Иво Марков – През септември 1917

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 3. 2008, 120 х 150 cm, маслени бои, платно

 

През септември 1917 г., току-що открил, че е болен от туберкулоза, Франц Кафка си взема почивка от работата в застрахователна компания в Прага и прекарва осем месеца със сестра си Отла в село Цюрау, сега наречено Сирем. Освен това изглежда, че си взема почивка от писането или поне от писането, което е трябвало да прави. Всъщност Кафка пишел писма на приятелите си и записвал размислите си в големи тетрадки. Сред тези записки се срещат изключително интересни парадокси, афоризми, библейски коментари, притчи. Ето един любопитен пример:

„Предложен им е изборът между това да станат крале или куриери на кралете. По подобие на децата всички избират да бъдат куриери. И така има само куриери. Те се втурват из света и тъй като няма крале, си крещят един на друг своите вече безсмислени послания. Те с радост биха сложили край на жалкия си живот, но не смеят заради клетвите си за вярна служба.“

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Габриел Гарсия Маркес – Погребението на Мама Гранде

Слав Недев, Yogurt in the Sky 68

 

Ето тази е, неверници от цял свят, истинската история на Мама Гранде, абсолютната владетелка на кралство Макондо, която живя 92 години, упражнявайки властта си, и умря с ореола на светица един вторник миналия септември, а на погребението ѝ дойде дори папата.

Сега, когато разтърсената до дъно нация възвърна равновесието си; сега, когато музикантите от Сан Хасинто, контабандистите от Гуахира, оризарите от Сину, проститутките от Гуакамаял, магьосниците от Сиерпе и берачите на банани от Аракатака окачиха хамаците, за да се възстановят от изтощителното бдение, и когато си възвърнаха спокойствието и заеха отново постовете си президентът на републиката и министрите му, и всички представлявали държавната власт и свръх­естествените сили на най-великолепната погребална церемония, която ще бъде вписана в историческите анали; сега, когато папата се възнесе на небето телом и духом, а в Макондо не може да се мине от празни бутилки, фасове от цигари, оглозгани кокали, консервени кутии, парцали и изпражнения, оставени от множеството, стекло се на погребението, тъкмо сега е моментът да облегнем табуретка на вратата към улицата и да започнем да разказваме от началото подробностите за това национално сътресение, преди да са успели да дойдат историците.

Преди четиринайсет седмици, след безкрайни нощи с компреси, синапени лапи и вендузи, изнемощяла от трескавата агония, Мама Гранде заповяда да я сложат да седне в стария ѝ люлеещ се стол от ратан, за да оповести последната си воля. Беше единственото изискване, което ѝ оставаше да изпълни, за да умре. Същата сутрин, с посредничеството на отец Антонио Исабел, беше уредила душевните си дела, така че оставаше да уреди и свързаните с имуществото между деветимата ѝ племенници, нейните универсални наследници, които бдяха около леглото. Енорийският свещеник, на път да навърши сто години, си говореше сам и също беше в стаята. Бяха нужни десетима мъже, за да го качат до покоите на Мама Гранде, и бе решено да остане там, за да не се налага да го свалят и да го качват отново в последния момент.

Никанор, най-големият племенник, огромен и див, облечен с дрехи в цвят каки, с ботуши с шпори и с револвер 38-и калибър с дълга цев, напъхан под ризата, отиде да потърси нотариуса. Грамадната къща на два етажа, в която миришеше на меласа и риган, с мрачни стаи, натъпкани със сандъци и вехтории от четири поколения, превърнали се в прах, още от предишната седмица бе замряла в очакването на този момент. В дълбокия централен коридор, с куки по стените, на които в други времена се окачваха заклани прасета, а в сънливите августовски недели висяха одрани елени, ратаите, скупчени върху чували със сол и земеделски сечива, спяха и чакаха заповедта да оседлаят животните, за да разгласят лошата новина в пределите на безмерното имение. Останалото семейство беше в гостната. Жените, смъртно­бледи, обезкръвени от наследството и бдението, спазваха пълен траур, който представляваше сбор от неизброими последователни траури. Матриархалната строгост на Мама Гранде бе оградила богатството и фамилното име със свещена телена ограда и вътре в нея чичовци се женеха за дъщерите на племенниците, братовчедите за лелите, а братята за снахите, докато се бе образувал непроходим гъсталак от кръвосмешения, който бе превърнал възпроизвеждането в порочен кръг. Единствено Магдалена, най-малката племенница, бе успяла да се измъкне от заграждението; измъчвана от халюцинации, тя поиска от отец Антонио Исабел да я пречисти от зли духове, острига се и се отказа от светските суети и радости, като стана послушница в манастира на епархията. Извън официалното семейство и в изпълнение на правото си на първата брачна нощ, по чифлици, села и махали мъжете бяха наплодили цяло извънбрачно потомство, което се мотаеше сред прислугата без презиме, в качеството си на кръщелници, храненици, любимци и галеници на Мама Гранде.

Прибижаването на смъртта наруши изтощителното чакане. Гласът на умиращата, свикнала на зачитане и подчинение, прозвуча в затвореното помещение като басов тон на орган, но отекна и до най-отдалечените кътчета на имението. Никой не бе безразличен към тази смърт. През сегашния век Мама Гранде бе центърът на тежестта в Макондо, както в миналото са били братята и бащите, и бащите на бащите ѝ, през цялото време на това владичество, надхвърлящо два века. Селището бе възникнало около тяхното презиме. Никой не знаеше произхода, границите и истинската стойност на владението, но всички бяха свикнали с мисълта, че Мама Гранде е господарка на течащите и застоялите води, на падналите и бъдещите дъждове, на междуселските пътища, на телеграфните стълбове, на високосните години и на жегите, а освен това имаше наследствено право върху животи и чифлици. Когато следобед сядаше на хлад на балкона в къщата, отпусната с цялата тежест на телесата и властта си в стария люлеещ се стол от ратан, наистина изглеждаше безкрайно богата и всевластна, най-богатата и най-всевластната матрона в света.

На никого не му бе хрумвало, че Мама Гранде е смъртна, освен на членовете на племето ѝ и на самата нея, подбуждана от сенилните предсказания на отец Антонио Исабел. Но тя вярваше, че ще живее над 100 години, като баба си по майчина линия, която по време на войната през 1875 година се бе противопоставила на патрул на полковник Аурелиано Буендия, като се бе окопала в кухнята на имението. Едва през април тази година Мама Гранде осъзна, че Бог няма да я удостои с привилегията да ликвидира лично, в открит сблъсък, някоя орда от масони федералисти.

