театрална глума в четири действия
Аз искам в туй сърце да гудя
нов пламък, ново вдъхновенье,
душата ми, що спи и вене,
за нови песни да разбудя.
Да, нещо сещам… нещо слушам…
В мен дух небесен йоще тлее,
аз сънен съм, но не мъртвея,
аз хладен съм, но не бездушен.
Глава 1
В дълбокия като гърло кладенец на театъра буботеше глухо ехото от баритонов глас. Високо горе, сред дебелите греди на покрива, тие звукове достигаха тихо, но отчетливо до един хлапак, който бе пропълзял, за да погледне далеко надол към сцената, дето тоз час репетираха артистите.
– За мен висш морален дълг е да улича изедника Турчев, загдето тормози народа. За Фон Хаупт и Шрайбера написах ли? Написах!
– Идеалист!
– Идеалист и патриот български, скъпи ми господин издателю – достигаха безплътните им гласове до опуления хлапак.
Той не смееше и да гъкне, да го не разкрият, и освен това дишаше из уста, защото сещаше вече как всеки миг е способен да произведе една невъздържана кихавица по причина още пресните стърготини и прахоляк, насъбрани сред цепките на чисто новото дърво на Народния театър.
В ранния следобед на 24 октомври 1897 година голямата сграда на театъра беше все още изпразнена и утихнала – едно, защото в понеделника повечето артисти от щатната трупа все още не бяха надошли, друго поради строгите нареждания на директора Маджарски да се ограничи допускът на външен народ до репетициите за предстоящата голяма премиера и да се сведе до няколко най-потребни човека само съставът от сценични работници, повечето от които в този момент хлапакът също виждаше под себе си да изчакват знак от постановчика Камбуров за нареждането на декорите от следващото действие.
– Не ще публикувам ни думица повече от бабаитлък, кога на вратовете ни въже е окачено!
– Аз пък не ще славя на народни предатели, що предрешават ламтежите си за келепир и звонкова облага и се умилкват с нашите нови поробители!
– Никакви антрефилета веч за Турчев!
– Долу тирана!
– Брава! Брава! – стресна се хлапакът от гласа на постановчика Камбуров, който изскочи на сцената при двамата мъже, известните столични актьори Бороломов и Черкезков. Двамата сега се усмихваха широко и приемаха овацията му. – Вий, гъспада, тварите история. Бра-ва!
Хлапакът кихна с все сила и прегърна с две ръце и два крака гредата, по която беше пропълзял.
– Кой там? – разнесе се подозрителният глас на Камбуров. Валчесто му лице гледаше нагоре заедно с лицата на останалите и с присвити очи търсеше хищно да открие натрапника, но без да успее да го зърне заради яркия блясък на сцената.
Един гущер ловък или челяд маймунска, хлапакът задвижи ръце и крака, като се изсуляше все назади, додето не достигна пътеката високо сред макарите и гредите, пусна се да се залюлее и тупна на нея, отгде нито губи време повече да слуша що настоява далечният глас на Камбуров или да разумява разтичалите се сценични работници. Той тътри да бяга.
– Светатства! – кричеше Камбуров.
– Ей го дей – сочеше един.
– Маскара!
– Яла, яла, пиле, да видиш ти, кон боб яде ли…
Хлапакът знаеше по-добре да не иде, като го викат, но вместо това хвърчеше по пътеката като погната из чужди двор котка.
Той вече се наканяше да скочи смело в тъмното и да вземе като вихър тясната стълба от ковано желязо към своето спасение.
И наистина – само една стъпка го делеше от благополучното избавление, но нечия челична ръка се протегна неподозирано за него и го сграби възпиращо за яката на вратлето, при което детето ни усети как се подигна от земи и известно време продължи да работи усърдно с нозе, докато ръката го обръщаше и връщаше обратно на пътеката. Хлапакът, скрил глава в рамене, завъртя очи да узнае що става, и сетил огромна опасност, потрепери.
Над него надвисваше снажна фигура на исполин – тъмна и устрашителна, непревзимуема и незнайна като планина в нощя.
Детенцето си глътна езика.
Виковете на сценичните работници и изпадналия в изстъпление Камбуров все така кънтяха далече долу.
Хлапакът цял беше примрял от срама. Той сведе глава покорно и предчувствуваше вече участта си.
Едва сега съобразителната мисъл го сепна и той посегна най-после да свали уважително каскетчето от неукротимия си черен перчем и да го замачка в ръце, като замисляше вече как да се отърве от своя ненадеян пленител. Вдигна поглед към него и за момент по лицето му потрепна забъркване, а веднага след туй – и една колеблива, но все по-дяволита усмивка.
Защото лицето на мъжа, огряно от слабия светлик из сцената, също го гледаше усмихнато.
Детето отвори уста да рече нещо, но мъжът вдигна пръст към невъздържаните си мустаки, с което отново накара щастливата хлапашка усмивка да се поскрие. Мъжът мълком му посочи с пръста си едно дебело въже в края на пътеката. Детето го изгледа със сключени черни веждички. Мъжът му кимна все тъй усмихнато и го погали по главичката. То хич и не чака повече подкана, а с два скока се намери на въжето и изчезна нейде надолу, където се надигна още по-голяма олелия от преследвачите му, усетили, че жертвата им се изплъзва.
Мъжът, все така усмихнат, забравил сякаш за хлапака, се обърна и сложи ръце на оградата на пътеката, отдето, придобил птичи поглед над сцената под себе си, обгърна я с очи оценително.
