем на лов и прочие. Аз трябва да тръгвам…
– Оставаш! – настоя той. – Никъде няма да ходиш!
– Не мога, Жоре – поклатих глава. – Трябва да се прибирам. Да си напиша репортажа за рождения ден. Но с теб ще се видим. Ще ти дам мои стихотворения и…
– Не вярвам – отсече гневно той. – Довиждане.
Излязох съпроводен от пиянските погледи на мутрите. Слава богу, навън кучетата никакви ги нямаше. Явно бяха заспали. Но беше навалял десетина сантиметра нов сняг. И продължаваше да вали.

списание „Нова социална поезия“, бр. 27, март, 2021, ISSN 2603-543X