През първата седмица на болките семейният лекар я облекчаваше със синапени компреси и вълнени чорапи. Беше наследствен лекар, дипломиран в Монпелие, но, верен на философските си убеждения, бе противник на напредъка в медицината, а Мама Гранде го бе удостоила с благоволението да се забрани на други лекари да се установяват в Макондо. До някое време той обикаляше селото на кон, като посещаваше унилите болни привечер, а природата го дари с привилегията да стане баща на множество чужди деца. Но артритът го прикова в хамака и накрая той обслужваше болните, без да ги посещава, посредством предположения, хорски приказки и заръки. Повикан при Мама Гранде, прекоси площада по пижама, подпиращ се на два бастуна, и се настани в спалнята на болната. Едва когато разбра, че Мама Гранде изпада в агония, нареди да му донесат сандъчето с порцеланови бурканчета, надписани на латински, и в продължение на три седмици омазваше умиращата отвън и отвътре с всякакви академични компреси, височайши микстури и магистърски супозитории. После наложи опушени жаби на болното място и пиявици на бъбреците, докато един ден на разсъмване трябваше да се изправи пред избора дали да повика бръснаря да ѝ пусне кръв, или отец Антонио Исабел да я причасти.

Никанор изпрати да потърсят свещеника. Десетима мъже го пренесоха от свещеническия дом до спалнята на Мама Гранде, седнал в скърцащия тръстиков люлеещ се стол, под мухлясалия балдахин за специални случаи. Камбанката за предсмъртно причастие в топлото септемврийско зазоряване стана първото известие за жителите на Макондо. Когато слънцето изгря, площадчето пред къщата на Мама Гранде бе заприличало на селски събор.

Беше като възпоминание от друго време. Докато навърши 70 години, Мама Гранде празнуваше рождения си ден с най-продължителните и най-бурните събори, помнени някога. За цялото село се изнасяха дамаджани с ракия, на общинския площад се колеха говеда, а група музиканти, покачени върху маса, свиреха по три дни без прекъсване. Под прашните бадемови дървета, където през първата седмица на века бяха лагерували легионите на полковник Аурелиано Буендия, предлагаха царевична бира, кифлички, кървавица, пръжки, емпанади, наденици, питки от юка със и без сирене, палачинки, понички, мекици, банички, суджуци, шкембе, кокосови сладки, сок от захарна тръстика, както и всякакви дреболии, дрънкулки, джунджурии и грънци, и се провеждаха боеве с петли и лотарии. Насред суматохата на възбуденото множество се продаваха щамповани икони и стихари с образа на Мама Гранде.

Празненствата започваха вечерта на предишния ден и свършваха на самия рожден ден с взривове от фойерверки и семеен бал в къщата на Мама Гранде. Избраните гости и законните членове на фамилията, великодушно обслужвани от незаконните, танцуваха в такта на старата пианола, снабдена с модни ролки. Мама Гранде командваше тържеството от дъното на салона, седнала в голямо кресло, между ленени възглавници, и издаваше дискретни наставления с десница, окичена с пръстени на всички пръсти. Понякога в съучастничество с влюбените, но почти винаги ръководена от собственото си вдъхновение, същата вечер тя уреждаше браковете за идната година. За закриването на юбилея Мама Гранде излизаше на балкона, украсен с книжни гирлянди и фенери, и хвърляше дребни пари на тълпата.

Тази традиция бе прекъсната отчасти поради заредилите се погребения в семейството, а отчасти и заради политическата несигурност през последните години. Новите поколения само бяха слушали за онези бляскави прояви. Не бяха успели да видят как по време на литургия някой представител на гражданската власт вее с ветрило на Мама Гранде, докато тя се радва на привилегията да не коленичи дори при поднасянето на нафората, за да не намачка полата си с волани от холандско платно и надиплените си колосани фусти. Старците помнеха като видение от миналото онези двеста метра рогозки, които бяха постлани от господарския дом до главния олтар вечерта, в която Мария дел Росарио Кастанеда и Монтеро присъства на погребението на баща си, и се върна по застланата ули­ца, облечена в новото си сияещо достолепие и превърнала се на 22 години в Мама Гранде. Тогавашната средновековна гледка принадлежеше не само на миналото на фамилията, но и на миналото на нацията. Все по-смътна и далечна, едва съзи­рана в горещите следобеди на балкона си, задушаван от гераниите, образът на Мама Гранде се размиваше в собствената си легенда. Упражняваше властта си чрез Никанор. Съществуваше негласно обещание, установено от традицията, че в деня, в който Мама Гранде подпечата с восък завещанието си, наследниците ще обявят три нощи всенародно веселие. Но също така беше известно, че е решила да оповести последната си воля едва няколко часа преди да умре, а никой не вярваше сериозно, че Мама Гранде е смъртна. Едва тази сутрин, разбудени от камбанките за последното причастие, жителите на Макондо се убедиха, че Мама Гранде е не само смъртна, а и умираща.

Бе дошъл часът ѝ. Лежеше в лененото си легло, под балдахина от прашна ажурена дантела, омазана с мехлеми до ушите, а животът едва се долавяше в лекото дишане на матриархалните ѝ гърди. Мама Гранде, която до петдесетата си годишнина бе отблъсквала и най-пламенните кандидати, а бе надарена от природата да откърми сама всички потомци от вида си, издъхваше девствена и бездетна. В момента на миропомазването отец Антонио Исабел трябваше да потърси помощ, за да намаже с миро дланите ѝ, тъй като още в началото на агонията Мама Гранде бе стиснала юмруци. Съдействието на племенничките не допринесе с нищо. По време на боричкането, за пръв път от една седмица, умиращата притисна към гърдите си ръката със съзвездие от скъпоценни камъни и впери в племенничките безцветния си поглед с думите: „Крадли!“ После видя отец Антонио Исабел в литургическите одежди и послушника с обредната утвар и прошепна с примирена убеденост: „Умирам.“ Тогава свали пръстена с Големия диамант и го даде на Магдалена, послушницата, на която се падаше по право като най-малката наследница. Това беше краят на една традиция: Магдалена се бе отказала от наследството си в полза на Църквата.

Призори Мама Гранде помоли да я оставят насаме с Никанор, за да даде последните си наставления. В продължение на половин час, напълно владеейки всичките си способности, тя се осведоми как върви работата. Изрази специални желания за съдбата на трупа си и накрая се зае с бдението. „Трябва да си отваряш очите“, каза. „Прибери под ключ всичко ценно, защото много хора ходят по бдения само за да крадат.“ Миг след това, насаме със свещеника, направи пространна, искрена и подробна изповед, а после прие последно причастие в присъствието на племенниците. Тогава поиска да я сложат да седне в ратановия люлеещ се стол, за да изрази последната си воля.