Олелията подир детето се губеше из кривите кухини на театъра и скоро съвсем изчезна. По сцената в краката му крачеха залисани работници, а двамата актьори и постановчикът Камбуров, поуспокоени най-сетне, говореха по току-що изрепетираното явление и също забравяха за прекъсването.
Те дори не знаеха, че над тях се въздига не друг, а драмописецът, писател и народен поет Йоан Вазев, който в този момент извади тефтерче и молив и си записа нещо, което беше забележил по диалога на най-новата си драма и искаше да преработи по-късно в текста ѝ.
Той така се вдълбочи в своите драски, че също сякаш забрави и де се намира, и за изобилните похвали, с които постановчикът обсипваше своите актьори, и най-сетне – за детето, познато нему вестникарче, което беше спасил от положително издърпване на ушите.
Вазев преправяше последната си драма, недоволен от силата и дълбината на нейното въздействие, от жарта в репликите на действуващите лица и истинността на фактите в нея, които се сблъскваха със стремежа му да остане верен на замисъла си, но и да предаде на публиката вълнението и голямата важност на идещото да става в по-късните явления и актове. Тази своя драма Вазев подготвяше от няколко месеца вече, след като я беше изписал на един дъх, за няколко нощи само, надмогнат от вдъхновението на прииждащите спомени, но от седмици чувстваше, че нещо не й достига, и най-вече се измъчваше да й тури най-подходящото заглавие.
В последния месец това беше станало повод за не една насмешлива забележка и озадачение сред жителите на столицата, когато управата на новопостроения Народен театър за кой ли пореден път панически отпечатваше и подменяше вече разлепените из София афиши на постановката.
Вазев ни видеше, ни се интересуваше от тоя сподавен присмех. Той беше обсебен да намери точните думи.
И малцина подозираха истинската причина, омаяни от изказванията му в интервюта из столичните вестници, всеки път когато напористите журналисти успееха да му преградят пътя на излизане от театъра или намереха да смутят разходката или усамотения му разговор в някоя от новите градини из града:
„Азъ защитавамъ въ драмите си известни свои идеи и съмъ владянъ отъ една слабость: да бъда възможно най-веренъ на историята и епохата, на мирогледа на действующите лица. И понеже съмъ педантъ, не гледамъ леко на тая рудница отъ факти и преживени отъ мене събития, а се придържамъ тукъ [г-нъ Вазева има предъ видъ последната си драма, все почти готова отъ месеци вече да се играе предъ столичната публика — б.р.] о данните на останалите живи съвременници на ония бурни времена, кога бъдущето на младото ни отечество поставено бе на карта. За откриването на театъра искамъ да съгрея българската душа, воденъ отъ историческата обективность. То е най-правиятъ пъть за менъ.“
В такива моменти натрапниците вестникари го издебваха на уединената пейка с намерение да подразберат повече за събеседника (или събеседницата му, каквито Вазев имаше много поради покровителството му на не една обещаваща поетеса или начинаеща списателка), но си тръгваха с блеснали очи и силно впечатлени от цветистите изрази за народ, дълг и величие, с които той ги гощаваше богато. Пикантериите бяха примамливи за читателите. Чувството за национална гордост внушаваше им, че всекидневници като „Епоха“, „Утре“, „Столичанин“, „Български вестител“ не са сал за увиване на сланина или затъкване на разхлопани черчевета, че пред очите им случват се събития със смисъл, с потресающа по своята дълбочина култура.
Истинската причина обаче Вазев да е обсебен да намери точните думи бе… той дори не можеше да я помисли. Така бяха изминали месеци. Но ето че премиерата веч не можеше да се отлага и драматургът се оказа неспособен да стои повече между четирите стени на дома си или да кръстосва столичните градини в игра на котка и мишка с репортьорите. Вазев беше взел твърдото решение и в пристъп на решителност — заел тая висока позиция сред прашните греди на покрива, за да надмогне своя страх и да го превърне във фурор, да постигне една еманация на чувствата си и да ги претвори най-сетне в гордостта на обществеността за събитията в онази съдбовна нощ.
Ето за какво размишляваше, докато се въздигаше сега над сцената, която щеше да превърне страховете му в целебен мехлем за загубата и онова, що се бе скъсало в сърцето му, но не искаше да зарасне повече от десет години, независимо колко книги с песни във възхвала на обичта си към народа бе полагал в нозете на критиците, без значение какъв голям и завиден успех постигнал беше с най-последния си труд, романа „Записки из едно българско възрождение“. Роман епопея, откровение и хроника на въстанията из земите български преди Освобождението им, възхвала на чутовните жертви, дадени от същия тоя народ, за да може Вазев да писува днес и да се тревожи как да назове поредната си драмица, неспособен да предаде голямата яма, отворена в душата му.
Вазев изсумтя презрително на себе си и в същия миг трепна, поразен от вдъхновение.
Той погледна отвореното тефтерче в лявата си ръка, а сетне и молива между пръстите на дясната. И без да му мисли повече, без всяко съмнение в душата, написа и подчерта двойно заглавието на своята драма:
„ПРОПАСТ“
Време беше премиерата да се открие.
(Из новелата „Вазев, 1897“ от Петър Тушков, 15 юни 2022)
списание „Нова социална поезия“, бр. 37, ноември, 2022, ISSN 2603-543X