Върху двайсет и четири листа, изписани с много ясен почерк, Никанор бе изготвил добросъвестен отчет за имуществото ѝ. Като дишаше кротко, с лекаря и отец Антонио Исабел за свидетели, Мама Гранде продиктува на нотариуса списъка на имотите си, върховен и единствен източник на могъществото и властта ѝ. Сведени до реалните си размери, физическите владения съставляваха три поземлени участъка, присъдени с кралски декрет в епохата на Колонията, но с течение на времето и вследствие на заплетени бракове по сметка, под владичеството на Мама Гранде се бяха прибавили и други. На тези пустеещи земи без определени граници, които включваха пет общини и на които собствениците не бяха засели никога и едно зърно, живееха като арендатори 352 семейства. Всяка година, в навечерието на именния си ден, Мама Гранде осъществяваше единствения акт на управление, който бе попречил земите да бъдат върнати на държавата: прибираше арендата. Седнала във вътрешния коридор на къщата си, тя лично получаваше наема за правото да обитават земите ѝ, както повече от век го бяха получавали предците ѝ от предците на арендаторите. Три дни по-късно дворът се оказваше претъпкан с прасета, пуйки и кокошки, а също и с десятъка и първите реколти от плодовете на земята, които се принасяха като дарове. Всъщност това беше единствената реколта, която фамилията бе събирала от тази територия, мъртва още от произхода си и изчислявана на пръв поглед на 100 000 хектара. Но историческите обстоятелства бяха предопределили в рамките на тези граници да израснат и да се развият шестте селища на окръг Макондо, включително общинският център, така че всеки, който обитаваше къща, нямаше друго право на собственост, освен полагащото му се върху материалите, защото земята принадлежеше на Мама Гранде и на нея се изплащаше наемът, както ѝ го изплащаше и правителството за това, че гражданите използват улиците.

Из околностите на селищата бродеше никога непроверяван брой необгрижван добитък, жигосан на четирите хълбока с дамга с формата на катинар. Повече поради безредие, отколкото поради броя на белязаните добичета, този наследствен белег бе станал известен и в отдалечени области, до които стигаха лете изнемощелите от жажда разбягали се животни, и така се бе превърнал в една от най-здравите опори на легендата. По причини, които никой не си бе направил труда да обясни, след последната гражданска война просторните конюшни постепенно се бяха опразнили, а в последно време в тях бяха разположени преси за захарна тръстика, обори с доилки и една машина за лющене на ориз.

Освен изброеното, в завещанието бе упоменато съществуването на три гърнета с едри жълтици, заровени някъде в къщата през войната за независимост, които не бяха намерени по време на периодичните старателни разкопки. Към правото да дават земята под аренда и да получават десятъците и първите плодове, както и всякакви допълнителни дарения, наследниците получаваха и план, предаван от поколение на поколение и усъвършенстван от всяко следващо поколение, който трябваше да улесни откриването на заровеното съкровище.

На Мама Гранде ѝ бяха нужни три часа, за да уреди земните си дела. В задухата на спалнята гласът на умиращата сякаш отреждаше най-достойното място на всяко изброено нещо. Когато положи треперливия си подпис, а под него свидетелите добавиха и своите, съкровена тръпка разтърси сърцата на тълпите, които започваха да се събират пред къщата в сянката на прашните бадемови дървета.

Оставаше само подробното изреждане на моралните ценности. Като направи върховно усилие – каквото, преди да умрат, бяха направили предците ѝ, за да осигурят превъзходството на рода си, – Мама Гранде се надигна на монументалния си задник и с властен искрен глас, уповаваща се на паметта си, продиктува на нотариуса списъка на незримото си благосъстояние:

Подземните богатства, териториалните води, цветовете на знамето, националният суверенитет, традиционните партии, правата на човека, гражданските свободи, първият в йерархията на властта, втората инстанция, третият дебат, препоръчителните писма, историческите факти, свободните избори, кралиците на красотата, многозначителните речи, грандиозните манифестации, знатните госпожици, коректните господа, крайно честните военни, Негово преосвещенство, Върховният съд, ­забранените за внос стоки, либералните дами, проблемът за месото, чистотата на езика, примерите за света, правната система, свободният, но отговорен печат, Богота – южноамериканската Атина, общественото мнение, демократичните избори, християнският морал, недостигът на валута, правото на убежище, комунистическата опасност, държавният кораб, поскъпването на живота, републиканските традиции, необлагодетелстваните класи, посланията за единство.

Не успя да довърши. Трудоемкото изброяване пресекна последния ѝ дъх. Затънала в това маре магнум* от абстрактни формулировки, които в продължение на два века представляваха моралното оправдание за владичеството на фамилията, Мама Гранде се оригна звучно и издъхна.

Същия следобед жителите на далечната мрачна столица видяха на първа страница на извънредните издания портрета на двайсетгодишна жена и помислиха, че е някоя нова кралица на красотата. Мама Гранде изживяваше отново мимолетната младост на фотографията си, увеличена на четири колони и ретуширана набързо, с буйна коса, събрана на темето с гребен от слонова кост, и с диадема върху дантеления шал. Този образ, уловен от пътуващ фотограф, който минавал през Макондо в началото на века, и архивиран от вестниците в категорията неизвестни личности, бе предопределен да просъществува в паметта на бъдещите поколения. В раздрънканите автобуси, в асансьорите на министерствата, в мрачните салони за чай, тапицирани с бледи драперии, с почит и благоговение се шепнеше името на владетелката, умряла в своята гореща маларична област, неизвестно допреди няколко часа в останалата част на страната, преди печатното слово да му придаде святост. Ситен дъждец покриваше минувачите с недоверие и зеленикава плесен. Камбаните на всички църкви биеха на умряло. Изненадан от вестта, на път към церемонията за дипломирането на новите кадети, президентът на републиката собственоръчно написа върху гърба на телеграмата бележка, в която препоръча на министъра на войната в края на речта си да обяви минута мълчание в знак на почит към Мама Гранде.

Общественият ред бе засегнат от смъртта. Самият президент на републиката, до когото гражданските чувства достигаха като през пречиствателен филтър, успя да долови от автомобила си в мигновена, но донякъде сурова картина, безмълв­ното изумление на града. Бяха останали отворени само няколко мизерни кафенета и Архиепископ­ската катедрала, готова за деветдневна погребална служба. В Националния капитолий, пред който покрити с вестници просяци спяха в укритието на дорийските колони и на омърлушените статуи на покойни президенти, светлините на Конгреса светеха. Когато държавният глава, потресен от вида на столицата в траур, влезе в кабинета си, министрите му, облечени официално като за погребение, го чакаха на крака, по-надути и по-бледи от обикновено.

Събитията от онази нощ, както и от последващите, щяха да бъдат окачествени по-късно като историческа поука. Не само заради християнския дух, който вдъхнови най-издигнатите особи в държавната власт, но и заради себеотрицанието, с което несходни интереси и противоположни критерии се помириха в името на общата си цел да погребат един бележит труп. В продължение на много години Мама Гранде бе осигурявала обществен мир и политическо съгласие в империята си благодарение на три сандъка с фалшиви изборни бюлетини, които бяха част от тайното ѝ богатство. Мъжете от прислугата, нейните любимци и арендаторите, малолетни и пълнолетни, упражняваха не само собственото си право на глас, но и това на избирателите, умрели през последните сто години. Тя олицетворяваше преимуществото на традиционната власт над временната, надмощието на класата над плебса, превъзходството на божествената мъдрост над смъртната преходност. В мирно време хегемонната ѝ воля потвърждаваше и отхвърляше ренти, канонически и синекурни длъжности и бдеше над благоденствието на привържениците си, дори ако за постигането му трябваше да прибягва до интриги и изборни измами. В размирно време Мама Гранде тайно подпомагаше въоръжаването на съмишлениците си, а публично оказваше помощ на жертвите си. Този патриотичен плам ѝ предопределяше най-високи почести.

Президентът на републиката не бе имал нужда да се допитва до съветниците, за да осъзнае тежестта на отговорността си. Между залата за аудиенции и павираното дворче, в което някога вицекралете са оставяли каляските си, имаше вътрешна градина с тъмни кипариси, където в пос­ледните дни на колонията някакъв португалски монах се бе обесил от любов. Въпреки шумната си свита от орденоносци президентът не можеше да потисне лекото треперене от неувереност, когато след свечеряване минаваше през това място. Но онази вечер потреперването имаше силата на предзнаменование. Тогава осъзна напълно историческото си предопределение, издаде декрет за девет дни национален траур и за посмъртни почести за Мама Гранде в категорията героиня, загинала за родината на бойното поле. Както се изрази в драматичното изявление, което рано сутринта отправи към съотечествениците си по националния канал за радио и телевизия, първият магистрат на нацията вярваше, че погребението на Мама Гранде ще представлява нов пример за света.

Тези високи цели обаче щяха да се сблъскат със сериозни неудобства. Юридическата система на страната, изградена от далечни предци на Мама Гранде, не бе подготвена за събитията, които започваха да се случват. Мъдри доктори по право, доказани алхимици на закона задълбаха в тълкувания и силогизми в търсенето на формулировка, която да позволи на президента на републиката да присъства на погребението. Настъпиха дни на смут във високите сфери на политиката, на духовенството и на финансите. В просторния полукръг на Конгреса, оредял след един век абстрактно законодателство, между маслени портрети на национални герои и бюстове на старогръцки мислители, възпоменаването на Мама Гранде достигна неподо­зирани висоти, докато в тежкия септември на Макондо трупът ѝ се изпълваше с мехури. За пръв път говореха за нея, без да си я представят в ратановия люлеещ се стол, в дълбокия ѝ унес в два следобед и със синапените лапи, а я виждаха неопетнена и млада, пречистена от легендата.

Безкрайни часове бяха изпълнени с думи, думи, думи, които отекваха в пределите на републиката, разгласявани от пропагандаторите на печатното слово. Докато някой, надарен с чувство за реалност, не прекъсна историческото дър-дър-дър на онази асамблея от стерилни юрисконсулти, за да напомни, че трупът на Мама Гранде очаква решението при 40 градуса на сянка. Никой не се смути от този изблик на здрав разум в неопетнената атмосфера на писания закон. Бяха издадени нареждания трупът да бъде балсамиран, докато се намерят формулировки, докато се съгласуват мнения или се внесат конституционни поправки, които да позволят на президента да присъства на погребението.

Толкова много се бе дърдорило, че дърдоренето прехвърли границите, прекоси океана и профуча като знамение през папските покои в Кастелгандолфо. Възстановен от дрямката след неотдавнашния летен празник Ферагосто, Върховният понтифик стоеше до прозореца и гледаше как водолазите се гмуркат в езерото, за да търсят главата на обезглавената девойка. През последните седмици вечерните вестници не се занимаваха с нищо друго и Върховният понтифик не можеше да остане безразличен към тази загадка, възникнала толкова близо до лятната му резиденция. Но същият следобед, след изненадваща подмяна, вестниците бяха заменили фотографиите на предполагаемите жертви с една-единствена, на двайсетгодишна жена, оградена в дантелена траурна рамка. „Мама Гранде“, възкликна Върховният понтифик, разпознавайки мигновено размазания дагеротип, който му бе подарен преди много години по случай възкачването му на престола на свети Петър. „Мама Гранде“, възкликнаха в хор членовете на Съвета на кардиналите в частните си покои и за трети път от двайсет века настъпи момент на смущения, призлявания и притичвания в безграничната империя на християнството, докато Върховният понтифик бе настанен в дългата черна гондола, на път към далечното фантастично погребение на Мама Гранде.

Назад останаха сияйните прасковени насаждения, Виа Апиа Антика с бездушните киноактриси, събиращи загар по терасите и все още в неведение за сътресението, а после и мрачната грамада на замъка „Сант Анджело“ на хоризонта на Тибър. Привечер дълбоките камбанни удари на базиликата „Свети Петър“ се смесиха със звъна от напукания бронз на Макондо. Под задушаващия навес, през плетеницата от канали и потайните тресавища, които очертаваха границата между Римската империя и пасищата на Мама Гранде, Върховният понтифик цяла нощ бе слушал врявата на маймуните, подплашени от преминаването на тълпите. По време на нощния поход папското кану се пълнеше с чували юка, гроздове зелени банани и кафези с кокошки, и с мъже и жени, изоставили обичайните си занимания, за да си опитат късмета с търговия по време на погребението на Мама Гранде. Тази нощ, за пръв път в историята на Църквата, Негово светейшество бе измъчван от треската на будуването и от изтезанието на комарите. Но чудодейното развиделяване над владенията на Великата старица, първичната гледка на царството на балсамината и игуаната, изличиха от паметта му страданията от пътуването и възнаградиха саможертвата му.

Никанор бе разбуден с три удара по вратата, известяващи скорошното пристигане на Негово светейшество. Смъртта бе завладяла къщата. Вдъхновени от редуващите се и потискащи призиви на президента, от трескавите спорове на парламентаристите, които бяха изгубили гласа си и общуваха с общоприети жестове, личности и конгрегации от цял свят зарязаха делата си и запълниха с присъствието си тъмните коридори, претъпканите проходи, задушните тавански помещения, а дошлите със закъснение се изкатериха и се настаниха както могат по зидове, заграждения, наблюдателници, скелета и парапети. В главната зала, мумифициран в очакване на великите решения, трупът на Мама Гранде лежеше под сърцераздирателно възвишение от телеграми. Изтощени от плач, деветимата наследници бдяха около трупа в екстаз от взаимно дебнене.

Още много дни човечеството трябваше да продължи изчакването. В залата на общинския съвет, обзаведена с четири кожени табуретки, делва с филтрирана вода и брокатен хамак, през дългите задушни нощи Върховният понтифик бе измъчван от потно безсъние, което запълваше с четене на меморандуми и административни наредби. През деня раздаваше италиански бонбони на децата, които надничаха през прозореца да го видят, а обядваше под перголата от астромелии с отец Антонио Исабел и понякога с Никанор. Така преживя безкрайни седмици и удължени от очакването и горещината месеци, докато Пастор Пастрана не се изтъпани с барабана си в средата на площада, за да прочете обявеното решение. Заявяваше се, че тъй като общественият ред е бил нарушен, тарам-там-там, президентът на републиката, тарам-там-там, разполага с извънредни пълномощия, тарам-там-там, които му позволяват да присъства на погребението на Мама Гранде, тарам-там-там-тарам-там.

Бе настъпил великият ден. По улиците, задръстени от рулетки, сергии с храна и масички с лотарийни билети, и мъже с навити на шията змии, които предлагаха мехлем за окончателното изцеряване от червен вятър и осигуряването на вечен живот, и през пъстрото площадче, където множеството бе закачило хамаци и разстлало рогозки, снажни стрелци с лъкове разчистиха пътя на властниците. Там бяха, в очакване на върховния миг, перачките от река Сан Хорхе, ловците на бисери от Кабо де Вела, рибарите от Сиенага, ловците на скариди от Тасахера, магьосниците от Мохана, работниците от солниците в Манауре, акордеонистите от Валедупар, укротителите на коне от Аяпел, музикантите от Сан Пелайо, шарлатаните от Ла Куева, импровизаторите на стихове от Сабанас де Боливар, лентяите от Реболо, пияниците от Магдалена, писарушките от Момпокс, също така и изброените в началото на тази хроника, и много други. Дори ветераните на полковник Аурелиано Буендия – начело с граф Марлборо с одеждата си от тигрови кожи с нокти и зъби – бяха превъзмогнали вековната си ненавист към Мама Гранде и тези като нея и бяха дошли на погребението, за да измолят от президента изплащането на военните пенсии, за които чакаха вече от шейсет години.

Малко преди единайсет трескавото множество, задъхващо се на слънцето, възпирано от невъзмутими елитни воини в хусарски униформи с ширити и пухкави пера, нададе ликуващ рев. Важни и тържествени, облечени във фракове и с цилиндри, президентът на републиката и министрите, парламентарните комисии, Върховният съд, Държавният съвет, традиционните партии и духовенството, както и представителите на банките, търговията и индустрията, се появиха иззад ъгъла на Телеграфната палата. Плешив и дебел, старият и болен президент на републиката измарширува пред изумените погледи на тълпите, които го бяха овластили, без да са го виждали, и едва сега получаваха достоверно доказателство за съществуването му. Между архиепископите, изнурени от тежката си мисия, и военните с широки гърди с брони от медали, първият магистрат на нацията излъчваше непогрешимия дъх на властта.

На втори план, в смирено шествие от траурни крепони, крачеха националните кралици на всичко бивало и небивало. Лишени за пръв път от земния си блясък, предвождани от универсалната кралица, преминаваха кралицата на влакнестото манго, кралицата на зелената тиква от сорта ауяма, кралицата на едрия банан от сорта мансано, кралицата на хлебната юка, кралицата на крушовата гуаява, кралицата на кокосовия орех с мляко, кралицата на боба с черни очички, кралицата на 426-те километра нанизи от яйца на игуана и всички други, които ще пропуснем, за да не стане тази хроника безкрайна.

В ковчега си с пурпурни дипли, отделена от действителността с осем медни турникета, Мама Гранде вече бе прекалено опиянена от формалдехидната си вечност, за да осъзнае величината на величието си. Цялото великолепие, за което бе мечтала на балкона у дома си по време на знойните будувания, се бе сбъднало в онези четирийсет и осем славословия, в които всички символични личности на епохата отдадоха почит на паметта ѝ. Самият Върховен понтифик, когото в бълнуванията си бе видяла висящ в сияйна колесница над градините на Ватикана, бе надмогнал жегата с ветрило от плетени палмови листа и бе почел с върховното си достолепие най-грандиозното погребение на света.

Заслепено от зрелището на властта, простолюдието не забеляза алчното махане с крила от върха на покрива, когато спорът между знатните бе решен и ковчегът бе изнесен на улицата върху раменете на най-знатните. Никой не видя дебнещата сянка на лешоядите, която следваше кортежа по нагорещените улици на Макондо, нито обърна внимание, че докато знатните преминаваха, след тях се точеше воняща диря от отпадъци. Никой не забеляза, че племенниците, кръщелниците, прислужниците и протежетата на Мама Гранде захлопнаха портите веднага след изнасянето на трупа, изкъртиха вратите, разковаха дъските и разкопаха основите, за да си поделят къщата. Единственото, което за никого не остана незабелязано в шумотевицата на онова погребение, бе гръмогласната въздишка на облекчение, издадена от тълпите, когато изтекоха четиринайсетте дни на молитви, славословия и дитирамби, а гробът бе запечатан с оловна плоча. Някои от присъстващите проявиха достатъчна прозорливост да проумеят, че присъстват на зараждането на нова ера. Сега Върховният понтифик, изпълнил мисията си на земята, можеше да се възнесе на небето телом и духом, и президентът на републиката можеше да седне да управлява както намери за добре, и кралиците на всичко бивало и небивало можеха да се омъжат и да бъдат щастливи, да заченат и да народят много деца, а тълпите можеха да си окачват хамаците по своя си начин, както знаят и разбират, из необятните владения на Мама Гранде, защото единствената, която можеше да им се противопостави и притежаваше достатъчна власт да го стори, бе започнала да се разлага под една оловна плоча. Така че оставаше само някой да облегне табуретка на вратата, за да разкаже тази история като урок и поука за бъдещите поколения, та никой от неверниците в света да не остане в неведение относно вестта за Мама Гранде, защото утре, сряда, ще дойдат метачите и ще изметат боклука от погребението ѝ завинаги и вовеки веков.

* Буквално – океан, в преносен смисъл – изобилие (лат.). – Б. пр.

1962 г.

 

Превод от испански Емилия Юлзари
Издателство „Лъчезар Минчев“
София, 2023 г.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Дг Нанук Окпик – Жените Инупиак*

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 7. 2011, 110 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Тя гребе и насочва
каяка си нагоре по река Кобук. Призори
подминава солниците в
гладката като стъкло вода; плъзга се и търси
треска и тихоокеанска сьомга, стиснала гребло в ръка,
стиснала гребло в ръка,
вълнички затягат връвта
на парката й. Тафта от студен въздух
перва бузите й, напукани от слънцето
и вятъра, белег на жените инупиак
които изкарват прехрана за младите си семейства.
В тяло, на инуитски, тя цъфти от най-студената
възторжена любов. Коленичила тук
свършила своите задължения в селото си,
тя знае мястото си сред жените
карибу. Знае, че децата й,
затъкнали слушалки в ушите си,
докато играят на видео игри,
няма като нея да знаят всичко за леда,
няма да приготвят месо от карибу или сушена риба,
няма да слагат желе в буркани, да загребват корюшници* от океана,
да ловят бяла риба, да преследват
и залагат капани за мармоти, катерици,
полярни лисици и росомахи. Мисли си
за децата, стиснала гребло в ръка;
ще останат в селото
за да разцепват заледената вода с ръцете си на инупиати.

 

*Инупиак (или Инупиат) – група народи от Аляска, чиято традиционна територия се простира на запад от Нортън Саунд през Берингово море до най-северната точка на границата между Канада и САЩ.

*корюшница – единствената риба в света с прозрачна глава. Разпространена е в субарктическите води на Тихия океан на дълбочина 500-800 м.

 

Превод от английски Юлияна Тодорова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Ан Секстън – Демон

Слав Недев, Останки гравитация І, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

В превъзходство

Наполовина зима, наполовина пролет,
и Ба́рбара и аз стоим
с лице към океана.
Устата му широко отворена,
изхвърля зелената пяна
изхвърля я на брега.
Казваш, че е ядосан.
Казвам, че прилича на изритана Мадона.
Утробата му се свива, пиян е и в треска.
Вдишваме яростта му.

Аз, жител от вътрешността на страната
тук съм с теб за малко простор.
Почти се страхувам,
толкова дълго вървях към океана.
Видях го гладък като буза.
Видях го лек
как върши работата си
обсебващо.
Видях го да търкаля сините си обръчи.
Видях го да разяжда земята.
Видях го да ме дави на два пъти,
и все пак не ме отне.
Ти казваш, че в миналото зеленият гейзер
е покривал Великобритания,
но никога не си била на онзи бряг
не си видяла това?

Дойдохме да се поклоним,
езиците на прибоя са молитви,
и ние се обричаме
с безмълвен обет.
И двете мълчаливо.
И двете различно.
Искам да вляза в мечтата й,
оставяйки моите корени тук на плажа
като поднос с но́жове
И миналото ми да разплита
възлите с ръмжене,
и да изтече в океана,
оставяйки го да се взриви над мен
и навън, където ще пия луната
и дрехите ми ще се изплъзнат,
и ще потъна в големи майчини ръце,
нещо, което никога не съм имала
освен тук, където пропастта
се втурва към пясъка
удар след удар
отново и отново
и ние стоим на брега,
обичам пулса му
сякаш поглъща звездите,
и в този момент всичко започва
и ще продължи в забрава,
от другата страна на нашето знание
в дивото падащо зелено, което влиза днес в нас,
за краткото време –
наполовина зима, наполовина пролет.

 

Демон

Младият мъж се страхува от своя демон и поставя ръката си
понякога пред устата на демона …”
– Д. Х. Лорънс

Споменах за моя демона пред приятел
а приятелят ми плувнал в лой се появи
мазен и загадъчен и каза,
„Мисля днес да го измъкна от коленната ти става.
Заложил съм го в теб преди години.”

Кой би го купил?
Демон-заложник,
прежълтял от забрава
с ръка на гърлото ми?
Изведѝ го обратно, приятелю,
но се пазѝ от скръбта ми
която ще влети в устата ти като птица.

Моят демон –
твърде често го събличам,
твърде често той ми е разпятие което нося,
твърде често ми е мъртви маргаритки,
твърде често е дете, което съм заченала
след това го абортирам…
безименни, безименни …

О, демон в мен,
страхувам се и вдигам длан
към устните си за да те зашия
и задушавам те, прикривам те
от погледа на обществото,
държа те по-далеч от черните клавиши
на пишещата ми машина.
И ако все пак те заложа,
колко кюлчета от злато ще получа,
колко пенита, плуващи в медни целувки,
каква птица ще е на път да загине?

Не.
Не.
Приемам те,
ти идваш с мъртвите в съня ми,
мъртвите, които разцъфтяват на бюрото ми
(тъй както ракът си цъфтеше в майка ми,
в нейните перфектни цици,
валсирайки със призрака си върху тънката хартия)
мъртвите, които дават сладки и на мен диабетичката,
удрят с гръм и поразяват с мълния розовата ми градина,
мъртвите понякога излитат и от мен.
Да.
Да.
Приемам те, демон мой.
Няма да запуша устата ти
ако си любимият мъж
отрупан с ябълки и грехове
ако си жена със заразена кръв,
захарни газове и вехнещи клони,
но която обичам.

Излез от мен, демоне! –
дори сега призовавам Бога,
аз, която подобно мърша
очаквам кога ще ме изглозгат,
започвайки от устните и езика.
И аз искам да се промъкна в Неговите останки,
вземам хляб и вѝно,
а демонът пърди и хихика,
когато Бог излита от устата
на анонимна жена
пред анонимен олтар.

 

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Добринка Корчева – Истината в снежните степи на Украйна

Слав Недев, Останки бъдеще ІІ, 1995, Soft Pastel on Paper 50x65cm

 

Професия славослагател

Ние вече говорим и действаме за журналистика на максималното приближаване до реалността, а не за езопов език, спасителен пояс, подаван от редакция на редакция като главен трофей от времето на живковизма.

Старите подпори на постоталитарния свят са сплотени срещу всяка промяна, посрещат я на нож, и то буквално, а физиономиите на старата гвардия са като на изпечени палачи.

И защо журналистите трябва да ги щадят, да им правят вербални и телесни книксени и да очакват от тях пророчества и последни истини, когато фактическата обстановка няма нищо общо с насажданите от тях и славослагателите им симулакри и може да се обобщи със заглавието на една прочута книга на Петър Семерджиев за Тодор Живков – „нищожество в доспехи на величие“.

 

La ceremonie d’adieu

Червените старци разбойници събират подписка за поставянето на Николай Хайтов на челно място в пантеона на заслужилите българи.

Настояват пред президента и парламента те да бъдат изпращани и погребвани с държавни почести.

По тази логика много от заслужилите тази почит и незаслужено и нарочно обричани на забрава българи трябва да бъдат препогребани.

 

Какво кара един човек да търси истината в снежните степи на Украйна? В опустелите къщи? Под дулото на автомата? Сред предателството на колегите, продали перата и душите си на Сталин? В обезумялата пустош, в която подивели от глад деца пеят протяжни песни за „вожда“, „гледащ смръщено Украйна“? Под стражата на никога негубещия бдителността си „голям брат“? До степните вълци, които и те заобикалят човека, потопен в сезона, наречен „гладомор“?

Това е Гарет Джоунс, младият британски журналист, който пръв известява на света за Сталиновия геноцид в Украйна.

“ Има само една истина“, убеден е героят от едноименния шедьовър на Агнйешка Холанд.

Ние отново вървим из снежните преспи и знаем какво ни води.

Не слепи водачи на слепи вождове, а ослепителната светлина на истината, която измива от въздуха, степта и небето виденията, родени от непоносимостта й.

 

Лустранти „по подразбиране“

33 години се опитвахме поне да произнесем без грешки думата „лустрация“.

Само думата!

И когато най-накрая успяхме, отново само думата, установихме с ужас, че всички редови граждани сме всъщност“ лустранти“.

Ако изброим съдържанието и обхвата на тази „дума празна“ в условията на страните от постсъветския свят, ще се убедим в своето социално битие: Режимът ли не знае какво е лустрация, след като я прилага ежечасно, за да не се бори на живот и смърт с нея!

Лустрацията, нека не си кривим думите и душите, е частично и временно обезправяване.

В Русия и България смисълът на перестройката се състоеше в преминаването от пълно обезправяване – пълна лустрация, към частично, с обещание и за временно.

Нищо от това обаче не бе отлято в закон/и.

Бъдещата истинска лустрация ще бъде отлята в законова форма. И тук е колосалната разлика между стария или отиващ си Режим и реалната демокрация: в юридическата видимост, а не в

„подразбирането“ – квитесенция на бандитската идеология, налагана като „национална доктрина“ и „свръхсмисъл“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

 

 

Палми Ранчев – Зверчето

Слав Недев, Останки енергия, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

Възпитателят изкрещя, че отдавна трябвало да загасят лампата, сам я загаси, предупреди ги да не затварят вратата и се отдалечи по коридора. Наско се отмести към стената, където се чувстваше по-сигурен, и се заслуша в настъпилата тишина. Изпусна ножа и с разперени пръсти го потърси под завивката около себе си. Закачи го с пръсти, хвана дървената дръжка и притвори очи. Почти веднага ги ококори. Стори му се, че се чува подозрителен шум. И отново всичко утихна. Децата на съседните две легла дишаха равномерно. Но той, колкото и да му се затваряха очите, трябваше да е нащрек. Стресна се, буквално подскочи и седна в кревата, подпрял се на едната си ръка, когато Главата изръмжа в лицето му. Целият пламна, сякаш  го поляха с вряла вода, и се разтрепери. Неусетно беше се унесъл, и той пак го свари неподготвен. Трескаво затърси ножа зад гърба със свободната си ръка. Тук някъде трябваше да е. Накрая успокоен стисна дръжката.

– Хайде, нали си знаеш упражнението – прошепна Главата съвсем близо до лицето му и се ухили. – Седни по-удобно. Или забрави какво си правил вчера и онзи ден.

– Махай се! – каза Наско.

И се изтегли с няколко движения плътно към стената. Топлината в гърдите му, позната от предишните вечери, бавно се разстла, прегъна се по края като нагорещен восък. И почти веднага потече.

– Махай се! – повтори той и очите му се напълниха със сълзи. – Предупреждавам те!

– Чакай, чакай! – прошепна Главата, опря коляно на пружината и се качи на леглото, коленичи и се надвеси над него. – Нали я знаеш нашата игра.

– Не е моя игра.

– Наша е!

– Не, само твоя си е.

Почти веднага беше го сграбчил с две ръце, както всяка вечер, за ушите. Не ги стискаше много силно. Просто ги държеше между дланите си. Изправи се, надвесен над него, и опита да го вдигне. Пружината на леглото се разклати под краката му и потъна дълбоко, почти до пода, от тежестта му. Освободи хватката си, сграбчи го по-удобно и отстъпи. Придърпа го, слезе от леглото, за да му е стабилно под краката, и без да го пуска, отново се опита да го вдигне.

– И да не пищиш! – предупреди го той. – Щото тогава, нали знаеш, ще ми направиш една свирка.

Усещаше как ушите му се удължават и заедно с болката всеки миг ще се откъснат от главата му. Почти две седмици всяка вечер правеше едно и също. След няколко неуспешни опита най-накрая щеше да го вдигне във въздуха. Издържеше ли без да вика, според уговорката, го оставяше обратно и си отиваше. Хилеше се гъгниво през широките си ноздри.

Беше три години по-голям, доста по-тежък и як. В пансиона имаше двама-трима, които можеха да му се опрат. Но с тях Главата беше в приятелски отношения. Не си пречеха, дори, наложеше ли се, си помагаха. Никого не можеше да помоли за помощ. Всички знаеха, че през два-три месеца той си заплюваше някой от малките и постепенно сломяваше съпротивата му. Сега го задържа по-дълго във въздуха, попита “Как е?” и с рязко странично движение го остави да падне настрани в леглото.

– Пак не изпищя – отбеляза Главата. – Но този път правилата се променят.

– Нищо не се променя! – прошепна Наско, като се опита да не проличи, че се е разплакал. – Даже не изохках.

– Повече не ми се чака – изрече безгрижно Главата и седна до него. – Какво като не си изохкал. Нали все някога ще из¬охкаш.

Гласът му беше станал съвсем приятелски. В интонацията му имаше молба и покана да се примири. Дори забеляза, че му се усмихва. Вече не беше изродът, който очакваше всяка вечер, а момче като него. Усети ръката му на рамото си. И топлината отново заизпълва гърдите му.

– Плачеш ли?

– Не.

– Поплачи си.

– Мамка ти! – прошепна Наско. – Мразя те!

– Аз те обичам.

Клекна, като внимаваше да не загуби равновесие, легна на хълбок и се примъкна плътно до него. Вече усещаше якото му бедро опряно в неговото, когато ръката му описа кратка дъга. Главата изкрещя от неочакваната болка и бързо се претърколи настрани. Настигна го и ножът отново се заби в тялото му. Щеше да го намушка още веднъж, но той беше се свлякъл на пода и виеше отдолу. Наско срита завивките и се изправи. Беше легнал облечен. Дори не си свали маратон¬ките.

Изчака да разбере какво ще направи. Но той продължи да скимти, претърколи се и изчезна под леглото. Прекрачи над страничната табла, скочи и излезе в коридора. Вървеше бързо и се оглеждаше. Имаше малка възможност, въпреки раните, Главата да го последва. Още не беше се появил. Скоро побягна по стълбите към долния етаж. Лесно извади трите разхлабени пирона от прозорчето, което възпитателите мислеха, че е заковано, и се прехвърли навън.

Пресичаше двора на училището, без да мисли. Вървеше по средата и едновременно с това се наблюдаваше от етажа, на който живееше. Не го интересуваше мястото, където отиваше, нито дори посоката. Спря по средата и вдигна глава към небето. Беше дълбоко и далечно – като дъно – обсипано със светли звезди.

Той беше единственото момче от пансиона, което по това време можеше да ги гледа колкото поиска. Ей така, ще стои, вперил поглед нагоре, без да му пречи който и да било. Спомни си, че след като го намушка два пъти, беше готов още да го мушка. Не искаше да е толкова зъл. И същевременно изпитваше задоволство.

Бързо стигна до денонощното кафе. Показа си само главата и огледа празните маси. Наташа първа го видя.

– Пак ли си избягал?

Влезе, усмихна се и вдигна рамене в отговор.

– Какво ще пиеш?

– Кола – отговори бързо той и добави: – Половин кола.

– Искаш да си я разделим както предишния път, така ли?

Наташа се изправи от мястото си, отвори малка бутилка кока-кола, пресегна се, взе две чаши от бара и седна обратно на масата в ъгъла. Оттам се виждаше цялото помещение и тя можеше да контролира кой влиза. Побутна към него едната чаша и наля по равно.

– Искаш ли да учим по математика? – попита тя и широкото й бяло лице приближи към неговото. – Или по нещо друго.

– Не искам!

– Нали помниш какво сме се разбрали – продължи тя, почти без да му обръща внимание. – Винаги когато си тук, ще учим по някой предмет. Не искам да си като останалите тъпаци.

Двамата седяха един до друг и отпиваха от чашите. В шишето беше останала още един пръст кола.

– Налей си я – каза тя. – На мене ми стига толкова.

– Ти си налей.

– Аз ще потърся хартия да порешаваме задачи.

– Не искам сега. Казах ти!

Тя отново се изправи, пресегна се към бара, откъсна с една ръка няколко листа от

празния кочан за сметки, затисна го в единия край с длан и седна по-близо до него. Усети кръглото й рамо, после и ханша, който беше като огромен деформиран хляб. Косата й миришеше приятно. Не беше сигурен точно на какво. Отново усети как топлината се появява в гърдите му, постепенно се разстила, размеква се. Започна по-свободно да се разлива. Тогава очите му отново се напълниха със сълзи.

– Онзи още ли те тормози?

– Какво те интересува?

– Добре де, няма да питам – изрече делово тя. – Нека решим поне няколко задачи.

И се наведе към него. Усещаше я плътно до себе си. Стана му още по-топло, отпусна се и сълзите потекоха по страните му.

Наташа спря да пише и се заслуша, без да го поглежда.

– Плачеш ли? – попита тя.

– Но без да се чува – изрече със злоба Наско. – Никакъв звук. Нито ох, нито ах.

– Нещо случило ли се е?

– Нали ти казах, че не искам да уча – почти изкрещя той. – Казах ли ти, или не?

Стресната от неочакваната му реакция, тя примигваше. Още не беше забелязала, че Наско извади ножа от джоба си. Стискаше го в разперената си ръка. Предчувстваше нейната изненада, когато го види.  Вече мислеше да каже: Я виж какво имам в ръката! И всичко да се превърне в шега. Тогава се усука, рамото му пропадна надолу и едва не извика от болка. Напрегна мускулите си, лицето му се изкриви от напрежение, но съпротивата му не беше достатъчно силна. Вече беше видял над себе си собственика на кафето, който продължаваше да му извива ръката. Накрая измъкна ножа от омекналите му пръсти.

– Казаха ти да не прибираш това зверче!

– Дете е.

– Тогава защо държи нож? – попита той, вдигна го над главата, а с другата ръка му изви ухото. – Марш навън!

Излезе пред кафето, като сдържаше желанието да си разтрие с длан ухото. Постоя отпред и скоро напълно забрави, че някога го е боляло. Отново усети как топлината започна да изпълва гърдите му. Този път очите му останаха сухи. Погледна нагоре към безредно разхвърляните по небето звезди. Направи няколко крачки, обърна се и загледа светлинната реклама на кафето. “А”-то беше изгоряло и почти не се виждаше. Опитваше се да сравни чувството, което изпитваше от близостта на Главата и от близостта на Наташа. Приличаха си. И двата пъти усещаше топлина, размекваше се и му се доплакваше. Но вече беше сигурен, че са напълно различни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Едит Пиаф – За нищо ни най малко

Слав Недев, Артефакт, 1996, Soft Pastel on Paper, 50x65cm

 

За нищо
Ни най малко
Съжалявам

Нито доброто
Нито злото
Които преживях

Не съжалявам
Платено
Заличено
Забравено
Минало свършено

Спомените ми
Нахраниха огъня
Излишните
скърби и радости
Заличих
Любовите
Шумни

Започвам от нищо
От празно

За нищо
Ни най малко
Съжалявам
Нито доброто
Нито злото
Които преживях

Всичко мое
За нищо
Ни най малко
Съжалявам

Защото животът ми
Радостта ми
днес започват
С теб

Charles Dumont / Michel Vaucaire

 

Превод Мариян Гоцев

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Марко Видал – Хосе Мария

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 4. 2009, 120 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Не си спомням даже лицето ти
Само си спомням твоето име – Хосе Мария
И как един летен ден баща ми ни завари
Да се целуваме пред блока
Десет години по-късно научих за смъртта ти
Сега просто искам за един миг да се върна в този блок
И да целуна устните ти макар лицето ти да е просто бездна
В моите спомени

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Янко Велков-Янец – Има хора

Слав Недев, Пространство на преход (Бяло куче). 2022, 84 х 60 cm, маслени бои, платно

 

Има хора на които са мъртви родителите. Има хора на които децата са мъртви и двете.
Има хора на които са мъртви мечтите и душите им вече са мъртви.
Има хора на които телата са мъртви и сълзите им по мъртвите бузи се стичат.
Има мъртво родени хора, поети им викат. Има такива от живите дето искат да бъдат убити и мечтаят свободно да могат да тичат.
Има обичащи хора, но и тях ще убият защото други го искат. И защо се случва толкоз хора да бъдат избити.
И защо не ни стиска да бъдем истински хора обичани

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X

 

Хуан Рамон Хименес – Есенно заминаване

Слав Недев, Пост-урбанистична визия No. 5. 2009, 120 х 150 cm, маслени бои, платно

 

Ida de otoño

Por un camino de oro van los mirlos… ¿Adónde?
Por un camino de oro van las rosas… ¿Adónde?
Por un camino de oro voy…
¿Adónde,
otoño? ¿Adónde, pájaros y flores?

 

Есенно заминаване

По златна пътека косовете заминават… Накъде?
По златна пътека розите заминават … Накъде?
По златен път заминавам аз …
Накъде,
есен? Птици, цветя, накъде?

 

Превод от испански Живка Балтаджиева / Zhivka Baltadzhieva

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 38, януари, 2023, ISSN 2603-543X